Джудит Майкъл
Интимно (9)

Глава 9

Още от създаването на „Антъни“ Бо Бойл стана негов продуцент и до голяма степен дължеше кариерата си на това предаване. Тони притежаваше приятна външност (дори може да се каже, че беше красив), бързи реакции, остроумие и обезоръжаващ талант и умееше да събужда майчински инстинкт у жените. Караше ги да се чувстват желани, но без да предизвиква презрението на мъжката част от зрителите. Бо не му завиждаше, тъй като се интересуваше единствено от себе си, а Тони беше идеалното средство за един начинаещ продуцент, който пред нищо не би се спрял, за да стигне до върха. Така че когато Тони и неговото шоу започнат да губят популярност — нещо закономерно в света на телевизията — Бо Бойл щеше да загуби само едно средство, нищо повече.

Но засега „Антъни“ го устройваше, въпреки че докато наблюдаваше чистия профил на Елизабет Лъвъл в съседното студио, той си помисли: „Може би е дошло време да се ориентирам към нещо по-добро.“ Бо затвори телефона и съобщи:

— Обади се Тони. Ще закъснее. — Бързо прекоси помещението и промени позата на Елизабет, за да намери по-добър ракурс. „Господи, кучият му син определено има нюх — мислеше си той. — Успял е да изрови истинско съкровище дори от мексиканската пустиня, където сигурно се срещат само гущери, кактуси и прерийни кучета. С това лице и крака тя ще накара Америка да онемее.“ — Каза да започваме без него.

— Бих предпочела… — опита се да възрази Елизабет, но се усети, че е неуместно. — Добре, какво трябва да правя?

— Е, Лизи, хайде да помислим. — Забеляза как през лицето й премина сянка. — Имаш ли нещо против да ти казвам Лизи? — Бо въздъхна. — Живеем в забързан свят. Елизабет е прекалено дълго. Какво ще кажеш за Лиз? Лайза? Бетси? Бес? Нито едно не ти харесва. Е, нека е Елизабет. Колко официално. Колко почтено. Е, Елизабет, какво ще ни покажеш, докато дойде Тони? Хайде да опитаме да вземеш интервю от… — започна да барабани по облегалката на стола — да кажем от Грег Росков. Тя проследи погледа му и забеляза стреснатия поглед на оператора. — Всъщност това е чудесно попадение. Грег помага на милиони зрители да гледат „Антъни“, но никой не знае кой стои зад камерата. Невидимият човек! Грег, нали си съгласен да помогнеш?

Настъпи мълчание. „Да те вземат дяволите, Тони — помисли си Елизабет. — Ти ме въвлече в тази история, а сега никакъв те няма.“

Бяха минали само две седмици, откакто Мат се бе върнал в Хюстън, а тя имаше чувството, че е останала съвсем сама. За ваканцията Питър си беше намерил работа в една галерия на Палас Авеню и цялото си свободно време прекарваше с Мая. От девет сутринта до късна вечер Холи беше заета с хора на операта. Лидия се готвеше за началото на туристическия сезон, а Спенсър почти не излизаше от работилницата и правеше резбовани свещници, които щедро раздаваше.

Елизабет изцяло се отдаде на писане. В някакъв трескав устрем вземаше по две-три интервюта на ден. След това се прибираше вкъщи и сядаше на машината. За пръв път беше доста напред в разписанието. И добре, че стана така, защото много скоро се обади Тони. Беше получил одобрението на продуцента си и тя трябваше да замине за Лос Анжелис на пробни снимки. На летището я чакаше лимузина, която я откара в Телевижън Сити в Холивуд. Оттам я заведоха в студиото, което приличаше на пещера, а за най-голяма изненада на Елизабет — и на редакцията на вестник.

Зад нея операторът вдигна рамене.

— Нямам какво да кажа. Не зная как да се държа пред камерата.

— Не е необходимо! — възкликна Бо Бойл. — От тебе се иска само да се държиш естествено, а Елизабет ще се погрижи за останалото. Ще използваме декорите на Тони. — Застана на платформата, където беше подреден луксозен кабинет с мебели от махагон и кожа. Целта беше да се представи Антъни Рурк като заможен човек и малко сноб. — Грим — заповяда Бо Бойл. — Роберта, разполагаш само с десет минути.

Елизабет улови погледа на Грег Росков.

— Добре — каза тя и се усмихна. — Защо Роберта да не ни гримира и двамата?

Той поклати глава.

— Бойл ще получи инфаркт. Никой не се интересува как изглеждам.

— Освен мене — възрази Елизабет. — Представи си как ще изглеждаш до мене, когато цялата ме наплескат с кремове и пудра.

— Като удавник.

— Точно така. Хайде, Грег. Заедно участваме в тази авантюра. Или и двамата ще изглеждаме като новородени бебета, или и двамата като удавници.

Той се ухили и се поотпусна. Елизабет го хвана за ръката и го поведе към гримьорната. Грег погледна красивите й крака и блестящата коса и реши, че е готов да направи всичко за нея. А Бойл да върви по дяволите.

Но когато се върнаха на дивана в луксозния кабинет, който той всяка седмица наблюдаваше през обектива на камерата, отново се притесни.

Елизабет разбираше, че трябва да го накара да се отпусне, да създаде спокойна и приятелска атмосфера, но не знаеше как. Не можеше да се съсредоточи. Светлините на прожекторите я заслепяваха и тя се чувстваше уязвима и изложена на показ. Камерите се бяха вторачили в нея като еднооки чудовища; коприненият костюм беше залепнал за гърба й; сърцето й силно биеше и всеки момент щеше да се пръсне. Погледна настрани и видя в екрана на телевизора жена — толкова уплашена, напрегната и дори отчаяна. „Горкичката“ — помисли си и в същия момент се досети, че виждаше собствения си образ.

Някой закачи на ревера й метална щипка.

— Микрофонът — каза тих глас. — Отпусни се, изглеждаш прекрасно.

— Благодаря — прошепна тя.

— Звук — произнесе друг невидим глас.

— Елизабет, би ли казала няколко думи — обади се Бо Бойл някъде зад заслепяващите лампи. — Разкажи за времето или изброй няколко френски крале, каквото и да е. Проверяваме микрофоните.

