Джудит Майкъл
Интимно (15)

Глава 15

В задимената конферентна зала на „Далас Поуст“ Мат тайно отвори сутрешния вестник, за да се спаси от скучната дискусия за рекламната политика. Това беше четвъртото заседание за деня и осмият ден от обиколката на редакциите в градовете между Сан Диего и Далас, оптимистично определена от Чет като среща между четири стени. Беше му писнало. Обърна на втора страница, за да прегледа „Интимно“. Както обикновено в десния горен ъгъл видя снимката на Елизабет, но отдолу имаше странен текст в курсив, който гласеше: „Това интервю беше предназначено за излъчване по телевизията, но по неизвестни причини беше свалено от програмата. Тук представяме оригиналния текст, записан преди три седмици, на шести февруари.“

„Какво ли е станало?“ — помисли си Мат, но преди да успее да се задълбочи в текста, чу как някой произнася името му.

— … имаме нужда от вашето мнение. — Отговорният редактор гледаше към него.

Мат се опита да си спомни как се казваше, но вече всички имена, дискусии и проблеми се сливаха в едно. Това беше неговата работа и не можеше да я възложи на никой друг. Сам трябваше да уговаря бизнесмените, които рекламираха в техните вестници, да следи за читателския интерес, да се съобразява с неочаквано зачестилите предложения на Кигън Рурк, да отбива критиката и да дава обяснения, когато се окаже, че са засегнати нечии интереси. Всичко това беше доста далече от представата му за журналистика или издателска работа и беше започнало да му омръзва.

Накрая си спомни името на отговорния редактор и постъпи така, както си беше забранил да действа: насочи обсъждането в желаната посока, което доведе до приемане на предложеното от него решение. След това закри заседанието, като обеща на следващия ден да се обади.

Отклони всички покани за обяд, кафе или чаша алкохол в местния бар, сгъна броя на „Поуст“, за да го прочете в самолета, и си тръгна.

„Писна ми. Забравих как се чувства човек, когато си навие ръкавите и влезе в редакцията. Вече не съм вестникар, а някакъв досаден чиновник. Със същия успех бих могъл да управлявам банка или завод и пак нямаше да съм по-далеч от журналистиката, отколкото сега.“

Седна на мястото си в самолета и се отпусна назад. Смрачаващото се небе бе прорязано от светкавици. Искаше власт и я получи. Властта обаче се оказа професия, която предполага двайсет и четири часова заетост в денонощието.

Стюардът донесе поръчаната водка и Мат извади вестника. Имаше няколко часа път. Зачете се в репортажа на Елизабет.

Началникът на строителния екип Джок Олсон има широки рамене, дълбоко поставени сини очи, скрити зад рунтави руси вежди, дълбок глас и чиста широка усмивка. Прилича на дете, което за пръв път е построило пясъчен замък и е на седмото небе от щастие.

— Долината е адски красиво място — казва той, а погледът му се рее в далечината, все едно че вижда пред себе си спокойната долина и малкото градче Нуево, усамотено сред планините на Ню Мексико.

— А хората си го харесват и държат на него! — обяснява той, но се мръщи. Защото жителите на Нуево са прогонени насила от родните им места. Частни предприемачи искат да наводнят долината, да направят езеро и частно курортно селище. А причината, поради която се мръщи Джок Олсон, е, че той е обикнал Нуево.

— Обиколил съм цялата страна, но това място много ми допада. Особено хората. Някой ще извлече огромна печалба, а те няма да получат нищо. А са прекарали там целия си живот, както техните бащи и прадеди… Никой не бива да бъде прогонен от долината, защото има място за всички!

„Страхотно“ — одобрително промърмори Мат.

Пасажерът до него вдигна поглед от книгата, която четеше, и надникна във вестника на Мат. Видя снимката на Елизабет и каза:

— Много е добра, нали? И ние във Финикс редовно следим нейните репортажи. Какво точно четете? — Погледна по-внимателно и отбеляза: — А, да. За строителния работник. Какъв срам! Постъпили са отвратително с тези хора. Ние с жена ми изпратихме чек; секретарката ми също.

