Джудит Майкъл
Интимно (3)

Глава 3

— Последния път, когато бяхме тук — гласът на Холи трепна, — дядо умря.

Питър непохватно я прегърна през раменете. Беше едва четири сутринта и те се намираха в чакалнята на болницата „Св. Винсент“. Питър беше напрегнат и нещастен, въпреки че правеше всичко възможно да не се разплаче. Гадеше му се. „Божичко, само да не повърна направо на пода. Тогава всички ще си помислят, че съм още малко момче и… Татко, моля те, недей да умираш…“

— За какво мислиш? — прошепна Холи.

— За татко — изрече през стиснати зъби той.

— Защо не идва мама? — изплака сестра му.

Той искаше да каже нещо; но отново почувства гадене и премълча.

— Питър? Мислиш ли… Щом тя не се връща…

— Тя е при татко — бързо каза Питър и изведнъж се разтрепери. — В… интензивното… отделение…

Неговото напрежение се предаде на Холи и тя също се разтрепери.

— Значи мислиш, че татко е мъртъв.

— Не! Много хора катастрофират с кола, но не умират!

— Мразя това място. Прилошава ми от него. — Тя се разплака. — И не искам татко да умре!

Питър не издържа и също се разплака. Мъката разкъсваше тялото му от болка. Двете деца се прегърнаха и продължиха да плачат в празната стая.

Така ги намери Елизабет, когато след няколко минути се появи с три пластмасови чашки в ръка.

— О, Божичко. Холи, Питър! — Коленичи до пейката и ги прегърна. — Не плачете, баща ви ще се оправи. Трябваше веднага да дойда да ви успокоя…

— Наистина ли? — недоверчиво попита момчето. Вдигна глава от рамото на Холи и я погледна в очите. — Вече сме големи, можеш да ни кажеш истината…

— Ще се оправи. — Майка им се изправи и им подаде чашите. Лицето й беше бледо и измъчено. — Ето малко какао. Не е горещо, може веднага да се пие. А сега внимателно ме изслушайте: баща ви има разкъсан далак и вътрешен кръвоизлив. Засега е в шоково състояние. Това често се случва при автомобилна катастрофа и лекарите знаят какво трябва да се направи. После ще ви обясня. Най-важното е, че операцията мина, и то добре. Баща ви ще остане в болницата две седмици и след това ще го вземем вкъщи. А след месец или месец и половина ще може да се върне на работа.

— И ще си бъде предишният татко? — попита Холи. Двамата с Питър се бяха изправили и внимателно се взираха в очите на майка си.

— Да — твърдо повтори Елизабет. — Мозъкът му не е засегнат и няма причини да не е същият, както преди.

— Може ли да го видим? — попита Питър и внезапно се прозя. — Извинявайте.

— Не може, защото в момента спи. А и вие би трябвало да сте в леглото. Следобед ще може да го видите, но само за малко. А сега искам да се приберете вкъщи; ще повикам такси. — Елизабет отвори чантата си и подаде на Питър банкнота от десет долара. — Цяла нощ сте били будни и не сте в състояние да отидете на училище. Идете да се наспите и след това пак елате тук.

— Ами ти? — попита Холи.

— Обещаха да ми постелят една кушетка в стаята на баща ти. За да не се почувства сам, когато се събуди. Хайде, допийте си какаото и да отиваме за такси.

Холи поклати глава.

— Някой трябва да се грижи за теб. Аз ще остана.

— В стаята на баща ти няма място за още един човек — нетърпеливо каза Елизабет. — Моля те, Холи, искам да се прибереш вкъщи. Наспете се добре и елате пак следобед.

Питър потисна още една прозявка и хвана сестра си за ръка.

— Ще си тръгнем само ако се закълнеш, че казваш истината.

— Питър, вече казах…

— Добре, де, добре. Исках само да се убедя. Нали ще ни повикаш, ако нещо… се случи?

— Да. А сега, ако обичате…

— Тръгваме. Веднага. Къде има таксита?

— Ще ви изпратя.

Елизабет се върна в чакалнята и се сви на пейката. Вече не беше необходимо да се преструва на спокойна и силна жена. Цялата трепереше от страх и изтощение. В главата й се въртеше някакъв отвратителен рефрен: „Нали не беше доволна от брака си? Не бил достатъчно вълнуващ. И за малко да загубиш Мат. Почти…“

— Госпожо Лъвъл? — Лекарят стоеше на вратата на чакалнята. Тя се стресна и с усилие повдигна натежалите си клепачи. — Господин Лъвъл пита за вас. Можете да отидете за няколко минути при него в реанимацията. Много е неспокоен — обясни той, докато вървяха по коридора. — Непрекъснато повтаря името на баща си. Дано вие да го успокоите.

Лицето на Мат бе пепелявосиво, кожата — някак опъната. Сините му очи изглеждаха още по-хлътнали.

— Състезавам се с татко — прошепна той с мрачен хумор. — Реших да не допускам той да бъде единственият умрял в семейството.

Елизабет го целуна и приглади косата му. Сложи главата си до неговата на възглавницата и прошепна:

— Не става дума за състезание. Мат. Той си отиде, а ние сме тук. И не искаме да те загубим.

Той изръмжа:

— За малко.

— Да, но вече всичко е наред — каза тя. — Лекарят каза…

— Също като татко. Не е ли забавно? Инсултът също беше само предупреждение, нали? И после той умря.

— Мат, ти ще се оправиш! — Елизабет стисна ръката му. — Повярвай ми: ти няма да умреш! — Той се извърна настрани. — Мат! — извика тя.

Сестрата се намеси:

— Госпожо Лъвъл, надявахме се да успокоите съпруга си.

— Съжалявам. — Елизабет отново се наведе над Мат и повтори: — Извинявай. Отново ще поговорим, когато се почувстваш по-добре. — Целуна го по челото и по устните. — Чакаме те у дома. Обичаме те.

„Не е достатъчно“ — по-късно си помисли Мат, когато се събуди в болничната стая и видя жена си, заспала на кушетката. Спомни си думите, които тя бе произнесла, докато беше замаян от упойката: „Всичко ще бъде наред. Ще се оправиш.“

Но не беше толкова просто. Дори когато го изписаха, той усещаше, че нещо не е наред. Чувстваше се като в капан, който го притиска от всички страни.