Елизабет погледна към притеснения Грег, наведе се напред и го попита:

— Преди малко, когато те чух да разговаряш с останалите оператори, останах с впечатлението, че познаваш всеки сантиметър от студиото. Откога си в телевизията?

Хванат неподготвен, Грег отговори, без да се замисля:

— От десет години.

— Още не записваме — извика Бойл. — Достатъчни са само едно-две изречения.

Без да отделя поглед от Грег, Елизабет тихо каза:

— Извинявай, Бо. Просто Грег ми е по-интересен от френските крале. Нищо не ни пречи да започнем интервюто, докато проверявате микрофоните.

След кратка пауза продуцентът се обади:

— Както искаш. — Отмести стола си така, че да наблюдава едновременно лицето й и телевизионния монитор.

— Веднага ли започна като оператор?

Грег поклати глава.

— Не, като осветител.

— Сигурно не всеки може да стане оператор?

— Точно така.

— Защо? — попита Елизабет.

— Сложно е.

Тя въздъхна.

— И какво го прави толкова сложно?

— Много неща.

Мълчание. „Ужас — отчаяно помисли тя. — Тъп, муден и безсмислен разговор. Ако беше обикновено интервю за вестника, после щях да имам достатъчно време да го направя интересно. Сега не може да се отлага.“

С периферното си зрение забеляза, че на една от камерите светна червена светлина. „Значи записват“ — досети се тя. Дланите й се овлажниха и имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Пое си дълбоко дъх.

— Добре, Грег — решително каза тя и го погледна право в очите. — Представи си, че искам да се науча да работя с телевизионна камера, но всички ми се подиграват. Казват ми, че това е мъжка работа, а аз смятам да докажа, че не са прави. Тогава идвам при тебе и те моля да ме научиш на всичко, което знае един оператор. Откъде ще започнеш?

Той се ухили:

— Вярно е, че е мъжка работа.

— Глупости — заяви Елизабет и стана.

— Внимавай, микрофона! — извика някой и тя го откачи. Тръгна към най-близката камера и се опита да я премести до дивана. Оказа се, че не е толкова лесно.

— Добре — каза, когато се върна при дивана и отново закачи микрофона. — Камерата е доста тежка и трудно подвижна, но ако е само въпрос на мускули, всеки може да се научи. Има доста жени, които са физически силни. Защо тогава твърдиш, че операторската работа е само за мъже?

— Така. — Той продължи да се усмихва, но вече със симпатия и изведнъж започна да говори. Разказа за работата на продуценти и режисьори, които седяха в контролната зала и казваха на операторите накъде да насочат камерите и къде да ги фокусират; описа как се свързват с оператора; разказа за микрофоните.

Елизабет го слушаше внимателно и забеляза как гласът му се променяше всеки път, когато споменеше…

— А камерата? — направо попита тя. — Разкажи ми по-подробно за нея.

— За коя по-точно? За първата ми камера ли? Няма да повярваш, но аз започнах с обикновена „Брауни“. — След това започна да говори как като малък мечтаел да стане фотограф, но не бил достатъчно добър, за да издържи на жестоката конкуренция. — Всеки може да си купи фотоапарат и шансовете някой да се прочуе… Особено ако не си гений… Отказах се. Тогава попаднах на малка телевизионна станция в Чикаго, където имаше само една камера, един режисьор и се правеха предавания на най-различни езици: полски, литовски, испански и т.н. Така и не разбрах дали изобщо някой ги гледаше, освен може би близките им, но за мене това нямаше значение. Важното беше, че ми дадоха възможност да се докосна до камера.

— Да се докоснеш? Както се докосва жена?

— Да, е… точно това е усещането… Тя непрекъснато ти играе номера, разбираш ли?

Елизабет запази спокойствие, но вътрешно беше развълнувана. Това беше най-хубавият момент в интервюто, когато човекът отсреща започваше сам да се разкрива.

— Значи работата на оператора е като състезание? — тихо попита.

— Не, разбира се. — В гласа му прозвуча презрение. — От тебе зависи къде да застане тази дама, местиш я, където на тебе ти е удобно, и й показваш какво искаш да направи. Същото е, когато си с жена и успяваш да контролираш чувствата й. Усещаш камерата по същия начин, разбираш ли?

— Значи аз не мога да усетя камерата, защото съм жена, така ли? — попита Елизабет. — Ето защо това била мъжка работа.

Грег отново се ухили.

— Най-после го разбра. Не мога да си представя как се бориш…

— Ами жена ти? — попита тя. — И с нея ли се отнасяш по същия начин?

Той вдигна рамене.

— Умният човек никога не смесва работата със семейството. Ако ме чуе какво приказвам, жена ми ще реши, че съм се побъркал. — Леко се намръщи и на челото му се появиха две вертикални бръчки. — Мамка му. — Грег огледа студиото. — Забравих, че записват.

— Това е само проба — успокои го Елизабет. Погледна към Бойл, който надничаше зад платформата. — Достатъчно ли беше? — попита го.

— Да — отговори Бо.

Изведнъж се появи Тони и коленичи пред нея.

— Скъпа Елизабет, ти си истинска вълшебница. Грег — той протегна ръка и операторът автоматично я пое, — ти си царят на камерата и направо ме зашемети. Ако не искаш, няма да пускаме материала, но дано успеем да те убедим, че ни предостави истинско съкровище. Благодаря ти, Грег. — Тони говореше с добре поставен глас. — Ти оказа голяма услуга на нашето предаване.

Грег се надигна от дивана и попита Елизабет:

— Сигурно съм изглеждал като глупак.

Тя стана и го целуна по бузата.

— Беше чудесен. Много ми помогна, защото беше искрен. Обещавам ти, че нищо няма да пускаме без твое разрешение.

Той кимна:

— Вярвам ти. — Поколеба се за миг, след което целуна Елизабет. — Благодаря ти. Беше ми много приятно. Имах чувството, че наистина се интересуваш от това, което казах.

Без да става, Тони изчака Грег да си тръгне и озадачено я погледна.

— Изглежда наистина се интересуваш повече от добрия Грег, отколкото от мене.

— Тони, моля те, престани. Цялата треперя. Наистина ли мина добре?

