Джудит Майкъл
Интимно (10)

Глава 10

Никол пусна плътната копринена наметка от голите си рамене и се отпусна с въздишка в удобното кресло.

— Любимото ми място — изрече с леко дрезгавия си глас и се усмихна на Мат. Той престана да разглежда пищната украса на „Колон дор“ и бързо се обърна към нея. — Как прекара почивните дни? В работа или развлечения?

— По малко и от двете — отвърна Мат. — Децата ми бяха на гости и трябваше да се отбранявам от нападки.

— Е, сигурно не през цялото време.

— Не, всъщност беше много приятно. Обичам да съм с тях. Но от време на време имаше и стрелба, и то без предупреждение.

— Предполагам, че от сина ти, който сигурно е на страната на майка си.

Той взе менюто.

— Какво предпочиташ? Вино? Коняк?

— Коняк. — Тя искаше да каже още нещо, но замълча и Мат й беше благодарен за това. Беше й дал да се разбере, че няма намерение да обсъжда семейството си, и тя прие без възражения.

Той остави менюто.

— А ти какво прави през почивните дни?

— Трябваше да развличам някакви инвеститори, които Кигън ухажва заради хотела и бизнесцентъра в Брекенридж. Без да искам научих доста подробности за данъците и политическия живот в Колорадо. Хайде да си говорим за нещо по-приятно.

— Добре, разкажи ми за пътуването. Не знаех, че заминаваш. — Приближи се сервитьорът и Мат поръча за двамата по чаша коняк. — Нищо не спомена миналата седмица.

— Извинявай, явно си въобразявам, че всички са в течение на плановете ми. Нали знаеш, че никой не остава в Хюстън през юли и август.

— Освен неколцина истински труженици.

— И ти можеше да си вземеш отпуска, нали? Не вярвам Кигън да те държи чак толкова изкъсо…

— Какво общо има Кигън? Просто имам много работа.

— Извинявай, не трябваше да го казвам.

Сервитьорът постави питиетата на масата.

— Аз трябва да се извиня. Завиждам ти, че ще се измъкнеш от тази горещина. Къде заминаваш?

— В Мейн. Имам малко местенце.

Мат си спомни разкошната й къща и апартамента, който беше приготвила за него.

— Нямам голямо доверие на твоето определение за „малко“. Какво имаш предвид: малка къща, малък хотел или може би малко градче?

— Малък остров. — Погледна го лукаво и двамата се засмяха. — Имам наистина малка къщичка и още по-малка моторница, с която ходя до малкото градче на брега.

— Плюс малък персонал.

— Да, двама души. През лятото моите потребности са доста елементарни.

— При тебе нищо не е елементарно.

Никол се усмихна и вдигна чашата си.

— За елементарните потребности.

Леко докоснаха чашите си. Тя остана абсолютно неподвижна и отново му позволи да я разгледа. На приглушената светлина на старинните аплици раменете й изглеждаха като алабастър на фона на черната рокля с избродирани черни рози. Беше си сложила колие с черна роза на сребърна верижка. Косата й представляваше черен облак, който подчертаваше кехлибарения цвят на очите. Никол излъчваше съблазнително, леко тръпчиво ухание. Устните й се изкривиха от задоволство, когато забеляза погледа му.

— Радвам се, че ти харесва.

— А ако не е така?

— Тогава ще го променя… или ще се опитам да те накарам да го харесаш.

Той тихо се засмя.

— Кое от двете е по-лесно?

— Зависи къде се намираме и какво правим.

Ароматът на тръпчивия й парфюм се смеси с тежката миризма на алкохола и Мат инстинктивно се отдръпна назад, за да установи някаква дистанция.

— Разкажи ми за Мейн — помоли той. — Никога не съм бил там.

— Прохладен климат и гори — отговори тя, като още веднъж му позволи да определи темата на разговора, без да проявява нетърпение, разочарование или гняв. — Скалиста почва и стръмни брегове, високи вълни, прохладни нощи с черни сенки върху бялата луна. Дива красота, идеална противоотрова срещу знойното хюстънско лято и сезона на приемите.

— Ти обичаш приемите.

— Да, не си представям живота без тях. Но Мейн е като свежа сутрин след безумна нощ: прохладно място, където можеш да си починеш, да подредиш спомените си и да планираш следващото бурно прекарване…

— Прилича ми на заговор срещу бъдещето.

— Заговорите са за зимата и шпионите. А аз мечтая. И се старая плановете ми да съвпадат с мечтите ми.

Сервитьорът се доближи до тяхната маса и Мат поръча още два коняка, след което се усмихна:

— Добре казано. А сега ми разкажи за своя малък остров.

През очите й премина сянка, която изчезна толкова бързо, че не беше сигурен дали не беше досада. Но тя покорно изпълни желанието му, като описа подробно къщата с десетте стаи и оградения с борове парк, поддържан от местен градинар, който отглеждал кученца, хризантеми и далии в огромни кашпи, а също така домати и салата; разказа колко обичала да плува до скалите, да кара водни ски и да купува местна керамика от магазинчетата по крайбрежието. Истинска светска жена, Никол по десетки безмълвни начини му показа, че го намира за много привлекателен мъж. „Идеална събеседничка“ — помисли Мат и реши да й предложи да вечерят заедно. Но все едно че беше прочела мислите му, в следващия момент тя спомена, че имала ангажимент за вечеря в осем и половина.

— Трябва да се прибера, за да се преоблека — каза и стана. — Беше ми много приятно. Предлагам в най-скоро време пак да излезем. Ако забравиш да ми се обадиш, аз ще те потърся.

„Питър щеше да изсумти — помисли си Мат, когато се разделиха пред хотела — и да каже, че ми върти номера. И щеше да е прав.“ Но дори синът му беше запленен от гласа на Никол по телефона; той щеше да оцени нейния чар и удоволствието на всеки мъж да бъде желан и преследван.

Но и тогава Питър щеше да намери начин да му припомни, че е забравил майка му.

Ала Мат не беше забравил. Напоследък мислеше за Елизабет много по-често, отколкото преди. Често посягаше към телефона, но или никой не отговаряше, или тя беше там и бързо предаваше слушалката на децата или на Лидия.

От друга страна, дните и нощите му бяха толкова заети, че той просто нямаше време непрекъснато да мисли за нея. Веднага щом се разчу, че се е пренесъл в Хюстън, заваляха покани за светски събирания; увеличиха се и часовете, прекарани в офиса. Мат продължаваше да купува вестници и всяка седмица преглеждаше докладите на издателите, които му бяха пряко подчинени.

— Не можеш да се справиш сам — казваше Чет, оставяйки нова папка с документи на бюрото му. — Всички нови хора правят тази грешка. Поговори с господин Рурк да ти назначи помощник, дори двама.

— Благодаря — отряза го Мат. — Когато преценя, че наистина имам нужда от помощ, ще уведомя господин Рурк. Това ли е финансовият отчет на „Остин Стар“?

— Точно така. — Чет се обърна към вратата. — Нямат търпение да продадат вестника. Ако имаш въпроси, на твое разположение съм.

