Джудит Майкъл
Интимно (16)

Глава 16

— Налага се да остана още един ден — каза Елизабет на Холи по телефона. — Никак не ми се иска, но след като вече съм тук, поне да свърша повече работа. Следователно ще се прибера или късно вечерта, или утре сутринта. Ако искаш, мога да си дойда още следобед; не съм върнала билета. Освен това съм ужасно уморена и мога да отложа записа.

— Не, не се връщай — отвърна Холи и потръпна, защото ръката на Тони се плъзна от гърдите й към корема, а оттам още по-надолу. Беше се надявала да си тръгне предишната вечер, така че да има време да помисли на спокойствие, но той само отиде да прибере колата си в гаража и да заключи. След това се върна и я помоли да му позволи да остане.

— Не си запазих стая в хотела, защото смятах да продължа за Хюстън… Откъде можех да зная, че за една нощ целият ми живот ще се промени? Скъпа Холи, не мога да си тръгна. Моля те, не ме прогонвай.

Преместиха се в нейната стая, където Тони веднага заспа, а Холи цяла нощ не можа да мигне. Много я болеше и мина доста време, докато разбере, че непрекъснато бе плакала. Измъкна се за малко и се отпусна в прохладните копринени чаршафи в спалнята на Елизабет. Внезапно осъзна, че единственото, което искаше да направи, бе да се свие на кълбо в скута на майка си и да си поплаче. Внимателно оправи леглото и се върна в своята стая. Тони беше заел почти цялото легло и тя бе принудена да се свие в единия край и да наблюдава през прозорците как небето постепенно просветлява.

Тони се събуди късно и в първия момент я погледна учудено, — като че ли за пръв път я виждаше. Но след миг очите му заблестяха, усмихна се широко и започна да повтаря името й, но не казваше просто Холи, а Холи Лъвъл. Отново започна да я гали, но колкото и да се стараеше, тя не успя да възстанови онова чувства на топлота и копнеж, което я беше накарало да се остави в ръцете му. И когато той отново проникна в нея, изпита същата силна болка както първия път, но от страх да не го обиди нищо не каза.

После си спомни, че предпочиташе той да си отиде. Стомахът й пареше, беше объркана и отново й се доплака. В същия момент Тони се задвижи още по-бързо, накрая простена от удоволствие и се отпусна до нея. Погледна я и се усмихна. След малко, когато телефонът зазвъня, той отново започна да я гали.

— Остани още един ден — каза Холи на майка си. — Няма смисъл да бързаш.

— Холи, какво се е случило? — попита Елизабет. — Да не те събудих? Мислех, че вече се приготвяш за училище. Да не си болна?

— Не, аз… аз не зная. Сигурно съм настинала. Смятам да остана вкъщи.

— Настинала? Холи, нещо се е случило. Веднага си тръгвам.

— Не! Не искам! Няма смисъл! Не е необходимо да се притесняваш. Ще се оправя.

— Е, щом така казваш…

Холи долови обидата в гласа на майка си. Ръката на Тони беше между краката й и тя внезапно се разплака.

— Ето, виждаш ли, имам само хрема. Не е сериозно. До утре ще се оправя.

— Ще ти се обадя по-късно. — Елизабет затвори и веднага се обади на Хедър. — Нещо не е наред с Холи — каза тя, — но не иска да ми каже какво се е случило и не желае да се прибера вкъщи.

— Вчера беше у нас и прекарахме чудесно — учуди се Хедър. — Сол й се обади, за да провери как се е прибрала, и тя беше добре. Сигурна ли си, че не е била сънена или ядосана, че прекалено много я контролираш?

— Нещо не е наред, Хедър, но не искам да хуквам към къщи, след като тя изрично ме помоли да не се прибирам. Не искам да остане с впечатлението, че й нямам доверие. Моля ти се, обади й се. Или ако не ти е трудно, иди да видиш как е.

— Разбира се. Да ти се обадя ли после?

— Да, в „Станфорд Корт“. Помоли ги да ме извикат от ресторанта. Поканих една жена на закуска, за да я интервюирам.

— Дай ми половин час. Още не съм облечена.

След четирийсет минути Хедър се обади и каза, че в къщата никой не отговаря.

— Надникнах през прозореца — обясни тя, — но не забелязах признаци на живот. Сигурно е отишла на училище. Искаш ли да проверя? Зная разписанието на часовете й.

— Не, не искам да си помисли, че я шпионирам. Толкова е чувствителна по отношение на личния си живот… Или е отишла на училище, или е останала в леглото. Каза, че е настинала. Ще й се обадя след час.

— Слушай, ти си имаш работа. Аз ще я потърся и пак ще ти се обадя. Не се тревожи, Елизабет, всичко ще е наред.

 

 

Тадеуш Бент, който караше пети мандат в законодателния орган на щата, вече си представяше как се настанява в губернаторското кресло. Смяташе се за проницателен, интелигентен, дискретен човек, който беше, освен това, добър психолог и познавач на човешката душа. Обичаше властта, но не и отговорността.

Чет Колфакс се обади първо на него, когато двамата с Болинджър пристигнаха в Санта Фе.

— Отседнали сме в „Ла Сиенега“ и те очакваме на вечеря в седем — каза той. — Отдавна не сме се виждали и трябва да обсъдим новините.

— Сам ли трябва да дойда? — попита Тадеуш колебливо, като смяташе, че въпросът е съвсем уместен.

— Разбира се. Искаме да разговаряме насаме.

— Без съмнение всички ние бяхме много изненадани — каза Тадеуш след вечерята, наслаждавайки се на хубавия коняк.

Кой можеше да предположи, че една тъпа вестникарска история ще предизвика толкова шум? Стовари ни се като гръм от ясно небе: част от депутатите бяха поласкани, други не знаеха как да реагират. Всеки получи по едно копие от материала, а накрая дойде онази жена, Арагон, и заяви, че общественото мнение ще ни изхвърли на улицата, ако не гласуваме градът да бъде преместен.

— Проблемът ни е известен — обади се Болинджър. — Намирате се под натиск — доброволци, парични записи, писма. Разбираме ви и ви съчувстваме. Въпреки това Чет смята, че ще успееш да задържиш линията още три седмици до разпускането на комисията.

— Е… — скромно погледна Тадеуш в чинията си. — Приятно ми е да потвърдя, че заслужавам доверието на Чет, както и твоето.

— Ето защо компанията на господин Болинджър подкрепя и занапред ще подкрепя твоята кампания.

