Артуро Перес-Реверте
Обсадата (12)

11.

През последните дни зимните западни ветрове носят над града мъгливи залези. Преди малко цветът на небето е преминал от червено към сивосинкаво, а после към черно, междувременно в залива, на вечерната проверка, са свалени флаговете и неподвижните силуети на закотвените кораби се размиват в падащата тъмнина. В първите часове на нощта навсякъде избива преждевременна, нетърпелива влага, която мокри решетките на прозорците, прави хлъзгав калдъръма и го кара да блести в едновременно призрачната и близка светлина на единствената маслена лампа, запалена на ъгъла на улиците „Балуарте“ и „Сан Франсиско“.

— Няма да те пусна да си вървиш сама, каквото и да ми говориш… Сантос!

— Както заповядате, доня Лолита!

— Вземи един фенер и придружи сеньора Вилчес.

На вратата на дома си, в тъмното, с вълнен шал на раменете и с прибрана коса на плитка, навита на тила, Лолита Палма изпраща Кура Вилчес. Приятелката й протестира твърдейки, че може преспокойно да измине сама малко повече от стотината крачки, които я делят от къщата й на „Педро Конде“, срещу сградата на митницата. На нейните години, при това в Кадис не се нуждае от ветрило, за да прогони мухите. Само това оставаше.

— Не ме дразни, скъпа — противи се тя, докато вдига широката яка на наметалото си. — И остави на мира горкия Сантос, който вечеря.

— Ти да мълчиш. Не ставай глупава. Положението не е такова, че да потропваш с токчета по улиците, като че ли всичко е наред.

— Казвам ти, че си тръгвам. Стига.

— Не… Сантос!

Кура Вилчес настоява, но Лолита отказва да я пусне да си върви сама. Късно е и мълвата за убитите жени, която се носи из града, изпълва всички с безпокойство. Докато по улиците ходят убийци, казва приятелката й, женските самохвалства са излишни. Властите твърдят, че става дума за измислици и нито един вестник не споменава нищо по въпроса, но Кадис прилича на голям двор, в който се събират съседки-клюкарки: говори се, че престъпленията са факт, че полицията не успява да открие виновниците и че въпреки свободата на печата, на вестниците е наложена цензура, оправдана с войната, за да не се тревожат хората. Всеки знае за какво става дума.

Прислужникът се връща със запален фенер и Кура Вилчес отстъпва пред доводите. Прекарала е почти целия следобед в дома на Лолита, помагайки й малко. Последният ден от месеца е, дата, на която по традиция в Кадис канцелариите и канторите на търговските къщи са отворени до полунощ, както и агенциите за обмен на валута, банките, магазините с отвъдокеански стоки и корабните агенции — прави се месечният баланс и се актуализират книжата. По навик, наследен от баща си, Лолита е посветила следобеда на преглеждане на сметките, които се изготвят от служителите на „Палма и синове“ в канцелариите на долния етаж, докато приятелката й е помагала с домашните задължения и грижите за майка й.

— Намирам, че изглежда много добре. Доколкото това е възможно.

— Хайде, тръгвай. Съпругът ти ще иска да вечеря.

— Той ли? — Кура Вилчес слага заканително ръце на хълбоците си под наметалото. — Малкото време, което прекарва в Кадис, го прекарва също като теб, потънал до гуша в търговска кореспонденция и в счетоводните си книги… Въобще няма нужда от мен. Днес е най-подходящият ден човек да се отпусне и да изневери. През всеки последен ден на месеца ние, омъжените жени в Кадис, имаме смекчаващи вината обстоятелства… Всеки изповедник би разбрал ситуацията.

— Колко си груба — смее се Лолита. — Грубиянката Вилчес.

— Шегувай се ти, глупачке. Но това, което докторите предписват в дни като този, е някой гренадирски лейтенант, морски офицер или нещо подобно… От онези, които нищо не разбират от обмен на валута или счетоводно отчитане, но пък като минават на един пистолетен изстрел от теб, ти става топло и изпитваш желание да си повееш с ветрилото. С хубави бакенбарди и добре изопнати панталони.

— Не ставай невъзпитана.

— Няма нищо такова, скъпа. Ти обаче си сухарка. На твое място, неомъжена и с такава външност, бих пяла друга песен. Едва ли щях да си прекарвам живота затворена между четири стени с половин дузина писарушки в кантората, колекционирайки зелени листа в някакъв албум.

— Хайде, тръгвай най-сетне… Сантос, освети пътя на доня Кура.

Светлината на фенера огрява тротоара пред Кура Вилчес, която се загръща по-добре в наметалото си и тръгва след стария прислужник.

— Пропиляваш шанса си, мила — казва тя, като се обръща за последен път. — Чуй какво ти казвам… Пропиляваш шанса си.

Лолита Палма още се смее, вече на тъмно, облегната на рамката на вратата.

— Върви и внимавай, покорителко на сърца.

— Довиждане, монахиньо.

Лолита затваря желязната врата зад гърба си и тръгва между големите саксии с папрати, поставени върху генуезките плочки на вътрешния двор. До кладенеца един голям свещник с восъчни свещи осветява трите арки и двете колони на мраморната стълба, водеща към остъклената галерия на горните етажи. На няколко стъпки вдясно, в същия двор, се намира входът към търговските кантори, които заемат партерния етаж, с друга врата за стоките и търговските дейности, водеща към улица „Доблонес“: там са складът за фини стоки, малката приемна, главният кабинет и канцеларията, където двама писари, отговорникът за кореспонденцията, един счетоводител и един пълномощник работят на светлината на газените лампи, приведени над бюрата покрити с копия на писма и счетоводни книги, товарителници и фактури. Щом Лолита влиза, заобикаляйки мангала с въглищата, затоплящ помещението, всички кимват с глава за поздрав — забранила им е да стават, когато влиза в кантората — и само Молина, пълномощникът, който служи на фирмата от тридесет и четири години, се изправя зад стъклената преграда, ограждаща малката стаичка, в която работи. Има черни наръкавници и паче перо зад дясното си ухо.

— Появиха се неполучени плащания от Хавана, доня Лолита… При един и половина процента, които вземаме ние, ни дължат три хиляди и седемстотин реала.

— Има ли възможност да си ги върнем?

— Опасявам се, че е малка.

Тя слуша, без да показва лошото си настроение: едва се забелязва малката бръчица между веждите — може да е и белег на съсредоточаване, — докато пълномощникът говори. Обобщава и продължава. Още една загуба. Равна например на годишната заплата на един от служителите. Усещането за умора, което изпитва не се дължи само на работата през този ден, който още не е свършил. Френската блокада, общата липса на ликвидност, проблемите с Америка притесняват все повече кадиските търговци, въпреки привидната еуфория от сделките, които някои правят благодарение на войната. „Палма и синове“ не е изключение.

— Впишете го така, както е. А когато са готови фактурите от Манчестър и Ливърпул, донесете ми ги в кабинета — Лолита обхожда с поглед чиновниците… — Вечеряхте ли?

— Още не.

— Повикайте Росас, нека ви приготви нещо. Колбаси и вино. Разполагате с двайсет минути.

Тя бутва вратата на свързаната с улица „Доблонес“ малка приемна, с гравюри на морски сцени по стените и ламперия от тъмно дърво, прекосява помещението и влиза в главния кабинет. За разлика от нейния личен кабинет в горната част на къщата, който тя ползва обикновено извън работните часове, този е голям, официален и декорацията му не е сменяна от времената на дядо й и баща й: голямо бюро и библиотека, две стари кожени кресла, три макета на кораби в стъклени витрини, карта на залива в рамка на стената, алманах на Кралската Филипинска Компания, английски часовник с махало, месингов калъф за географски и морски карти, подпрян в един ъгъл и спиртен барометър, дълъг и тесен, който показва винаги „Много влажно време“. На бюрото — от неизбежния тъмен махагон, както всички мебели в къщата — има лампа със синкав абажур, звънец, бронзов пепелник, принадлежал на баща й, комплект пера и мастилница от китайски порцелан, папка за документи и две книги с отбелязани с късчета хартия страници: „Бърза аритметика“ на Рендон-и-Фуентес и „Изкуството на двустранното счетоводно отчитане“ на Луке-и-Лейва. Като прибира полите на роклята си — скромна, от кафяв кашмир, с удобен къс жакет, който й позволява да работи седнала, без да се задушава — Лолита заема мястото си. После наглася вълнения шал на раменете си, обрязва фитила на лампата и се заглежда замислена към празния стол пред себе си. Дон Емилио Санчес Гинея, който я посети днес следобед, беше седял там, докато обменяха впечатления за общото положение на нещата. Което според мнението на наследницата на къща „Палма“, както и според всеки жител на Кадис с ясен поглед за бъдещето, беше несигурно. Въпреки че точния термин, до който прибягна Санчес Гинея, беше „тревожно“.