„Баща ми е мъртъв. И аз за малко да умра. Не ми достига времето.“

— Остави, не се занимавай — каза той на Елизабет, която се наведе да оправи възглавницата му. Мат седеше в креслото до вратата, която водеше към градината. Беше топла, почти гореща юнска сутрин, две седмици след като се беше прибрал от болницата. — И така е добре.

— Преди малко каза, че те убива.

— Няма значение.

— Да, но за мен има.

— Елизабет, моля те, престани да се суетиш. — Тя бързо отстъпи назад и той протегна ръка към нея. — Извинявай. Аз съм отвратителен пациент. Не ми обръщай внимание. Нали щеше да минеш покрай печатницата? О, не, днес трябваше да пишеш очерк за женския клуб, нали?

— Франк може да се справи и без мен, а очеркът за женския клуб не е толкова важен.

— Да, но си длъжна да го направиш. А ти винаги си казвала, че работата е много важна за теб.

— Мат — каза Елизабет, след като помълча, — какво искаш да направя?

— Нищо, Елизабет, престани да се тревожиш за мене. Иди на работа.

— В момента ти си ми работата — рязко отвърна тя. — Откакто се върна от болницата, къщата е заприличала на гробница. Толкова си мрачен и… сърдит. Защо се сърдиш? Заради катастрофата? Или заради смъртта на Закари? Или за нещо, свързано с работата ти?

— За всичко — изрече той. — Извинявай — допълни и Елизабет си помисли, че напоследък непрекъснато се извиняваха един на друг. — Просто… си губя времето — изведнъж заяви. — Не виждаш ли? След две седмици ще стана на четирийсет, а…

— Аз също — тихо каза тя, но той не я чу.

— Годините минават с такава скорост, че дори не мога да ги усетя, а аз стоя на едно място. Провалих се. Какво, по дяволите, съм създал за тези четирийсет години?

— Семейство. — Елизабет повтори същото, което само преди няколко седмици беше внушавала на самата себе си. — Имаш дом, собствен бизнес…

— Да, зная. Но това не е достатъчно!

Тя наля на двамата по чаша кафе. Отиде при креслото срещу Мат и седна.

— Продължавай — каза. — Не е хубаво да таиш всичко това в себе си, вместо да го споделиш с мене.

Той се усмихна и Елизабет усети копнеж по онова, което бяха пропуснали през последните години. Имаше желание да го прегърне и да върне всичко отначало: любовта, страстта. Но остана на мястото си, внимателно хванала чашата с кафе, за да не я излее, и отново го подкани:

— Кажи ми какво те измъчва?

— Знаеш ли какво се случва, докато седя тук, в това кресло? Холи пее в стаята си: разпяване, гами, прекрасни песни… Питър седи в неговата и записва легендите, които е чул от своите приятели, индианците пуебло. А аз си мисля: ето, те са щастливи, защото правят това, което искат. И как иначе, след като са само на тринайсет и четиринайсет години и нямат никакви грижи? Сигурно съм напълно луд, за да завиждам на собствените си деца само защото съм неудачник.

— Не си неудачник — възрази Елизабет. — Депресиран си след смъртта на Закари и катастрофата, но в никакъв случай не си неудачник.

Той горчиво се усмихна и погледна към масичката до креслото си, затрупана с бележки, съобщения и сметки, които Елизабет всеки ден му носеше, за да го накара да работи.

— Не ми се занимава с тези поръчки — равнодушно отбеляза. — Не мога да се съсредоточа и не ме интересува какво ще стане с тях. Непрекъснато си спомням онзи миг, когато разбрах, че не мога да спра колата и за какво си мислех точно преди катастрофата. В момента само това ме интересува. Ако бях загинал, мечтите ми щяха да останат неосъществени. Все едно че се въртя в кръг. Както се казва, с годините не ставам по-млад, а кога, за Бога, ще успея да се измъкна и да се захвана с това, което искам?

Елизабет съсредоточено го погледна.

— Имам чувството, че съм станала невидима. Виждаш ли ме изобщо някъде в своите планове?

Лицето му застина от изненада и той отвори уста, за да отговори, но точно в този момент се чу звънецът на външната врата.

Мат направи отегчена гримаса.

— Пристигат още добри самаряни с храна, алкохол и половината книги, издадени в Санта Фе. Кога ще успея да прочета всичко това? Да не си въобразяват, че още десет години ще прекарам в инвалидна количка?

— Веднага се връщам. — Тя реши да не обръща внимание на раздразнението му. Мина през фоайето и видя пред вратата Тони. Стоеше със скръстени ръце, спокойно облегнат на градинската стена, и чакаше да му отворят.

— Ако първо се бях обадил — спокойно заяви той, — пак щеше да измислиш някаква причина да не идвам.

— Тони, наистина трябваше първо да се обадиш. Случиха се ужасни неща…

— Но ние имаме среща. Преди четири седмици ти лично ме покани на обяд. Може и да си забравила, но аз не съм. — Мина покрай нея и влезе в светлата дневна. Спря се, докато очите му привикнат с яркото пустинно слънце, което проникваше през високите прозорци и стъклената врата към терасата. Тогава видя колко е уютна стаята с белите стени, гипсовия таван и живописните индиански черги в червено, синьо и черно, които бяха постлани върху млечнобелите плочи на пода. — Всеки път се учудвам — каза замислено, — на този въздух… светлината… Особено след смога на любимия ми Лос Ан…

Тони рязко спря, тъй като беше забелязал Мат, седнал неподвижно в креслото само по хавлия.