— Да, но — колебливо започна Тадеуш — до следващите избори има много време. Реших да проуча опита на съседните щати; в Европа също имат подобни проблеми…

— Естествено. Добре е да попътуваш, за да разшириш познанията си. А за това са необходими пари. Много добре ни е известно, че някои местни политици едва свързват двата края. Господин Болинджър е убеден, че подпомагането на политиците е въпрос на гражданска отговорност. А тъй като отпускането на средства чрез фонда на Комитета за политическо реагиране е свързано с доста досадни процедури, господин Болинджър ви предлага чек за пет хиляди долара, така да се каже за образователни нужди — да се запознаете с последните постижения в областта на административното управление.

— Пет хиляди долара?

— Десет — поправи го Болинджър. — Чет се обърка, Тадеуш.

— Съгласен съм. Проблемът е деликатен и изисква дипломатичен подход, чувство за отговорност и уважение към правата на гражданите в нашия щат… Нищо не става лесно, господа.

— Колко от депутатите се колебаят как да гласуват? — попита Чет.

— Засега не зная точния брой. Сигурни са онези, които очакват близките им да получат акции от ресторанти и магазини за сувенири; те не искат конкуренция. Онези, които държат да се увеличи броят на резерватите, също ще бъдат твърди. В нашата комисия вярват, че докладите са истински — никой не се сети да ги провери — и са убедени, че гласуват за справедлива кауза, но останалите… — Той няколко пъти обърна дланта си нагоре-надолу. — Там положението е неясно. До края на сесията трябва да се гласуват толкова много проектозакони, че най-вероятно ще постъпят така, както решат останалите. От друга страна, всички са впечатлени от онзи репортаж и от отзивите, които той предизвика — писмата…

— Ясно — рязко го прекъсна Чет, както правеше Рурк, когато бе получил достатъчно информация.

На следващия ден се срещнаха с останалите хора от списъка Орасио Монтоя, Джим Фаулз и другите. Болинджър спонсорира и техните „образователни програми“, едно пътуване до Испания и едно до Таити, а на един от депутатите обеща да запише разхайтения му син в университет.

На петия ден Болинджър се прибра в Монтана доволен, че е свършил своята част от работата. Чет остана още три дни. Последния ден, тъкмо когато беше на масаж, се обади Тадеуш Бент.

— Има известен напредък — съобщи той — Божичко, езикът ми се схвана от говорене. Обаче се появи извънреден проектозакон и не бих залагал на…

— Кой го внесе?

— Казва се законопроект „Арагон“ — това нещо да ти говори? Тази жена притежава удивително самообладание — иска хиляда акра, и то като обезщетение! За някакви си нищожества. Иска, освен това, да се отпуснат допълнителни суми за преместването на града. Представяш ли си?

— Убеден съм, че светът е пълен е побъркани. Как очакваш да мине гласуването?

— Не ми се вярва да мине.

Чет подаде слушалката на масажистката и отново отпусна глава върху масата. Господин Рурк нямаше да е доволен.

След половин час в хотелската си стая той си взе душ, преоблече се и приготви чаша водка с лед. Най-добрите идеи винаги му идваха на масата за масаж. Взе телефона и започна да натиска копчетата. Когато се обадиха от редакцията на „Хюстън Рикорд“, той помоли да повикат Кел Артнър.

На петнайсети март на първа страница на „Албъкърк Дейли“ се появи заглавие с големи букви: „Акция срещу природен резерват заради лична облага: известна журналистка — собственик на земя в спорния обект“ от Кел Артнър.

Елизабет Лъвъл, видна журналистка и автор на рубриката „Интимно“, отправя нападки срещу проекта за природен резерват и се стреми да прокара през законодателната комисия на щата проектозакон, с който се опитва да ограби народа на Ню Мексико и да напълни собствения си джоб. Проектозаконът беше внесен за обсъждане и гласуване днес.

След като проведе разследване, „Дейли Нюз“ научи, че Лъвъл, чиято рубрика излиза в над 400 вестника, тайно си е купила земя и е в близки отношения с бившите собственици от градчето Нуево в долината на река Пекос, което ще бъде потопено от строящия се там язовир.

Строителството на язовира започна миналото лято, след като жителите на градчето продадоха земята си и получиха допълнителни компенсации за преселване на желаното от тях място. Под влияние на външни агитатори напоследък те издигнаха искане да им бъде върната най-ценната част от земята.

За да се принуди законодателният орган да им даде упоменатите земи, бе внесен законопроектът „Арагон“. Целта, която е оповестена открито, е да се даде възможност на хората от Нуево да останат в долината. Истинската цел обаче са облагите от десеторно нарасналата цена на земята, откакто е обявено изграждането на природен резерват, както и от развитието на туризма.

Наскоро Лъвъл бе отстранена от популярното предаване „Антъни“ за „неподчинение“, както бе обявено в медиите. Миналата година тя използва своята рубрика във вестниците, за да лансира кандидатурата на Изабел Арагон, вносителка на законопроекта срещу изграждането на язовира.

Журналисти от „Дейли Нюз“ разговаряха с технически лица от предаването „Антъни“ и така научиха, че Джок Олсон, строителен работник от обекта в долината Пекос, е бил предварително обработен от Елизабет Лъвъл, за да спомене в интервюто, че на брега на бъдещето езеро има пустеещи земи, които спокойно могат да бъдат дадени на жителите на Нуево за построяването на нов град.

Оказа се, че също като Лъвъл Олсон е собственик на имот в града, а миналото лято е бил провъзгласен за „почетен жител на Нуево“.

Проучването на лицата, които ще се облагодетелстват от законопроекта „Арагон“ продължава.

Елизабет се обади на Мат. „Как можа да постъпи така с мене?“ — мислеше си тя. Секретарката му каза, че е извън града.

— Обеща да се обади, госпожо Лъвъл, само не зная кога.

— Помолете го да ми позвъни вкъщи — спокойно помоли Елизабет и затвори.

Но това не беше всичко. Репортажът на Артнър беше предназначен за законодателната комисия на Ню Мексико, но Поли Перит надуши скандал и веднага след като получи сведения от агента си в Санта Фе, също излезе със съобщение в своята рубрика.

Сол показа на Елизабет статията на Перит и остана до нея, докато го четеше, за да има до себе си близък човек.

Лоши новини за Елизабет Прекрасна: изглежда, блестящата й звезда започва да залязва. Дамата, която списва „Интимно“, е обвинена, че използва пресата, за да увеличи главоломно банковата си сметка. Веднага възниква въпросът: ако нашата умна репортерка използва подобни номера, дали са толкова безпочвени слуховете за нейните креватни упражнения с красивия водещ на „Антъни“ и дали не е получила по същия начин договор за повече от 400 вестника с могъщия Пол? Нали тя започна да се издига, лансирана от мъжленцето си. Сигурно още оттогава е разчитала на помощта на красиви мъже. Нали?