— Мнозина не си дават сметка за това, което се задава, скъпа моя. Когато войната отмине, а след нея и цялата тази либерална треска, и окончателно загубим Америка, с нас ще е свършено… Политическата еуфория не развива търговията, нито пък храни хората.

Беше професионален разговор, без недомлъвки, в който обсъдиха общите за двете търговски къщи дела. Никой от двамата не храни илюзии за близкото бъдеще. Прекалено сериозни са затрудненията пред превръщането на кралските полици в пари, затруднен е притокът на капитали към града, има тежки проблеми с инвестициите в морски рискове и осигуровки, а най-трудно е да се оцени кредитоспособността на партньорите, която зависи колкото от доброто име, толкова и от уменията на някои от местните търговски къщи да държат в тайна затрудненията си.

— Уморен съм да се боря, Лолита. От двайсет години насам този град се изправя пред най-големите нещастия, съществуващи на света. Войните с Франция и Англия, събитията в Америка, епидемиите… Прибави и хаоса в кралската администрация, прекаленото овластяване, огромните заеми на Короната и кортесите, загубата на капитали в окупираните от французите земи. А сега казват, че започват да се появяват корсари, действащи от името на бунтовниците от Рио де ла Плата… Твърде тежка битка, скъпа моя. Прекалено много неуспехи. Стар съм за всичко това. Дано тази глупост приключи и да мога да се оттегля в чифлика си в Ел Пуерто, ако успея да си го върна… Някой ден. Въпрос на търпение, предполагам. Надявам се да доживея да видя този ден… За щастие имам сина си, който постепенно се нагърбва с всичко.

— Мигел е добро момче, дон Емилио. Умно и работливо.

Старият търговец се усмихва тъжно.

— Жалко, че баща ти и аз не успяхме да направим така, че вие…

Оставя изречението недовършено. Лолита също се усмихва с мил упрек. Това е стара тема на техните разговори.

— Той е добро момче — повтаря тя. — Прекалено добро за мен.

— Де да се беше омъжила за него.

— Не говорете така. Имате прекрасна снаха, двама чудесни внуци и трети на път.

Мъжът клати обезсърчено глава.

— Да си умен и работлив не е достатъчно, за да продължиш напред. Не му завиждам за това, което го очаква… Това, което очаква вас, младите, след войната. Светът, който познавахме, вече никога няма да е същият.

Мълчание. Санчес Гинея се усмихва ласкаво.

— Би трябвало ти…

— Не започвайте, дон Емилио.

— Сестра ти няма деца, нито има изгледи да има някога. Ако ти… Е, добре — той се оглежда натъжен. — Би било жалко, ако всичко това… Ти знаеш.

— Ако търговска къща „Палма“ умре с мен ли?

— Още си млада.

Лолита вдига категорично ръка. Никога не е позволява на дон Емилио Санчес Гинея, нито на който и да било друг да навлезе в тази територия. Нито дори на близката си приятелка Кура Вилчес.

— Да говорим за търговия, моля ви.

Старият мъж се размърдва неловко на мястото си.

— Извинявай, дъще… Не исках да се меся.

— Извинен сте.

Навлизат в подробности относно търговските дела: товари, митнически права, кораби. Трудното отваряне на нови пазари, които да компенсират загубите от американската криза. Санчес Гинея, комуто е известно, че в последно време „Палма и синове“ е установила търговски контакти с Русия, се опитва да научи нещо повече от Лолита. Тъй като си дава сметка за това — в света на търговията топлите чувства нямат нищо общо с интересите, — тя се задоволява да спомене само някои повърхностни факти: двете пътувания на фрегатата „Хосе Викуня“ до Санкт Петербург с вино, хинин, корк и сол за баласт на отиване, и боброва мас и сибирски мускус — по-евтин от този, който купуват от Тонкин, — на връщане. Всичко това вече е добре известно на Санчес Гинея и сина му.

— И с пшеницата, струва ми се, работите ти не вървят зле.

На това Лолита отговаря, че не се оплаква. Вносът на северноамериканска пшеница — тя разполага с хиляда и петстотин бъчви в пристанищните складове — е дал възможност на „Палма и синове“ да си поеме дъх напоследък.

— И пак ли за Русия?

— Може би. Ако успея да я натоваря, преди да се развали от влагата.

— Дано при теб всичко се развие добре. Тежки са времената… Виж какво нещастие сполетя Алехандро Шмид. Неговият кораб, „Бела Мерседес“, се изгуби в плитчините при Рота с целия си товар.

Тя се съгласява. Знае всичко за това, разбира се. Насрещните ветрове и коварното море преди месец са тласнали кораба към окупирания от французите бряг, където е бил оплячкосан след спирането на бурята: двеста сандъчета с китайска канела, триста чувала с черен пипер от Молукските острови и хиляда вари платно от Кантон. Къщата „Шмид“ няма да може да се съвземе скоро от подобна загуба, ако въобще се съвземе. В такива времена, когато понякога се залага твърде много само на едно пътуване, загубата на кораб може да бъде непоправима. Смъртоносна.

— Има една сделка, която може да те заинтересува.

Лолита гледа събеседника си изпитателно. Този тон й е познат.

— Законна или незаконна сделка имате предвид?

Настъпва мълчание. Санчес Гинея запалва дебела пура от пламъка на лампата.

— Не бързай — присвива той очи с израз на съзаклятническа доброжелателност. — Ще ти предложа нещо много добро.

Лолита се обляга назад в кожения стол и поклаща недоверчиво глава.

— Значи незаконна — заключава тя. — А вие знаете, че не обичам да излизам от рамките на закона.

— Същото каза и по въпроса с „Кулебра“. А видя ли после? Оказа се добра сделка… Впрочем, не зная дали вече си уведомена, че на кулата Тавира току-що е издигната черната топка^[1]. Забелязали са фрегата навътре в морето, както и голяма шалупа, която се движи бавно покрай брега, със западния вятър… Знаеше ли това?

— Не. Цял ден съм тук, с книжата.

— Шалупата може да е нашата. Предполагам, че ще стигне фара тази нощ и утре ще е в залива, ако вятърът не се смени.

С усилие Лолита откъсва мислите си от Пепе Лобо. Не тук, решава тя. Не сега. Всяко нещо с времето си.

— Да говорим за друго, дон Емилио. „Кулебра“ има корсарско разрешително от краля. Контрабандата е нещо различно.

— Което половината от колегите ни практикуват без превземки.

— Все едно. Вие също никога преди…

Тя оставя изречението недовършено. От уважение. Санчес Гинея гледа сивата пепел, която започва да се оформя в края на хаванската му пура.

— Имаш право, дъще. Преди не се докосвах до такива работи. Нито до това, нито до търговията с роби, като баща ти, въпреки че дядо ти Енрико не се гнусеше да прекарва роби… Както и да е, времената се промениха. Трябва да се пригодим към сегашното положение. Няма да позволя французите и грабливостта на нашите власти да ме унищожат напълно — той се навежда малко напред и пепелта пада на махагона. — Става дума…

Лолита Палма бута лекичко пепелника, за да го приближи до него.

— Не искам да знам.