Мат разсеяно кимна. Ако беше тук, Елизабет сигурно щеше да го предупреди да внимава с Чет и щеше да е права. Но нямаше нито време, нито нерви да се занимава с този човек. Не само защото беше твърде зает, а и защото изпитателният срок явно още не беше завършил: всички негови решения внимателно се обмисляха; всяко действие се наблюдаваше. Усещаше, че трябва да стъпва внимателно и непрекъснато да се самодоказва.

— Нещо трябва да се направи — каза на Рурк няколко седмици след посещението на Питър и Холи. В края на юли Хюстън изнемогваше от горещини и животът в града беше почти замрял, с изключение на претрупаното с работа бюро на Мат. Сега беше разтревожен от писмото, което му бе изпратил директорът на „Тъксън Кол“. — Дугън заплашва със стачка — обясни Мат. — Иска да подпишем нов договор половин година преди да е изтекъл предишният. През първото полугодие не успяхме да повишим печалбата. Смятам в понеделник да отида лично и да разбера какво става.

Рурк се намръщи.

— Досега винаги сме имали добри отношения с Дугън. Какво става?

— Не мога да разбера. Струваше ми се, че всичко се развива по план. Нещо пречи на работата.

Рурк замислено кимна.

— Какво има, Мат? Ти купи „Кол“ преди седем месеца. Досега би трябвало да има напредък.

— Не мога да разбера. Когато го купихме, техниката и дисциплината на персонала бяха в много лошо състояние, но…

— Същото се отнасяше и за веригата на Греъм. Половината от вестниците, които купуваш, имат проблеми, но винаги успяваш да ги съживиш. Защо се провалихме точно с този вестник?

Той поклати глава.

— Не мога да накарам персонала да се размърда. Много са бавни и като че ли нарочно искат да докажат, че вестникът няма да се оправи. Имам чувството, че някой ги е подкупил, за да го провалят. Но това, разбира се, е абсурдно: нали тогава ще останат без работа.

Рурк се облегна назад.

— Разбрах обаче, че и те получават писма за „Интимно“.

— Това е единствената успешна рубрика. Не зная какво щяхме да правим без нея.

— Трябва да намериш начин да оправиш нещата, Мат. Ти единствен отговаряш за тези вестници. Няма друг. Трябва да успееш и в Тъксън. Предлагам да изпратиш Чет за информация, преди да отидеш там.

— Не мисля, че в Тъксън имаме нужда от Чет.

— Напротив. Нека да проучи ситуацията. Достатъчно често си използвал неговите доклади и знаеш, че е много точен. Може да ти спести една седмица изслушване на лъжи. И не се поддавай на никакви увещания. Дай им да разберат, че ние не преговаряме под дулото на пистолета. Уволни Дугън, уволни, ако е необходимо, целия състав; винаги можеш да вземеш хора от другите вестници, докато назначиш нови. Осигурил си им нова печатна преса — знаят, че вече е поръчана — и не си длъжен да правиш повече отстъпки, ако не спазват договора.

Мат изведнъж изпита неприязън.

— Не съм „им осигурил“ печатна преса. Поръчах нова, понеже двама души бяха ранени, докато работеха със старата. Разбира се, че ще преговарям; добре се разбирам с Ърни Дугън и мисля, че той е прав. Наистина сме застрашени от стачка заради лошите трудови условия. Не трябваше да отлагам с една година новото оборудване. Вината е моя. Но не вярвам, че той ще ни изнудва; знае, че още нямаме печалба.

— Няма да споря, щом смяташ, че добре се познавате с Дугън — учтиво каза Рурк. — Но бих искал Чет да проведе предварителен сондаж. Довери ми се, Мат. Убеден съм, че няма да съжаляваш.

Той се поколеба. Не му беше приятно, че Чет ще отиде да шпионира Ърни Дугън; но в края на краищата това не го засягаше. Докато добрите отношения с Кигън Рурк го засягаха лично.

 

 

Ърни Дугън беше висок най-много един и шейсет, имаше гъста черна брада, с която много се гордееше. Често казваше, че признава два вида спорт: покер и преговори за трудови договори, и се отдаваше и на двата с необикновен ентусиазъм. Когато за пръв път покани Мат на покер и след това двамата отидоха да пийнат по чашка, той беше определил Мат като единствения почтен издател. Но сега, когато Мат пристигна в Тъксън и на летището го чакаше Чет, ситуацията беше съвсем различна.

— Строил е целия профсъюз и още двама от националния комитет — съобщи Чет в колата — и всички те чакат.

— По телефона казах на Ърни, че искам да поговорим насаме.

Чет вдигна рамене.

— Нищо не зная. Повиках неколцина от нашите хора, за да нямат мнозинство. Впрочем, предпочитам да не казваш, че съм те предупредил за неговия екип. Имам чувството, че ни е подготвил изненада.

— Изненада? Не е в стила на Ърни Дугън. Какво става тук?

— Въобразява си, че здраво ни държи за топките, и ще се опита да ни накара да подобрим условията. Само не се издавай, че си предупреден: не искам да загубя източника си на информация.

Така два пъти в течение на няколко минути той го помоли да си държи езика зад зъбите пред Ърни. Мат замислено го погледна, но Чет се бе съсредоточил в шофирането и останалата част от пътя премина в мълчание.

— Отивам в кабинета на издателя — каза Мат, когато пристигнаха. — Кажи му, че ще го чакам там. Да дойде само с изпълнителния директор. Никой друг. После да влезе Ърни.

— Но всички очакват да…

— Чет.

— Добре. Момент само.

— Не се бави много. — Мат огледа мрачния кабинет, който издателят така и не бе сметнал за необходимо да обзаведе, тъй като очакваше вестникът всеки момент да фалира. Когато издателят и изпълнителният директор влязоха, той изобщо не им предложи да седнат и веднага започна: — Искам лично да говоря с Дугън и да разбера какво става тук. Има ли някаква пречка да го видя?

Издателят вдигна рамене.

— От няколко седмици правя опити да разговарям с него. Той гледа през мене като през стъкло.

— Попитахте ли го защо?

— Не, естествено; това щеше да ме постави в неизгодна позиция.

— Вече сте в неизгодна позиция. От няколко месеца се опитвам да ви накарам да задвижите вестника, но вие не сте в състояние да го направите и Дугън го знае. — Погледна си часовника. — Искам да говоря с него, затова трябва бързо да приключим. Смятам да доведа нов административен персонал. Предлагам да ви прехвърля и двамата в някой от нашите вестници в Ню Мексико. Ако не сте съгласни, сами си потърсете работа. Новите хора пристигат следващата седмица.

— Трябваше да ни предупредите по-рано! Една седмица е крайно недостатъчен срок! — рязко възрази изпълнителният директор.

— Предупредени бяхте от седем месеца. Нали ви казах, че очаквам печалба?

Двамата мъже се спогледаха.

— В Ню Мексико няма много големи вестници — каза изпълнителният директор.

— Не ви изпращам в големи вестници — отвърна Мат и им подаде две папки. — Ето ви сведения за вестниците и за градовете, в които се намират. Ако приемете и решите да се съобразявате с начина, по който управлявам, след няколко години може да ви преместя в по-големи вестници. Докато говоря с Дугън, помислете върху предложението ми.