Мат внимателно го изгледа.

— Наистина ли?

— Да. Това е най-малкото, което трябваше да направим. В края на краищата нас никой не ни гони от къщата ни.

Мат замислено кимна.

— Да, прав сте. Наистина е много добра.

След това отново се задълбочи в очерка на Елизабет. Стигна до мястото, където се описваше как Олсон бил приет от хората в града и постепенно придобил чувството, че е един от тях; дори мечтаел да си построи там къща.

Съгласен съм да работя извънредно, за да им помогна — казва той, но много добре знае, че градът е обречен: — Нуево ще бъде потопен, а хората нямат пари да си купят земя на друго място в долината, дори евентуалният собственик да е склонен да им я продаде. Нямат пари за нови къщи, нито да преместят старите. Трябва да се помогне на тези хора, разбирате ли? Те са просто чудесни. Приличат на герои от приказка.

През зимата Джок Олсон работи в канцеларията на строителната компания в Албъкърк. Но през лятото отново ще се върне на обекта. И ще бъде принуден — защото такава е неговата професия — да построи язовирна стена и да потопи града и долината, които обича; да лиши от дом своите нови приятели, чието единствено престъпление е, че случайно са попаднали на пътя на собственика на бъдещия курорт.

В първия момент Мат беше смаян от смелостта на Елизабет; в следващия — изпита невероятна гордост. Репортажът наистина беше великолепен: проблемът беше формулиран много точно и веднага бе предложено решение — без излишно морализаторство и голи обвинения.

Помисли си, че идеята за преместването на Нуево, едва ли бе на Олсон. Но това не беше важно. Олсон беше прав: идеята беше много добра.

Отново го обзе носталгия, но вече не по журналистиката; беше му мъчно за приятелите в Нуево и Санта Фе, които се бореха, за да спасят градчето. Искаше сега да е с тях, защото те помагаха на хората точно така, както той бе мечтал да помага със своите вестници. И те бяха намерили много по-добро решение от неговото — допълнителна финансова помощ за преместването…

Мат се намръщи. Къде ли се беше изгубил онзи доклад? Още през декември, на сватбата на Сол и Хедър, беше обещал на Елизабет да й го изпрати. След това тя няколко пъти се бе обаждала, за да го подсети, и всеки път той бе принуден да признае, че още не го бяха намерили. Беше възложил издирването на Чет, но до ден-днешен той нищо не бе направил. Реши да не отлага и отново да го поиска. В края на краищата ставаше въпрос за най-обикновена услуга.

Самолетът вече се спускаше над Хюстън. Мат извади бележника си и написа кратка бележка на Елизабет. Реши да я пусне още на летището, където го чакаше Никол, за да го отведе в апартамента и да го накара да се почувства у дома.

 

 

Елизабет прочете бележката на Мат след два дни, в самолета за Ню Йорк. В бързината я беше пуснала в чантата си и едва сега я отвори. Отново се стресна, като позна почерка му. Крайно време бе да свикне. Нали всеки месец получаваше от него написан на ръка чек и кратка бележка. Но чекът бе пристигнал миналата седмица, така че тук имаше нещо друго. Отвори плика и прочете:

Скъпа Елизабет — беше написано с решителния, леко наклонен почерк на Мат, — успя да направиш от Олсон истински герой, а от Нуево — американската мечта за истински дом. Репортажът е чудесен и представлява още едно доказателство (макар никой да не се съмнява в това), че ти си най-добрата.

С обич, Мат.

Елизабет няколко пъти прочете бележката и се ядоса. „Най-добрата“, но не по-добра от Никол или Кигън Рурк. Не по-добра от простоватата тълпа богаташи в Хюстън, нито от славата, парите и бързия успех.