— Мат! Какво се е случило? Да не си болен? Или ранен? Или имаш махмурлук? — С лекота той се превърна от личен гост на Елизабет в близък семеен приятел. Взе един стол и седна срещу Мат. — Не ме гледай така. Не обичам да се церемоня със старите си приятели. Да не си се сбил с някого? Веднага ще свикам верните си васали, за да отмъстим за тебе. Нали знаеш, че самият аз съм мирен човек. — Тони изчака, но Мат нищо не каза и продължи да седи с безизразно лице. — А ако си се загубил с коня си, само ми кажи накъде да тръгна, за да ви открия? Да не би някоя от печатарските ти машини да е излязла от строя? Или е избухнало въстание на индианците, въпреки че доколкото си спомням, последното беше потушено още миналия век? Елизабет, защо не дойдеш да седнеш при нас?

Объркана от неговото внезапно появяване, тя го наблюдаваше мълчаливо. Откакто се бе прочул, беше станал още по-повърхностен и елегантен, и застанал до нещастния Мат, изглеждаше много по-привлекателен. Шумен и преливащ от енергия, той веднага успя да наелектризира атмосферата около себе си, докато те двамата с Мат седяха в своята статична малка къщичка в едно тихо градче и само чакаха да се появи Тони, за да донесе новини от света на емоциите и славата, който и на двамата липсваше.

„Мат също го усеща“ — помисли тя, като забеляза мрачния му израз и направи крачка напред, решена на всяка цена да изведе Тони от къщата. Но той вече се беше разположил удобно в креслото и внимателно слушаше сбития разказ на Мат за катастрофата, след това на свой ред сподели за безобразията на своя продуцент, който му говорел с менторски тон и го наричал „Антъни“. И когато Мат се усмихна — за пръв път от няколко седмици — Елизабет реши, че може би посещението на Тони все пак ще се окаже полезно. Мат имаше нужда някой да го отвлече от мислите за смъртта на Закари и за катастрофата.

— Разбира се — отвърна Тони. — Доста време мина, откакто не съм… ви виждал и двамата. Приготви нещо набързо; предпочитам да си поговорим, вместо да висиш в кухнята.

— И в кухнята можем да разговаряме — отговори Елизабет. — Хайде, Мат, моля те. Тони сигурно знае доста клюки от Лос Анжелис.

— А вие ще ми разкажете за скандалите, разтърсили Санта Фе през последните седмици — веднага се съгласи Тони и подаде ръка на Мат.

Мат се изправи сам.

— В Санта Фе скандалите са рядкост. Ние, местните хора, сме много дискретни и се стараем да ги избягваме.

— Да не долавям нотка на недоволство? — попита гостът. — А защо тогава не се преместите? — Той вървеше бавно, съобразявайки се с Мат. В кухнята седнаха на дървените столове в нишата, която водеше към двора. — Отдавна се чудя защо още не сте го направили.

— Баща ми беше тук — кратко отговори Мат.

— А моят беше в Хюстън — заяви Тони. — И още е там. А аз не. — Облегна се назад, протегна краката си и отпи от мексиканската бира, която му предложи Елизабет. — Оставих Хюстън и баща си. Отказах се от бизнеса му и така се освободих от неговата сянка и от дългите му ръце. Направих свое състояние, което няма нищо общо с Кигън Рурк, така че нищо не му дължа. Направих го, за да оцелея. След единайсет мъчителни години или трябваше да си тръгна, или цял живот да остана неговото малко момче. А както много добре знае Елизабет, аз не съм този тип.

След малко Мат изрече с равен тон:

— Беше започнал да разказваш за продуцента си. И за интервюто със София Лорен.

— Точно така — съгласи се Тони и с лекота смени темата. — Забележителна жена: изключително красива, топла, земна, открита… — Замълча, когато Елизабет сложи на масата чиния с питки, пълнени с месо, боб и чушки-чили, запечени с кашкавал. — Елизабет, чувствам се неудобно. Приготвила си невероятен обяд. Сигурно много работиш. Трябваше да ви заведа на ресторант.

Мат стисна зъби и Елизабет бързо изрече:

— Не ми се ходи на ресторант; предпочитам да хапнем тук. А и аз бих искала да чуя за твоя продуцент и за София Лорен.

— След малко. — Тони взе една питка. — Невероятно. Боже, Елизабет, ти си страхотна домакиня! — Докато се хранеше, той разказа няколко смешни случки за хората, участващи в предаването му, които предизвикаха бледа усмивка у Мат и накараха Елизабет искрено да се посмее. — Може ли да си взема още една? — попита той след малко. — Или даже две? Не искам да ме помислите за голям лакомник.

— Никога не бихме си помислили подобно нещо — учтиво каза Мат.

Тони се усмихна.

— Страшно се гордея, че никога не съм си позволявал да посегна на нещо, което не ми принадлежи.

— Любопитно изказване — отбеляза Мат и в тона му се долови напрежение. — Обикновено хората, които говорят така, изпитват особено удоволствие, когато нарушават това правило.

Другият мъж го изгледа с интерес.

— А аз съм забелязал, че хората, претърпели някаква травма, често изпадат в лошо настроение. Хубаво е, че си успял да го избегнеш, Мат.

— О, престанете да се заяждате — ядоса се Елизабет и подаде подноса с питките на Тони. — Вземи си колкото искаш.

— Благодаря — меко каза той. — Е, нали искаше да чуеш за София Лорен. Продуцентът ми настояваше да я накарам да опише своите най-съкровени фантазии. Нали знаете, че всички продуценти си падат малко воайори. Но сега ще си призная нещо, само не ми се смейте. — Усмихна се като момченце, което копнее да сподели тайната си. Неволно Мат също беше привлечен от Тони. Нищо чудно, че се ползваше с такъв успех. — Не, няма да ми се смеете — замислено продължи Тони, като че ли говореше на самия себе си. — Толкова бях впечатлен от тази жена, изпитвах благоговение пред нейната красота и благородство, че изобщо не смеех да я попитам за личния й живот. Всъщност аз самият преживях най-съкровената си мечта. — Тихо се засмя. — Естествено, за никого не е тайна, че се интересувам от жените и от техните сексуални фантазии. — Мат неволно хвърли бърз поглед към Елизабет. Тони го забеляза, но продължи, без да спира: — А и зрителите ми искат да научат всичко за тях. Интересуват се какви са слабостите на прочутите хора, е какво се гордеят и какво крият…

„Той е на четирийсет и шест — мислеше Мат — и прави точно това, за което мечтаеше по времето, когато Елизабет ме запозна с него в Лос Анжелис. Сега има всичко: пари, слава, успех.“

— Точно това искам да разкрия в моето шоу: личността.