Издателят протегна ръка и когато Мат я пое, каза:

— Съжалявам. Исках вестникът да тръгне, но имам чувството, че си блъскам главата в тухлена стена.

Той кимна и си помисли, че вероятно е постъпил прекалено сурово.

— Уведомете ме за решението си.

След няколко минути влезе Ърни.

— Благодаря ти, че дойде — каза Мат, след като се ръкуваха. — Какво те накара да свикаш цялото профсъюзно войнство?

— Същото, което е накарало тебе да свикаш хората си — отвърна Дугън. — Взаимната любов и доверие.

Мат поклати глава.

— По телефона ти казах, че предпочитам да уредим проблема неофициално. Не сме във война, Ърни.

— Да, но натам отиват нещата, Мат. Ти свика своите приятели, аз — моите. За какво искаш да разговаряме?

— Престани. Искам да говорим за всичко, което те притеснява. Но първо да се изясним: аз никого не съм викал. — Внезапно му хрумна нещо. — Да не би Чет да ти е казал, че аз съм свикал хората на събрание в заседателната зала?

— Виж, Мат. Не обичам да говоря за другите. Двамата с теб можем да се разберем и ако искаш да започваме.

Мат взе един стол и наля кафе в две пластмасови чашки. Услужливият Чет! Сигурно и на Ърни е казал: „Не казвай на Мат, че съм те предупредил…“ Какво му ставаше на този човек? Защо след двайсет години работа при Рурк е решил да играе на два фронта? Единственото, което бе постигнал, бе да попречи на Мат Лъвъл да предотврати една стачка…

Единственото ли? Това никак не беше малко.

Усети, че се задушава от гняв. Ако Елизабет беше тук, щеше да намери начин да се справи. Умееше да се разбира с хората.

— Добре, Ърни. Носиш ли списък?

— Да, и сигурно знаеш коя е първата точка, Мат. Инцидентът в печатницата не беше случайност. Причината е, че някой не искаше да отпусне пари за нови преси…

— Съгласен съм.

— … и двама души… Какво?

— Казах, че съм съгласен. Отложихме купуването на пресите и сгрешихме. Сега правим всичко възможно, за да поправим грешката. Платихме обезщетение на пострадалите; покрихме медицинските разходи, които не се покриваха от застраховката; запазихме им работните места; поръчахме ново оборудване за печатницата. Включително и компютри. Ако това са ти оплакванията, Ърни, забрави ги. Всичко е уредено.

— Да, но не съвсем. — Той си подръпна брадата, като избягваше да го погледне в очите. — Прекалено много неща се забавиха. Не става въпрос само за пресите, но и за заплати, премии, участие в печалбите…

— Никога не е ставало дума за участие в печалбите, Ърни.

— Зная. И ако държиш на тишината и спокойствието, крайно време е да поговорим. Освен това пенсионният план…

— Най-добрият в Тъксън…

— Което не е кой знае какво. Налага се да преразгледаме условията за годишния отпуск, болничните, длъжностните характеристики…

— Добре.

— Какво?

— Ако правилно те разбирам, искаш изцяло да променим договорите, след като се разбрахме да замразим повишенията за две години, докато „Кол“ стане печеливш вестник. Сега си решил да получиш всичко, без да те интересува съдбата на вестника. Нали така?

— Мат, по дяволите, никога не си ми говорил по този начин!

— Както и ти никога не си ми поставял ултиматуми, Ърни. Какво ти става, за Бога?

— Хубаво е да играеш покер с приятели — важно заяви Дугън, — но не и когато единият блъфира с приятелството, за да изнудва другия.

— Копеле! — тихо изруга Мат.

— Върви по дяволите, Мат. Работим за различни хора. Аз отговарям пред колегите си; ти — пред корпорацията. Навремето това изобщо не ми мина през ума, но когато собственикът започне да се подмазва на профсъюзния лидер, винаги си има причина.

— И някой ти помогна да стигнеш до този извод, нали, Ърни?

Дугън нервно си подръпна брадата.

— Наемният труд и ръководството не спят в едно легло; в противен случай на единия от двамата му го начукват. Няма нужда друг да ми дава акъл.

— Но не мислеше така през месеците, когато се разбирахме и работехме заедно?

Настъпи мълчание.

— Ще обсъждаме ли нови договори? — попита Дугън.

— Не. — Мат наля още кафе и без да иска изля няколко капки върху масата. Стана му неприятно. „Колко съм наивен — помисли си. — Как съм могъл да вярвам на Ърни? Рурк явно го познава по-добре от мене.“ — Тогава хайде да поговорим с останалите — рече и тръгна към вратата. — Искам да им кажа някои неща.

— През главата на издателя? — попита Ърни.

— Вече всичко си изясних и с него, и с изпълнителния директор. Хайде, Ърни, сам си го изпроси.

Мат застана пред персонала на вестника. Ърни мрачно го наблюдаваше от един страничен стол близо до изхода. Чет беше седнал в най-отдалечения край на залата.

— През първите два месеца, след като купих „Кол“, отбелязахме известни успехи; оттогава едва се крепим. Миналата седмица дори ми мина през ума, че се държите така, като че ли някой ви плаща, за да провалите вестника.

— Чакай малко! — извика Дугън.

— Не още, Ърни. Ще говориш, когато ти дам думата. Никого не обвинявам, просто казвам как изглеждат нещата отстрани. Дойдох да поговорим, да разбера какво ви тревожи и да потърсим начин да съживим вестника. И какво намирам? Моят приятел Ърни Дугън се опитва да разговаря с мене от позицията на силата. От известно време преговарям с Бил Фолуърт за „Сентинел“. Възможно е да го купя. Нямам нужда от два вестника в Тъксън…

Ърни Дугън усети какво става, скочи на крака и извика:

— Гадно копеле! Да не искаш да кажеш, че ще ликвидираш „Кол“?

— При персонал, който създава проблеми, и след месеци работа на загуба трябва да съм пълен идиот, за да продължа да наливам пари в „Кол“, когато просто мога да купя „Сентинел“.

Дугън тръгна към Мат. В очите му се четеше паника.

— В този град има три вестника, а ти смяташ да закриеш единия от тях. Ще отнемеш работата на хората, като много добре знаеш, че няма да могат да си намерят друга, тъй като ти ще си собственик на единия от останалите два вестника!

— Съвсем правилно си ме разбрал — хладно отвърна Мат.

— Мамка му! Предварително си го обмислил. Готов си да унищожиш един вестник, само и само да стане на твоето!

— Не. Ще закрия „Кол“, защото не носи печалба, а ако изпълня и вашите искания, изобщо няма да мога да го издавам.

— Това не са искания, а програма.

— Не, вие имате само искания. Не чух нищо за увеличаване на производителността, за удължен работен ден, за по-добро качество на репортерската и издателската работа. Не видях никакви идеи за това как да помогнем на хората от този щат или на „Кол“ да оцелее. Чух само искания. И нито едно от тях не беше съобразено с простия факт, че този вестник няма достатъчно читатели, за да реализира печалба.