Санчес Гинея, стиснал пурата между зъбите си, я гледа настоятелно. Не се предава.

— Почти чиста работа: седемстотин квинтала какао, двеста кутии готови пури и сто и петдесет бали тютюн на листа. Всичко ще бъде свалено през нощта в малкия залив на Санта Мария… Ще го докара английска шебека от Гибралтар.

— А Градският съвет и Кралската митница?

— Ще се държат настрана от тази работа. Или почти.

Тя отново поклаща мило глава. После се разсмива, кратко и недоверчиво.

— Това е чиста контрабанда. Крайно нагла. Това не може да стане скрито-покрито, дон Емилио.

— Че кой го иска?… Ние сме в Кадис, не забравяй. Официално ние с теб не присъстваме никъде. Всичко е предвидено. Всички панти са смазани от долу до горе, за да не скърцат. Няма никакъв проблем.

— Тогава за какво съм ви аз?

— За да споделим финансовите рискове. И облаги, естествено.

— Не проявявам интерес. И не заради рисковете, дон Емилио. Знаете, че с вас…

Най-накрая Санчес Гинея се обляга примирено назад. Приема нещата такива, каквито са. Гледа тъжно чистия пепелник, проблясващ върху тъмното дърво, полирано от докосванията на три поколения.

— Зная. Не се притеснявай, скъпа… Зная.

Зад затворения прозорец, гледащ към улица „Доблонес“ се разнасят за няколко мига приятни гласове откъм Виня или Ла Калета, вероятно компания „махос“^[2], упътили се под звуците на фандангото към някоя от кръчмите на „Бокете“. Гласовете са прекъсвани от смях, пляскане с ръце и някой и друг бърз акорд на китара. После нощната тишина отново надвисва над пустата улица. Сега, сама в кабинета, Лолита Палма продължава да се взира в празното място от другата страна на бюрото. Спомня си съкрушеното изражение на стария семеен приятел, когато той стана и се упъти към вратата. Спомня си и всяка дума от разговора с него. В мислите си вижда непрестанно кораба „Бела Мерседес“ на търговската къща „Шмид“, разбит в плитчините на Рота, а товарът й — оплячкосан от французите. Търговска къща „Палма и синове“ трудно би се съвзела от подобен удар. А времената са такива, че се налага да се рискува с всеки кораб, изложен при всяко пътуване на волята на морската стихия, на случайността и корсарите.

Молина, пълномощникът, почуква и надниква през вратата.

— Ако позволите, доня Лолита. Ето фактурите от Манчестър и Ливърпул.

— Оставете ги тук. После ще се разпоредя.

Разнася се един камбанен удар откъм близката кула на „Сан Франсиско“, откъдето дежурният предупреждава, когато се вижда зарево при френските батареи на Трокадеро — камбанен звън за всяка бомба. След миг до нея долита и грохот, от който стъклата на прозорците потреперват леко. Паднала е бомба и е избухнала някъде наблизо. Лолита Палма и пълномощникът се споглеждат, без да проговорят. Когато Молина се оттегля, тя прелиства документите едва-едва. Седи неподвижна, с вълнения шал на раменете, с ръце в кръга светлина хвърлян от лампата. Думата „корсари“ се върти в главата й. Малко преди смрачаване, оставяйки кантората, тя отиде да види майка си и Кура Вилчес, която, седнала до леглото, търпелива, каквато може да бъде само една приятелка, играеше с нея на карти. После се качи със Сантос на наблюдателницата на терасата и след като подпря английския телескоп на перваза на прозореца, дълго следи с поглед шалупата, движеща се бавно от юг на север по забуленото от мъгли море, червеникаво от залеза. На около две мили от западната градска стена корабът пое курс срещу вятъра.

 

 

Улиците в заможната част на Кадис, прави и тесни между високите къщи, сякаш опират право в мрачното сиво небе, надвиснало тежко над западната част на града. Небе, което предвещава вятър и силен дъжд, преценява след един опитен поглед Пепе Лобо. От десет дни живачните стълбове на барометрите не могат да се вдигнат и корсарят се радва, че „Кулебра“ е на сигурно място, закотвена с десет квинтала желязо в залива, вместо да е в открито море, където вятърът да дипли платната, а моряците да ги затягат здраво с въжета, за да се справят с лошото време. Шалупата пусна котва вчера сред други търговски кораби в три сажена вода срещу пристанището на Пуерта де Мар, между края на вълнолома на Сан Фелипе и плитчините, откриващи се от отлива при Коралес. Нощта премина спокойно, с влажен и все още слаб западен вятър. Двата артилерийски залпа от Кабесуела и свистящите в тъмнината снаряди, преминали над мачтите на корабите, не смутиха съня на никого.

Стъпил е на твърда земя едва преди три часа, при първата светлина на деня, и изпитвайки все още чувството, че и земята под краката му се люлее по познатия му своеобразен начин — последица от четиридесет и седемдневното плаване, през по-голямата част от което не са стъпвали на друго, освен на корабни дъски — Лобо върви по улица „Сан Франсиско“ по посока към църквата и площада. Облечен е официално, както подобава на корсарски капитан, слязъл на сушата; с тъмни панталони от дебело памучно платно, обувки със сребърни токи, син мундир с месингови копчета и черна двувърха шапка, моряшка, без нашивки, но с червена кокарда, която удостоверява, че е кралски корсар: това облекло е подходящо за съкращаване на бюрократичните, съдебните и митническите процедури, неизбежни при пристигане в едно пристанище, където понастоящем не можеш да свършиш почти никаква работа, ако не разполагаш с нещо подобно на униформа. В сладкарницата на Коси, вътре и около масите, заемащи ъгъла на улица „Балуарте“, се забелязват поне дузина униформи: неколцина от кадиските доброволци, офицер от Кралската армада и двама британци с червени мундири и голи крака под шотландския килт. Има и много цивилни, мъже и жени, сред които е лесно да се разпознаят редакторите на „Ел Консисо“, събиращи се обикновено там, по нацапаните с мастило пръсти и листовете хартия, стърчащи от джобовете им, докато бежанците, емигрирали от провинциите под френска власт, се разпознават по безгрижния им вид и по излезлите от мода дрехи, кърпени или износени. Някои от тях са насядали лениво край масите, само с чаши с вода пред себе си.

Един просяк, седнал на земята, е подпрял гръб на стената и пречи на преминаването покрай вратата на часовникарско ателие. Собственикът му казва да се махне оттам, но онзи не му обръща внимание. Дори му отвръща с неприличен жест. Когато корсарят минава покрай просяка, онзи вдига поглед към него.

— Подарете нещичко, сеньор контраадмирал… За бога, дарете нещичко.

Нахалният тон, който се долавя зад жалостивите думи и насмешливата употреба на високата титла изненадват Пепе Лобо. Без да спира, той хвърля бърз поглед към просяка: сиви, рошави и мръсни коса и брада, трудно определима възраст. Може да е както на трийсет, така и на петдесет години. Облечен е с кафява куртка със запретнати ръкави, цялата в кръпки, десният крачол на панталона му е навит и показва чукана на ампутирания под коляното крак, за да предизвиква състрадание. В крайна сметка това е още един от многото мъже и жени, които търсят прехраната си из кадиските улици, изтиквани непрекъснато от полицията към близките до пристанището квартали и налитащи всеки ден към трохите, които могат да намерят в тази част на града. Корсарят продължава напред, но внезапно спира. Една синкава татуировка на ръката на просяка, поизтрита от времето, приковава вниманието му. Прилича на котва. Татуирана между оръдие и знаме.

— Кой е корабът?

Другият първоначално се взира объркано в него. После кимва, вече разбрал. Поглежда татуировката си и после пак вдига очи нагоре към Пепе Лобо.

— „Сан Агустин“… Осемдесет оръдия. Командир дон Фелипе Кахигал.

— Този кораб потъна при Трафалгар.

Устата на просяка се изкривява в беззъба гримаса, която в друго време и друг живот е била усмивка. С безразличен жест показва остатъка от крака си.