— Много повече от „добре“. — Той я целуна. — Ето го и Бо. Носи се насам с пъргава стъпка. Сега ще започне да се надува и да обяснява, че винаги ти е имал доверие. Ти си истинска находка, Елизабет: изцеди всичко възможно от Грег и накара целия екип, включително и него, да те обикнат. От този момент ние ще се превърнем в най-добрия екип, който е виждал светът.

 

 

— Доколкото си спомням — каза Питър — и ако правилно съм забелязал, ти и татко заедно работехте, разхождахте се, хванати за ръце, възторжени като пубертета…

— Питър, вече сме обсъждали този въпрос — отвърна Елизабет. Енергично плъзна точилката по тестото и направи голям кръг.

— Да, но това беше преди да се захванеш с онзи глупак Тони. Кошмара на телевизията.

— Престани, Питър, работата е добра.

— О, така ли? Значи това се казва работа? И то добра? Този тип от години се влачи тук като някоя хиена и накрая успя да те примами в своето шоу. Нима очакваш някой да повярва, че това е обикновена работа, например като работата на секретарка или продавачка в плод и зеленчук…

— Много те моля да не поставяш думите ми под съмнение! — избухна майка му. Обърна се и го изгледа с възмущение. — Напоследък имам достатъчно проблеми и нямам намерение да слушам никакви инсинуации от собствения си син, който, вместо да ми помогне, създава допълнителни главоболия.

— Извинявай. Мамо, наистина съжалявам. Държах се като жалък идиот, нещастен глупак…

Елизабет се засмя.

— Стига, успя да ме убедиш, че искрено се разкайваш. Искаш ли да ти разкажа за новата си работа или предпочиташ да поговорим за нещо друго?

— Второто. Хайде да поговорим за теб и татко.

Тя се стегна и отново се зае с тестото. Започна да прави малки кръгчета.

— От две седмици само за това говорим. Нямам какво повече да ти кажа.

— Точно така. Разбрах, че вие двамата преследвате различни цели и имате различни идеи как да ги постигнете; затова временно сте се разделили. Но до Коледа всичко ще се оправи. Дрън-дрън. — Той отново подхвърли ябълката. — Не съм толкова глупав, че да се хвана на подобни приказки. Добре, добре, извинявай. Вярвам ти. Само че ми изглежда невероятно подло… и тъпо.

— По-приятно ли щеше да ти бъде, ако бях измислила някаква убедителна причина? Например че баща ти има друга жена или че аз имам любовник. Или че баща ти ме бие. Или че аз го бия. Или че двамата размахваме ножове, пистолети, правим скандали?

— Просто ми кажи как се чувстваш.

— О! — Елизабет въздъхна, взе лъжица и започна внимателно да поставя плънка от мляно месо и подправки в средата на всяко тестено кръгче. Направи четири питки и каза: — Чувствам се ужасно. Мат много ми липсва и се страхувам, защото не зная какво мисли и какво смята да направи. Притеснявам се, защото това не може да не оказва влияние върху теб и Холи. Радвам се, че участвам в предаването на Тони, а в същото време изпитвам чувство на вина, понеже не зная дали имам право да се радвам, когато баща ти го няма и… — добави тя, без да мисли — липсва ми неговата любов; не обичам да спя сама, да излизам сама, да лежа будна по цели нощи и да мисля къде съм сгрешила.

— Господи — прошепна Питър.

— Оказа се по-сложно, отколкото си представяше, нали? — тъжно попита тя.

Той кимна замислено.

— Понякога изобщо не се сещам, че и другите могат да имат проблеми.

Тя бързо се обърна към него.

— Питър, извинявай. Изобщо не попитах. Какви проблеми имаш?

— Нищо, след десет години всичко това няма да има значение.

Елизабет се усмихна.

— Свързано ли е с Мая? Или с мен и баща ти? Или със заминаването за Станфорд? Всичко това или нито едно от посочените?

— От всичко по малко. Не се тревожи, мамо. Имаш си достатъчно проблеми.

— И ти си част от тях, Питър. Мая ще се запише ли в Станфорд?

— Все още не се знае.

— А сигурен ли си, че искаш да дойде с тебе?

— Казах й, че искам.

— Но хората се променят.

— Според нея обаче не е така.

— Значи това е проблем.

Питър вдигна рамене.

— Вчера видях Лус — рязко каза той. — На Пласа. Събираше подписи под петицията за кандидатурата на майка й.

Елизабет усети, че синът й се опитва да смени темата, но не можа да сдържи любопитството си.

— Каква кандидатура?

— За щатския законодателен орган. Лус каза, че когато се явяваш като независим кандидат, задължително трябва да имаш петиция.

— О, чудесно. Преди няколко дни Изабел спомена, че е решила да се кандидатира. Тя ще бъде много добър представител…

— Лус не е много въодушевена. Ядосва се, че могат да пропуснат възможността да продадат изгодно земята си и да се махнат от долината. Лус е права за себе си, нали? За мене Нуево е едно приятно градче; за нея това е затвор.

— Всички седемнайсетгодишни момичета мислят така. Лус не е в затвор. Само след една година тя смята да постъпи в колежа на Санта Фе. Освен това много добре знае, че Изабел не иска да продаде земята и да напусне долината. А ти би ли искал да живееш в Нуево?

— Един ден, може би. Откакто ти купи там парцел, често мисля за това. Холи ще се върне ли за вечеря?

— Да, в осем и половина. Обещах да я изчакаме. Гладен ли си?

— Не. Мамо?

Елизабет го погледна и с болка осъзна колко много прилича на баща си. Двамата се различаваха само по цвета на косата. Във всичко останало Питър беше копие на Мат няколко години преди да се оженят. Един Мат на двайсет и три години, с дълбоки, сериозни сини очи, пълни с обич…

— Да — каза тя с дрезгав глас. — Какво има?

— Не исках да кажа, че имаш нещо с онзи… как му беше името? С когото работиш сега. Страхувам се само, че се отчуждаваш от татко…

— Почакай. — „Защо винаги се опитвам да защитя Мат?“ — помисли си тя и каза: — Хайде да поговорим открито, Питър. И двамата с баща ти решихме, че така е най-добре.