Смачка бележката и я пусна на пода, след което си поръча втори вермут, въпреки че никога не пиеше повече от един. Беше минал почти месец от разрива с Бо и Тони и слухът, че е напуснала „Антъни“, се разпространи толкова бързо, че веднага заваляха предложения за участие в радио- и телевизионни предавания. Оттогава непрекъснато беше на път.

Но никога не говореше за „Антъни“ или Тони Рурк.

— Но защо? — беше я попитала Хедър в книжарницата на Лидия, докато разопаковаха кашоните е нови книги. — Ако кажеш истината, ще смъкнеш фалшивия му блясък.

— Мълчанието е много по-унизително, от всичко, което бих могла да кажа — отвърна Елизабет. — Така Бо няма възможност да оспори думите ми.

— Много умно. — Хедър помълча и каза: — Елизабет, докога смяташ да пътуваш за тези предавания?

— Не зная. Мразя да пътувам, но засега нямам смелост да отказвам професионални ангажименти. Вероятно скоро окончателно ще се върна към своята рубрика и „Чифтейн“.

— И ще заживееш щастливо?

— Не, това оставям за вас двамата със Сол. Напоследък изглеждате подозрително доволни един от друг. Да не сте престанали да се заяждате?

— В никакъв случай. Но все по-често се улавяме, че ни е приятно да се разбираме. Едва сега осъзнах колко трудно се живее с друг човек, особено когато си омъжена за него.

— Да, съпругът е нещо по-различно от любовника — промърмори Елизабет.

— Така е. — Хедър отвори нов кашон. — Елизабет, разбирам колко обичаш да те снимат и да бъдеш в центъра на вниманието, но исках да поговорим… всъщност да те попитам нещо… Разбира се, това не ме засяга, само че ние със Сол много обичаме вашето семейство, но… Тази седмица прекара вкъщи само два дни.

— Ако трябва да бъдем точни, отсъствах само три нощи.

— За това също искам да поговорим.

— Хедър, ако започваш разговор за Холи…

— Позна…

— По-добре недей. Тя много добре разбира, че скоро всичко ще отшуми. Всеки момент ще престанат да ме канят, за да ме заместят с някой готвач, който е убил жена си, защото му е намекнала, че е забравил да сложи сол в супата, или от японски дизайнер, който проектира официални облекла от ръждясали автомобилни панти.

— Никак не е смешно, че толкова често оставяш Холи сама.

— Не се смея, Хедър. Какво знаеш за младите госпожици, които са почти на осемнайсет години?

— Била съм една от тях.

— И аз. Но не съм подготвена да бъда майка на една от тях, както и ти. Холи се намира в сложен период. Често е толкова нервна, че успява и мен да побърка. Не споделя както преди; явно я притеснявам с нещо…

— Много добре знаеш, че не е така.

— Напротив. И двете сме жени, живеем заедно; всяка една от нас с талантлива в своята област. Но аз съм възрастен човек, работя, срещам се с възрастни мъже… А Холи е принудена да живее като момиченце в дома на майка си. Понякога сигурно ме мрази за свободата, която притежавам.

— Не те мрази.

— Зная. Но тя вече е голяма и не й е лесно да издържи последните месеци, преди да замине за колежа. Няма значение. Истината е, че ме отбягва. Всяка вечер остава до късно на репетиция или има упражнения в музикалния салон; понякога се качва на колата и отива на среща с Лус или да вечеря с тебе и Сол. Всъщност всички вие я виждате по-често от мене.

— Защото ние сме тук. Не се опитвам да заема мястото ти, Елизабет. Холи те обича…

— Зная. За Бога, Хедър, не те обвинявам. Радвам се, че си тук. Достатъчно си близка до възрастта на Холи, а тя има нужда от по-възрастна приятелка, която обаче не й е майка. Добре познаваш това чувство.

— О, да не намекваш за отношенията ми с Лидия? Колко странно! Никога не съм ги разглеждала от тази гледна точка. Обичам я, защото е чудесен човек, но наистина най-хубавото е, че не ми е майка.