— Нищо не казвай — предупредително вдигна ръка Сол. — Остави ме да говоря, докато се овладееш. — Бяха в нейната слънчева дневна и той с тревога наблюдаваше твърдото като камък лице и изправените рамене на Елизабет. Беше седнала по турски на канапето, боса, облечена в бели джинси и син памучен пуловер. Изглеждаше много млада и уязвима. На лицето й се бяха появили нови бръчки. Сол мислено прокле Мат и всичко, което беше причинил на семейството си.

— Не обръщай внимание на онази пуйка Поли; тя има къса памет и още утре ще е захапала някой друг. За момент престани да мислиш и за Мат. Но искам да поговорим за Артнър. Първо, трябва да се отнесем към статията му сериозно, защото е много опасна; длъжни сме да отговорим. Второ, в нея всичко е вярно — поне частично — освен обработката на Олсон. Предполагам, че си взела от него някои предварителни сведения и някой, подкупен от Артнър, е присъствал на разговора. Преди всичко искам да разбера за кого работи Артнър. Някой му е подал идеята и фактите и го е убедил да я напише. В състояние ли си да разговаряме? Нали това е онзи идиот, когото вие с Мат сте уволнили заради неетичните снимки на индианския празник?

Елизабет кимна.

— Какво друго знаеш за него?

Тя дълбоко си пое дъх, за да превъзмогне изгарящия я гняв. Въобразяваше си, че онази нощ, когато стана свидетел на низостта на Бойл и Тони, беше достигнала дъното на отвращението си, но сега беше не по-малко покрусена, а чувствата й бяха насочени в различни посоки: към Поли Перит, Кел Артнър и всички останали, които бяха добавяли по зрънце към една голяма лъжа. Но най-много беше възмутена от Мат, защото беше одобрил материала. Нито един репортер не би извършил професионално самоубийство, като нападне открито съпругата на издателя си, освен ако не е получил изрично разрешение от него.

— Почти нищо не зная за Кел — каза тя. — Преди известно време разбрах, че е свързан с Чет Колфакс, и предупредих Мат, но той каза, че навсякъде ми се привиждат заговори. Няма друго… О, не. Тони спомена веднъж, че е срещнал Кел в „Хюстън Рикорд“. Това е всичко.

— Тихо е спотайвал омразата си и е изчаквал да дойде неговият час. Колфакс работи при Рурк, така ли?

— Разбира се. Нали затова предупредих Мат да внимава.

— А Рурк е собственик на „Хюстън Рикорд“.

— Зная. Сол, това е само съвпадение. Няма причина Кигън да е замесен. Той не се интересува от мене и никога не се е интересувал. Искаше само да получи Мат.

— И курорта в Нуево?

Елизабет внимателно го изгледа.

— Кой ти каза? Зад Нуево стои Тери Болинджър.

— Да, така е. Но въпросът е кой стои зад Тери Болинджър? — Сол вдигна рамене. — Ти си журналист; знаеш колко подозрителни ставаме при наличието на определени факти. Винаги се опитваме да проследим накъде водят нишките — а тук като че ли всички те са насочени към Хюстън. Мисля да поговоря с Мат.

Настъпи мълчание.

— Сигурно искаш да ме попиташ за моето мнение? — попита Елизабет.

— Точно така.

— Предпочитам засега нищо да не казвам. Поне докато не съм говорила с него. Кигън може да е собственик на вестника, Сол, но Мат отговаря за…

— … и никой не би посегнал на съпругата на шефа, освен ако шефът не е разрешил. Това си мислиш, нали? Но нали същият този репортер веднъж злоупотреби със снимков материал, и то под носа ти?

Елизабет се замисли и след малко поклати глава.

— Ако знаеше, че го е направил веднъж, нямаше ли да внимаваш с него за бъдеще?

— Така е — отстъпи Сол.

— И аз. Както и Мат. Ето защо искам да говоря с него.

— И какво смяташ да му кажеш?

— Че искам развод. — Думата я стресна като изстрел от пистолет. — Живеем разделени повече от година и дори да съм си въобразявала, че може отново да се съберем… Вече зная, че няма да стане. Не ме интересува и не го искам…

— Чакай малко. — Сол седна в креслото срещу нея и се замисли. Елизабет се самозалъгваше. Всички умни жени, които познаваше — Хедър, Изабел, Мая — бяха убедени, че тя все още обича Мат. Но как да й го каже, без да я ядоса?

— Защо трябва да съм омъжена за човек, който не се интересува от мене? Вече нищо не ни свързва.

Тя замълча, тъй като си спомни бележката за репортажа с Олсон. Но бързо прогони тази мисъл, тъй като бележката очевидно беше резултат от импулсивно хрумване. Статията на Артнър беше нещо съвсем различно: за нея се изискваше време и внимателно обмисляне.

— След като е способен да изпрати репортер по следите ми, значи изобщо не се интересува от хората, а само от своите вестници и властта, която му дават.

— Чакай малко — отново каза Сол. — Съгласен съм, че изглежда доста гадно, но ние не знаем всъщност какво се е случило. Ако се замислиш, около интервюто с Олсон се случиха доста странни неща. Знаеш ли например че спира предаването на твоя приятел Тони Рурк?

Елизабет се намръщи учудено.

— Спира предаването на Тони? Не знаех, но не ми се вярва, дори да смени продуцента. Баща му го спонсорира.

— Какво?

— Рурк стои зад спонсорите. Той плаща, като използва чужди имена. Този човек обича да контролира нещата, Сол. Казвала съм ти го и преди. А това е начин да държи в подчинение Тони.

— Може би, но въпреки това в Лос Анжелис се носят слухове, че следващия сезон шоуто ще бъде свалено. Научих го от един приятел — редактор на местен вестник. Ако искаш, мога още да поразпитам. Същото смятам да направя за статията на Артнър: интересува ме кой е поръчал материала и откъде е информацията.

— Независимо как е започнала цялата история, в края на краищата тя е била одобрена от Мат и смятам лично да му кажа какво мисля за него. Прави каквото искаш, Сол. Можеш да го питаш за Кигън. Но искам първо аз да говоря с него.

На следващия ден пристигна телеграма от Пол Маркам. Текстът беше кратък: „Заседание на изпълнителния комитет, петък, 10 сутринта. Моля да присъствате.“

Когато се получи съобщението, Изабел седеше в кухнята на Елизабет, пиеше какао и разказваше как замразили нейния проектозакон до края на сесията.