Питър внимателно я изгледа.

— Значи той ни е оставил и е отишъл да живее сам в чужд град, а ти смяташ, че за момента това е най-доброто решение?

— Да — твърдо каза тя.

— Плаща ли ни поне сметките?

— Още миналия път, когато ме попита, ти казах, че ги плаща.

Защо смяташ, че нещо се е променило оттогава?

— Така ми се стори — смути се той.

— Питър, непрекъснато се опитваш да ме заловиш в лъжа. Но аз винаги ти казвам истината — и тогава, и сега. Защо ми нямаш доверие?

— Защото онзи кучи син се е измъкнал…

— Питър!

— … свободен като птичка и те е зарязал с всички проблеми…

— Достатъчно, Питър!

— … а това не е честно…!

— Вероятно си прав — каза след малко Елизабет и той се изненада. — В момента това е положението. Аз не се оплаквам и не искам да говориш за баща си по този начин. Забранявам ти. Ясно ли е? Оценявам желанието ти да ме защитиш…

— Е, все някой трябва да го направи!

— Тогава се постарай да изхвърляш редовно боклука, а не всеки ден да се караме за това! — В Погледа му забеляза обида и бързо добави: — Извинявай, не исках да те засегна. Има различни начини да помогнеш на хората, които обичаш, а за мене най-важното е да бъдем приятели.

Той кимна.

— Разбирам. Имам чувството, че трябва да поема неговите задължения към семейството.

Елизабет отвори уста, за да възрази, но замълча. Върна се при плота и продължи да слага плънка в питките.

— Защо не му го кажеш? — попита тя спокойно.

— Опитах се да говоря с него по телефона. Той каза същото: имали сте различни цели в живота. Дрън-дрън. Извинявай.

— Не мислиш ли, че е по-добре да поговориш с него лично, а не по телефона?

— Той ни покани да му отидем на гости. Двамата с Холи. Аз отказах.

— Мисля, че трябваше да отидете, Питър. Не искам да се отчуждавате от него.

— Той сам се отчуждава от нас.

— Но все пак ви кани да отидете в Хюстън.

— Значи ти искаш да отидем? И двамата?

— Искам да имате баща. Разбира се, че държа да отидете.

Настъпи тишина. Питър взе кофата с боклука и излезе. Елизабет тъкмо смяташе да го предупреди, че още не е пълна, но се отказа. Стана й смешно. След малко той се върна и каза с подчертано безразличие:

— Е, струва ми се, че двамата с Холи няма да умрем, ако отидем да видим стареца. Хем да проверим как е. Само ще те помоля ти да купиш билетите. В противен случай ще трябва да си изпразня спестовната книжка и няма да мога да замина за колежа. Ще си стоя тук, докато стана беловлас старец с треперещи крака, и по цял ден ще изхвърлям боклука…

Елизабет се обърна и сложи ръце на раменете му, като внимаваше да не го изцапа с брашно.

— Разбира се, че аз ще купя билетите. Много те обичам, Питър. Не зная какво… — тя спря и преглътна, за да не се разплаче — … какво щях да правя без моя мил защитник.

 

 

Питър и Холи мълчаливо гледаха през илюминатора на самолета, докато се спускаха над хюстънското летище „Интерконтинентал“.

— Опитай се да го разбереш — тихо каза Холи. — Вместо да се държиш така, като че ли той е виновен за всичко.

— Виновен е.

Самолетът леко се плъзна по пистата и се доближи до терминала. Пътниците започнаха да разкопчават коланите си.

— Моля ви, останете по местата си — каза стюардът в микрофона, — докато самолетът спре окончателно.

— Нали ще го целунеш? — попита момичето.

Той вдигна рамене.

— Ти си по тази част. Аз вече съм голям.

— Бащите и синовете винаги се целуват, ако се обичат — отбеляза тя.

— Зависи. — Питър сви рамене.

Самолетът спря и пътниците тръгнаха към изхода. Питър и Холи останаха на местата си и тя отново изтъкна обичайния си аргумент:

— Татко трябваше да напусне Санта Фе. Той има нужда от размах, а и мама изглежда не се интересува много…

— Изглежда не се интересува? Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Значи той е в Хюстън, защото не са го оценили в забутаното градче Санта Фе, така ли?

— Не…

— Или намекваш, че мама го е прогонила? Не виждаш ли, че тя си остана вкъщи, страда и се тревожи за бъдещето, а според теб тя е виновна?

— Нищо подобно! Казах само, че не го разбира.

— О, за Бога! Тя е живяла с него деветнайсет години и го разбира по-добре от всички останали.

— Откъде знаеш? Някои хора се променят, а околните дори не го забелязват.

Питър замълча, тъй като сестра му беше права. Нали това беше неговият проблем с Мая?

— Освен това — продължи Холи, — дори да го разбира, мама не осъзнава колко много неща иска да постигне татко.

— Разбира се, той най-подробно ти е обяснил своите намерения, преди да напусне щастливия ни дом — саркастично изрече Питър.

Тя сведе поглед към ръцете си.

— Знаеш, че не е така. На следващия ден ни се обади от Хюстън.

— И най-подробно обясни своите намерения и чувства…

— Добре, не го направи! Всъщност никога нищо не е казвал. Нали затова сме тук? За да го чуем от неговата уста?

Останалите пътници се бяха изтеглили. Питър стана и измъкна раницата си.

— Проклет да съм, ако зная за какво сме тук. Вероятно не трябваше да идваме…

— О, престани — ядоса се Холи. Наведе се и измъкна чантата си изпод седалката. — Млъкни и не ни разваляй уикенда. Може и да научим нещо за родителите си. Понякога имам чувството, че изобщо не ги познаваме. Може да открием нещо, което…

— Добре, защо не? — развесели се Питър и я прегърна. Настроението му бързо се промени. — Ето, всеки момент ще стъпим в златната среда на Слънчевия пояс, както пише в рекламите; ще си залепим златни усмивки на физиономиите и ще прекараме едно златно време, а всичко, до което се докоснем, ще се превърне в чисто злато.

— Великолепна идея — хитро се усмихна тя и двамата слязоха от самолета. Отдалече видяха Мат, който се извисяваше над останалите и внимателно оглеждаше пасажерите. Холи махна за поздрав.