— Не е единственото, което потъна там.

Лобо не помръдва няколко мига.

— Сигурно не е имало кой да ти помогне — казва той накрая.

— Имаше, сеньор… Жена ми, стана проститутка.

Сега корсарят на свой ред кима бавно и замислено. После бърка с ръка в джоба и вади едно дуро: старият Карлос IV, погледнал надясно, надалеч, все едно че няма нищо общо с всичко наоколо. Щом вижда среброто, просякът поглежда корсаря любопитно. После отделя гръб от стената и сякаш се поизправя в необичаен порив на достойнство, като вдига два пръста към челото си.

— Ефрейтор от артилерията Сиприяно Ортега, сеньор… Втора батарея.

Капитан Лобо продължава по пътя си, сега вече съпроводен от чувството на мрачно отчаяние, което всеки, изложен на случайностите на морето и войната, изпитва при вида на друг моряк, осакатен и живеещ в мизерия. Над жалостта и състраданието надделява безпокойството за собствената участ. За бъдещето, което дебне зад коварните обрати на занаята, отломките от реи, които хвърчат по време на битката, пораженията от куршумите и снарядите. Болезненото съзнание за собствената физическа уязвимост, с която времето и съдбата — лоша или добра — играят, без да бързат, една игра в чийто край може да се озовеш, запратен като жалка дрипа на брега, също както бездушното море изхвърля на плажа отломки от повалени при корабокрушение мачти. Нищо чудно един ден той самият да се окаже в такова положение, минава му през ума, докато се отдалечава от просяка. И веднага си заповядва да престане да мисли за това.

В този миг вижда Лолита Палма, облечена в черна тафта и с шал на раменете, да излиза от една книжарница с чадър под ръка, слагайки ръкавиците си, а до нея е камериерката й Мари Пас, носеща покупките. Срещата не е случайна. Корсарят я търси отпреди половин час, когато е напуснал кабинета на Санчес Гинея на площад „Палийеро“. Преди малко е бил в дома на улица „Балуарте“, където икономът му е съобщил, че не знае в колко часа ще се прибере сеньора Палма, но го е упътил насам. Отиде до Ботаническата градина и после в книжарниците на „Сан Агустин“ или „Сан Франсиско“, каза му той. А когато ходи за книги, обикновено се бави.

— Каква изненада, капитане!

Изглежда добре, отбелязва корсарят. Такава е, каквато си я спомня. С все още нежна кожа и мило излъчване, с фини черти и ведър поглед. Без шапка е и не носи никакви други украшения освен един наниз перли и обикновени сребърни обици. Косата, събрана на кок със седефено гребенче, шалът от турска вълна — червени цветя, избродирани на черен фон — който е наметнала непринудено на раменете си, придават изискан вид на строгата вталена дреха, пристягаща грациозно кръста й. Истинска потомствена жителка на Кадис, казва си корсарят със скрита усмивка. Дама от глава до пети. Две хиляди и петстотин години история или колкото и да са там — Лобо не разбира от тези неща толкова, колкото от занаята си, — не минават напразно за един град, нито за неговите жени. Разбира се, и за Лолита Палма.

— Добре дошли на сушата.

Пепе Лобо сваля шапка и започва да обяснява присъствието си там. Има няколко задвижени официални процедури, които трябва да бъдат разрешени тази сутрин и дон Емилио Санчес Гинея го е помолил да се посъветва с нея, преди да продължи. Може да я придружи до кантората, ако тя желае. Или да почака, докато тя го приеме в подходящ за нея час. Докато казва това, корсарят я вижда как вдига лице и поглежда към сивото небе.

— Да поговорим сега, ако нямате нищо против. Преди да е започнало да вали… Имам навика да се разхождам в този час на деня.

Лолита Палма отпраща камериерката си, която се отдалечава с пакетите към улица „Балуарте“ и остава загледана в моряка, сякаш от този момент нататък той трябва да взема решенията. След кратко двоумене, Лобо предлага две възможности: близката сладкарница или улица „Камино“, водеща до „Аламеда“, стените и морето.

— Предпочитам „Аламеда“ — казва тя.

Корсарят кимва и си слага шапката, все още малко смутен. Ядосва се на себе си и същевременно му е забавно — най-точно би било да се каже, че е едновременно развеселен и учуден от това раздразнение. От лекото смущение, което гъделичка очите и ръцете му. Което прави гласа му по-хриплив. На неговите години. Дори най-хубавите жени никога не са го карали да се стъписва — досега. Удивително е. Ведрият поглед, вперен в него, уравновесеното излъчване на жената — негова шефка и партньорка, повтаря си той, без да откъсва очи от нейните — предизвикват у него приятно, отпускащо усещане за съзаклятничество, за споделена близост. За едно близко и удивително възможно спокойствие, сякаш би било съвсем просто да протегне ръка и да я положи на шията на Лолита Палма, за да почувства там туптенето на пулса й и меката топлина на кожата й. Присмивайки се вътрешно на себе си — за миг тя сякаш го поглежда изпитателно, а той се опасява, че мисълта или присмеха са се изписали на лицето му, — здравият разум на корсаря пропъжда тази абсурдна мисъл и тя се изпарява.

— Наистина ли нямате нищо против да повървим, капитане?

— Дори напротив.

Вървят по средата на настланата с калдъръм улица и той я поставя в течение на последните новини. Може да се каже, че плаването не е завършило зле, обобщава той след известно усилие да се съсредоточи. Пет заловени кораба, едната плячка е особено голяма: френска шхуна, плаваща под португалско знаме, пътуваща от Тарагона за Санлукар с качествено сукно, кожа за обувки, седла, денкове вълна и кореспонденция. Лобо е предал кореспонденцията в управлението на флота, а по всичко личи, че за кораба и товара му ще се получат добри пари. Другите четири са с по-малка стойност: две тартани, голяма шебека и фелука, натоварена с херинга, стафиди, железни обръчи за бъчви и осолена риба тон. И още някои неща. Фелуката, португалски каперски кораб от Фаро, е превозвала истинско състояние от двеста и петдесет унции злато с печата на крал Пепе.

— Възможно е — заключава той, — фелуката да ни създаде проблем в съда, който освобождава плячката. Така че застраховах златото, като го депозирах запечатано в Гибралтар, за да не го пипа никой.

— Имахте ли затруднения с нея или с другите?

— Не. Всички свалиха бързо флаговете. Само фелуката искаше да ни обърка в началото, прибягвайки до закрилата на знамето си, а после опита късмета си, като се насочи с голяма бързина към Тарифа и нос Карнеро. Но не използва двете оръдия, които имаше на борда.

— А нашите хора добре ли са?

Харесва му, че тя е казала „нашите хора“, а не „вашите хора“.

— Всички са добре, благодаря.

— А по какъв въпрос искахте да се допитате до мен?

Французите напират към Тарифа, обяснява той, както направиха и при Алхесирас. Изглежда са решили да вземат под контрол цялата тази част на крайбрежието. Говори се, че генерал Левал, с десет или дванайсет хиляди войника, кавалерия и артилерия, обсаждал Тарифа или се канел да го стори. От Кадис изпращат там каквото могат, но това не е много. Липсват кораби, а англичаните, въпреки че имат един полковник и свои войски вътре, не искат да отклонят нищо от своите сили. Най-вече съществува проблем със свръзката, с размяната на съобщения. Командващият флота в залива, дон Кайетано Валдес, твърди, че всички канонерски лодки са му крайно необходими.

— Накратко — привършва той, — зачисляват „Кулебра“ към Кралската армада за един месец.

— Искате да кажете, че я секвестират?

— Чак дотам не са стигнали.

— И какво ще правят с нея?

— Ще я използват за изпращане на съобщения и официална кореспонденция до Тарифа. „Кулебра“ е бърза и много маневрена… Логично е.

Лолита Палма не изглежда особено разтревожена. Очевидно е разполагала със сведения за това, досеща се той. Получила е някакво предварително предупреждение.

— Вие оставате капитан, предполагам.