— А това означава завинаги. Следващата сесия е чак през януари, дотогава язовирът ще е построен, градът — потопен, а ние ще сме си заминали с парите, които ще ни отпуснат. Някои вече се преместиха… — Устните й бяха стиснати, раменете — тъжно отпуснати. — Каква несправедливост. Проведохме страхотна битка, успяхме да разбудим някои политици от вечния им сън и изведнъж всичко свърши. Нямаме право да оставаме повече в домовете си, защото земята принадлежи на щата, а отсрочката от дванайсет месеца свърши. Джок вчера каза, че веднага след замразяването на законопроекта, началникът на обекта издал заповед да разрушават всичко, което им се изпречи на пътя — а това означава града — защото ако го заобикалят, строителството щяло много да се оскъпи.

— Но не и докато живеете там! — възкликна Елизабет.

— Той ще се опита да ги спре и ние му имаме доверие, защото е свястно момче. Но никой от нас не вярва в чудеса. Всички търсят къщи под наем в Пекос и гледат час по-скоро да се преместят.

— Ако не бях дала повод за статията на Артнър, законопроектът ти щеше да мине.

— Господи, и това не беше сигурно! Никой не е направил за нас повече от тебе! — Изабел прегърна приятелката си. — Ти си нашата героиня, нали знаеш? Ако не беше интервюто с Джок, нямаше да имаме никакъв шанс. Знаеш ли кое е най-странното? Още преди статията на Артнър хората в законодателната комисия непрекъснато си променяха мнението. Добре, де, обещала съм си да не правя повече анализи.

Изабел изпи какаото и стана. Постави ръка на рамото на Елизабет.

— Е, поне Лус не е нещастна; следващата есен постъпва в колеж. Много младежи купуват фургони. Смятат да се установят в долината и да работят в ресторантите, които онези мръсници ще построят. Нещастни са не повече от стотина упорити граждани, които искаха да запазят града и да участват в печалбата, която ще се извлича от земята им. Ние ще се махнем. Нуево ще се превърне в луксозен курорт в съседство до прекрасен резерват, който вероятно все повече ще се стеснява и накрая съвсем ще изчезне. Цялата история ще се запази само в старите, пожълтели страници на местното вестниче „Чифтейн“.

В очите на Изабел се появиха сълзи. Целуна приятелката си по бузата и каза:

— Обичам те. Скоро пак ще се видим. Отивам да гласувам още четирийсет закона, предназначени за подобряване на живота в Ню Мексико. Каква беше онази телеграма, която получи преди малко? Да не е свързана с Нуево?

— Не, „Маркам Фичърс“ ме канят на заседание в Ню Йорк. Налага се да отида, но само за един ден.

Елизабет не сподели опасенията си с Изабел. Досега Пол Маркам винаги се обаждаше лично за заседанията на агенцията, а докато беше в Ню Йорк, не пропускаше случая да я покани на обяд или вечеря. Явно и той беше притеснен от материала на Артнър.

— Защо не дойдеш с мене? — попита Елизабет Холи същата вечер, докато си прибираше багажа. — Имам малко работа, а ти през това време можеш да се поразходиш. После ще обиколим някои музеи, ще отидем заедно на пазар, ще обядваме и даже може да посетим Карнеги Хол. Няма да отсъстваш дълго от училище.

Холи отрицателно завъртя глава.

— Не мога.

— Защо?

Момичето се сви в креслото и започна да разглежда ноктите си.

— Мамо, когато беше в Сан Франциско, изпращала ли си Хедър да ме шпионира?

— Не. Помолих я да ти се обади по телефона или да мине да види как си. Това за тебе шпионирано ли е? — Ръцете на Елизабет застинаха на блузката, която сгъваше. — Значи си я видяла? И не си й се обадила?

— Бях в леглото.

— Но по-късно си могла да се обадиш и да я успокоиш, че си добре.

— Не обичам да ме шпионират!

— Холи, държиш се грубо и не ми е приятно да разговаряме с този тон.

— Съжалявам.

— Защо не ми кажеш какво се е случило? Ако те тревожи нещо сериозно, защо не искаш да поговорим? Може би ще успея…

— Не!

— Хей! — леко каза Елизабет. — Не се нахвърляй така. Това беше само предложение, не натрапване. Понякога е добре да поговориш с някого, дори с майка си…

— Не! — изкрещя Холи и избухна в сълзи. — Защо не ме оставиш на мира? Опитвам се да се справя, а ти непрекъснато ми крещиш.

— Крещя ли ти? — Майка й учудено вдигна вежди. — Така ли ти изглежда?

Холи си изтри носа и поклати глава.

— Всъщност не. Просто искам да ме оставиш на мира.

— Добре, щом искаш. Но си помислих, че сега, когато прекарвам повечето си време у дома, бихме могли да станем приятелки.

— Ти била ли си някога приятелка с баба?

— Да. През повечето време. А и ние с тебе бяхме приятелки. Поне до скоро.

— Може би няма цял живот да бъда такава. — Холи замълча и след малко попита: — Мамо, когато се влюби в татко, всичко ли беше прекрасно? Не ти ли се струваше, че трябва да почакаш и тогава ще стане по-добре?

— Всичко беше чудесно още от първия ден. — Елизабет внимателно погледна дъщеря си. — Чувствахме се най-добре, когато бяхме заедно, нямахме търпение да останем сами… — Гърлото й внезапно се стегна и тя заплака: — Беше прекрасно, Холи.

— Никога не си ми разказвала за това.

— А трябваше. Извинявай. Дълго време не можех да говоря заради болката. Предполагам, че още ме боли… Да не би да си влюбена и да имаш проблеми?

— Сигурно — весело каза Холи. — Всички влюбени имат проблеми. Вие с татко чакахте двайсет години, докато се появят вашите. В момента отношенията ви не са като в розов роман, нали?

В очите на Елизабет се появи тревога и тя наведе глава. Това не бяха думи на Холи. Някой й ги беше внушил.

— И кой е щастливецът? — попита тя. — Някое момче от музикалното училище?

— Да — засмя се трескаво Холи. — Двамата правим чудесна музика.

Настъпи продължителна тишина. Елизабет се страхуваше да не каже нещо излишно, но попита спокойно:

— Все пак няма ли име, или трябва да изчакам началото на музикалния сезон, за да го прочета в програмата?

— Ето видя ли! Непрекъснато ме подпитваш. Остави ме на мира. Щом се опитам да ти се доверя, ти веднага започваш да ме притискаш. Аз как не те питам какво чувстваш, когато става дума за татко и Никол? — Забеляза болката в очите на майка си, стана й неудобно и бързо изрече: — Извинявай. Не зная нищо определено. Когато бях в Хюстън, видях снимката й на бюрото му, но той каза, че е само приятелка. После поне сто пъти повтори, че тя няма да присъства на тържеството по случай моето завършване… Мамо, не ми обръщай внимание. Нямам предвид и половината неща, които казвам.