— Първо отиваме в апартамента ми — каза той и прегърна дъщеря си, която веднага се притисна към него. — След това смятам да прекараме следобеда на плаж в Галвестън. Или предпочитате нещо друго?

— Не, искаме само да сме с тебе — каза Холи и остро погледна брат си.

— Здрасти, татко. — Той сдържано отговори на прегръдката на Мат и отново установи със странно задоволство, че е висок колкото баща си. Двамата се целунаха и за свое най-голямо учудване Питър изпита истинско облекчение.

Докато вървяха към паркинга, Мат разказа за Галвестън и за големия ураган, в който през 1900 година бяха загинали шест хиляди души и бяха унищожени пристанището и градът.

— Оттогава построиха вълнолома — достатъчно широк, за да минават и коли, и хора…

— Твое ли е това чудо? — възкликна Питър.

Мат погледна колата, отключи и обясни на смаяното момче.

— Не, колата е на „Рурк Ентърпрайсиз“, а аз само я ползвам.

— Тука така ли е? — попита Питър. — Всички ли имат служебни мерцедеси за четирийсет хиляди долара?

— Зависи — отговори Мат и прибра чантите им в багажника. — Рурк има четири коли. Други компании имат по десетина и даже повече. Разстоянията тук са огромни и хората прекарват голяма част от времето в колите си. И понякога установяват с тях нещо подобно на приятелски отношения. — Докато говореше, той погали колата с дългите си изящни пръсти. Питър се ухили. След малко и тримата се смееха. — Ето защо е необходимо да имаш служебен мерцедес или кадилак. — Настаниха се на предната седалка и Мат включи климатичната инсталация. — След малко ще стане доста приятно.

— Винаги ли е толкова горещо? — попита Холи. Откакто бяха излезли от летището, тя имаше чувството, че се движи през плътна стена от горещина. — Как издържат местните хора?

— Така е само половин година и хората приемат горещината по същия начин, както ние в Санта Фе приемаме праха. Остава им само да чакат по-скоро да дойде зимата.

— Колко градуса е?

— Сигурно около четирийсет. — Мат плавно излезе от паркинга. — Но Хюстън е забележителен с това, че влажността на въздуха е деветдесет процента, даже повече. Климат — рай за комарите, а преди изобретяването на климатичната инсталация — ад за всички останали.

— Санта Фе повече ми харесва — каза момичето. — Поне не плуваш в собствен сос.

Мат се усмихна.

— Сухият въздух на пустинята определено е по-приятен от местната влага. Но не се налага да се вариш в собствен сос, Холи, навсякъде има климатични инсталации. И като започнахме този разговор, искам да ви предупредя, че имам нов апартамент.

— Да ни предупредиш? Да не е нещо като мерцедеса? — попита Питър.

Мат остро го изгледа.

— Донякъде. Малко е голям за сам човек, а и сградата е впечатляваща, но е удобен за приеми. — Децата нищо не казаха. След малко баща им започна да разказва историята на Хюстън, за да отклони евентуалните обвинения.

„Всъщност те отдавна не са деца — помисли си, докато минаваха през тежката метална порта, пред сградата, в която живееше. — Вече са големи, красиви и умни младежи, които имат изисквания към мене и това ме задължава. Същото може да се каже и за жена ми, но това не ни помага да преодолеем противоречията си.“ Мат съжаляваше, че Елизабет не е с тях. Трябваше лично да я покани, а не да подхвърли на Питър, че може да вземе и майка си, сякаш не държеше да е тук. А може би наистина беше така и Питър го беше усетил. Може би искаше да прекара уикенда само с децата. Може би се надяваше, че отново ще се сближат, ако са по-дълго време заедно.

Холи и Питър с интерес разглеждаха сградата — висока и бяла, с просторни тераси на всеки ъгъл. Мат заобиколи по алеята към гаража, мина покрай фонтана и козирката над тъмните стъкла на входа, но те вече бяха забелязали униформения пазач.

— Добре ви пазят от простосмъртните — промърмори момчето, когато се качиха в асансьора и Мат натисна бутона за трийсет и седмия етаж.

Мат също не беше свикнал с апартамента и когато чу възклицанието на Холи и видя каменното лице на Питър, все едно че го видя за пръв път. Преди три седмици беше споменал пред Никол, че предпочита да си купи жилище, вместо да живее в апартамент под наем. Беше му казала, че Рурк притежава три апартамента за гости и тя наскоро е завършила дизайна на единия от тях.

— Малко е голям за сам човек, но нали ще посрещаш гости, така че може и да ти хареса. Цветовете ти подхождат. Всъщност, все едно че са подбрани специално за тебе.

— А не беше ли така?

Тя се усмихна.

— Кигън намекна, че скоро ще започнеш да прекарваш тук повече време и не е зле да подготвя нещо подходящо за твоето положение… — Погледна го е онази странна смесица от откровеност и пресметливост в прекрасните си кехлибарени очи, която толкова го привличаше. — Естествено, че докато обзавеждах апартамента, непрекъснато мислех за тебе. Но няма да се обидя, ако не го искаш. Дори ще ти помогна да намериш друг.

Разбира се, не се наложи да търси друг апартамент. Още щом влезе в мраморното фоайе, облицовано със светла ламперия и кристални полилеи, и премина към луксозно обзаведените стаи, той не можа да му устои. Най-силно го впечатли усещането за простор, тъй като новият апартамент беше поне три пъти по-голям от този, в който живееше в момента. Никол беше постигнала приятно съчетание между лекота, солидност и комфорт с оттенъците на синьо, сиво и ръждивокафяво в цветовете на мебелите, които се открояваха на фона на студените бледосиви стени. Апартаментът заемаше целия етаж на сградата и имаше стъклени външни стени. Когато Мат въведе Питър и Холи в просторната дневна, трапезарията и облицования в дъбово дърво кабинет, щорите бяха спуснати наполовина, за да спрат палещите лъчи на слънцето, но въпреки това всичко беше залято в светлина. Имаха чувството, че ясното небе на Тексас се слива със земно-небесните цветове на апартамента.