— По дяволите, можем да преговаряме за всичко това!

— Под един чаршаф? А кой ще бъде отгоре? Седни, Ърни. Сега ще ви обясня как точно се прави това.

Дугън спря и извика:

— Работата ми е да преговарям, а не да седя и да те слушам.

— А моята работа е да направя този вестник печеливш. Ако седнеш, ще ти кажа как.

Дугън ядно го погледна, след което се върна на мястото си и седна.

— Да започнем от договора — каза Мат. — Ако настоявате за нов договор с променени условия, ще се насоча към „Сентинел“. А ако това не ви устройва, предлагам да се задоволим с настоящия, като го продължим до осемнайсет месеца при същите условия и без нови клаузи. Нищо не казвай, Ърни, не си хаби енергията. Още не съм свършил: Повтарям: замразяваме заплатите и допълнителните плащания за осемнайсет месеца. Отнася се за всички — редактори, ръководство, технически персонал. Но се налага да намалим и останалите разходи. На първо място — съкращение на персонала с двайсет процента…

Чу се тих ропот. Всички се обърнаха към Дугън, но той нищо не каза.

— … защото ми омръзна „Кол“ да бъде второразреден вестник. Сигурен съм, че и на вас също. Ако реализираме печалба, след година и половина ще преговаряме за нови договори и ще изплатим увеличенията, които се полагат като дял от печалбата. Започваме веднага след Деня на труда. Ръководството ще внесе своя дял с рекламна кампания по радиото и телевизията. Но ние можем да привлечем читателите само временно. Основното е вестникът да бъде интересен. Надявам се да стане такъв за осемнайсет месеца. Има ли въпроси?

Изскърца един стол. Мат се обърна и видя, че Чет Колфакс напуска стаята. Ърни разглеждаше пръстите на ръцете си и мълчеше. Някой попита за заплащането на извънредните часове; друг — за медицинските осигуровки. Накрая предпазливо се обади редакторът на научния отдел:

— Относно качеството на работата… Останах с впечатление, че ако си гледаме работата както трябва, бихме могли да се договорим за по-добри условия.

Мат се постара да остане спокоен.

— Как?

— Като се договорим да работим добре срещу по-добро заплащане. Защото ако приемем тези условия, тъй като изглежда нямаме никаква алтернатива… Тогава бих искал да поговорим за използване на повече снимки, графики, чертежи, а може би и на цветен печат?

Обадиха се и други и започна оживена дискусия. Мат слушаше, от време на време се обаждаше, но основно остави другите да говорят. Замисли се за Чет. Колко ли пъти е идвал в Тъксън през последните седем месеца? Помисли си и че Елизабет надали щеше да одобри начина, по който разреши проблема. Почти чуваше хладния й глас…

Той разтърси глава като куче, което излиза от водата. Нямаше нужда жена му да му казва какво да прави. Да, беше действал грубо, но резултатите бяха добри. Само реши занапред да внимава повече с Чет Колфакс.

Самолетът се приземи над обвития в зноен облак град и Мат погледна към боровете, които преди винаги го учудваха. Смяташе да се обади на Рурк вкъщи, но после се отказа. Не обичаше да докладва по телефона. Предпочиташе да вижда пред себе си лицето на събеседника и да следи неговите реакции.

 

 

Най-добрата новина напоследък бе успехът на „Интимно“. „Елизабет сигурно има материали за цяла книга — помисли Мат и реши да й се обади. — Но сигурно сама се е…“

— Как пътувахте, господине? — попита някакъв глас до лакътя му. — Винаги съм казвала, че не е зле някой симпатичен и елегантен издател да повдигне реномето на бричката ми…

Той се засмя на шегата и попита Никол:

— Откъде разбра кога пристигам?

— Кигън спомена нещо. Може ли да те закарам вкъщи?

— Естествено. Няма нищо по-отвратително от тексаски шофьор на такси в пиковите часове.

Каза го само защото не беше пътувал с Никол.

— Мат, не се притеснявай толкова — засмя се тя и мина на сантиметър от един бял кадилак. — Карам кола от десетгодишна и съм доста добър шофьор. Ако получиш инфаркт, няма да можем да вечеряме заедно, а аз от две седмици само за това мечтая.

— От две седмици и нищо не си ми казала? Оттогава най-малко три пъти говорихме по телефона.

— Четири. Казах ти, че се отказах от прощалния прием и заминаването за Мейн.

— Не вярвам, че причината е в желанието ти да вечеряш с мен.

— Никога нищо не правя само поради една причина. И не ме питай кои са останалите; все едно няма да ти кажа. Както сигурно си разбрал през изминалите девет месеца, обичам изненадите. А сега защо не се отпуснеш?

Мат бързо установи, че движението беше станало още по-оживено. Реши да не й напомня да намали скоростта и се облегна назад. Сигурно във въздуха беше много по-безопасно. А що се отнасяше за вечерята…

— Не съм в блестяща форма — предупреди я той. — През последните три дни бях твърде претоварен. Но ако искаш да те заведа в „Ла Резерв“!…

— Никъде няма да ме водиш. Каня те вкъщи. Напоследък толкова често излизаме, че ти дължа поне десетина вечери.

— Не съм ги броил. Предпочитам да вечеряме навън, Никол.

— Мат, ако от време на време не практикувам готварските си способности — както и някои други спортове — ще загубя тренинг.

Той се усмихна.

— Не вярвам. Отиваме на ресторант.

— Ама ти си изключителен инат…

— И други са го казвали.

— … който не се поддава на никакви ласкателства.

— Вярно ли е?

Тя се засмя.

— Да, и много добре го знаеш. Добре. Довечера отиваме на ресторант, но следващия път аз ще приготвя вечерята.

— Ще си помисля. Във всички случаи съм поласкан от поканата.

— Мат! Надявах се, че играеш честно!

— И аз съм добър в изненадите.

Тя се усмихна.

— Вярно е. А какво мислиш за компромисите?

— По този въпрос повече информация можеш да получиш от вестникарския профсъюз в Тъксън. Оттам сигурно ще кажат, че съм безкомпромисен. Но не е така. Поне невинаги. Добре, Никол. Следващия път ти ще приготвиш вечерята.

— Така вече е по-добре. Но не ми се ходи в „Ла Резерв“. Хайде да отидем в рибния ресторант.

— О, толкова е шумно, пълно е с хора и обслужването е лошо.

— И прекалено обикновено за човек, който употребява изрази като „поласкан съм от поканата“.

Мат се засмя и усети как умората започва да си отива. Никол беше приятна за компания.

— Още веднъж извинявай за моя инат. Щом трябва, готов съм цяла нощ да чакам келнера в рибния ресторант.

— Благодаря. Първо ще те оставя у вас да се преоблечеш. Няма за къде да бързаме. А дотогава защо не ми разкажеш за пътуването?

За пръв път от една година Мат се отпусна. Не се бе чувствал толкова добре от времето, когато двамата с Елизабет работеха в „Чифтейн“.

По-късно, по време на вечерята, Никол попита:

— Случи ли се нещо, което не ти е приятно да си спомняш?

Той остави менюто:

— Защо?

