Артуро Перес-Реверте
Обсадата (20)

Епилог

Над залива Рота вали. Ситен, топъл, летен дъжд — небето ще се проясни от югозапад преди свечеряване, — който вдига миниатюрни пръски над неподвижната вода. Не се чувства и най-лек повей на вятър. Оловното, ниско, тъжно небе се отразява в повърхността на залива, опасващ като рамка далечния град, подобен на гравюра или пейзаж без други цветове, освен бялото и сивото. В единия край на плажа, където пясъкът се прекъсва от редица черни скали и се търкалят валма от мъртви водорасли, стои жена и гледа останките на кораб, заседнал недалеч от брега: претърпял корабокрушение ветроход без мачти, по чиито почернели дъски могат да се видят дупки от куршуми и следи от пожар. Корпусът, чиито стройни линии все още се отгатват, лежи разрушен на една страна, показвайки кила, разбитата си палуба и част от вътрешността с шпангоутите и бимсовете, наподобяващи скелет, който времето и бурният прибой ще оголват постепенно.

Срещу останките от „Кулебра“ Лолита Палма стои безчувствена под меката влага, просмукваща се в мантилята, която покрива главата и раменете й. Притиска към гърдите си чанта. И от доста време се опитва да си представи как е било. Мъчи се да възстанови мислено последните мигове на кораба, чиито останки са пред нея. Спокойните й очи шарят нагоре-надолу, изчисляват разстоянието до сушата, близостта на подаващите се от водата скали, обсега на оръдията, които до неотдавна са се показвали от празните амбразури на укрепленията, наредени около залива. Възстановява във въображението си и тъмнината, несигурността, грохота, огъня на изстрелите. И всеки път, когато успява да установи нещо, да съзре някоя картина, да отгатне определен епизод, навежда леко глава, развълнувана. Изтръпнала, въпреки волята си, пред онова страшно и неразбираемо величие, което се крие в сърцата на някои мъже. После вдига глава и си налага да гледа отново. Мирише на мокър пясък и водорасли. В оловносивата вода концентричните кръгове от всяка капка дъжд се разтварят и разпростират с геометрична точност, застъпват се и покриват изцяло пространството между брега и корпуса на мъртвата шалупа.

Накрая Лолита Палма обръща гръб на морето и тръгва към Рота. Наляво, от страната, където краят на вълнолома навлиза далече в морето, са закотвени няколко корабчета с вдигнати платна, провиснали от мачтите като пране. До вълнолома се очертават останки от разрушено укрепление, несъмнено тук е била една от батареите, защитавали това място от брега. Там още вехнат останките от цветни гирлянди, с които кадисците бяха украсили брустверите в деня на френското отстъпление, когато под ослепителното слънце и възторженият звън на всичките камбани в града стотици малки лодки прекосиха залива, а множество конски каруци потеглиха по провлака, натоварени с кадисци, празнуващи освобождението с гигантско шествие към изоставените позиции. Макар да не липсваше и някое скрито съжаление за края на една епоха на доходоносни търговски спекулации, на отдавания и преотдавания под наем на жилища. Както каза, улучвайки право в целта, братовчедът Тоньо между две бутилки вино от Херес — най-сетне пристигащо в Кадис без ограничения, — когато забеляза някоя и друга мрачна физиономия сред познатите си, родината невинаги пълни джоба.

От другата страна на арката в крепостната стена, нагоре по улиците на Рота още личат следите от разрухата и грабителството. Пейзажът става още по-тъжен поради пепелявото небе, влажния въздух и ръмящия неспирен дъжд: порутени къщи, улици, задръстени от отломки и боклук, картини на мизерия, хора, разорени от войната, които просят във входовете на сградите и едва преживяват сред стени на къщи без покрив, покрити с корабни платна и мизерни дъсчени навеси. Дори решетките на прозорците са изчезнали. Като всички селища от района, и Рота е опустошена след последните грабежи, убийства и насилия, извършени по време на френското отстъпление. Но дори при това положение, някои жени от градчето са тръгнали доброволно с императорските войски. Четиринайсет такива жени са били заловени от партизански отряд близо до Херес, докато пътували с коли на изостаналото интендантство. Шест от тях били убити, а останалите осем — изложени на публично поругаване с остригани глави, под надпис, гласящ „Курвите на жабарите“.

Докато минава между енорийската църква — с разбити врати и напълно оголена отвътре, — и стария замък, Лолита Палма спира, търси начин да се ориентира, а после поема по една улица вляво, към голяма сграда, съхранила по стените си останките от мазилка в бяло и червена охра, покривала в други времена зидовете. Под входната арка чака прислужникът Сантос, пуши с чадър под мишница. Щом вижда господарката си, старият моряк хвърля пурата и тръгва да я посрещне, като отваря чадъра, но Лолита го спира с жест.

— Тук ли е?

— Да, сеньора.

Вътрешността на сградата — бивш склад за вина, където край стените все още са останали някои големи почернели бъчви — е осветена от тесни, разположени високо прозорчета. Призрачната сива светлина, толкова слаба, че е почти отсъстваща, придава на помещението безкрайно тъжен вид, засилващ се от острата миризма на осакатени, болни и мръсни тела, която се отделя от стотината нещастници, проснати на тънки дюшеци, натъпкани с царевична шума, или просто върху одеяла на пода.

— Мястото не е приятно — отбелязва Сантос.