— Точно това имах предвид. Не виждам нищо лошо в това, че Холи предпочита да бъде с тебе и Сол. Съжалявам само, че не се държи с мен така свободно, както с вас.

— Нали все пак си говорите за нещо.

— Разбира се, разговаряме за много неща, но не лични. Обясних й, че съм напуснала предаването на Тони и защо пътувам толкова често…

— Какво по-точно й каза?

— Само че Бо е подменил репортажа ми с Олсон, без да ме пита, и че двамата с Тони сме били на различно мнение по този въпрос, както и за съдържанието на предаването. Сигурна съм, че тя се замисля за моите отношения с него, но надали иска да знае със сигурност, защото никога не ме е питала. Нали ти казах: не разговаряме за лични неща. Холи знае, че скоро всичко ще се успокои и по-често ще оставам вкъщи. Струва ми се обаче, че това не я радва особено.

— Изабел често казва, че младите госпожици имат повече нужда от майка си, отколкото признават.

— Вероятно е права. Но аз не прекарвам малко време тук, Хедър. Повече от самата Холи, ако пресметнеш часовете.

— И все пак, опитай малко да забавиш…

— Засега не мога да си го позволя. Трябва да вървя напред. Поне на този етап.

— Как ще разбереш кога е дошло време да спреш?

— Сигурно, когато си възстановя самочувствието. — Елизабет се замисли. — По дяволите, Хедър, не виждаш ли, че се срамувам от себе си? Срам ме е, че съм имала връзка с Тони и съм си въобразявала, че го обичам. Срам ме е, че съм се надявала да го обикна.

— О, престани да се терзаеш — спокойно каза Хедър. — Всяка от нас се е самозалъгвала, за да се убеди, че иска да спи с някого. Колко любовни връзки щеше да има, ако не си затваряхме очите пред недостатъците на мъжете. Не е необходимо да се задълбочаваш толкова.

— Благодаря — мрачно изрече Елизабет. — Не мислех, че се задълбочавам; въобразявах си, че чисто и просто ме е срам.

В самолета за Ню Йорк Елизабет леко докосна смачканата бележка с крак. Замисли се дали Мат е научил, че е напуснала „Антъни“. Сигурно новината бе стигнала до Хюстън. Интересно дали той знаеше, че и тя като него е работила за Кигън Рурк. За пръв път й изпращаше подобна бележка, но споменаваше само репортажа с Олсон.

Елизабет се наведе, вдигна листчето и го прибра в куфарчето си. След това извади бележника, за да провери програмата си за следващия ден. Всяка минута беше запълнена. Не искаше да й остава време да мисли за Мат, за Тони и за скандала, на който беше станала свидетел онази нощ, и който продължаваше да я преследва. Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й.

— Елизабет! — извика Изабел. — Не можеш да си представиш какво направи с твоя репортаж! Писма, пари, предложения за помощ! Представяш ли си, даже има доброволци, които предлагат да помогнат за преместването на къщите и старата църква. Само да чуеш Сол! Изпаднал е в екстаз и непрекъснато крещи: „Искаха потоп и го получиха!“ Казва, че вече никой няма да може да спре хората. Кога ще се прибереш? Искам сама да видиш какво става.

— Утре вечерта. Ако си спомняш и след Лос Анжелис имаше парични помощи, но не и доброволци! Изабел, този път може да успеем.

— Със сигурност ще успеем! Вярвам на Сол!

— Кога смяташ да говориш в щатското събрание? Искам да дойда да те чуя.

— След една седмица. Дотогава ще сме получили още писма и предложения. Комисията ще бъде принудена да погледне по нов начин на Нуево. И за разнообразие ще конфискува нечия чужда земя, а не нашата. Но ти трябва да си тук. Не можеш ли малко да се задържиш в Санта Фе?

— Ще се опитам. — Представи си ги как седят в дневната й: Сол и Хедър, Изабел, Лус и Сезар, Мая, Холи, Спенсър и Лидия, четат получените отзиви и се радват. Това бяха хората, който най-много обичаше; това беше нейното семейство.