Стиснал здраво устни, Питър, който беше прекарал последните години в изучаване на история на изкуството, не можеше да не оцени картините, сребърните и златните скулптури, които украсяваха елегантните стаи, но не се чувстваше комфортно. Всичко беше идеално, подбрано в тон, поставено точно на мястото, където трябваше да бъде. Спомни си тяхната къща в Санта Фе с ниските тавани и ярки, живи цветове, обичайния безпорядък, защото винаги се намираше някой, който да не прибере след себе си дрехи, книги или чинии. Прохладата там идваше от каменните стени, а не от изкуствения въздух на климатичната инсталация. Не беше идеално, но се усещаше присъствието на живи хора. В по-голямата от двете спални Питър забеляза чехлите на баща си, оставени до леглото. Внезапно му се доплака. Обърна се и излезе от стаята. След малко с безизразен глас изрече:

— Предполагам, че доста добре печелиш.

— Двеста хиляди долара годишно — със същия тон отговори Мат. — Майка ви го знае; не виждам причина да не го знаете и вие. Холи, това е твоята стая; Питър ще спи в кабинета. Диванът е застлан, Питър.

— Нямаш ли слугиня? — попита момчето. Искаше да прозвучи презрително, но гърлото му още бе стегнато.

— Имам, но тя не идва в събота. — Мат отвори следващата врата. — Ето я банята на Холи, а тук е твоята. Кухнята. Заредих хладилника. Ако сте гладни, вземете си нещо за хапване. Сега трябва да проведа два телефонни разговора и тръгваме. Носите ли си джинси? Защо не се преоблечете, докато свърша? Ще се почувствате по-удобно.

— Добре — каза Холи. Беше й мъчно за баща й, защото изглеждаше по-притеснен и от тях. Но също така се тревожеше за Питър; за сърдития Питър, който много искаше да престане да обича баща си. „Само аз разбирам всички — помисли си тя. — Зная, че татко дойде в Хюстън, за да не пропусне големия си шанс за интересна работа, а мама искаше най-вече да запази семейството. Но не трябваше да спира татко, защото така само го отблъсна и се чудя дали няма някоя…“

Холи не можеше да си представи Мат с чужда жена. Вярваше, че в живота му има място само за две жени: съпругата му и дъщеря му.

— Всеки ден започваме в девет — разказваше тя в колата, когато излязоха от пренаселения град. На магистралата Мат включи автоматичното управление и те плавно се понесоха покрай равни, зелени поля, изпъстрени с петролни кладенци. — Първо имаме урок по движение на тялото: ходене, седене, обръщане — все неща, за които никога не се замисляш, но се оказа, че има най-различни начини да ги правиш! Както и да показваш чувства само с тяло, без да използваш думи или мимика…

Мат се усмихна.

— Ето защо имаш походка като на балерина.

— Сега се уча. Упражнявам се, но още не съм свикнала. Докъде бях стигнала? О, да, до уроците по движение на тялото. След това започват часовете по грим, фризьорство и езици; после по сценично поведение. Имаме и час по постановка на гласа, а освен това индивидуално обучение; имаме и майсторски клас, ходим на посещения при оперни певци и специалисти по оперно изкуство… Дали не пропуснах нещо?

— Репетициите — сухо се обади брат й от задната седалка. — Толкова са тъпи, че все ги забравяш.

Всички се засмяха и Холи си помисли колко им беше приятно заедно.

— Да, репетициите са най-хубавото нещо. Имам чувството, че цял живот съм се готвила за това. Разбираш ли какво имам предвид? — Мат бързо я погледна и кимна; слушаше много внимателно. — Подготвяме шест представления едновременно. Представяш ли си? Татко, всичко е толкова… ярко и вълнуващо, даже най-досадните повторения, защото работим заедно с професионалисти. Все едно че си на изпит, но всеки гледа да ти помогне, защото всички имаме една цел — идеално представление. Всъщност не. Не е като изпит, а като съревнование. Всеки се стреми да даде най-доброто от себе си и да постигне съвършенството, за което е мечтал…

Гласът й заглъхна, когато видя лицето на Мат. Обърна се към Питър и се намръщи, щом забеляза, че той се е втренчил в баща им.

— И ти ли се чувстваш така, откакто работиш при господин Рурк?

— В общи линии, да — тихо каза Мат и лицето му помръкна.

Холи погледна през прозореца и извика:

— Погледнете! Палми и кактуси растат заедно. Как е възможно?

— Има и остролист — каза Мат. — Срещат се заедно, защото са жилави по природа. Лесно се приспособяват към чужда среда.

— Като някои издатели на вестници — обади се Питър.

В колата настъпи пълна тишина.

— И дори когато започне сезонът — продължи Холи, все едно че не е прекъсвала разказа си, — и всяка вечер има представление, няма да спрем с уроците. От време на време ще има прослушване за нови опери. И така цели три месеца.

— Доста натоварено лято — каза баща й, — но предполагам, че си щастлива. — Отново настъпи тишина. — Питър — пак се обади Мат, — в Галвестън ще поговорим.

— Добре — каза той.

Минаха по широкия мост, който водеше до острова, след което Мат направи кратка обиколка из забележителностите: показа им къщите, построени през четирийсетте години на миналия век, старите викториански сгради, реставрирани и превърнати в музеи. След това се спуснаха до брега и Мат спря колата направо на пясъка. Имаше прилив и спокойните вълни се удряха в брега; бялата пяна се приближаваше и се оттегляше в океана като дантела.

Холи си свали маратонките и чорапите.

— Питър, събуй се! Хайде да се надбягваме. Нищо, че ще загубиш, защото не си ходил на уроци по движение и не знаеш как се тича.

— Ха! — изсмя се той. Разбираше, че сестра му се опитва да го отвлече от мрачните мисли, и й беше благодарен, но от къде на къде беше решила, че ще успее да го надбяга? Бързо смъкна маратонките и хукна напред. Зад гърба му Холи изпищя възмутено. Питър забави крачка, защото не се интересуваше от победата. Вдиша дълбоко свежия океански въздух и се заслуша в крясъците на птиците. След малко забеляза сянката на Холи и се обърна да я посрещне.