Лобо се усмихва уверено.

— За момента не са казали обратното.

— Това би било нарушение на правилата. Не бихме могли да приемем такова нещо без съответната компенсация… А времената не са такива, че армадата да обезщетява когото и да било. Флотът е разорен, както впрочем и всичко останало… А може положението да е дори по-лошо.

На същото мнение са и двамата Санчес Гинея, отбелязва спокойно корсарят. Така или иначе, съмнява се, че ще го изместят от командването на шалупата. Няма офицери в излишък, след като всички хора, с които разполага флотът, са впрегнати във военноморските сили, отговарящи за залива и каналите.

— При всички случаи — добавя той, — короната поема разходите по оборудването и заплатите на екипажа и удължават патента ни с толкова време, колкото ще трае службата… Това със заплатите не го виждам в действителност. Самите флотски чиновници не получават онова, което им се полага. Но поне няма да могат да ни откажат боеприпаси. Ще се възползваме, за да се заредим с барут, платна, въжета, провизии и прочее. Ще опитам да взема и запалки за оръдията.

Лолита Палма кимва замислено. На Пепе Лобо не му убягва промяната в тона й, когато заговаря по делови въпроси. Става по-твърд, безличен. В гласа й сякаш прозвънва метал. Сега корсарят поглежда крадешком надясно. Жената върви, загледана напред, към стените на града, издигащи се в края на улицата. Хубав профил, заключава Лобо. Въпреки че „хубава“, дума по принцип подходяща за жени, не е най-уместната в случая. Носът навярно е прекалено прав, волеви. Линията на устата може би е прекалено твърда, но несъмнено може да бъде и мека. Сигурно зависи от настроението. От това кой я целува. В продължение на няколко крачки го занимава въпросът дали някой някога я е целувал.

— Кога тръгвате, капитане?

Корсарят почти се стряска. Сигурно съм оглупял, мисли си той. Или по-скоро се укорява.

— Не зная. Предполагам, че скоро… Щом получа заповедта.

Разходката ги е отвела до площад „Посос де ла Ниеве“. „Аламеда“ се простира наляво, с високи палми и дървета, обезлистени от зимата, подредени в три успоредни редици по дължината на стените до кулите на църквата „Кармен“ и жълтеникавия силует на укреплението „Канделария“, което навлиза като нос на кораб в сивото море.

— Добре — Лолита Палма прави примирителен жест. — Не мисля, че можем да попречим на това… Все пак, ще се погрижа да подсигуря гаранциите. Не е лесно да си имаш работа с Кралската армада. Дон Кайетано Валдес е суров, но разумен човек. Познавам го отдавна… Говори се много, че може да стане губернатор или генерал-капитан на Кадис, ако се потвърди, че Виявисенсио влиза в състава на новото регентство, което ще бъде обявено след Коледа.

Спрели са се пред стената, до първите дървета и каменни пейки на „Аламеда“. Оттук заливът се вижда като оловносива и студена шир, полюшвана от съвсем леко вълнение. Нито един повей на вятъра не накъдря повърхността, разтапяща се в ивица мъгла на отсамния бряг и в ниските облаци, надвиснали над другия, скриващи Рота и Ел Пуерто де Санта Мария. Лолита Палма подпира ръцете си в ръкавици на кръглата абаносова топка, инкрустирана със слонова кост, с която завършва дръжката на черния й чадър.

— Научих, че сте били в Алхесирас по време на евакуацията.

— Да. Там бях.

— Разкажете какво видяхте. Тук знаем само това, което тази седмица публикуват вестниците: обичайният безпримерен героизъм на нашите патриоти и тежките загуби на неприятеля… Знаете как е.

— Няма много за разказване — отговаря корсарят. — Бях пуснал котва в Гибралтар, трябваше да се оформят документите за залавянето на португалската фелука, когато започна канонадата и хората се скриха в Исла Верде и по корабите. Помолиха ме да помогна, така че се приближих колкото можах, предпазливо, защото крайбрежните води там са мръсно нещо… Няколко дни прекарвахме бежанци и военни до Ла Линея и после останахме там, докато французите влязоха в града и започнаха да ни обстрелват от височините Матагорда и кулата Виявиеха.

Разказва сбито, не му е особено приятно да говори за това и премълчава останалото: уплашени жени и деца, без храна, без дрехи, треперещи на студа, дъжда и вятъра, спящи под открито небе сред камънаците на острова или по корабните палуби. Последните войници и доброволческите отряди на цивилните, след като са разрушили с брадви малкия мост на река Миел и прикривали общата евакуация, се оттеглят тичешком по плажа, подгонени като зайци от френските стрелци. Не разказва за самотния сапьор, когото той видя с бинокъла си да се връща назад и да взема един ранен другар, и който заедно с другия беше заловен от врага, преди да стигне последната лодка.

На няколко пресечки зад тях отеква камбанен звън, това е камбаната на „Сан Франсиско“. Само един удар. Няколко кочияши, рибари от стената и хора, разхождащи се наоколо, побягват, търсейки укритие край фасадите на къщите.

— Артилерийска стрелба — казва жената със странно спокойствие.

Пепе Лобо поглежда към Трокадеро, въпреки че сградите пречат да се види онази част от брега.

— Ще стигне до нас след около петнайсет секунди — додава тя.

Стои неподвижна, загледана в сивото море. Корсарят забелязва, че ръцете й, все още подпрени на кръглата дръжка на чадъра, я стискат по-силно, сгърчени от ново, но трудно доловимо напрежение. Инстинктивно той се приближава още малко, заставайки на въображаемата траектория на бомбата. Като си помислиш, това е абсурдно. Френските бомби могат да паднат всеки момент на кое да е място. Включително и върху тях.

Лолита Палма се обръща да го погледне с любопитство. Или поне така му се струва. По устните на жената може да се различи лека усмивка. На благодарност, може би. Замислена, със сигурност. Двамата стоят така, изучават се отблизо и мълчаливо в продължение на няколко секунди. Вероятно прекалено отблизо, казва си Лобо, като потиска порива да направи крачка назад. Би станало по-зле.

Глух грохот се чува зад сградите. Далечен. Към митницата.

— Не беше нашата — казва тя.

Сега се усмихва открито, почти нежно. Като в деня, в който заговори за дървото, нарисувано на ветрилото й. И той отново се възхищава на хладнокръвието й.

— Знаете ли кой бие камбаната в „Сан Франсиско“, когато французите откриват огън?

Корсарят отговаря, че не знае и тя му разказва. Един послушник от манастира, доброволец, се заел със задачата. Английският посланик, когато го видял от балкона на дома си да показва среден пръст към французите между един и друг удар, пожелал да се запознае с него и му подарил унция злато. Лобо сигурно ще чуе песничките, които се пеят из града под съпровод на китари — в бръснарници, кръчми и гостилници. Духът на местните жители не унива и по време на война.

— Но не всичко се свежда до забавни анекдоти — казва тя в заключение. — … Говори се, че някой убива жени.

— Убива жени?

— Да, убива. При това по ужасен начин.

Корсарят не е в течение и тя му разказва това, което знае. А то не е много. Вестниците избягват въпроса, навярно, за да не всяват паника сред населението. Но се говори за похитени млади момичета, убити с камшични удари. Поне за два такива случая. И Господ знае какви още ужасии. При толкова чужденци и войска в града, можете да си представите. Малко жени дръзват да излизат вечер напоследък.

Пепе Лобо криви лице. Изпитва неудобство.

— Понякога човек може да изпита срам от това, че е мъж.

Каза го, без да мисли, спонтанно. Коментар, с който да запълни мълчанието след нейните думи. Но долавя, че жената го наблюдава с любопитство.

— Не мисля, че вие трябва да се срамувате от нещо.

Гледат се в очите за миг, който на моряка му се струва прекалено дълъг.

— Бихте се учудили, сеньора.