 

 

На бюрото на Кигън Рурк вестникът беше разтворен на снимката на Елизабет и „Интимно“.

— Четиристотин вестника — отчетливо произнесе той, като забиваше всяка дума като пирон, — и всеки от тях получава отзиви?

Чет Колфакс разпери ръце.

— Да, или поне повечето от тях получават писма и телефонни обаждания. Ще имам повече информация, когато се обади моят човек от „Маркам Фичърс“.

Рурк кимна. Стоеше до бюрото и полагаше неимоверни усилия да потисне гнева си. Никога не показваше чувствата си, освен ако нямаше изгода от това. А сега в никакъв случай не биваше да допусне някой да свърже неговата реакция с интересите му в някакво градче Нуево в Ню Мексико. Не можеше да си го позволи.

Разбира се, Чет знаеше колко е ядосан, както и причината за яда му, но дори той, който от години наблюдаваше и подражаваше на Рурк, нямаше представа колко силен беше гневът му.

— … също и пари — продължи мисълта си Чет. — Не зная колко; ще се опитам да изчисля. Най-странното е, че има хора, които предлагат да помогнат за преместването на града. Това вече не го разбирам…

— Защото си глупак — изръмжа Рурк. — Никога няма да разбереш емоционалното въздействие на писанията на тази жена. Тя може да бъде изключително опасна.

Забръмча интеркомът и той го вдигна.

— Господин Бойл твърди, че сте искали да го видите — каза секретарката. — Казва, че бил пристигнал от Лос Анжелис по ваше настояване…

— Да почака, зает съм. — Рурк се обърна към Чет: — Къде е Болинджър?

— В Монтана, търси подходящ обект. Вече се свързах с него; пристига утре.

— Пак му се обади. Кажи му да те чака в Санта Фе.

— Добре.

Рурк потропа с пръсти по бюрото.

— Вие двамата трябва да осигурите подкрепата на законодателната комисия — да не се отстъпва до края на март, когато ги разпускат. Имаме нужда само от три седмици. До следващата сесия язовирът ще е завършен и градът няма да съществува. Онези хора — също. Нали ти се занимаваше с ключовите фигури в комисията — Тадеуш Бент и Джим Фаулз. Има ли и други?

Чет прочете още пет имена от тефтерчето си.

— Тези са основните.

— Не са много. Двамата с Болинджър ще се оправите с тях за няколко дни. От колко имате нужда?

— Трябва да стигнат двайсет и пет хиляди или най-много петдесет. Зависи дали ще поискат в брой или като подкрепа за следващите избори. А тъй като изборите са насрочени след година и половина, вероятно ще предпочетат в брой. В този случай от пет до десет хиляди на човек ще са достатъчни. Тук не са толкова алчни, колкото в други щати.

Рурк равнодушно вдигна рамене.

— Много ясно трябва да им се внуши: никакви промени. Бяха ни необходими пет години, докато комисията гласува пълния пакет от нашите предложения и събранието ги узакони. Няма да допусна някакви агитатори да провалят плановете ми.

— Точно така. Прав сте.

— Искам да ме държиш в течение всеки ден; ще се обаждаш от стаята в хотела. Не искам Болинджър да чува какво докладваш.

Чет кимна и се изчерви.

— Не е необходимо да те предупреждавам да стоиш в сянка. Не искам да налетиш на онази жена или на испанката…

— Изабел Арагон. Тя не ме е виждала.

— Необходимо ли е да повтарям? Ще стоиш в сянка и няма да се срещаш с никого, освен с онези шестима мъже. Двамата с Болинджър ще си ги поделите, или всеки от вас ще обработва и шестимата — както се случи. Известно ти е как се прави и не е необходимо да навлизаме в подробностите. — Рурк се обърна настрани. — Това е всичко. Очаквам да ми се обадиш утре вечерта. На домашния телефон.

— Добре. — Чет тръгна към вратата. — Благодаря ви.