Холи бързо скочи от креслото и излезе от стаята.

„Не мога да замина. Трябва да разбера какво се е случило“ — реши Елизабет.

— Мамо? — Холи застана на вратата. — Дойдох да се извиня. Държах се истерично. Моля те, не се тревожи. Сега не мога да дойда в Ню Йорк, но следващия път с удоволствие. Ако ме искаш.

Беше толкова спокойна и красива, макар и със зачервени очи. Елизабет се поуспокои.

— Щом казваш… Наистина не мога да отсъствам от това заседание.

— Вярвам ти. — Холи се приближи до Елизабет и сложи глава на рамото й като малко момиченце, въпреки че беше висока колкото нея. — Добре съм, само съм малко объркана. Предполагам, че на всекиго може да се случи…

— Да, така е. — Майка й я прегърна, после затвори пътната чанта и каза: — Заминавам утре и се прибирам в събота сутринта. Искаш ли да прекараме почивните дни заедно?

— Чудесно. — Холи леко докосна с устни бузата й. — Да те закарам ли до Албъкърк?

— Не, Сол вече си предложи услугите. Иска да поговори с издателя на „Дейли Нюз“ за един материал, който пуснаха наскоро. Но ако искаш, ще ти се обадя кога пристигам, за да ме посрещнеш в събота. А, и още нещо. Ако баща ти се обади… Оставих му бележка, но той още не се е свързал с мене. Да знаеш къде е?

Холи се поколеба, но отвърна:

— Струва ми се, че е на почивка с яхта по островите на Флорида.

— Разбирам. — Нито една от двете не уточни с кого е заминал Мат. Беше очевидно.

Пол Маркам никога никого не беше уволнявал. Това се бе случило с него веднъж и той не забрави чувството на унижение и безпомощност, което изпита в този момент. Изчака да си тръгнат всички останали, за да не се налага да дава обяснения. Тогава си обеща, че когато стане собственик на компания, никога няма да уволнява служителите си.

Беше споделил тази история с Елизабет, докато обядваха в Руската чайна и келнерът поставяше парченца топено масло върху котлетите по киевски, които си бяха поръчали. Затова тя не се учуди, че сега той бе заел позицията на мълчалив наблюдател и остави вицепрезидентът да говори по нейния случай.

— На едната страна на везните е вашата огромна популярност, на другата — опасността от съдебен процес. След като Агенцията по печата разпространи материала на Артнър в цялата страна, местните редактори изпаднаха в паника: никой от тях не бе предполагал, че има нещо нередно във връзка с вашия материал. Опитахме се да ги успокоим, но те са настроени много враждебно срещу нас и са прави — хлябът им зависи от доверието на читателите и не искат да рискуват. Няма да спрем вашата рубрика, Елизабет, но временно ще я отстраним, докато не решите проблема. Не можете да си позволите да премълчите: в нашия бранш има хиени, готови всеки момент да ви разкъсат. Трябва да станете по-настъпателна. Готови сме да ви помогнем с всичко необходимо, защото ви имаме доверие — например ако имате нужда от частен детектив, ние сме готови да платим част от хонорара му. Никой от нас не би искал да ви загубим като автор, но трябва да разберете и нашата позиция. Помислете и ни информирайте за плановете си. Ще ви помогнем с всичко, което е по силите ни.

Маркам и останалите изразиха съжаление, но решението беше окончателно. След половин час Елизабет беше пред Рокфелер Сентър. Нямаше избор. Искаше й се да открие Кел Артнър и да го обеси за тирантите, ако е необходимо, за да признае, че е излъгал. Но преди това трябваше да си изясни отношенията с неговия началник. Спря до един телефон и се обади в кабинета на Мат.

— Чакам го да се обади, госпожо Лъвъл.

— Нима на яхтата няма телефон? — попита Елизабет и бързо добави: — Няма значение. Предайте му утре да се обади вкъщи. — Затвори и безмълвно се вторачи в телефонната будка. „Как да обясня на целия свят, че съпругът ми е толкова зает с друга жена, че няма време да ми се обади по телефона?“

Отиде в парка, седна на една пейка и се замисли. Нямаше смисъл да остава в Ню Йорк. Ядосваше се преди всичко на Мат, но също така на Маркам и неговия екип. А щом се ядосваше, значи беше още жива. Взе такси до хотела, бързо си събра багажа и след един час вече беше на летището „Ла Гуардия“.

За последен път използва журналистическата карта на „Маркам Фичърс“, за да си осигури билет до Албъкърк, купи си роман с меки корици, зае мястото си и си поръча чаша вермут. Имаше телефон под ръка, но на никого нямаше желание да се обади. Единственият човек, с когото би могла да сподели какво чувства в момента, беше Мат, а именно той й беше причинил всичко това.

Самолетът се приземи в Албъкърк, Елизабет премести часовника си с два часа назад и взе кола под наем. Беше два следобед; до четири часа щеше да си е вкъщи. Когато излезе извън града, веднага се успокои. Свали стъклото на прозореца и дълбоко вдиша въздуха на пустинята. Над нея се простираше безкрайното небе, в далечината се очертаваха виолетовите контури на планините; чуваше се самотен крясък на сойка. Беше си у дома. Всичко щеше да се оправи. Сол щеше да разбере за кого работи Артнър и щяха да напишат опровержение; Маркам щеше да възстанови рубриката й в своята агенция; Поли Перит щеше да се заяде с някой друг; а тя щеше да намери начин окончателно да изясни отношенията си с Мат и да го забрави.

Когато пристигна пред вратата на дома си, Елизабет почти се усмихваше. Сърцето й обаче подскочи, когато забеляза кола пред входа, и то взета под наем на градското летище.

Бързо отключи вратата и решително се насочи към стаята на Холи.

Тони — без вратовръзка и с разкопчана до кръста риза — стоеше зад Холи. Ръцете му бяха обгърнали гърдите й, устните му бяха впити в нежната й шия. Холи стоеше съвсем неподвижно. Беше облечена в шотландска къса поличка и бяла блуза. Приличаше на момиченце. Стоеше с отпуснати ръце, а дългата руса коса закриваше лицето й като завеса.

— Разбира се, че е удобно, стига си се притеснявала — чуваше се настойчивият шепот на Тони. — Естествено, че ще дойдеш. Аз ще се погрижа за…

В този момент двамата доловиха стъпките на Елизабет пред вратата и бързо се отдръпнаха един от друг. В същия момент тя забеляза на леглото отворен куфар и разхвърляните дрехи на Холи.

„О, Мат — простена мислено тя. — Какво причинихме на децата си?“

Тримата застинаха неподвижно. Като че ли дори дишането им беше спряло.

— Виж какво — започна Тони.