— Имам чувството, че постоянно пропускаш нещо.

— Всъщност не ти казах какво се случи в Тъксън. — Поръчаха и той й разказа набързо какво се случи в редакцията на „Тъксън Кол“. — Предполагам, че вече няма да има игри на покер и съжалявам за това. Но останалото мина добре.

— Добре? Било е чудесно, Мат. Още в началото си заложил на победа и всички са го разбрали. Ако беше отстъпил пред Ърни, жив щяха да те изядат. Постъпил си правилно. А за покера не се тревожи. Ти излъчваш вътрешна сила и привличаш хората.

Той не обърна внимание на думите й, но се усмихна.

— А аз се надявах, че си привлечена от моя ум и очарование.

— И от тях също — отговори на усмивката му тя и смени темата. След като разговорът свърши, Мат осъзна, че току-що бе подготвил доклада си за Рурк.

„Забележителна жена“ — помисли си по-късно същата вечер, докато си сваляше вратовръзката пред огледалото. И изведнъж му дойде наум, че цялата вечер Никол нищо не бе споменала за себе си.

На следващата сутрин, когато влезе в кабинета си, Мат завари Кигън Рурк седнал на ниския диван да разлиства списание за изкуството в Югозападните щати.

— Виждам статия от Питър Лъвъл за дървената скулптура на индианците хопи — каза той и вдигна поглед. — Това синът ти ли е?

Мат се засмя доволно.

— Не е зле за едно осемнайсетгодишно момче, нали?

— Бърз старт. Прилича на баща си.

— По-скоро на майка си. Адски е добър в писането. — Той отиде до барчето и включи кафеварката. — Сутринта се обадих в Тъксън. Пресмятат как да направят двайсет процента икономии, без да се съкращават хора. В края на седмицата очаквам да получа новия им план за работа.

— А какво направи с Дугън? — попита Рурк. — Да не си го набил? Или го хипнотизира?

— Нито едно от двете. — На вратата се почука и влезе Чет Колфакс. Мат погледна към Рурк.

— Аз поканих Чет да присъства на разговора — обясни Рурк. — Предполагам, не си изненадан. Нали бяхте заедно там.

— Не бих искал да ви прекъсвам — каза Чет.

Кафеварката заклокочи и Мат наля кафето в кана.

— Кафе?

Рурк кимна.

— Та какво направи с Дугън?

Мат седна и подробно описа разговора с Дугън, а след това и срещата в конферентната зала, без изобщо да споменава Чет. Докато говореше, забеляза как изразът на Рурк се промени от интерес към задоволство и накрая на лицето му се разля широка усмивка.

— Гениално — каза. — Осемнайсет месеца спокойствие. А идеята да превърнеш конфронтацията в диалог за подобряване качеството на работата е просто великолепна. Браво, момчето ми. — Приближи се до Мат и сложи ръка на рамото му. — Радвам се, че работим заедно. Естествено, никога не съм се съмнявал в успеха ти. Нали, Чет? Дори когато ти се беше притеснил?

— Притеснил? — студено се обади Мат. — И за какво толкова се беше притеснил, Чет?

Рурк отиде да си налее още кафе и отговори вместо него:

— Понякога Чет се държи като баба и се плаши и от сянката си. Беше убеден, че Дугън и неговите хора лесно ще ти видят сметката. Още повече че досега ти не се беше сблъсквал с подобен проблем. Аз обаче решително бях заложил на тебе срещу Дугън. Ти притежаваш мозък и класа, които на него определено му липсват. Ето какво пропуска Чет.

— Чет рядко пропуска нещо — отбеляза Мат.

— И слава Богу — отвърна Рурк. — Искаш ли кафе, Мат?

— Благодаря. Чет, притеснява ли те още нещо?

Той поклати глава.

— Нима? — продължи да настоява за отговор Мат.

— Какво имаш предвид? — попита Рурк.

— Чет често пътува до Тъксън. Малко преди да си тръгна научих, че за последните осем месеца той е бил там шест пъти. Което ме кара да се питам защо, още повече че пред мен нищо не е споменавал.

Рурк бързо разреши проблема:

— Чет посещава всички наши обекти по моя заповед. Обичам да засичам информацията, Мат, и ти добре го знаеш. Сигурен съм, че е пътувал шест пъти до Тъксън, понеже го е сметнал за необходимо. Чет, имаш ли нещо да кажеш по този въпрос?

Той премести безизразния си поглед от Рурк към Мат и каза само:

— Не.

— В редакцията беше твърде напрегнато — остро продължи Мат. — За шест пъти Чет все е трябвало да забележи нещо.

— Нищо съществено, за да си позволя да те безпокоя.

— Вярно, че Чет нищо не пропуска — ехидно каза Мат. — Или е решил да не обръща внимание на проблема, или се е интересувал повече от сексуалния живот на Дугън.

— Това също влизаше в задачата му. Не знаехме, че ще намериш по-добър начин да се справиш с профсъюза. И за да си дойдем на думата: как щеше да постъпиш, ако се беше разбрало, че блъфираш за „Сентинел“?

— Сигурен бях, че ще мине.

— А ако не беше, щеше ли да препоръчаш на борда да го купим?

— Не. Фолуърт иска прекалено много.

Рурк отново се усмихна широко.

— Значи не си имал предварителен план?

— Нямах нужда от план.

— Господи — засмя се Рурк, — чист хазарт. Ето каква била тайната на твоя успех. В тебе има известна доза наивност, Мат, но не се спираш и пред силови методи. Нищо чудно, че постигаш каквото искаш; всъщност ти си напълно непредсказуем. Наистина ли става въпрос за наивност, или е само поза? Ако е второто, можеш всички да ни сложиш в малкия си джоб.

— Никога не залагам на пози и не мисля, че наивност е точната дума. Много добре знаех какво правя — заяви Мат.

— Сигурен съм, че е така. — Рурк замълча и после добави: — Предпочитам да бъда осведомен от самото начало, Мат. Идеята да се обърнеш към Фолуърт беше гениална, но това е хазарт, който можеше да ни причини много по-големи неприятности от стачката в „Кол“. Затова когато смяташ да използваш подобни методи, бих искал да бъда информиран предварително.

— Взех решение в последния момент.

— Разбирам. Но те моля в бъдеще да се съобразяваш с молбата ми.

Настъпи кратка пауза и Мат си представи как изглеждаха отстрани: Чет със закръглени очички и дискретен костюм с дискретна вратовръзка; Рурк в светлосив вълнен костюм, слаб и елегантен, с маникюр; Мат също в светлосив костюм, но не толкова елегантен, тъй като имаше нужда от подстригване и никога в живота си не си беше правил маникюр; всъщност замисляше се за състоянието на ноктите си само защото маникюрът беше символ на превъзходството на Рурк.

Мат кимна.

— Ще го запомня. — Взе лист хартия от бюрото и го подаде на Рурк. — Ето доклада от командировката. Ако с Тъксън е приключено, бих искал да поговорим за сенатските избори в Ню Мексико.

Рурк се обърна към Чет:

— Тази сутрин повече нямаме нужда от теб. На бюрото ми има списък, за който искам да се погрижиш.