Рурк разсеяно кимна. Беше се навел и препрочиташе интервюто на Елизабет с Джок Олсон. „За пети път — помисли с възмущение Чет. — Заради една тъпа гаднярка и едно леке. И двамата са дребни риби.“

Когато вратата се затвори зад гърба му, Рурк вдигна телефона.

— Извикайте Болинджър на телефона — заповяда. — Намира се в Монтана; от секретарката му ще получите номера, на който можете да го намерите. — Зачака, като съсредоточено изучавате снимката на Елизабет. — Тери — започна направо. — Чет ще се свърже се тебе и ще ти обясни защо е необходимо да прекараш няколко дни в Санта Фе. Искам да ми докладваш всеки ден, без той да разбере. Обаждай се от хотелската стая. Има ли някакъв проблем? — Изслуша го с усмивка. — Естествено, че ще се обади; нали затова му плащам. Ще се чуем утре вечер. Успех.

Затвори телефона и се усети, че отново се е зачел в интервюто на Елизабет. Вече го знаеше почти наизуст и въпреки това всеки път, когато стигнеше до последния ред, усещаше как в гърлото му се надига жлъч. Свърза се със секретарката и й каза да покани Бойл.

— Пребих се от бързане, докато пристигна — жизнерадостно оповести Бойл. Чувстваше се много важен и беше спокоен за бъдещето си. Беше унищожил записа с Олсон и беше накарал Тони да се покори пред баща си, след което Рурк го беше поканил в Хюстън за лична среща. Настани се на канапето широко усмихнат и готов да обсъжда своя нов пост като продуцент на минисериали. — Не искам да си мислите, че съм закъснял. Секретарката ви е истински змей — накара ме да чакам поне половин час в приемната.

— Секретарката ми прави това, което й е наредено.

Студеният тон донякъде охлади Бойл. Извади един плик, в който беше списъкът с филмите, които предлагаше — основаваха се на романи, скандали в пресата или интриги в чужбина — и все така широко усмихнат ги подаде на Рурк.

Рурк не помръдна. Стоеше изправен до бюрото си и безизразно го гледаше. След миг Бойл изведнъж осъзна, че е седнал, а Рурк стои прав. Пъргаво се изправи и отново протегна плика:

— Идеи за филми. — Рурк не помръдваше и продължаваше да мълчи. Тогава Бойл бързо добави: — Разбира се, мога да ги оставя, за да ги погледнете, когато имате време.

— Имам чувството — най-после проговори Рурк, — че не четеш вестници.

— Никога не чета вестници — потвърди Бойл. Въпросът му се стори странен, но Рурк беше богат и влиятелен и имаше право да се държи странно. — Чета само клюките на Поли Перит, а веднъж седмично и репортажите на Лизи Лъвъл, но откакто напусна, престанах.

— Обаче се оказа, че не е напуснала окончателно. Защото е написала репортаж за Джок Олсон, а ти очевидно не си го чел.

— За Джок Олсон?

Рурк кимна към вестника на бюрото си и Бойл се наведе да го прочете.

— Боже Господи — промърмори. — Каква мръсница. Да го пусне зад гърба ми, след като изрично й казах…

— Какво си й казал, глупако? Как очакваше, че ще реагира, след като си унищожил записа?

— А, момент. Аз много ви уважавам, господин Рурк, но да сме наясно. Вие лично заповядахте да го унищожа и аз се подчиних.

— И си я вбесил.

— Е, не вярвам да сте очаквали, че ще изпадне във възторг.