Зрителите са доволни. Но не мога да разбера защо вие стоите тук?

— Защото не сме изключителни личности — отвърна Мат. Пиха кафе, ароматизирано с канела, и опитаха тортата с карамел, която беше направила Елизабет. Тони разказа и за други интересни срещи в Русия, Хонконг, Индия, Бразилия, Холандия.

— … И дори в Амалфи, където си купих вила. Искам да я видите, разбира се, и двамата.

„Всичко е много цивилизовано“ — помисли си Елизабет и с нетърпение чакаше Тони да си отиде. След кафето и десерта той наистина си тръгна, като благодари за обяда и приятната компания. Тя го изпрати до вратата и този път той дори не каза, както обикновено, че ще се обади при първа възможност. Само повдигна ръката й към устните си и нежно я целуна.

— Холи и Питър скоро ще се върнат — каза тя на Мат, когато се върна в кухнята. — Искам да поговорим, докато сме сами.

Той беше застанал до печката и си наливаше кафе.

— Колко често ти се обажда?

Елизабет, която в момента подреждаше чиниите на масата, го погледна учудено.

— Винаги ти казвам, когато идва. През последната година около пет пъти.

Той кимна.

— Така е. Казваш ми, когато идва. Но той се обажда по-често.

— И това съм ти казвала.

— Но днес той не очакваше да ме намери вкъщи.

— Мат, аз не спя с него.

— Ти първа го спомена, а не аз.

— Но нали точно за това намекваш — разсърди се тя.

— Да, защото той го иска. И го очаква. Да не си въобразява случайно, че съм сляп? Или си мислиш, че нищо не разбирам?

— След като смяташ, че съм способна да се хвърля в обятията му. Защо пак да ровим из… — Навреме се спря.

— … Старите истории, нали? Това не е ли достатъчно основание?

— Мат, това беше преди повече от двайсет години! И свърши много преди да се запозная с теб, казах ти го още преди да се оженим. Нали се разбрахме повече да не говорим за това?

— Да, защото не подозирах, че след шестнайсет години той ще се появи в собствената ми кухня, за да се държи покровителствено и да се перчи със своята слава и богатство.

— Говориш така, защото ревнуваш! — възмути се Елизабет.

— Така ли? Ревнувам, защото не изпадам във възторг, когато се срещна с бившите любовници на жена си? Ти си тази, която му позволява да се обажда; каниш го на обяд „между два полета“. Кой е този глупак, който ще ти повярва? Можете да предложите нова авиационна атракция: полет от Лос Анжелис до Ню Йорк с бърз секс в…

— Мат, веднага престани! — Елизабет се облегна на масата. — Нарочно търсиш повод за скандал. Нямаш причина да ревнуваш, защото ние с Тони бяхме любовници през едно лудо лято, когато бях на седемнайсет години. Всъщност ти му завиждаш, защото той е преуспял човек и притежава много неща, които изглежда са ти липсвали. — Приближи се до кухненския плот. — Моля те, хайде да не се караме. Когато беше в болницата, имах чувството, че почти съм те загубила, и тогава разбрах колкото те обичам. Толкова беше страшно. Не бива да се караме за Тони или за когото и да било; той нищо не означава за мене.

— Така ли? Нали казват, че първата любов не умира.

— Звучи доста идиотски… А коя беше твоята първа любов? — рязко попита Елизабет.

— Ти — отвърна той и се усмихна.

Тя отметна глава.

— Е, защо не можем да се държим като възрастни хора и да се посмеем? Разказвала съм ти, че след като Тони ме заряза, дълго време не можех да се възстановя, но се справих. След две години се запознах с тебе. Ти беше чудесен — честен, истински, и аз безумно се влюбих, а ти ме накара да се почувствам желана… О, стига, Мат. Прекрасно знаеш, че от тогава изобщо не е имало друг.

— Зная само, че бившият ти приятел непрекъснато се върти около дома ми. След толкова много години той още продължава да се отбива „между два полета“ и да демонстрира превъзходство.

— Мат, остави го на мира. — Елизабет нервно нареждаше чистите чинии. — Тони е един лекомислен човек и не виждам защо трябва непрекъснато да се занимаваме с него.

— Напротив, мисля, че е напълно сериозен. Въобразил си е, че те обича. Разбира се, само от разстояние. Така е по-безопасно, след като си омъжена. А това също е част от сценария: недостъпна, забранена любов — поне засега — какво повече може да иска? — Елизабет го изгледа странно. — Искам да седна за малко. Краката не ме държат.

— Дай да ти помогна.

— Не, благодаря. — Мат закуцука към дневната и тя го последва с прехапани устни. Истината бе, че не желаеше да говори с Мат за Тони, за неговите обаждания и покани за вечеря, когато той се преструваше, че тя е била неговата единствена любов от двайсет години, и съжаляваше, че не бил останал с нея, вместо да тича след случайни жени. Твърдеше, че никога — не е могъл да я забрави. Съпругът й сигурно щеше да попита защо изобщо го е слушала, и щеше да бъде прав. Как да каже, че й е приятно да се среща с Тони, защото той я караше отново да се почувства млада.

— Никога не говорим за него — каза Мат, като че разговорът не бе прекъсвал. Върна се в креслото си и прикова поглед към градината. Лицето му бе напрегнато. — Не ти ли се струва, че ситуацията е малко странна и заслужава да бъде обсъдена между двама съпрузи? Обажда се стар любовник. И често се отбива. Между два полета.

— Мат. — Тя седна на една табуретка до креслото и подпря брадичка на ръцете си. — Има много по-сериозни неща от Тони, за които трябва да поговорим.

— Например?

— Отвратителното ти настроение. Твоята депресия. Какво ще правиш, когато се възстановиш. Аз какво ще правя. Какво ще стане с цялото семейство.

Той я изгледа.

— А защо нещо трябва да се промени?