— Вън. — Гласът на Елизабет прозвуча като удар е камшик. — Веднага напусни тази къща.

— Елизабет, ти не разби…

— Казах веднага да се махаш!

— Но аз исках тебе! Тебе! През цялото време…

Холи тихичко ахна:

— Каза, че искаш мене. Каза, че мечтаеш да ме поканиш в своето предаване.

Елизабет цялата гореше. Имаше желание да крещи и да удря; да размаже с юмрук лицето на Тони. Но ръцете й останаха свити, само още по-дълбоко заби нокти в дланите си. Погледна широко отворените очи и треперещите устни на дъщеря си. Изпита непреодолима омраза към мъжа, който стоеше в стаята й.

— Вече няма предаване — презрително отбеляза тя — и нищо не може да ти обещава.

— Лъжеш! Мръсна кучка! Никой не знае, че…

— Тони! — ахна Холи и за пръв път го погледна.

— Вън! — Елизабет влезе в стаята и застана до Холи. — Веднага напусни къщата ми и този град, а ако още веднъж се доближиш до нас, Тони, кълна се в Бога, ще те убия.

Той отстъпи крачка назад, поразен от гнева й и неспособен да откъсне поглед от лицето й. Опита се да каже нещо, но не успя. Лекомислената му хубост се бе изпарила. Лицето му изглеждаше месесто и отпуснато, устата — мекушава.

— Как разбра за…

— Чу ли какво ти казах?

Ръцете му извършваха някакви странни движения, все едно че искаше да се залови за нещо; главата му се тресеше; погледът му бе насочен към пода.

— Имам предаване — промърмори. — Точно сега работя върху него… Седна на стола и взе едната си обувка.

— Веднага стани от моя стол! Жалко нищожество! — Елизабет почти се задави от гняв. — Повече да не си посмял да докоснеш нищо в тази къща. Предупреждавам те за последен път: незабавно напусни дома ми!

Накрая той се изплаши от думите и от израза на лицето й. Заобиколи я ужасен, като по пътя си събираше обувките и чорапите; залиташе и се удряше в мебелите.

— Имам предаване — отчаяно повтори. — Един ден ще съжаляваш, че си постъпила толкова зле с мене… — изгледа я с омраза и излезе.

Тя изчака да чуе звука от отваряне на входната врата, след малко последва шум от мотора на кола, изсвистяване на гуми и накрая всичко заглъхна.

Раменете на Холи трепереха. Тя стоеше неподвижно, закрила лицето си с ръце. Елизабет силно я прегърна.

— Холи, милото ми дете…

Холи продължаваше да стои вцепенена в ръцете на майка си.

— Не съм дете! Не беше необходимо да връхлиташ тук и… да ме спасяваш от големия и лош…

— Не мисля, че има нужда да те спасявам. — Гърлото на Елизабет се беше стегнало от ужас пред това, което можеше да се случи. — Не те мисля за дете, Холи. Зная, че си вече жена — красива и силна. Седни, искам да поговорим. — Холи поклати глава. Елизабет въздъхна, но не пусна от прегръдките си непокорните рамене на дъщеря си. Не знаеше откъде да започне. Нямаше начин да излезе от тази история така, както би се искало на всяка майка: мъдра, спокойна, чиста. „О, Холи — прости ми!“ — отново проплака.

Пое си дълбоко дъх и тихо попита:

— Кога започна всичко това?

— Докато беше в Сан Франциско.

— Преди три седмици. Затова ли плачеше, когато ти се обадих?

— И изпрати Хедър да ме шпионира!

— Холи, защо плачеше?

— Защото съм чувствителна. Случиха се толкова нови неща!

— Стори ми се, че си разстроена.

— Не бях! Бях щастлива! Това беше най-прекрасната вечер в живота ми. Разговаряхме за всичко. Накара ме да му изпея нещо и каза, че за малко щял да се разплаче… Обичах го! И още го обичам. И той ме обича.

— Сигурна ли си? След това, което каза за мен?

Холи затвори очи.

— Вероятно се страхуваше да не му се сърдиш… Понякога говори неща, които не мисли…

— Той непрекъснато приказва неща, които не мисли. Трудното при Тони е да разбереш къде свършват лъжите и къде започва истината.

— Не е честно! Сигурна съм, че беше искрен! Каза ми толкова хубави неща… че красотата ми е… ослепителна… и че правя дните му ярки…

— А нощите — още по-ярки?

Холи се изтръгна от ръцете на майка си. Лицето й бе придобило пурпурен цвят.

— Откъде знаеш?

— И на мене е казвал същото — равнодушно обясни Елизабет. — Предполагам, казал ти е също така, че си изискана, зашеметяваща и…

— … страстна жена — довърши Холи и погледна към вратата. Изгледа с укор майка си. — Спала си с него! Как не те е срам да ми го казваш! Извършила си предателство спрямо татко…

— Чакай малко…

— Подозирах го, но не бях сигурна. Освен това ти никога не оставаше в Лос Анжелис за повече от една нощ. А когато той ми каза, че съм променила целия му живот, даже си помислих, че не е вярно, защото ти си много по-красива, умна и изтънчена от мен и той никога не би ме погледнал, ако вие двамата… Не ти вярвам! Не ти е казвал онези неща!

— Вероятно ги повтаря на всички жени — каза Елизабет — и вероятно всеки път си вярва, или поне се опитва.

Холи стоеше в средата на стаята; тялото й беше също толкова напрегнато, както при пристигането на Елизабет. Внезапно тя се отпусна и заплака.

— О, мамичко — прегърна Елизабет през кръста и сложи чело на рамото й, — колко се радвам, че си тук. Добре, че не… Исках те, но аз не… Една вечер легнах в твоето легло, когато тебе те нямаше, но това не беше… — Тя си пое дъх. — Не знаех какво искам!

Елизабет я прегърна.

— Тихо, мило дете, Холи… Зная колко боли. — Отново се вбеси, като си спомни за онова копеле, но побърза да прогони гнева. — Всичко ще се оправи, Холи, не се тревожи. — Отведе я до едно от меките кресла и я взе в скута си. — След малко ще поговорим за това. Не сега. Дай си малко време.

— Не, искам веднага да ти кажа. — Холи си изтри носа с опакото на ръката. — Не зная защо плача…

Елизабет й подаде книжна кърпичка.

Холи я взе и я притисна към очите си.

— Не ми ли се сърдиш?