Той веднага остави чашата и тръгна към вратата. Задържа ръка на дръжката и с напрегнат глас изрече:

— Мат, аз съм напълно съгласен с господин Рурк. Ти свърши прекрасна работа в Тъксън. Надявам се да ме потърсиш, ако имаш нужда от услугите ми. С удоволствие ще ти помогна. — Кимна и на двамата и излезе.

— Е, какво става с изборите? — попита Рурк и се върна на дивана.

— Не разбирам защо си решил да подкрепиш Грийн. Той е един уморен възрастен човек, който отдавна не се интересува от Ню Мексико. Прекарва повечето време от годината във Флорида или разказва интересни истории на твоите приеми. Сондирах мнението на неколцина бизнесмени от щата — проявяват голям интерес към конгресмена от Албъкърк Дан Хелър — млад, енергичен, изключително интелигентен, с остър ум. Събрах доста информация за него: харесват ми неговите възгледи за политиката; харесват ми и идеите му за земеползването. Подкрепят го някои ключови фигури от Конгреса. Донесох цяла папка със сведения за него. Запознай се с материалите, за да дам знак на нашите вестници да започнат да го подкрепят през ноември.

— Действаш прекалено бързо, Мат. Смущава ли те нещо в гласуването на Грийн за земеползването?

— Нищо не ме смущава в Грийн, освен възрастта и умората. Защо трябва да се ангажираме с него, когато има по-добър кандидат?

— Значи си сигурен, че конгресменът е по-добър.

— Да, виж материалите. Предполагам, че и на тебе ще ти хареса.

— В папката е представен само неговият публичен образ.

— Искаш да кажеш да изпратя Чет да се порови из сексуалния му живот?

— Щом се налага. Но не тази година. Ако е толкова млад и умен, колкото казваш, значи умее да чака, докато му дойде времето. Анди Грийн работеше върху всяка отделна точка и алинея от законите, които представляваха интерес за мене. Освен това ние сме приятели, Мат, и аз обещах да го подкрепя.

Мат отиде до прозореца и се загледа в небостъргачите в центъра на Хюстън, където също се провеждаха подобни заседания, на които се определяха размерите на предизборните кампании, политическите длъжности, животът на обикновените хора…

— Нищо не си ми казвал.

— А трябваше. Извинявай, грешката е изцяло моя. Миналата седмица играхме тенис с Анди и тогава взехме това решение. Той иска само още един мандат, преди окончателно да се оттегли. Имам думата му. И той моята. Вече не мога да се откажа.

Без да отмества поглед от прозореца, Мат каза:

— Ще го накараш ли да обещае, че преди да се оттегли, ще предложи нашия кандидат?

— Вече ми обеща.

Беше казано прекалено бързо и Мат се обърна да го погледне.

— Нима вече си мислил за следващата кандидатура след шест години?

— Когато му дойде времето, ще видим какво може да се направи за конгресмена Хелър. Засега само това мога да обещая. Впрочем, след като се заприказвахме за Ню Мексико, отбележи си да подкрепим и един друг човек, Том Ортис. Кандидатира се да бъде преизбран в същото събрание. Толкова отдавна заема този пост, че се е превърнал в почти фиктивна фигура. Досега никога не е имал реална опозиция, но тази година от планините е изпълзяла някаква испанка и се е изправила срещу него. Разбрах, че е била всички рекорди по брой на подписите за своята кандидатура. Том веднъж ми направи услуга; бих искал да му помогна сега, като го подкрепим в „Чифтейн“. За опозицията, разбира се, нищо лошо — като жена и особено испанка, тя е практически неприкосновена. Освен по линия на опита — липсва й опит и точно на това трябва да наблегне Милгрим. Той знае как се прави. — Рурк замълча и изпитателно го изгледа. — Има ли някакъв проблем?

— Предполагам, че не. Но „Чифтейн“ не е част от „Рурк Ентърпрайсиз“.

— Строго погледнато, е така — спокойно заяви Рурк. — Но аз гледам на този вестник като част от твоята верига; когато говорихме за нашите позиции в Ню Мексико, ти сам спомена „Чифтейн“ и „Сън“.

— И така да е, направил съм грешка. Това са независими вестници. Издателските решения се вземат от жена ми и Сол.

— Това не означава, че те не биха изпълнили предложение, което излиза от тебе.

— Но е възможно. Не съм проверявал.

— Напоследък Милгрим направи няколко репортажа срещу посегателството върху природните резервати. Сигурно си ги чел.

— Не, доста съм изостанал с четеното. Имам пълно доверие в Сол и винаги оставям „Чифтейн“ за накрая. Ще прегледам репортажите му, но те надали имат нещо общо с изборите. Ако Сол и Елизабет са решили да подкрепят онази жена… Знаеш ли как се казва?

— Знаех името й, но съм го забравил. Мат, проблемът е твърде незначителен, за да си изостряме отношенията.

— Точно затова предпочитам да го разрешим веднага.

Рурк стана и си погледна часовника.

— Трябва да присъствам на едно заседание в центъра. Бих искал още малко да помислиш за „Чифтейн“.

— Добре, но не виждам причина да променям мнението си.

— Мир и хармония — усмихна се Рурк. — Още веднъж те поздравявам с добре свършената работа. Гордея се с тебе, Мат. Ела на вечеря у дома в събота. В Хюстън са на посещение няколко губернатора и е добре да се запознаеш с тях. Доведи и Никол, за да не скучаеш. — Той леко го потупа по рамото — жест, който не използваше за никой друг от служителите си.

Но освен обичайното задоволство този път Мат усети и нещо различно: стори му се, че в жеста на Рурк имаше не толкова топлота, колкото натиск.

 

 

В „Бърдуочър“ тихо свиреха джаз. Никол задържа за миг дланта си върху ръката на Мат.

— Сега по-добре ли си? — попита го тя.

— Много по-добре — въздъхна той. — Почти престанах да мисля за тежката седмица. Избрала си много приятно място. — Премести свещта, за да вижда по-добре лицето й. — Станала си още по-хубава. Какво си направила с косата си?

— Промяна в прическата. Роклята ми изисква нещо драматично.

Роклята беше черна, а на слабото осветление изглеждаше като пяна. Носеше само един ред перли, който се спускаше почти до кръста й. Косата й беше опъната назад и прибрана в тежък кок. Развеселен, Мат попита:

— А кога нямаш нужда от нещо драматично?

— Когато се събуждам сутрин — отговори тя. — Тогава съм отпусната и със забавени реакции. Мога да чувствам, но не и да разсъждавам.

Той си представи дългите крака и изящните ръце на Никол спокойно отпуснати сред меките чаршафи. Обзе го желание. И тя веднага усети. Очите й се впиха в неговите, преди да успее да отмести погледа си.

— Имаш удивително лице, Мат. Много по-изразително, отколкото на повечето мъже. Никога ли не се преструваш?

Той се засмя.

— Никога. Както и никой от мъжете, които познавам.

— О, обзалагам се, че го правят. Не си го забелязал, само защото техните маски са предназначени за нас, жените — искат да ни направят впечатление и да събудят любопитството ни. Коя жена ще устои на предизвикателството да разбере какво се крие зад суровия поглед на един мъж?