— Вече се е променило, и ти го знаеш. От години не сме същите хора, но преди смъртта на Закари не се бях замисляла сериозно за това. Напоследък обаче само за това мисля.

— За какво?

— За това, което се случва с нас. Отдалечаваме се един от друг. Не разговаряме за друго, освен за къщата, децата, печатницата, а понякога и за моята работа в „Екзаминър“… Това обаче са все незначителни неща.

Мат кимна. Отново се загледа в градината и си помисли, че тази година е особено красива. От двете страни на вътрешния двор бяха засадени ярки цветя, в ъгъла имаше малка овощна градина, която се напояваше от иригационната система, измислена от Питър, когато беше на десет години. Приятен провинциален двор на уютна къща, изпълнена с живот. Само няколко сантиметра встрани, и можеше никога да не я види отново.

Погледна Елизабет и като си спомни за Тони, изведнъж осъзна колко е красива. Казваха му го и мъже, и жени, и той винаги се съгласяваше, но кога за последен път се бе замислял, че има ослепително красива жена, а не например че Холи е пораснала и ще стане красива като майка си? Изобщо, кога за последен път се беше замислял за Елизабет?

След два месеца и двамата навършваха четирийсет години. Дали и тя усещаше как времето лети, а тя не е свършила толкова много неща? Дали се мислеше за неудачница?

— Мат. — Седнала на табуретката, Елизабет внимателно изучаваше лицето му. — Какво е това, което изгубихме? Обичахме се и си вярвахме; споделяхме си абсолютно всичко. И никога не би ти хрумнало, че спя с друг мъж.

Той се замисли.

— Допуснахме маловажни проблеми да запълнят времето ни, да изсмучат енергията ни, да ни изтощят…

— Не искам да се превръщам в емоционална и физическа развалина — прошепна Елизабет.

— Какво?

— О, просто нещо, което ми хрумна преди няколко седмици, когато се бях замислила за нас двамата: станали сме… някак лениви. Апатични. А след смъртта на Закари ти си непрекъснато сърдит, недоволен от това, което имаме…

— А ти да не би да си доволна? — попита той и изведнъж гневът му се отприщи. — Божичко, Елизабет, нима ти е безразлично това, което се случи с нас? Питаш какво сме загубили. Веднага мога да ти отговоря: загубихме усещането, че можем да правим това, което искаме! Това не те ли плаши? Едно време печелеше награди, предричаха ти блестящо бъдеще…

— И ти печелеше същите награди…

— По дяволите, нали точно там е проблемът! Никога не сме предполагали, че ще станем… — как го каза? — лениви, апатични. А много добре знаехме какво искаме, помниш ли? Ти с нетърпение очакваше да водиш своя рубрика; аз исках да стана издател, бяхме решили да си купим вестник, може би дори два. Помниш ли? Какво, по дяволите, се случи с нас, Елизабет? Вече сме на четирийсет, а какво сме постигнали? Това не те ли тревожи? Нима само аз изпитвам този гняв, който ме изгаря отвътре?

Тя се изправи и възмутено го изгледа.

— Не, за разлика от тебе, Мат, аз не изпитвам гняв. Винаги съм се гордяла с това, което сме постигнали. Но в едно си напълно прав: понякога не ми е приятно да пиша по поръчка. Радвам се, че си спомняш, че и аз имах някакви мечти и че не само ти си пожертвал много неща, когато се преместихме тук…

— Никога не съм го забравял.

— Вероятно не съм те разбрала правилно. Точно преди да дойде Тони, ти каза, че с годините не ставаш по-млад. А на мен ми се стори, че казваш: „Кога, по дяволите, ще успея да се освободя и да правя каквото искам?“

Мат кимна замислено.

— А ти каза, че се чувстваш невидима. Всъщност беше права: съжалявах само себе си.

— Това е основното, което правиш след смъртта на Закари: самосъжаляваш се. — Елизабет застана пред него и го погледна в очите. — Добре, след като си толкова нещастен, защо не се опиташ да промениш нещо, вместо непрекъснато да се оплакваш и да тормозиш всички около себе си? Ако печатницата ти тежи като воденичен камък — продай я! Никой не може да те принуди да я запазиш? Щом искаш вестник — купи си? Никой не може да ти попречи.

— Не съм безотговорен хлапак — ето какво ме спира! За Бога, имам семейство, дом, баща, който… Не, обърках се — нямам баща. Но не мога да си позволя да зарежа задълженията си и да хукна след мечтите си, докато не съм убеден, че семейството ми е осигурено.

— А питал ли си семейството какво иска? Замислял ли си се какво предпочитаме — да живеем с вечен мърморко или с човек, който се опитва да осъществи мечтите си?

— С мечтите не можеш да отидеш и да напазаруваш за обяд.

— И все пак, попита ли ни?

— Не. — Мат се размърда в креслото. — Е, и какво щеше да стане, ако бях попитал? Как щяхте да реагирате, ако изведнъж заявя, че смятам да продам компанията?

— Аз лично щях да попитам колко очакваш да получиш.

Погледна я изненадано.

— Ами ако кажа, че смятам да купя вестник?

— Тогава щях да попитам дали нямаш предвид „Чифтейн“.

Той вдигна вежди.

— Защо?

— Защото собственикът има финансови затруднения и от шест месеца е обявил вестника за продажба.

Мат леко се усмихна и каза:

— Ако бях проверил, щях да разбера, че иска два милиона.

— Значи вече си го направил. Тогава сигурно знаеш, че е притиснат и вероятно ще направи отстъпка от петдесет процента.

Усмивката му стана още по-широка.

— Само толкова ли? Това прави само един жалък милион?

Елизабет с безгрижен тон изрече:

— Точно така. Може би ще се наложи да се лишим от някои неща, за да съберем парите…

— Дреболии. Някои неща, например къщата…

— И колите…

— Само едната. Другата ще ни трябва, за да ходим на работа.

Внезапно и двамата се засмяха. За пръв от много месеци. Елизабет се върна при табуретката и седна. Мат я погали по главата.

— Освен това имаме нужда от покрив над главата.

— Можем да наемем жилище — каза тя.

— През туристическия сезон? Изборът не е голям, а цените са високи.