Мат наблюдаваше своите красиви дългокраки деца и си помисли, че много ги обича: „Дано запазят за цял живот този смях и тази свобода и целият свят да бъда отворен пред тях…“

Но по-късно, когато тримата седнаха на пясъка, той каза:

— Бедата е там, че не можем да запазим свободата, която имаме, докато сме млади. В момента, в който разберем какво искаме от живота, изборът ни се стеснява: правим определени стъпки, спазваме правила, установяваме връзки с хора, независимо дали ни харесват или не…

— Искаш да кажеш, че не ти е приятно да живееш в Хюстън? — попита Питър.

— Искам да кажа, че живея в Хюстън, защото нямам друг избор, ако искам да постигна нещо.

Момчето се опита да потисне гнева си, но не успя. Бавно преся през пръстите си шепа пясък и каза:

— Но освен това имаш и семейство, за което трябва да помислиш.

— Добре, хайде да поговорим за това. — Мат се облегна назад, зарови ръце в пясъка и се загледа в пеликаните, застанали край пенливите вълни. Приличаха на група спорещи политици.

— Имам две деца, но те са големи. След няколко месеца синът ми отива в колеж; дъщеря ми ще напусне дома следващата година. И всеки от тях отдавна има свой личен живот и нямат нужда от родителите си така, както когато бяха деца. Дори ако бях останал при вас, вие щяхте да тръгнете по своя път…

— Мама никъде не се кани да заминава!

— А би могла: поканих я да дойде при мене. Тя предпочете да остане в Санта Фе.

— Защо? — попита Холи.

— Това е въпрос, на който тя сама трябва да отговори. Странно защо не сте я попитали.

— Питахме я — отвърна момичето. — Каза, че вие двамата преследвате различни цели.

— Права е. А целите, които аз съм си поставил…

— Цели! — изсумтя Питър. — И двамата говорите като справочник за кандидат-студенти.

Мат се засмя.

— Може би си прав. — Изведнъж стана сериозен. — Имам чувството, че майка ви иска да ми попречи да осъществя целта си — извинявайте за израза — да изградя верига от вестници, която ще ми осигури власт и влияние, за които винаги съм мечтал. А майка ви не е доволна, че реших изцяло да се посветя на тази цел и да отложа останалите неща. Не харесва това, което правя; не харесва хората, с които работя; не й харесва как виждам бъдещето; не й харесва как оценявам миналото.

— Да, но харесва тебе — тихо се обади Холи.

При тези думи той изпита толкова остро чувство на загуба, че зарови ръце в подвижния пясък. Но гласът му остана все така спокоен.

— И двамата се харесваме, Холи. Но не е достатъчно. Какво би казала, ако ти предложа да се откажеш от операта и да се преместиш в Хюстън?

— Нямаше да се съглася.

— Естествено. А и ние нямаме право да искаме от тебе такава жертва. Никой няма право да иска от друг човек да се откаже от големия си шанс. Той се явява толкова рядко.

— Тогава какво правят хората, когато не са съгласни един с друг?

— Компромиси.

— Което означава да се прави това, което ти искаш.

— Може би. Или поне за известно време.

— Мама има нужда някой да се грижи за нея — изрече с равен глас Питър. — Ти я остави сама да се справя и с къщата, и с работата си. Всъщност с двете работи.

— Как така двете работи?

— Поредицата във вестниците и представленията с онзи човек.

— Защо винаги се преструваш, че не помниш името му? — възкликна Холи. — Татко, става въпрос за Тони Рурк и за предаването „Антъни“, в което мама прави по едно интервю седмично. — Тя внимателно погледна лицето му. — Мислех, че знаеш.

— Да, през май тя ми беше казала нещо подобно. — Очите му останаха вперени в океана. — Но не обърнах внимание на думите й.

— Както и да е — настойчиво продължи Питър. — На нея лежат къщата, работа на две места, непрекъснато се занимава с нашите проблеми. Понякога се налага да помага на Сол в „Чифтейн“ и през цялото време е съвсем сама!…

— Има теб и Холи, родители, приятели…

— Но няма съпруг! Когато замина за колежа, кой ще се грижи за нея?

Мат учудено повдигна вежди.

— Значи нямаш доверие на майка си, така ли?

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Мислиш, че майка ти не може сама да се грижи за себе си. А аз имам доверие в нея. Вярвам, че знае какво прави и какво решение да вземе.

— Мамка му! — Питър рязко се отмести и стана. Отиде до брега.

— Татко, това не беше хубаво — колебливо изрече Холи.

Мат се загледа в източената фигура на сина си, леко приведена над повърхността на водата.

— Питър трябва да разбере, че сме достатъчно възрастни, за да управляваме живота си.

— Той смята, че ти управляваш живота на мама.

— Значи греши.

Момичето се загледа в пеликаните.

— Вярно ли е, че ще се прибереш вкъщи до Коледа?

— Вкъщи? Имаш предвид да се върна да живея в Санта Фе?

Тя кимна.

— Холи, не мога да… Защо питаш?

— Мама мисли, че ще се прибереш.

Той седна и обхвана коленете си с ръце.

— Не зная дали наистина вярва в това. Но майка ти много добре знае, както впрочем и вие двамата с Питър, защото непрекъснато го повтарям, че не мога да си тръгна и да захвърля всичко. Нито сега, нито на Коледа. Мило мое момиче! — Той я прегърна през раменете, а тя сложи глава на рамото му. — Обичам ви двамата с Питър; приятно ми е да сме заедно. Гордея се с вас. Искам да бъдем приятели, да ми идвате на гости, да пишете и да се обаждате по телефона. Но аз няма да се върна в Санта Фе. Преди много години се установихме там заради баща ми, а и вие с Питър бяхте мънички и имахте нужда от сигурност. Но вече пораснахте… Не мога да се върна назад. В моя просторен апартамент винаги има място за майка ви, ако реши да дойде в Хюстън. Това не е тайна за никого и спокойно можете да й го кажете.

Холи седеше с изправен гръб и имаше чувството, че ще заплаче.

— Искаш мама да дойде в Хюстън и ти е мъчно за нея? Настъпи едва доловима пауза.

— Разбира се.

— И искаш да й го кажа, така ли? — остро попита тя.

Мат въздъхна.