Ново мълчание. Отделни, дребни водни капки започват да падат по лицето на жената, предупреждавайки за силен и неизбежен дъжд. Но тя не се впечатлява, нито пък отваря чадъра, а продължава да стои до парапета на стената, зад който се е ширнало сивото, потънало в мъгла море. Би трябвало да й предложа да се скрие, мисли си корсарят. Но не помръдва. Всъщност би трябвало да направи или да каже каквото и да е, което да сложи край на тази ситуация. Край на мълчанието. Но нито едно от възможните неща не съвпада с онова, което той наистина желае в настоящия момент.

— Купихте ли нещо интересно? — пита накрая. За да каже нещо.

Тя го гледа почти объркано, сякаш не разбира за какво говори. Лобо се усмихва. Пресилено.

— В книжарницата. На площада.

Водните капчици все по-често искрят по лицето на Лолита Палма. Зад гърба й сивото море затрептява от безброй малки пръски, а поривите на бриза, идващ откъм залива, ги превръщат в дребни вълнички.

— Би трябвало… — започва морякът.

— О, да. Много — отговаря най-сетне тя, като откъсва очи от неговите. — „Испанската флора“ на дон Хосеф Кер, пълно издание, шест тома… Много хубав и добре съхранен екземпляр.

— Аха.

— Издание на Ибара^[3].

— Виж ти.

Започва наистина да вали. Внезапно надигнали се високи вълни се разбиват на пяна при плитчините Пуеркас, навътре в залива.

— Би трябвало да се връщаме — прошепва Лолита Палма благоразумно.

Той кима, докато тя отваря чадъра. Голям е и е достатъчен за двамата, но тя не му предлага да се скрие под него. Сега, на връщане, вървят бавно между оголелите дървета, а дъждът се усилва. Морякът е свикнал с това на корабната палуба, но се изненадва, че и тя не се впечатлява особено. С крайчеца на окото я вижда как прибира леко полите си със свободната си ръка, за да избегне локвите, започващи да се образуват по земята.

— Има нещо, което оставихме недовършено — чува я да казва изведнъж.

Обръща се към нея, без да разбира нищо. Чувства как водата капе от върховете на шапката и мокри мундира му. Би трябвало да го съблече и да го сложи на раменете на жената, за да не се мокри шалът й, но не е сигурен, че е подходящо да го стори. Действително, вали силно, но пък Кадис не е много голям. Тук имат значение както доброто име, така и слуховете.

— Драцената — пояснява Лолита Палма… — Спомняте ли си?

Той се усмихва, леко смутен.

— Естествено.

— И ботаническата експедиция. Обещахте да ми разкажете всичко за нея.

Ако беше жена от друга класа, заключава корсарят, отдавна щеше да е попил капчиците от лицето и косите й, докосвайки ги с пръсти. Без да бърза. Но това не е друга жена, а именно тя. И точно там е въпросът.

— Какво ще кажете за утре?

Пепе Лобо прави пет крачки, преди да отговори на въпроса.

— Утре пак ще вали — отбелязва меко той.

— Разбира се. Колко съм глупава… Тогава в първия ден с хубаво време. Преди да тръгнете или след като се върнете.

Мълчание, нарушавано единствено от шума на дъжда. Вървят по настлания с плочи тротоар на улица „Доблонес“, близо до фасадите на къщите. Домът на фамилия Палма е на двайсет крачки оттук, на ъгъла. Когато жената проговаря отново, тонът й е различен.

— Завиждам ви за свободата, сеньор Лобо.

Гласът й звучи по-хладно. Или по-скоро неутрално. Това „сеньор“ връща някои неща по местата им.

— Аз не бих го нарекъл така — отвръща корсарят.

— Вие не разбирате, капитане.

Стигнали са до главния вход на къщата, в прикритието на широкия и тъмен коридор, водещ към желязната ограда на вътрешния двор, пълен с големи саксии с папрати. Пепе Лобо сваля шапката си и я изтръсква, докато тя затваря чадъра си. Той чувства как мокрият мундир тежи на раменете му. Подгизналите му обувки със сребърни токи образуват локва върху плочите.

— Свободен е онзи, комуто се случват нещата, които сам си е пожелал — казва тя… — Пред когото никой, освен той самият, не поставя препятствия.

Сега настина е красива, признава той. В тази мека светлина, идваща от две страни, откъм двора и откъм улицата, с полумрака зад гърба й и капчиците дъжд по лицето. И с поглед, вперен в корсаря, който обаче сякаш преминава през него и стига по-нататък, някъде далеч.

— Ако се бях родила мъж…

Замълчава и една едва доловима, замислена усмивка запълва празнотата, оставена от думите й.

— За щастие не е така — казва корсарят.

— За щастие ли? — тя го поглежда учудено, почти скандализирано, макар той да не разбира от какво точно. — Как пък не. Мили Боже! Вие…

Вдигнала е ръка, сякаш се кани да сложи пръсти на устата му и да му попречи да произнесе и дума повече. Ръката й спира на половината път.

— Става късно, капитане.

Обръща се, бутва желязната врата и влиза в къщата. Пепе Лобо остава сам в коридора, загледан в сивата светлина на празния двор. После си слага шапката и отново излиза на улицата, под дъжда.

 

 

Облечен в закопчан редингот и мушамена шапка, подпрян на една стена, за да се пази от дъжда, комисарят Тисон оглежда проснатото на земята тяло, на няколко крачки от него, до купчината останки, под които е било открито три часа по-рано. Бомбата е паднала снощи, разрушавайки част от къщата, намираща се на малка уличка, на гърба на параклиса „Дивина Пастора“^[4]. Има четирима ранени от съседите, единият от които — старец на легло, оказал се наполовина затрупан от срутването, — е в тежко състояние. Но изненадата дошла сутринта, по време на работите по разчистването и поставянето на подпори, когато съседите вадели вещите, които можели да бъдат спасени. Жената, чието тяло е намерено сред отломките на партерния етаж, някогашна дърводелска работилница, вече изоставена, не е умряла от експлозията, нито е била притисната под отломките — тя е с вързани ръце, запушена уста и гръб, раздран от камшик. Дъждът, който мокри и мие трупа, проснат по корем сред останките на къщата, и се просмуква в разрошената коса със засъхнала по нея кръв, отмива прахта от гипс и червена тухла и открива разкъсания гръб, докато накрая се показват дори вътрешностите и проблясващите под водата кости на гръбначния стълб от основата на черепа до бедрата.

— Някои отломки са смазали главата и няма да е лесно да бъде идентифицирана — отбелязва Кадалсо, който се приближава, отръсквайки се от водата, която се стича по него. — Изглежда млада, като останалите.

— Може някой да я търси. Запиши каквото можеш и се погрижи да проучиш и това.

— Да, сеньор. Веднага.

Рохелио Тисон отделя гръб от стената и като прескача разрушенията, обхожда малката уличка, докато излиза на улица „Паскин“. Дъждът продължава да вали кротко в тази част на града, където благодарение на разположението на улиците, вятърът не успява да нахлуе. Размахвайки бастуна си, полицаят оглежда близките сгради, щетите от бомбата, уличката, която води към тясната задна врата на църквата, чиято фасада пък е към улица „Капучинос“. Очевидно жената е умряла, преди да падне бомбата. Това ново престъпление също изпреварва попадението, както в един от останалите два предишни случая: този на улица „Виенто“. При този на улица „Лаурел“ обаче не е паднала никаква бомба, нито преди, нито след това и този факт засилва объркването на комисаря. Всичко това ще доведе до нови усложнения, заключава той, мислейки тревожно за главния интендант и губернатора. Пита се какво може да им разкаже и какво не. Но това ще трябва да почака. Сега вниманието му е заето с търсенето на нещо, чиято точна природа му е неизвестна, но което несъмнено е там, във въздуха или околния градски пейзаж. Усещане, подобно на онова, което е доловил на другите места: почти абсолютното нищо, почувствано внезапно — сякаш от определено място, покрито със стъклен похлупак, изтеглят въздуха и там всичко застива в зловеща неподвижност. Точка на отсъствие, лишена от движение и звук, която той смята, че е в състояние да разпознае.