— Тогава ще опънем палатка в планината до Деня на труда. Ще продадем всичко, освен караваната.

— Семейство Лъвъл се завръща към природата. Естествено, ако се провалим, ще останем без пукната пара, но винаги можем да…

— От къде на къде ще се провалим? — весело попита тя. — Нали преди малко обясняваше как всички ни предричали големи успехи? А вече не сме младежи. Не е толкова зле да си на четирийсет години; това означава, че сме зрели хора, опитни и благоразумни.

Мат се изсмя.

— Зрели и благоразумни. — Елизабет разбра, че имаше предвид: „Ето защо това може да бъде само игра.“

А ако не беше? Ако наистина започнат отново и повярват във възможностите, които виждаха пред себе си преди?

Тя затвори очи. Идеята беше изключително съблазнителна. И тогава си помисли за двете деца, които всеки момент щяха да постъпят в колеж, за дома, за сигурността, за вероятността някой да се разболее…

— Ако сме зрели хора — каза тя, — трябва да усещаме кога е дошло време за промяна. Мислиш ли, че благоразумните бездействат, когато им се предостави избор?

— Да, но изборът се състои в това да рискуваме всичко, което притежаваме.

Обзе я паника, но тя си наложи да се успокои. Та нали преди малко се бяха смели заедно за пръв път от половин година? Освен това беше забелязала как се проясни погледът на Мат.

— Ние сме зрели и благоразумни, защото го осъзнаваме. Когато някой решава да се откаже от постигнатото и се втурне да преследва нещо, за което е мечтал, трябва да го направи с широко отворени очи. Нали? — Отново се сети за опасенията си и добави: — Освен ако не е прекалено рисковано. Не сме длъжни веднага да вземем решение. Всичко трябва добре да се обмисли…

Мат протегна ръка и докосна нейната.

— Благодаря ти, любов моя. — Гласът му беше дрезгав. — Ти си забележителна жена. Знаеш, че това не е само игра. И си го знаела от самото начало. Двамата заедно ще променим живота си.

 

 

Известно време с никого не споделяха плановете си. С нетърпение очакваха да останат сами и водеха безкрайни разговори, обмисляйки всички подробности. Това продължи две седмици. Изчетоха безброй стари броеве на „Екзаминър“ и „Чифтейн“ и непрекъснато правеха сметки: един милион, за да купят вестника; още половин за заплатите на персонала от петнайсет души; пресметнаха колко щяха да струват консумативите, поддръжката на оборудването, наемът на сградата.

— Проклети пари — мърмореше Мат. — Чувствам се като банкер, а не като издател. — Издател. Двамата се спогледаха. — Наистина ли се занимавам с всичко това, или съм още под упойка, мъртвопиян, а може би и напълно луд?

— Нищо подобно — успокои го Елизабет. — Трезвен си, държиш чаша кафе в ръка, психическото ти състояние е добро, освен това всеки момент ще станеш издател.

Той се наведе и я целуна. Бяха развълнувани и целувката им се стори също толкова необикновена, колкото плановете им.

— Ново начало — каза Мат.

Всяка вечер колонките от цифри ставаха все по-дълги, общите разходи — по-големи, а приходите — по-несигурни. Но с всеки изминал ден трудностите намаляваха. „Защото Мат се чувства добре — помисли си Елизабет — и защото всичко правим заедно: работим в печатницата, кроим планове и излизаме на разходка с колата в околностите на Санта Фе, за да разговаряме на спокойствие. Вече гледаме на жителите на града като на бъдещи абонати; бизнесмените са хора, които ще рекламират при нас, а ние двамата сме съдружници.“

— Какво ви става? — попита Питър. — Изглеждате като че ли сте спечелили някаква награда. Мамо, нали ни беше предупредила да не досаждаме на татко, защото бил в депресия, а изведнъж и двамата започвате да се държите тайнствено и се разхождате със самодоволни усмивки… Да не сме получили милион долара в наследство?

— Имаме една идея — обясни Елизабет. — Скоро всичко ще ви разкажем.

— А защо не веднага?

— Защото още не сме готови.

Двамата с нетърпение чакаха да се качат в стаята си; целуваха се и се прегръщаха със същата страст, която съпътстваше всяко тяхно действие през тези дни. Всеки момент животът им щеше коренно да се промени.

— Не можем да продадем къщата — внезапно заяви Мат. — Нали трябва да живеем някъде…

— Как ще ни излезе по-евтино? — Елизабет веднага извади лист хартия. — Да се преместим под наем, или да ипотекираме къщата?

Бързо изчислиха цифрите, процентите, данъците.

— Къщата остава — заяви той. — Така е по-разумно. Не ми е приятно отново да я ипотекирам, след като татко я изплати, но…

— Но е по-добре, отколкото да опънем палатка в планината — заключи жена му и го целуна. — Не ми се искаше да се откажем от нея. — Погледна цифрите и допълни: — Но парите не са малко, нали? Ще трябва да изплащаме ипотеката години наред. А освен това имаме и отделен дълг…

Той я прегърна.

— Ако купим вестника, ще печелим толкова добре, че изобщо няма да го усетим.

Тя кимна.

— Разбира се.

И двамата не бяха толкова сигурни в успеха, но за нищо на света не биха си го признали. Една вечер, когато си легнаха и в един глас започнаха: „Когато купим вестника…“, стана ясно, че няма връщане назад. Решиха още на следващия ден да започнат с оформянето на документите. След това заспаха здраво прегърнати.

Преди осем години родителите на Елизабет се бяха пенсионирали и се преместиха в Санта Фе. Откриха книжарница и галерия „Евънс“ в една от тесните каменни къщи на Кениън Роуд, а в близкото планинско градче Тесаке си купиха и къща. Имаха си свои приятели, но най-важните хора за тях продължаваха да бъдат Елизабет, Мат и децата. В една ясна августовска вечер дъщеря им ги покани на вечеря, като ги предупреди, че трябва да поговорят. Настаниха се на масата във вътрешния двор. Холи и Питър бяха неспокойни, тъй като усещаха, че предстои нещо сериозно, а Лидия и Спенсър изгаряха от любопитство. И тогава Мат обяви техния план.