— Това, което очаквах, нещастен идиот такъв, бе да я прикоткаш, да я накараш да се почувства красива и умна, а не измамена. Знаеш ли какво си направил? Добре беше, че ме предупреди за интервюто — явно си се досетил, че няма да го харесам — но защо не помисли, когато унищожаваше записа? Ето, виж какво пише: „Поради неизвестни причини предаването беше свалено…“ Какво си й казал, по дяволите? Заведе ли я на обяд да поговориш с нея, да я убедиш, че интервюто с Олсон не е подходящо? Сети ли се да подсетиш сина ми да й купи кожено палто и да я заведе в Амалфи, за да забрави, че материалът не е излъчен? Не си ли помисли, че нейните репортажи излизат в четиристотин вестника? Не се ли сети, че като журналист тя не разчита само на телевизията и че е пишещ човек, който има милиони читатели? Какво си направил на тази жена, за да я разяриш до такава степен, че да я накараш да напише този репортаж и директно да обяви, че интервюто е било спряно?

Бойл изпусна вестника. Бузите му хлътнаха, очите му придобиха стъклено изражение; за миг мечтаното бляскаво бъдеще се стопи в небитието, пометено от ураганния гняв на Рурк.

— Как успя да я накараш да напусне? Какво направихте двамата с Тони?

Не зная. Сбихме се и…

— Кой се сби?

— Тони и аз; не Лизи. Тя само стоеше отстрани и гледаше. Ядоса се на Тони и скъса с него, но аз нямам нищо общо с това. Даже не си спомням почти нищо от…

— Двамата с Тони сте се сбили, Елизабет е напуснала предаването, а ти нищо не си спомняш?

— Разкара Тони, не и двамата! Беше късно. Събудиха ме — бях пил и бях много разстроен. Наистина нищо не си спомням. Има ли някакво значение? Нищо, че е напуснала предаването, нали имаме записи до края на годината, а после можем да пуснем и някои стари. Само трябва да намерим спонсори… Освен това държа Тони под контрол; зная как да се оправям с него. Никой не го познава по-добре от мене; няма по-добър продуцент…

— Престани да хленчиш. Сгазил си лука и с тебе е свършено. Много добре го знаеш. Наех те, за да изпълниш две много прости неща: да държиш Тони под око и да поддържаш рейтинга му висок, докато не му намеря друго подходящо занимание. Ти се провали и в двете. Поставих ти още по-проста задача — да направиш така, че един запис да изчезне от студиото — и тука се провали. Махай се. До вечерта искам да си напуснал кабинета. Утре ще намеря с кого да те заместя.

— Не можете да го направите, господин Рурк! Имате нужда от мене! Почакайте, аз си изпълних задълженията: наблюдавах Тони и ви докладвах какво прави и тук, и в Европа; редактирах репортажите му; свързах го с много политици, така че ако реши да се захване с политика… — рязко спря, когато забеляза израза на Рурк.

— Преди да напуснеш окончателно, обади се на секретарката, приготвил съм ти чек. Повече не искам да те виждам и чувам. Ако си позволиш да предадеш на някого дори част от този разговор или да напишеш мемоари за своя живот като продуцент на Тони, или изобщо да публикуваш нещо, което да има отношение към мен или към сина ми, ще те унищожа. Ясно ли е?

Бойл мълчеше.

— Зададох ти конкретен въпрос.

— Да. Ясно… е.

— Тогава вън.

Бойл тръгна към вратата, но спря, върна се да прибере своите идеи за сериали и изчезна.

Рурк отново включи интеркома.

— Обади се на сина ми и му предай, че довечера го очаквам у дома. Ако ме търси преди това — няма ме. Но преди това искам да ме свържеш с Нат Полак.

Застана до бюрото и отново започна да потропва с пръсти. След малко телефонът иззвъня.

— Господин Рурк — обади се Полак, — радвам се да ви чуя. Отдавна…

— Нат, имам нужда от продуцент за три месеца. Нищо особено, по-голямата част от предаването вече е заснета. Разбрах, че в момента нямаш работа; ще го поемеш ли?

— Слуховете бързо се разпространяват. Какво предаване?

— „Антъни“.

Полак подсвирна.

— Бо да не е умрял?

— И така може да се каже. Напусна предаването и Тони има нужда от някого, за да завърши сезона.

— А татенцето му помага.

— За това сме ние, бащите, Нат.

— Откъде разбрахте, че нямам работа?