Лолита Палма не отговаря. Махнала е мантилята, за да изтърси капките дъжд и се опитва да задържи дъха си, надявайки се да не изгуби самообладание пред гледката и отвратителната смрад, с която е наситен въздухът. Щом я вижда да влиза, един помощник-хирург от Кралската армада, млад и с изморен вид, с мръсна престилка над синия мундир със запретнати ръкави, идва да я посрещне, поздравява я почтително и й показва едно място в дъното на помещението. Като оставя зад себе си помощник-хирурга и Сантос, жената продължава сама, докато стига до един сламеник, опрян на стената, край който току-що са поставили нисък стол с плетена от тръстика седалка. На сламеника лежи неподвижно мъж, проснат по гръб и завит до гърдите с чаршаф, очертаващ контурите на тялото му. На изтерзаното лице, чиято слабост е подсилена от гъстата брада, която никой не е бръснал от дни, очите блестят напрегнато и трескаво. Грозен, широк виолетов белег разделя на две хлътналата буза, от левия край на устната чак до ухото. Вече не е хубав мъж, мисли си Лолита с жалост. Дори не прилича на себе си.

Седнала е на стола, с чанта в скута и наглася мокрите гънки на полата и мантилята си. Трескавите очи са я видели да приближава и я следят мълчаливо. Вече не са зелени, а по-тъмни, заради чудовищно разширените зеници — безспорно опиати, за да понесе болката. За миг жената откъсва смутено от тях своите очи, плъзвайки поглед надолу, по покритото от чаршафа тяло до празнотата, която се отгатва под него — десният крак е ампутиран само на педя под слабините. В продължение на няколко секунди се взира слисано в празнината. Когато пак вдига поглед, установява, че очите на мъжа не са престанали да я наблюдават нито за миг.

— Бях си подготвила много думи — казва тя накрая. — Но никоя не ми върши работа.

Няма отговор. Само напрегнатият и тъмен поглед. Трескавият пламък в него. Лолита се накланя малко над сламеника. Докато го прави, една дъждовна капка се плъзва от корените на косите по лицето й.

— Дължа ви много, капитан Лобо.

Мъжът запазва мълчание, а тя отново започва да изучава чертите му: страданието е очертало ясно скулите под кожата на лицето, а от треската устните са се напукали, покрити са с корички и рани. Към това се прибавя жестокият белег от зараснала рана. Тези устни веднъж ме целунаха, мисли си развълнувана тя. Тази уста е изричала заповеди по време на водещата се от другата страна на залива битка, която гледах от моята тераса. Светли точки от оръдейна стрелба в нощта.

— Ние ще се погрижим за вас.

Осъзнава използването на множествено число, веднага щом произнася думите и вижда, че и Пепе Лобо го е забелязал. Това поражда у нея особена мъка. Безутешен, дълбок смут. И така непоправимата дума увисва във въздуха, неуместна натрапница между жената и мъжа, който продължава да я гледа. Тогава Лолита съзира как измъчената уста на корсаря леко се присвива. Намек за усмивка, предполага тя. А може би се кани да каже нещо, но не го казва.

— Това място е ужасно. Ще се постарая да направя необходимото, за да ви махнат оттук.

Оглежда се наоколо с неприязън. Миризмата — тя не може да пропъди мисълта, че и той мирише по същия начин — става нетърпима. Сякаш полепва по дрехите и кожата. Не събира сили да я понесе, така че вади от чантата си ветрило, разтваря го и си вее. След миг си дава сметка, че това е ветрилото с нарисуваната драцена на него: дървото, чийто екземпляр не можаха да видят заедно, както бяха планували. Символ навярно на това, което никога не е могло да бъде и никога не е било.

— Ще живеете, капитане… Ще оздравеете. Има добра сума, която… Е, разполагате с доста пари, които ви очакват. Вие и хората ви си ги заслужихте достойно.

Трескавите очи, взиращи се във ветрилото, което тя е спряла да движи, примигват за момент. Би могло да се каже, че думите „живея“ и „ще се оправя“ нямат никакво отношение към корсаря.

— Аз и хората ми — прошепва той.

Проговорил е най-сетне, с хъркащ, нисък глас. Разширените му, тъмни зеници блуждаят в нищото.

— Където и да отида…

Лолита се навежда малко към него, без да разбира. Отблизо мирише на кисело, установява тя. На гниене. На стара пот и страдание.

— Не говорете така. Звучи толкова тъжно.

Мъжът движи леко глава. Лолита гледа ръцете му, неподвижни върху чаршафа. Бледата кожа и дългите мръсни нокти. Сините вени, издути под кожата.

— Хирурзите казват, че се възстановявате добре… Винаги ще има кой да се грижи за вас, никога няма да ви липсват и средства да живеете. Ще имате това, което винаги сте искали: парче земя и къща далеч от морето… Давам ви думата си.

— Вашата дума — повтаря той, сякаш размишлява за нещо.

Осакатената уста най-сетне успява да се свие в усмивка, забелязва жената. Или в замислена, почти безразлична гримаса.

— Вече съм мъртъв — казва той изведнъж.

— Не говорете глупости.

Вече не я гледа. От известно време е престанал да я гледа.

— Убиха ме в залива на Рота.

Вероятно има право, казва си Лолита. Един уморен труп, който би могъл да говори, би се усмихнал точно така. Както сега го прави Пепе Лобо.

— Погребан съм на онзи плаж, с двайсет и трима от моите хора.

Тя се оглежда ту на една, ту на друга страна, сякаш търси помощ, неспособна вече да сдържа мъката, разкъсваща гърдите й. Разстроена от собственото си състрадание. Неочаквано за самата себе си, тя се изправя и слага мантилята на главата си.

— Ще се видим скоро, капитане.

Знае, че не е вярно. Съзнанието за това я съпровожда през цялото време, докато се отдалечава оттам, стъпка по стъпка, все по-забързана, преминавайки между редиците легнали на пода мъже, докато накрая поема глътка свеж и влажен въздух, а после, без да спира, отива на брега на морето и се изправя срещу сиво-белия град, чиито очертания се размиват под дъжда, ръсещ по лицето й студени сълзи.