— Вероятно ти.

Никол отметна глава и го изгледа с любопитство.

— Вярно е — призна. — Маските ме отегчават, а страшните мъже зад тях — още повече. Предпочитам откритото лице.

— Но в него няма предизвикателство — напомни й той.

— Всъщност съвсем не е така.

Изчака я да продължи.

Тя поклати глава.

— Не сега. Когато дойде подходящият момент, ще ти обясня какво имам предвид.

Музикантите изчакаха аплодисментите да стихнат и оставиха инструментите си. В салона се чуваха тихи разговори, звън на кристал, преместване на столове. Мат си изпи водката и погледна към чашата на Никол.

— Искаш ли още да останем?

— Да, ако нямаш нищо против. Хайде да послушаме още малко.

Той се облегна назад. Никол продължаваше да контролира техните срещи, като грижливо подбираше местата, които посещаваха, определяше темите, по които разговаряха, а той нямаше нищо против, защото тя нищо не искаше в замяна и никога не му противоречеше.

Но тази вечер беше отишла по-далече. Първо го бе възбудила, след това го бе накарала да се смее и накрая бе повела разговор, с който бе поставила под контрол чувственото напрежение. След напрегнатите месеци в центъра на „Рурк Ентърпрайсиз“, където Мат не можеше да се отпусне нито за миг, за него беше удоволствие да се потопи в тази атмосфера на очакване и обещание. За пръв път осъзна, че отлагането бе също толкова възбуждащо, колкото бързия успех.

Музикантите се върнаха по местата си и отново зазвуча тих джаз. Никол продължи разговора отпреди един час, като че ли никога не го бяха прекъсвали:

— Наистина ли мислиш, че двамата с Кигън имате съществени разногласия?

— Не зная — отвърна Мат, който нямаше желание да говори за работа.

— Интересно, дали би могъл да промениш отношението си към него и работата си в Хюстън, ако наистина възникнат разногласия?

— Не вярвам. Възхищавам му се, а мисля, че и той ме харесва…

— Така е. Знаеш, че много те цени.

— Значи винаги ще се разберем. Когато двама души работят заедно, от време на време се появяват несъгласия. Готов съм да отстъпя по важни за него неща, но ако и той направи същото за мене.

— Кигън има много твърди убеждения — замислено изрече Никол, — но често не ги изразява достатъчно ясно. Обича да действа подмолно. Приятно му е да държи хората на разстояние, да ги кара да гадаят какво има предвид.

Той си спомни, че преди известно време в Аспен Елизабет беше използвала почти същите думи.

— Може би това е маската, която си слага пред жените. Аз не го виждам по този начин.

— О, скъпи — въздъхна Никол, — Кигън е човек, който носи маска пред всички, няма значение дали са мъже иди жени. Само не и пред мене, и затова не ме отегчава. Но, Мат — тя отново постави ръка върху неговата, — не си променяй мнението за него. Дори ако забележиш нещо, което не ти харесва, не си отивай; остави го да ти помогне да успееш. Зная, че и сам би могъл да постигнеш всичко — власт, пари — но ако той ти ги предлага по-лесно и по-бързо, не се отказвай. Нали знаеш, че и той не е започнал от нулата. Стъпил е на нефтените кладенци, разпръснати като пипала на октопод в земите на баща му.

Забеляза, че Мат се намръщи, и попита:

— Не знаеше ли? Още в началото на века баща му започнал да купува земи на юг — стотици хиляди акри — и то на много изгодни цени. Построил си е къща някъде в Арканзас и ужасно се ядосал, когато се опитал да изпомпа от земята вода за басейна, а тя била замърсена с нефт. Старият Рурк похарчил хиляди долари, за да си набави чиста вода. Горкият човечец; починал много преди да разбере колко е богат. Кигън обаче знаел и използвал черното злато, за да изгради своята империя. На негово място и ти щеше да постигнеш същото, Мат.

Ръката й леко докосваше неговата. Облегна се назад и отпи от коняка.

— Достатъчно сме говорили за Кигън тази вечер. Зная, че аз започнах, но предлагам да спрем. В момента нямаме нужда от неговата компания.

— От никого нямаме нужда. Ти притежаваш удивителната способност да направиш всички останали излишни. — Мога ли да предложа тост за най-приятния събеседник?

— Да пием един за друг. И за Мейн.

— Защо точно за Мейн?

— Защото не си там. Радвам се, че реши да прекараш лятото в Хюстън, въпреки че както е добре известно, „никой не остава в Хюстън през лятото“.

Тя тихо се засмя.

— Вярвам, че човек трябва да опита всичко. Поне веднъж в живота си. Всеки ден отправям горещи благодарности на Бога за това чудесно откритие — климатичната инсталация, без която до средата на август щях да се влача в доста окаяно състояние.

— Много окаяно — сериозно потвърди той.

Тя отново се засмя.

— Всичко е благодарение на тебе. Ти си единственият човек, който успя да ме задържи тук, при това в добра форма. Благодарна съм ти, Мат. — Кехлибарените й очи се приковаха към неговите, а гласът й го обгърна от всички страни като звуците на кларинета. Затаи дъх — толкова силно я желаеше. Леко отмести стола си назад. — Но искам да те помоля за една услуга — внезапно каза тя. — Нека тази вечер аз да реша как да се забавляваме.

Той дълбоко въздъхна. Спомни си, че само преди няколко минути беше объркан и заинтригуван от нейната непредсказуемост.

— Струва ми се, че вече си решила. Ти избра да дойдем да слушаме джаз в „Бърдуочър“. И да си облечеш черна рокля.

— Искам още. Може ли да продължа?

— Ако ти доставя удоволствие.

Тя сложи лакти на масата и умолително стисна ръце.

— Хайде да поиграем на пинг-понг. Ако не ме лъже паметта, веднъж те чух да се хвалиш, че си голям експерт.

Силно озадачен, в първия момент Мат не знаеше какво да каже.

— Слушахме джаз, пихме водка, а сега предлагаш да играем на пинг-понг?

Тя се усмихна и усмивката й му подейства като магнит. Той най-после осъзна колко е абсурдно всичко това и се засмя.

— Защо не. Какво ми остава да правя? Само дето не съм играл на пинг-понг от студентските години.

— Чудесно. Значи ще те бия.

— Може би. — Докосна с ръка коприната, която едва закриваше рамото й. — Тръгваме ли?

— Добре.

Докато стигнат до нейната къща, от съзнанието на Мат окончателно се бяха изтрили всички тревоги от изминалата седмица. Само красотата на Никол имаше значение.

— Разбира се, не искам да те принуждавам — каза тя и превъртя ключа в ключалката. — Ако не ти се играе, не е късно да се откажем.

— Обещах ти.

Долови леката й, доволна усмивка, докато вървяха към игралната зала. Никол включи лампата, която висеше ниско над масата за тенис, като остави засенчена останалата част от стаята, и си събу обувките.

— В игралната зала е забранено да се влиза с вратовръзка. Обувките са по желание.

Мат си свали сакото и разкопча яката на ризата, но не си събу обувките.