— Как бих могла да ти се сърдя? Та аз те обичам. Освен това изглежда и двете сме се поддали на едни и същи ласкателства. — Холи отново трепна. Елизабет я целуна по челото и я притисна към себе си. Спомни си как я беше държала на ръце, когато беше бебе. Не преставаше да се учудва колко беше крехка и същевременно силна и какво чудо бе извършила Елизабет Лъвъл, като бе родила толкова прекрасна дъщеря. Погали платиненорусата коса — същата като нейната, когато беше на възрастта на Холи и спеше с Тони Рурк. — Нека да ти разкажа за Тони — започна тя и й разказа всичко, което се беше случило между тях двамата, започвайки от онова горещо лято, когато беше на седемнайсет години.

— Той беше шест години по-голям от мене и толкова самоуверен — или поне се стараеше да изглежда така, — че ме караше да се чувствам пораснала и свободна. Баба ти и дядо ти винаги са били много предпазливи хора, все се страхуваха да не сбъркат нещо. И изведнъж се появи Тони и промени живота ми — всичко стана някак бързо, вълнуващо, опасно, без предварителен план. Естествено имаше и друго — бях лудо влюбена в него, защото той ме научи на много неща, показа ми какво съм способна да чувствам и аз дори мислех, че той е единственият, с когото бих могла да бъда толкова близка… — Елизабет се смути.

Продължавай. — Холи се размърда в скута й. — Колко време бяхте любовници?

— Едно лято. След това той замина, запозна се с някакво момиче и се ожени.

Холи въздъхна.

— Сигурно сте се скарали, или ти си намерила друг…

— Не, Тони си намери друга. А аз мислех, че ще умра.

Сгушена в ръцете на майка си и стиснала мократа кърпичка тя прошепна.

— Но той се върна при тебе. Непрекъснато идваше в Санта Фе.

— Нали ти казах, Холи — Тони обича театъра. Някъде между третия и четвъртия или между четвъртия и петия си брак той изведнъж реши, че аз съм жената на неговия живот. Недостижима, защото бях омъжена. И то щастливо. За Тони това беше идеалната сцена за изпълнение на преувеличени клетви и декларации, напълно безопасни, тъй като нямаше да доведат до нищо сериозно. Посещенията му бяха просто част от ролята, която той изпълняваше. Докато един ден… той разбра, че в живота ми е настъпила промяна. Тони много добре умее да усеща кога хората са най-уязвими, защото само тогава се чувства силен. Не всеки го разбира, защото е артист, и то добър. А понякога успява да заблуди и себе си, което впрочем често се случва и на други артисти. — Елизабет погледна главата на Холи, отпусната на гърдите й, и продължи: — Разбра, че имам нужда от някого, за да се почувствам обичана и желана. И млада. Мислиш, че съм предала баща ти, Холи, но ние вече бяхме разделени. Той имаше свой собствен живот, а аз се почувствах… остаряла. И никому ненужна.

— И си отишла в леглото му.

— Не беше толкова просто. — Реши, че не е необходимо повече да се крие. — Той знаеше точно какво да каже и как да го каже; знаеше от какво имах нужда. Заведе ме в Европа, където всичко изглеждаше толкова ново и различно. Даже Тони Рурк. Даже любовта. Работехме заедно в това странно и чудесно място и аз бях доволна; не обръщах внимание на случаите, когато мислехме по различен начин; на това, че понякога се държеше доста неприятно и явно не държеше много на мене… — Тя замълча. — Мисля, че и ти си го усетила. Но си била развълнувана и всичко е било толкова ново…

Точно така беше. Не знаех, че и ти си чувствала същото, въпреки че си по-възрастна и по-умна от мене, и всичко знаеш.

Елизабет прехапа устни.

— Всеки може да го почувства, Холи. Но най-добре е да си с някого, който те прави щастлива.

— Щастлива бях.

— Наистина ли беше щастлива с него?

Холи отново се разплака, този път не така горчиво — сълзите просто се стичаха по лицето й, както онази първа вечер с Тони.

— Исках да бъда щастлива. Но все не се получаваше. Той говореше някои неща… и ме заболя… а аз не исках, защото знаех колко е лошо да напусна тебе и татко…

Елизабет си спомни за куфара на леглото.

— Къде смяташе да заминеш?

— В Малибу, а после в Амалфи. Тони каза, че домът му в Малибу бил студен и пуст без жена и той говорел само с хладилника си. Каза, че аз съм щяла да съживя дома му. Обеща да плуваме в басейна; каза, че имал син халат, в който очите ми щели да изглеждат още по-сини, като небето… Толкова беше приятно, когато говореше така… Дори когато не ми се струваше… добър… и когато не беше толкова хубаво, колкото очаквах, аз продължавах да съм изпълнена с любов и чаках, исках… исках да обичам и да бъда обичана… Разбираш ли какво имам предвид?

Елизабет кимна.

— Зная какво е да искаш да бъдеш обичана.

— От Тони?

— Не, от баща ти.

— О! Но между вас всичко свърши, нали?

— Но не заради Тони. Въпреки всичко няма по-прекрасно и по-радостно усещане, но само с човек, когото обичаш истински и когато не си принуден да се преструваш.

— Не съм се преструвала!

Елизабет попита:

— Наистина ли беше готова заради него да напуснеш училище, да се откажеш от Джулиард и от всичко, за което работи толкова упорито?

— Отначало не исках, но Тони каза, че от никого нямам нужда, освен от него. Каза, че след като завърша, трябва да поддържам контакти с полезни хора. Щял да ме представи на разни важни хора от телевизията и киното, а той самият да се отдаде на политика и да стане сенатор…

— Сенатор? Тони?

— Точно така каза. Първо щял да дойде в Ню Мексико, а след като го изберат — щял да се премести във Вашингтон. Там щял да се запознае с други важни хора и да… ме направи известна.

— А ти повярва ли му? — попита тихо Елизабет.

— Исках да му вярвам. — Гласът на Холи стана още по-тих и майка й наведе глава към нея. — Когато ме докосваше, вярвах на всяка негова дума. Беше ми приятно. Харесваше ми, когато повтаряше, че съм прекрасна и чаровна. Чувствах се красива, но не просто хубава — истински красива, като тебе… Никой не ме е карал да се чувствам по този начин…

Думите просто се лееха от устата на Холи. Отначало това, което майка й й довери за Тони, я шокира и обърка, но после се успокои. Никога не я бе обичала толкова много. Беше й благодарна — беше с нея и може би щеше да й помогне да се освободи от натрупаните сложни чувства.

— Вие с татко винаги сте ме обичали; Питър, баба и дядо, както и Лус, но исках да бъда обичана и по друг начин, не като момиченце от гимназията, а като жена, която има чувства… Исках да разбера какво чувстват жените и когато той… ме съблече — гласът й стана още по-тих — … той не ми даваше да се събличам сама; казваше, че съм най-желаната жена на света…

Елизабет се сви. Презираше Тони и й беше мъчно за Холи. „Тя заслужаваше да открие любовта с човек, който да й остави щастлив спомен…“

— Никой друг не го е правил, никой от момчетата, които познавам…

— Но ти никога не си им позволявала — промърмори Елизабет.