Питър пръв наруши настъпилата тишина:

— Нали обеща на дядо Закари, че няма да продадеш печатницата?

— Да, но него вече го няма — тихо отговори баща му. — Запазихме я, докато беше жив.

— Всичко ли ще продадем? — попита Холи. — Даже къщата и колите?

Елизабет поклати глава.

— Чакайте малко — заповяда Спенсър. — Всичко това е доста неочаквано. Не можете да сервирате на семейството си такова нещо.

— Така ли? — попита Мат.

— Да. По дяволите, имате семейни задължения и не можете да си сменяте работата като някакви хлапета, на които им е омръзнало…

— А сега вие ме изслушайте… — прекъсна го Мат, но Спенсър продължи:

— Колко искат за онзи загубен вестник?

— Вестникът, който смятаме да купим на всяка цена, струва малко повече от един милион.

— Собствениците са затруднени… — започна да обяснява Елизабет.

— Един милион долара? — въодушевено извика Питър.

— Един милион долара — прошепна Холи.

Спенсър поклати глава.

— И двамата сте се побъркали. Да не си въобразявате, че имате богати родители? Предупредихме ви, че нямаме никакви спестявания. Смятахме, че ви помагаме, като сами се грижим за себе си…

Елизабет каза:

— Знаем, че бихте ни помогнали, ако имахте възможност. Но сме решили да се справим сами.

— Но как? — попита Лидия. — И вие нямате пари.

— Ипотека върху къщата, заем от банката. Няма да е лесно, но…

— Ще задлъжнеем на целия град — обади се Питър.

— Но ще имаме собствен вестник — напомни Мат.

Холи премести поглед от баща си към майка си.

— Вие сте въодушевени — отбеляза. — И очите ви греят от радост.

Мат вдигна вежди.

— Греят ли?

— Да, както грееха и моите очи, когато спечелих двете партии за концерта.

— Това се казва да изгориш всички мостове зад себе си — мрачно заяви Питър.

Сестра му веднага се нахвърли върху него:

— Приказваш също като дядо, а не си стигнал и половината от неговите години. Или мислиш само за себе си и за колежа? — При последните думи гласът й трепна.

— Видя ли? — победоносно извика Питър. — И ти се тревожиш за следването си.

— Помислили сме за това — намеси се Елизабет. — И за двамата откриваме попечителски фондове, така че няма да пипаме парите за колежа. Обещаваме.

— Момент! — отново взе думата Спенсър. — Мисля, че се отклоняваме от основния въпрос. Какво, по дяволите, знаете вие за издателската работа?

— Не много — призна Мат. — Но от шестнайсет години ръководя печатница, така че познавам в основни линии бизнеса. И двамата сме завършили журналистика и сме работили като редактори на студентския вестник, а Елизабет от години пише за „Екзаминър“.

— И това е всичко? — От възмущение Спенсър неволно свиваше ръце в юмруци.

— Не съвсем. Проучихме вестника и неговата конкуренция. Установихме основните проблеми и имаме идея как да ги разрешим. Освен това „Чифтейн“ има добър отговорен редактор. На първо време той ще движи вестника.

Спенсър стовари ръце върху масата.

— Оставяте бъдещето на децата си в ръцете на човек, когото дори не познавате. Сигурни ли сте, че той ще остане и ще поиска да ви помага?

— Престани да се държиш с мен като с малолетен — избухна Мат. Елизабет сложи ръка на рамото му и той веднага понижи тон: — Казвал ли съм ти, че баща ми е мечтаел да стане художник?

— Закари? — изненада се Спенсър. — Не.

— Той рядко говореше за това, но ми е казвал, че на младини бил изучавал всички основни жанрове: живопис, скулптура, дърворезба и даже линорезба. И бил добър. Просто не бил велик. Затова се отказал: не искал да бъде второразреден художник. Тогава започнал да работи в печатната компания и по-късно я купил. Но той мразеше работата си. Каза ми, че ненавиждал всяка минута, прекарана в печатницата, но колкото повече я мразел, толкова повече затъвал. Издавал туристически брошури, плакати и карти — това бил единственият начин да не се откъсва от изкуството. И един ден омразата изчезнала, и той започнал да се гордее с постигнатото. Въпреки това все ми се струва, че мечтаеше да се оттегли в Нуево и отново да се опита да рисува. Може би щеше да има по-голям успех, отколкото на младини. Или поне щеше да се порадва на това, което наричаше „моя скромен талант“.

— Почина, преди да осъществи мечтите си — допълни Елизабет.

— Точно така. Той почина.

Спенсър се намръщи.

— Разбрах какво имаш предвид. Никой не знае какво го очаква в следващия момент, както никой не знае дали ще му стигне времето, за да осъществи всичко, което е намислил. Това не е оправдание да рискуваш бъдещето на семейството си, да се откажеш от един процъфтяващ бизнес…

— Пресметнали сме всички рискове — спокойно обясни Мат. — Нямаш никакво право да ни казваш…

— Татко — меко изрече Елизабет, — как не разбираш? Имаме нужда от това.

— Искаш да кажеш, че имате семейни проблеми, така ли? И смятате, че ако купите вестника, всичко ще се оправи?

— Не говорим за брака си — възрази Мат.

Съпругата му долови в гласа му заплашителна нотка.

— Нашият брак има своите подеми и спадове, но въпросът не е в това — спокойно отговори на баща си. — Според нас сега е дошъл моментът да направим промяна. Ако продължим да отлагаме…

— Ние го отложихме! — извиси глас Спенсър. — Но ние се държим като възрастни хора, които разбират какво означава да носиш отговорност. Защо не запазиш печатницата, която ти носи гарантирани приходи, и не купиш само част от вестника? Намери си съдружници! Стъпка по стъпка…

— Не. — Мат отмести чинията и се облегна на масата. — Ние вярваме в себе си. Трябва да рискуваме докрай, защото ако се движим стъпка по стъпка и се провалим, никога няма да узнаем дали нямаше да успеем, ако бяхме проявили малко повече смелост.