Този път не усеща нищо подобно. Тисон броди безрезултатно от единия до другия край, стъпка по стъпка, души въздуха упорито като ловно куче. Оглежда всяка подробност наоколо. Изведнъж си дава сметка, че вчера следобед или вечерта, когато трябва да е умряло момичето, още не валеше. Може би става дума за това, решава той. Навярно са необходими определени условия — състоянието на въздуха или температурата… Или Бог знае на какво. Може пък той самият, поддавайки се на нелепите ходове на въображението си, просто започва да полудява. Току-виж свършил в лудницата в Калета.

С подобни тревожни мисли в главата, комисарят обхожда квартала откъм лявата му страна и стига до каменната, боядисана в бяло порта на „Дивина Пастора“, край която има ниша с образа на седналата Богородица, галеща едно агне. Вратата на параклиса е отворена и полицаят влиза, без да сваля шапка, за да хвърли един поглед вътре; в дъното, под едва различимите позлатени украси на олтара, който доминира в малкото кръстовидно помещение, свети самотно малко кандило. Черна фигура, коленичила пред олтара се надига, взема светена вода от един купел, прекръства се и минава покрай полицая, който се дръпва настрани. Оказва се, че това е стара жена с черен шал и броеница. Когато Тисон излиза на улицата, жената се отдалечава под дъжда по посока към площад „Капучинос“. Полицаят я проследява с поглед, докато я изгубва от очи. После, скрит във входа, пали пура и пуши нехайно, загледан в кръгчетата дим, които се разпръсват бавно във влажния въздух. Би искал да не изпитва угризения, нито тревога от сцената, която току-що е оставил зад гърба си, сред отломките на улицата. Една мъртва жена, или шест, или петдесет, това не променя нищо: светът все така се търкаля към пропастта. И в края на краищата, всяко нещо си има времето в самоубийствения ред на нещата, мисли си той. В самия живот и в смъртта като негово естествено следствие. Освен това, всяко наблюдавано обстоятелство притежава свой собствен ход. Свой особен ритъм. Всеки въпрос трябва да предоставя разумна възможност за отговор. Той не е виновник за събитията, повтаря си, докато продължава да прави димни кръгчета. Само е техен свидетел. Надява се да си припомни това с подобна увереност тази вечер, в празната гостна на своя дом. Пред безмълвно устремения към него поглед на жена си. До затвореното пиано. Ако оставим реториката настрани, вчера момичето от уличката още е било живо.

— Гадна работа — ругае той на глас, смръщен и кисел.

Извадил е часовника от джоба на жилетката си и гледа стрелките. После оставя изтлялата пура да падне на земята и я смачква с мократа подметка на ботуша си.

Вече е време, решава мрачно той, да направи едно посещение.

 

 

Дъждът потропва горе, по плочките на терасата и по дъсчения покрив на празния гълъбарник. До вратата, по чиито стъкла сега не играят пъстри отблясъци, защото светлината, която влиза отвън, е разсеяна и сива, Грегорио Фумагал, с вълнена домашна шапчица и халат, изгаря последните листове хартия в печката. Не бърза, пък и задачата не изисква кой знае колко труд. Не съхранява особено много компрометиращи документи: само тетрадки със записки за попаденията на бомбите и координатите на тези места, изчисления на разстояния, дати и различни бележки. Всичко това гори, лист след лист, докато препараторът отваря желязната вратичка и хвърля сред жаравата и пламъците отделни страници, откъснати след кратко разглеждане. Преди това е изгорил и някои забранени книги на френски философи, след като е махал невинните им корици и ги е разкъсвал. Това са все стари спътници на размислите и живота му, които днес вижда да горят без особено съжаление. Нищо подобно не бива да остава в дома му.

Не е някой разсеян глупак, нито пък е сляп. Появата на непознати наоколо, следващи дискретно стъпките му всеки път, когато излезе на улицата, не е минала незабелязана. Всяка вечер преди да си легне, от прозореца на спалнята — единственият, който гледа направо към улицата, — може да се убеди в неизменното присъствие на един неподвижен силует, скрит в мрака край дома му, на ъгъла на улиците „Ескуелас“ и „Сан Хуан“. А докато върви из града, спирайки се с разсеян вид пред някой магазин или кръчма, е успял да установи, поглеждайки предпазливо през рамо, наличието на близък и обезпокоителен ескорт: мълчаливи мъже в цивилни дрехи и лица, които съвсем не вдъхват спокойствие. Всичко това го кара да не си прави илюзии относно бъдещето. В действителност, когато преценява внимателно ситуацията, това, което е направил и това, което могат да направят на него, се изненадва, че е още на свобода.

Всичко в печката вече се е превърнало във въглени и пепел. Остава само планът на града, неговият шедьовър. Ключът към всичко. Фумагал съзерцава меланхолично сгънатата на две, позахабена от ползване хартия, на която прави и криви линии теглени с молив, плъзват от източната част на града, покривайки го със сложна мрежа с очертания на конус. Това е плод на едногодишна, рискована и старателна работа, извършвана ден след ден. На нескончаеми обиколки, пресмятания и тайни наблюдения, които й придават необикновена научна стойност. Всичко е отбелязано със съответните отметки: географски координати, ъгли на падане, регистрирани сила и посока на вятъра при почти всички попадения, радиус на действието, мъртвите зони. Стратегическата стойност на този план за войските обсаждащи Кадис, е неизмерима. Поради тази причина, въпреки забелязаната напоследък опасност, Фумагал го е запазил до днес, с надеждата, че рано или късно ще възстанови контакта с другия край на залива, прекъснат откакто е заминал Мулата. Но нищо не се случва, а рискът нараства. Последните гълъби са отлетели за Трокадеро с послания, в които той съобщава за критичната ситуация, а му отговарят единствено с мълчание. Изминаващите дни само затвърждават у препаратора убеждението, че са го изоставили на произвола на съдбата. Същата съдба, която в този опасен етап от живота си — дните му минават като в странен сън, през който върви неуверено, подобно на сомнамбул, — той предизвиква съзнателно във всичките й аспекти. Но съществува и такова нещо като неизбежност. Ситуации, които никой не може да избере или отхвърли. Или поне не изцяло.

Разкъсва плана на Кадис на четири и като прави от хартията четири топки, ги напъхва в печката. Всичко отива там, мисли си той. Пепелта на един живот и една представа за света. Геометрията на една система на универсален ред, студена и непреклонна, водеща към финалните и необходими последици, но незавършена в своята цялост. Не достигнала своята жестока крайна цел. Тази дума, „крайна“, го навежда на мисълта за малкото тъмно шишенце със стъклена запушалка, запечатано с восък, което пази в чекмедже на бюрото си в кабинета: концентриран разтвор на опиум, който представлява неговият спокоен и сладък пряк път, ако се случи най-лошото, към свободата и безнаказаността. Пламъците стават все по-силни и озаряват унилото лице на Грегорио Фумагал, зад гърба му са витрините и поставките по стените, откъдето препарираните животните гледат в празнотата с неподвижните си очи. Свидетели на краха на човека, който ги е измъкнал от гниенето, прахта и забравата. Този път на мраморната маса няма нищо. От известно време препараторът няма настроение. Липсва му нужната концентрация, за да борави точно със скалпела, телта и кълчищата. Липсва му спокойствие. И за първи път, откакто се помни, му липсва решимост. Може би „смелост“ е думата, но той не дръзва да формулира така ясно нещата. Празният гълъбарник е подкопал прекалено много устои напоследък. Прекалено много уверености. Изправен пред това, което е сега, принуждавайки се да погледне към непосредственото бъдеще и към остатъка от живота си — ако въобще едното и другото продължат повече от няколко часа — Фумагал няма сили да превъзмогне дълбокото си безразличие. Дори решението за изгаряне на компрометиращите документи и книги не е продиктувано според него от необходимост. То е просто логична последица на предишни събития. Един почти автоматичен последен проблясък на преданост, на последователност, насочен към другия край на залива или може би — което е по-вероятно — към самия него.