— Холи, дай ни малко време. Сигурна ли си, че майка ти наистина е нещастна? Тя никога не е имала собствен живот, както впрочем и аз. Може би и двамата искаме да си починем един от друг. След това ще видим. Не ни пришпорвайте…

Очите на Холи го гледаха сериозно.

— Струва ми се, че говориш така, за да се освободиш от чувството за вина.

Той усети нещо подобно на удар в стомаха.

— Не зная — каза и с облекчение забеляза, че Питър се приближава към тях.

Той спря пред Мат.

— Мисля, че си прав. Сетих се за Мая — тя непрекъснато се тревожи какво ще стане, когато замина за Станфорд. Сигурно и мама се чувства по същия начин, понеже е жена и си стои вкъщи…

— Зная.

— Не че не искам да си щастлив, обаче…

— Зная — повтори Мат. — И се гордея с тебе, защото се грижиш за семейството си. Същото Се отнася и за Холи. Нормално е да мислите главно за себе си и за своите проблеми, а вместо това се тревожите за нас. Това означава много за мене.

Всички замълчаха.

— Защо се тревожи Мая? — попита Мат, когато синът му седна на земята. — Нали и тя щеше да заминава за Станфорд?

— Изпусна срока за подаване на документите. Първо майка й искаше да я изпрати в Аржентина, после се оказа, че е закъсняла за есенния семестър. Не се знае дали ще успее и за зимния.

— Може би ще успея да помогна. Понякога едно телефонно обаждане където трябва… — Мат замълча. — Или предпочиташ да не се меся?

— Не, просто… По дяволите, не е хубаво да се говори така, но…

— Но би предпочел да си свободен, когато отидеш на новото място.

Питър изсумтя.

— Не ми е приятно да си го мисля, камо ли да го произнеса на глас. Чувствам се като предател. Сигурно познаваш това чувство.

— В известен смисъл.

Обядваха в „Уентълтреп“, като предварително се отбиха в хотела да се преоблекат. Холи си сложи бяла рокля, а Мат и брат й — бели памучни панталони, ризи и вратовръзки, и тя си помисли, че бяха изключително красиво семейство. Разположиха се в уютната зала на ресторанта, която имаше по-скоро европейски, а не американски вид, поръчаха си прясно уловена риба и пиха бяло вино.

В неделя Мат беше направил толкова богата програма, че се наложи да се откажат от някои удоволствия. Питър предложи да разгледат паметниците по улиците на града и прекараха цялата сутрин в колата, обикаляйки творбите на Миро, Дюбюфе, Невелсън и дори „Геометричната мишка Х“ на Клос Олденбург, която Питър познаваше от албумите по модерно изкуство. Холи предложи да закусят в облицования с мрамор и коприна хотел „Ремингтън“. Масата им се намираше почти до камерния оркестър; тихата музика ги обгръщаше като нежна мантия, а те си говореха, все едно че никога не се бяха разделяли.

Вечерта, след като бяха посетили няколко музея, планетариума в Херман Парк и зоологическата градина, Питър каза:

— Прекарахме много по-добре, отколкото бях очаквал.

— И аз — призна Мат, също толкова искрено. — Време е да се върнем вкъщи, да приберем багажа и да тръгваме за летището.

— Вкъщи! — изненада се Питър.

— Да, в моя дом — отвърна Мат, докато преминаваше през металната порта. — Аз живея тук. — Когато влязоха в апартамента, той отиде в кабинета си и включи телефонния секретар. — Тръгваме веднага щом се приготвите.

Докато си прибираха дрехите и мидичките, които бяха събрали на плажа в Галвестън, Питър и Холи разсеяно слушаха гласовете, които се обаждаха на баща им: един човек имаше проблем с тиража на вестника в Денвър; друг питаше за уводната статия, посветена на новия скиорски комплекс в Пагоса Спрингс; след това се обади топъл, леко дрезгав женски глас: „Мат, направила съм резервация за винарната на Тони за следващия четвъртък. Нещо като сбогуване с приятелите, преди да се отправя към по-хладни места. Моля те, ела. Обади се.“

Мат влезе да провери дали са готови и видя, че лицето на Питър беше станало като камък.

— Каква е тази винарна на Тони? — попита Холи. — Да не би Тони Рурк да има тук къща?

— Не, това е ресторант — отвърна Мат — и няма нищо общо с Тони Рурк. Сервират приятен обяд, а вечерно време там се провеждат частни сбирки. Питър, когато канят майка ти на парти…

— Никой не я кани.

— Е, ако я поканят, би ли я посъветвал да не ходи?

Питър прикова поглед в обувките си. „Майка ми не познава човек с подобен глас.“

— Сигурно не.

— Надявам се. И тя, както и аз, има нужда от приятели. — Мат отново включи телефонния секретар и взе багажа. — Тръгваме ли?

В колата ги попита:

— Нали пак ще дойдете? Искам по-често да се виждаме.

— Двоен живот — промърмори Питър.

— Какво? — попита Холи, като се наведе напред.

— Двоен живот: две семейства, два града. По-рано имахме едно семейство. Сега имаме две.

— Е, в такъв случай се използват всички предимства от създадената ситуация — каза Мат и паркира мерцедеса пред летището.

— Разбира се — изрече той и се замисли върху думите на баща си. Когато дойде време да се качат на самолета, Холи отново прегърна баща си и го целуна, а Питър му стисна ръката, но не можа да се въздържи и каза:

— Наистина ли си толкова безчувствен към това, което става със семейството ни?

— Не — отвърна Мат. Дръпна Питър към себе си и го прегърна. — Непрекъснато мисля за вас и много ми липсвате. Всички. Но нямам избор.

— Ще се обадиш ли на онази жена?

— Да, тя ми е приятелка. Чуйте ме и двамата. — Той задържа ръцете им. — Искам да бъдем приятели много повече отпреди. Трябва да си помагаме. Искам да разберете какво правя и защо е толкова важно за мене. Имам нужда от вашето одобрение. И обич.

— Е, поне това имаш — каза Холи. — Ще предадем поздрави на мама.

Минаха през вратата, обърнаха се и отново видяха Мат по същия начин както на идване: стърчеше с една глава над останалите изпращачи, съвсем сам.