— Разбирам ви — тихо каза Лидия и лицето на Спенсър веднага помръкна.

— Виж какво… — започна той.

— Скъпи, сега е мой ред да се изкажа — прекъсна го тя. — Много съм доволна от решението на Елизабет и Мат и искрено им завиждам.

— Мамо! — възкликна Елизабет.

— През последните пет години, докато работеше, баща ти беше много нещастен — продължи Лидия. — Сега може да ви натяква за изчакването, но аз много добре си спомням как броеше дните до пенсия. Прави сте. Той се страхуваше да напусне, за да не загуби пенсионната осигуровка, и признавам, че и аз не бих го поощрила. Аз също броях дните: коя жена би могла да издържи с вечно сърдит и нервен съпруг?

— И Елизабет знае какво е — обади се Мат.

— Ами ако нищо не стане? — попита Питър. — Ако вашата… идея… — Нямаше смелост да произнесе на глас „се провали“.

— Какво ще стане ако се провалим ли? — допълни мисълта му Мат. — Тогава ще си потърсим работа. Страхуваш ли се, Питър?

— Мисля, че да. А не е хубаво, нали?

— Естествено е да се страхуваш. Години наред сме живели спокойно, а сега се опитваме да направим някаква промяна. Рискът е за всички.

— Питър — Елизабет се наведе напред, — много мислихме за всичко това. За вас двамата с Холи животът едва започва, но когато годините започнат да летят… Не зная дали бих могла да ви обясня какво изпитвам, когато отмине още една Коледа от живота ми. И да знаеш, че не можеш да върнеш времето назад, не можеш да постигнеш онова, което не си успял да направиш за изминалите дванайсет месеца. Откакто почина дядо ти Закари двамата с баща ти все по-често се страхуваме, че един ден ще се събудим и ще осъзнаем, че никога няма да постигнем мечтите си. Ако не опитаме да направим нещо ново сега, когато сме още здрави и енергични, никога няма да го направим. И един ден ще разберем, че сме пропуснали единствения си шанс. Не искаме цял живот да съжаляваме за това.

— Не съм предполагал, че се чувствате толкова зле — промърмори момчето.

Холи се обърна към брат си:

— Как може да нямаш никакво въображение! Ние двамата с тебе можем да започнем работа. Ако не се стегнеш веднага, ще се превърнеш в стар мърморко още преди да си навършил петнайсет години!

— Нали все някой трябва да прояви благоразумие! — извика той. — Съжалявам, но явно никой, освен мене не се страхува.

— Всички се страхуваме не по-малко от тебе — възрази Елизабет, — но чувстваме, че трябва да направим своя избор. Опитай се да ни разбереш. Сигурно и ти имаш някаква мечта, която искаш да осъществиш веднага, без да чакаш.

— Да, искам да стана антрополог и да изучавам живота на индианците — бързо отговори Питър. — Но ти винаги си казвала първо да постъпя в колежа и че всичко трябва да върви по реда си. Нали точно това направиха дядо и баба? Изчакаха, докато дойде времето да си купят книжарница.

Елизабет и Мат се спогледаха. Явно и най-добрите родителски съвети понякога се превръщаха в бумеранг.

— Да, вярно, че е почти същото — призна майка му, — но не съвсем. Една книжарница не изисква толкова време и енергия, колкото един вестник; след определена възраст е късно да навлезеш в някои професии. Още веднъж искам да повторя, Питър: годините ни летят. От шестнайсет години чакаме мечтата ни да се осъществи. Представи си как щеше да се чувстваш, ако се наложи да чакаш шестнайсет години, за да станеш антрополог, или Холи — за да участва в мюзикъл на Бродуей.

— Просто щях да умра — обади се дъщеря й.

— Или щеше да се научиш да чакаш — усмихна се Елизабет.

— Но един ден ще си кажеш: „Сега или никога“. И ще се втурнеш презглава напред.

— Питър — обади се и Лидия, — нищо в живота не е абсолютно сигурно. Вероятно всеки човек поне веднъж трябва да заложи на късмета си.

Елизабет хвана ръката на майка си; отсега нататък двете щяха да станат още по-близки.

Благодаря ти — изрече и целуна Лидия по бузата. — Подкрепата ти означава много за мен.

— Ами моята? — попита Холи. — Веднага разбрах колко е хубава идеята! Съгласна съм с баба, че сте чудесни!

— И ние сме ти много благодарни — каза Мат. — Имахме нужда и от твоята подкрепа.

— Е, ако успеете, ще бъде… чудесно — изръмжа Спенсър. — Естествено и аз като Лидия ви подкрепям; а и сигурно бихме могли да ви помогнем с нещо, ако имате затруднения…

— И аз мога да помогна! — възкликна Питър. — Ако имате нужда от пари, мога да продам колекцията си от керамични съдове… и да започна работа — завърши той мрачно, като хвърли унищожителен поглед към сестра си.

Мат взе ръката на Елизабет и усети лекия натиск на изящните й пръсти.

— Засега не е необходимо да продаваш колекцията, Питър, нито да започваш работа. От вас с Холи се иска само да ни вярвате. Защото ние ще успеем. — Погледна съпругата си с обич и надежда и я прегърна. — Когато въпросът е сега или никога — обърна се той към всички — и когато работиш с някого, когото обичаш, не спираш по средата на пътя. Влагаш цялото си сърце.

Холи затаи дъх от вълнение, когато видя лицата на родителите си. Прониза я остра болка — изпитваше едновременно и завист, и страх, че никой и никога няма да я гледа по същия начин.

— Кога започваме? — попита тя.

— След месец-два — отвърна Елизабет. — Когато сме готови да купим вестника. Вероятно през октомври. — Сгушена в прегръдката на мъжа си, тя огледа всички, седнали на масата. Лек топъл ветрец повдигна покривката и светлините на фенерите примигнаха. — Толкова сме щастливи — каза тя. — Разбираме с какво сме се захванали и сме сигурни, че всичко ще завърши добре.

— И всички заживели щастливо — с тъничко гласче прошепна Холи.

— Да — съгласи се майка й. — Може би звучи глупаво, но е точно така. Ние с баща ти сме щастливи.