— Искаш ли първо да загреем? — попита той.

— Струва ми се, че от три часа само това правим.

Той се засмя. Чувстваше се млад, лекомислен и свободен. Сега красотата на Никол беше някак по-различна. От слабото осветление скулите й изглеждаха по-високи, линията на шията й — удължена, а гърдите й едва се очертаваха под богатия водопад от черна дантела и шифон. Тя взе пластмасово топче и въпросително го погледна.

— Готов ли си? — и изпрати първата топка.

Играеше по същия начин, както караше кола: бързо, агресивно, дръзко. Играеше с намерението да победи. На Мат му бяха необходими няколко минути, докато свикне с малката ракетка, след като години наред беше играл само тенис, и да си припомни няколко трика, които беше научил в колежа. Но и Никол имаше свои номера и успя доста да го затрудни.

Прекъснаха за кратка почивка. Тя предложи да пийнат „Наполеон“ и когато се върна с чашите за коняк, попита:

— Нали победителят определя наградата?

— Разбира се. — Той отпи от чашата и я остави на плота, а Никол заобиколи масата. — Къде си се научила да играеш така?

— Имам двама по-големи братя, които са убедени, че жените са второ качество. — Тя хвана ракетката. — Запомнях триковете им, упражнявах се тайно и после започнах да ги побеждавам. Така и не разбраха, че бях тяхна ученичка. Готов ли си?

Вече играеха много бързо и постепенно започнаха да предусещат удара на другия.

— Във всичко ли подражаваше на братята си?

— Да. Пред спалните им имаше кленово дърво. От петгодишна се катеря по дърветата. Когато станах на десет, те вече водеха момичета.

Продължиха да играят мълчаливо още няколко минути. Докато тя подаваше сервис, той попита:

— Значи си научила някои неща и от момичетата?

— Да, например че не е хубаво да се хилиш и да пъшкаш в леглото.

— Само това ли?

— Да. Останалото научих от братята си: винаги да зная какво искам; да се постарая да го получа; да изпитвам удоволствие. Разбираш ли? Те имаха всичко. Аз седях отвън, наблюдавах през прозореца тяхната сила, самоувереност, мъжественост. Спомняш ли си образа на Атлас, който държи света? И аз по същия начин виждах баща си и братята си. Те имаха всичко.

— Но не са имали твоята красота.

— Красотата е слабост. Подай ми топката. Струва ми се, че е мой сервис. — Той й прехвърли топката; тя силно я удари и я изпрати в неочаквана посока. Мат я отби с леко движение на китката. — Десет на единайсет — каза тя. — Мислех, че не знаеш този удар.

— И аз. Не съм го виждал преди. А защо смяташ, че красотата е слабост?

— Защото хората са убедени, че това е единственото, от което жените имат нужда. Ако една жена е красива, никой не си прави труда да я учи на каквото и да било. Всеки иска да притежава красота; всеки мисли, че тя носи слава, богатство, щастие. Абсолютна глупост, но е невъзможно да разубедиш хората. Ако кажеш, че красотата е пречка за властта, веднага ще те обвинят в лицемерие.

Тя отново подаде топката и двамата продължиха да играят: бързо, нападателно, съсредоточено.

— Ти си опасен противник — каза Мат накрая.

Тя се усмихна.

— Само когато реша.

Той внимателно я огледа.

— Подценяваш красотата си.

— Не бих се осмелила. Не съм сигурна, че останалите ми оръжия са достатъчни.

Стреснат от нейната откровеност, той спря и внимателно я погледна. Кехлибарените й очи потъмняха; връхчето на езика й докосна горната устна. Той направи крачка към нея.

— Мат — нежно каза тя, — не сме свършили играта.

— Едва сега започваме — отвърна той и се върна на масата. След няколко минути Никол победи.

Той се засмя.

— Трябваше да се досетя, че ще запазиш някой коварен удар за накрая.

— Въпрос на упражнение. Чудесен си, докато играеш, Мат. Веждите ти се извиват заплашително, устата ти е решително стисната…

— Въобразявам си, че съм морски капитан, който те спасява по време на буря.

Тя тихо се засмя.

— С удоволствие бих се оставила в ръцете ти.

Мат се доближи до нея и взе бутилката от ръцете й. С една ръка леко стисна рамото й, а с другата покри гърдите й. Никол го погледна право в лицето. Каза нещо, но той не чу думите. Тя вдигна ръце и ги уви около врата му.

— Сам призна, че победителят определя наградата. — Меките й податливи устни се разтвориха леко, за да посрещнат езика му.

Целунаха се продължително и Никол леко се отдръпна. Без да отмества ръката му от гърдите си, тя го поведе към кушетката в дъното на залата и двамата потънаха в меките възглавници.

— Колко много те желая — прошепна тя. — Още от първия път, от новогодишния прием, когато разглеждаше дома ми с широко отворени от изненада очи…

— А тази вечер избра тенис на маса. Всички тези проклети игрички…

Очите й бяха затворени, но устните се усмихваха.

— Всичко е игра, Мат. Имената и правилата са различни, но винаги става дума за игра.

— И това ли? — Устните му се впиха яростно в нейните, тъй като думите й го възбудиха още повече. — И това ли е игра?

— Най-хубавата игра от всички, Мат. Скъпи, а ти я играеш толкова красиво. Двамата много си подхождаме. Тази вечер ти определяш правилата…

Той рязко я обърна с гръб към себе си и разкопча ципа на роклята, която се свлече от раменете й. Прекара ръце по голата й кожа и малките гърди веднага настръхнаха при допира на пръстите му. От гърлото й се изтръгна тих мъркащ звук и тя се протегна, за да й съблече бельото. Ръцете му отново се плъзнаха по стегнатото й тяло, след което стигнаха до гладките бедра и копринената ивица между тях.

Тя потръпна и се изви над него като делфин, който се издига в морето.

— Сега е мой ред, скъпи — промърмори тя и наведе глава. Езикът й се плъзна по врата му и тя леко го захапа, докато бързите й гъвкави пръсти разкопчаваха ризата му.

Мат почувства топлия й дъх, когато тя стигна до колана и ципа на панталона. Езикът й продължи да се движи, а ръцете й смъкваха дрехите му. „Четири месеца — помисли си той, не съм бил с жена от четири месеца…“ Но мислите му отлетяха под докосването на езика на Никол; покри с ръце гърдите й, а тя го възбуди с пръсти и го пое в устата си. По тялото му се разля желание като разтопено сребро.

Мат усети, че вече беше негова. Освободи се от устата й и легна върху нея. Тя се изплъзна и с усмивка, все едно че наистина си играеха, остана отгоре и се бавно се задвижи. В кехлибарените й очи се отразяваше приглушената светлина в игралната зала; на гърдите й проблеснаха перлите. Мат почувства с пламналата си кожа мраморната прохлада на бялото й тяло. Гърдите й бяха над лицето му и той пое с устни първо едната, а после и другата. Чу как тя произнася името му с нисък шепот като полъх на вятъра, който обгръща сключените им тела. След малко игралната зала, както и миналото, просто престанаха да съществуват.