— Да спя с тях?

— Не си длъжна да спиш с когото и да е, Холи.

— Но ти си го правила.

— Да. Но по-късно съжалявах за това. Не само защото Тони ми разби сърцето — поне тогава си мислех така, — но главно защото не се запознавах с момчетата постепенно: първо като приятели, а след това като любовници. След Тони не знаех какво точно искам от тях. Всички ми изглеждаха прекалено млади. И тогава се появи баща ти…

— Точно там е проблемът! Те наистина са прекалено млади. Ти ми каза да излизам с момчета на моята възраст. Излизах няколко пъти, но те не се интересуват от музика, а Тони ме помоли да му попея! Момчетата не искат да разговарят за нищо сериозно; интересуват се само от секс. Искат само да се натискат на задната седалка на колата, непрекъснато се опитват да си промушват ръката под блузата или под полата ми и непрекъснато бързат… С Тони мога да говоря за всичко; той каза, че съм го омагьосала… Казвал ли ти е и на тебе същото?

— Понякога. Холи, да не би да очакваш да ти кажа, че е хубаво да спиш с Тони, защото е по-добре да навлезеш в секса с възрастен мъж, отколкото с момче?

Холи замислено захапа палеца си.

— Според тебе не е хубаво.

— Не е. — Елизабет леко се отдръпна, за да може да погледне дъщеря си в очите. — Не е трудно да спиш с мъж, Холи, но от това не ставаш голяма. Една жена е пораснала, когато започва да разбира себе си и да управлява живота си, включително и любовните връзки… Това са нещата, които те правят възрастен човек. В момента не разбираш себе си, защото си преминала през толкова много промени; не знаеш как да се справиш с една връзка и определено не разбираш Тони. И никога не си го разбирала, защото той специално се е погрижил за това. Възползвал се е по ужасяващ начин…

— Не е вярно! Аз исках той да ме обича!

— Нали каза, че невинаги е било толкова хубаво, колкото си си го представяла?

Холи сведе поглед.

— Понякога имах чувството, че го мразя. Друг път го обичах, а понякога — и двете… — Тя погледна майка си. — Но през последната седмица имах чувството, че съм… хваната в плен. Не знаех какво да правя. Обичах го — и още го обичам, — но исках да се освободя от него, и не можех, защото той винаги беше тук. Остана в града…

— Дори когато си бях вкъщи?

Холи кимна.

— Тони ми каза, че баща му му е дал две седмици почивка и отседна в хотел в Таос. Идваше с колата… Прекарвахме следобедите в стаята му…

— Но нали казваше, че си на репетиция?

— Всъщност бях в Таос. Напоследък не ми оставаше много време за пеене… Беше толкова изморително… Искаш ли да ти разкажа за Тони?

— Да — каза Елизабет. Беше й отвратително, но искаше да приключат с този въпрос веднъж завинаги.

— Той винаги беше наблизо. И аз бях доволна. Тони Рурк искаше да е близо до мене. Беше като сбъдната мечта. И изведнъж един следобед се почувствах като в плен. Бяхме в стаята му и той каза, че трябвало да замина с него, а той щял да ме направи известна. Вярвах му, но не исках да се разделям с вас; той не ми оставяше време да помисля. Непрекъснато повтаряше едно и също. Вчера, когато ти замина за Ню Йорк, той дойде и свали куфара, за да свикна с мисълта, че трябва да замина. Започна да ми прибира дрехите. Исках да те попитам какво да правя. През цялото време имах нужда да се посъветвам с тебе, но тогава трябваше всичко да си призная, а и тебе те нямаше… — Елизабет примигна и Холи бързо добави: — Извинявай, не исках да кажа това.

— Напротив, напълно си права. От тичане насам-натам не обръщах внимание на… Холи, вината е само моя. Извинявай…

— Не, недей. Не се самообвинявай, все едно че съм на три или четири годинки. Аз съм вече голяма. — Холи отново се разплака. — Ти харесваш работата си и трябва да пътуваш…

Очите на Елизабет също се напълниха със сълзи. „Моята красива и обичана дъщеря се опитва да ме успокои!“

— Това не означава, че имах право да не ти отделям достатъчно внимание.

— Исках да ме оставиш на мира… Не мога да се оплаквам, защото ти направи точно каквото те помолих. — Холи изтри очите си. — Нямаше нищо да ти кажа дори ако си беше вкъщи всеки ден и всяка минута. Това е истината. Знаех, че щеше да ми забраниш да се срещам с Тони. А аз бях щастлива. Или поне бях щастлива, докато не се почувствах като в плен.

— Вярно е, че щях да те накарам да престанеш да се срещаш с него. Холи, изслушай ме. Тони Рурк е почти на петдесет години, а ти си на седемнайсет. Двамата нямате нищо общо, освен твоите мечти, за които той се е досетил и се е възползвал от тях. Питаш ме какво лошо има в това да спиш с него? Всичко. И мисля, че точно това очакваше и искаше да чуеш от мене. Мога да те посъветвам само едно: ако не успееш да намериш човек, когото да обичаш истински и да не се срамуваш да се омъжиш за него — спи сама. Така е по-безопасно, а в крайна сметка се оказва и много по-приятно.

След малко Холи попита с тъничко гласче:

— Ти последва ли съвета си?

— Опитах се да си внуша, че харесвам Тони. Но не успях.

Холи я погледна право в очите.

— Наистина ли ме е излъгал за предаването си?

— Да. Един телевизионен критик от Лос Анжелис ми се обади и каза, че наесен го свалят от екрана. Дори да не беше така, знаеш, че той никога не кани неизвестни хора. И накрая — винаги съгласува програмата си с Бо Бойл, който не би допуснал да участва моята дъщеря.

— Попитах Тони и той каза, че само той решавал кой да участва, защото предаването било негово. Нали се казва „Антъни“.

— Предаването е на баща му. Точно затова напуснах: защото Кигън и Бойл решават как да изглежда предаването. А Тони отказа да ме подкрепи.

Холи помълча и попита:

— Защо никога не си ми казвала всичко това?

— Не зная. Вероятно не съм искала да ти призная, че добрият приятел Тони ме изостави в труден момент. Сега съжалявам. Ако го бях направила, може би нямаше да бъдеш толкова благосклонна към него.

— Кой знае. Може би щях да бъда още по-мила. За да покажа на майка си как да се справя с мъжете.

Двете се засмяха и се прегърнаха. „Дъщеря ми порасна — помисли си Елизабет. — Както впрочем и аз.“