Камбанката на вратата иззвънява кратко, само един път. Фумагал затваря вратичката на печката, изправя се и отива във вестибюла. Там отваря месинговата вратичка на малкото, зарешетено прозорче. На стълбищната площадка стои непознат мъж с мушамена шапка и редингот, от който капе дъждовна вода. Носът му е голям и орлов, придава му почти хищен вид, подчертан от гъстите бакенбарди, сливащи се с мустаците. В ръцете си държи бастун, видимо тежък, със заплашително масивна бронзова дръжка.

— Грегорио Фумагал?… Аз съм комисар Тисон от полицията. Може ли да отворите вратата?

Разбира се, че мога, решава мълчаливо препараторът. Обратното би било излишно на този етап. И нелепо. Просто се случва онова, което рано или късно трябваше да се случи. Изненадан от спокойствието си, той дръпва резето. Докато отваря вратата, отново се замисля за стъкленото шишенце, пазено в чекмеджето на бюрото му. Навярно съвсем скоро вече ще бъде късно да прибегне до него, но едно непреодолимо любопитство измества всяка друга мисъл. Ама че странно обяснение. Любопитство. Макар че може да става дума по-скоро за оправдание. Малодушно извинение, за да продължи да диша, да наблюдава, ако трябва да бъдем по-точни, — поне още малко.

— Може ли? — казва другият.

После влиза в жилището, без да чака отговор. Когато препараторът понечва да затвори вратата, с едно движение на бастуна си другият я подпира, оставяйки я отворена. Преди да го последва вътре, Фумагал забелязва, че надолу по стълбите, на площадката, стоят други двама мъже с кръгли шапки и тъмни наметала.

— Какво искате от мен?

Полицаят, който не си е свалил шапката, нито пък е разкопчал английския си редингот, стои прав в средата на кабинета, до мраморната маса и поклаща бастуна си, докато се оглежда наоколо. Не така, като че ли инспектира място, което е ново за него, а сякаш проверява дали всичко си е както преди. За момент Фумагал се пита кога ли този тип е бил тук. И как е успял да не остави следи от посещението си.

— „… седи посред убитите/от меча му животни./Неподвижен е./И той бездруго/ще извърши някаква беда…“^[5]

Фумагал примигва объркано. Полицаят произнася тези думи, още докато се оглежда, преди да се обърне към него. С драматичен тон, като че ли рецитира. И това несъмнено е цитат, но препараторът не проумява за какво става дума.

— Извинете?

Другият впива поглед в него. Има нещо обезпокоително в тези очи, нещо надхвърлящо функциите му на полицай. Един стоманен проблясък на омраза — сдържана, но безмерна.

— Нима не знаете за какво говоря? … Виж ти.

Прави няколко крачки из кабинета, като прокарва тежката бронзова топка на бастуна по мрамора на масата за препариране. Чува се скърцане — дълго, застрашително.

— Да опитаме още веднъж — казва полицаят след кратко мълчание.

Спрял е пред препаратора и е насочил към него поглед, подходящ по-скоро за частно, отколкото за длъжностно лице.

— „Излезе нощем, тайно, срещу всички ви…“^[6]

Продължава да рецитира със същия тон и с поглед, изпълнен със същата враждебност.

— Това по-познато ли ви звучи?

Фумагал е все така слисан. Не това е очаквал в продължение на дни.

— Не разбирам за какво говорите.

— Виждам. Отговорете ми на един въпрос… Чели ли сте „Аякс“?

Фумагал издържа погледа му, все още объркан. Опитва се да си възвърне самообладанието.

— „Аякс“ ли?

— Да. Трагедията на Софокъл.

— Не, доколкото си спомням.

Сега полицаят е този, който примигва. За миг, не повече. В този много кратък миг у препаратора проблясва надежда, че става дума за някаква грешка. Че целта на всичко това не е той, а друг. Че става дума за полицейска или съдебна грешка. Оплакване на съседи. Но онова, което чува впоследствие, убива надеждата му.

— Ще ви разкажа нещо, приятелю — полицаят се е навел над печката, отваря вратичката, хвърля един поглед вътре и я затваря. — Миналия четвъртък, в шест сутринта, в изпълнение на присъдата на военнополеви съд, в рова на крепостта Сан Себастиан беше удушен с гарота престъпник с прозвище Мулата. Вие не сте прочели нищо за това във вестниците, разбира се. Въпросът беше деликатен и делото се гледаше при затворени врати, както се прави обикновено в такива случаи.

Докато говори, той се отправя към вратата на терасата, отваря я и поглежда към стълбата. После я затваря внимателно, прави няколко стъпки из кабинета и се спира срещу препарираната маймуна, изложена в една от витрините.

— Бях там, станах рано сутринта — продължава той. — Бяхме трима или четирима. Между другото, Мулата се остави спокойно да му надянат примката. Контрабандистите обикновено са корави хора. Той също беше такъв, безспорно. Но всяко нещо си има граници.

Докато полицаят отронва думите, без да бърза, Фумагал прави крачка, за да заобиколи бюрото и да се приближи до чекмеджето, където се намира разтворът от опиум. Случайно или нарочно другият застава между него и бюрото.

— Проведохме някои интересни разговори, Мулата и аз — продължава да разказва онзи. — Може да се каже, че накрая стигнахме до разумно споразумение…

Полицаят замълчава за миг и изкривява устни във вълча усмивка, златният му зъб проблясва. След това допълва:

— Винаги става така, уверявам ви. Стига се до споразумение. Винаги.

В последната дума е прозвучало зловещо обещание. След още една пауза, през която разглежда препарираните животни, полицаят продължава да говори. Мулата, казва той, ни разказа за някой си Фумагал. И то много: за гълъби, за послания, пътувания през залива, французи и всичко останало. После самият комисар е бил в къщата, за да хвърли един поглед. Прегледал е документите, видял е и плана на града, с всички забележки и знаци. Много интересен, впрочем.

— Пазите ли го още?

Фумагал не отговаря. Другият отправя примирен поглед към топлата печка.

— Жалко. Предоверих се. Беше грешка. Но този случай има и други аспекти… Трябваше да се уверя, разберете. Да ви дам друг… Е, да, приятелю. Да ви дам още един шанс.

Млъква замислен. След малко вдига бастуна и приближава бронзовата топка до гърдите на Фумагал, без да ги докосне.

— Наистина ли не сте чели нищо от Софокъл?

Пак започва с този Софокъл, мисли си препараторът. Това прилича на нелепа шега, чиято цел така и не схваща. Въпреки критичността на положението си, той започва да се ядосва.

— Защо ме питате за това?

Полицаят се смее през зъби, поклащайки бастуна си. Невесел, зловещ смях, установява Фумагал, не предвещаващ нищо хубаво. Крадешком поглежда още веднъж затвореното чекмедже на бюрото. Толкова далеч от него — сега и завинаги.

— Защото един мой приятел хубавичко ще ми се присмее, когато му го кажа.

— Задържан ли съм?

Комисарят, застанал неподвижно, за миг го поглежда изненадано.

— Да, разбира се. Несъмнено сте задържан… Вие какво си мислехте?

Тогава вдига неочаквано бастуна и удря три пъти силно по мраморния плот на масата. Чули ударите, се появяват двамата мъже, които са били на стълбището. Хвърляйки крадешком поглед към тях, Фумагал вижда, че са спрели на вратата на кабинета и чакат. Сега полицаят е застанал близо до него, толкова близо, че може да усети тежкия му дъх, дължащ се на много пури и лошо храносмилане. Стоманените, зли очи се впиват в неговите, открито проблясва омразата, забелязана преди. Обзет за първи път от страх, препараторът отстъпва крачка назад. Няма какво да се увърта, става дума за физически страх. Именно такъв. Страхува се, че полицаят ще го удари с тежката топка на бастуна.

— Задържам те като френски шпионин и убиец на шест жени. От тези десет думи онази, която разтърсва най-много Фумагал, е втората, онова недвусмислено обръщение на „ти“.