— Един от моите хора ми каза. Нямам намерение да обсъждам личния ти живот — постарал си се добре да се сплескаш — и обещавам да ти намеря предаване за следващия сезон, ако сега довършиш това, без да задаваш въпроси.

— Само за три месеца? До края на сезона?

— Точно така. Предаването няма да се излъчва повече.

Полак отново подсвирна.

— Рейтингът му се покачваше. Да не е свързано с изчезването на прекрасната дама?

— Предупредих те, че не искам въпроси.

— Вярно. Може ли поне да попитам кога започвам.

— Утре сутринта. Двайсет хиляди за три месеца. Тони ще направи няколко предавания на живо. Всичко останало е заснето.

— Има ли достатъчно за три месеца?

— Почти. Ако записите не стигнат — използвай стари.

— Къде ще работя?

— В кабинета на Бойл. Той всеки момент ще го освободи.

— Добре. Ще се справя.

— Дръж ме в течение. Очаквам редовни доклади.

— За какво?

— За всичко, което ти се стори по-особено. И помисли какво предаване искаш за следващата година.

— Добре. Скоро ще ви се обадя. И благодарности. — Рурк не отговори. Полак чу само леко изщракване, когато от другата страна затвориха телефона.

Бавно остави слушалката. „Антъни“ беше на екрана от десет години — достатъчно дълъг живот за едно предаване. Явно се беше случило нещо, но никой не знаеше точно какво; даже Поли Перит беше объркана — не беше доволна от официалната версия, че Лъвъл е била уволнена за неподчинение. Поне той беше извадил късмет. Крайно време беше — след толкова години чакане. Значи „Антъни“ слизаше от екрана, и то без предупреждение.

 

 

Смрачаваше се, когато Холи се прибираше след вечерята със Сол и Хедър. За миг се задържа пред входната врата. Вечерта беше топла, тиха, на небето се появиха първите звезди. И колкото повече ги наблюдаваше, толкова по-ярки й изглеждаха. Вълшебни, тайнствени, недосегаеми за обикновените простосмъртни, те я караха да се чувства безумно щастлива. Но от миризмата на борова смола се чувстваше тъжна и нервна.

„Искам всичко. Искам да направя всичко и всичко да видя, да опитам всички храни, да обичам безумно и да бъда обичана… Искам да се случи веднага. Не искам да чакам повече.“

Усети, че захладня. Трепна и посегна да отключи входната врата, но преди да превърти ключа, зад гърба й изскърцаха автомобилни гуми. Обърна се и видя Тони Рурк да спира колата си на алеята пред тяхната къща.

Холи затаи дъх. Беше толкова красив. Познаваше го отдавна, но напоследък го виждаше само по телевизията. Сега Тони слезе от колата и се усмихна толкова тъжно, че сърцето й се сви.

— Съжалявам… но мама… не е у дома…

— Може ли да я почакам? — попита той със същата тъжна усмивка.

— Тя е извън града. Замина за Сан Франциско.

Усмивката му веднага се стопи.

— В Сан Франциско?

— На запис… — Холи мъчително преглътна. Беше й трудно да разговаря с него, защото искаше, а не можеше да му каже, че й е липсвал; че непрекъснато мисли за него и че пред него момчетата в училище изглеждат толкова глупави и незрели; искаше също така да попита защо е тъжен. Вместо това каза само: — Има запис утре сутринта и ще се прибере чак следобед.

Устните му тъжно се отпуснаха.

— Съжалявам… — каза той. — Надявах се да я намеря вкъщи; нали е неделя вечер. Исках да й се извиня.

— Да й се извиниш? За какво?

Веждите на Тони се събраха.

— Не ти ли е казала?

— За твоето предаване? Каза, че е имала проблеми с Бо, а ти не си я подкрепил. Нали не сте скарани?

— Не, но… Никога не сме се карали; бяхме добри приятели, колеги и партньори. Майка ти не ме разбра правилно, разсърди се и си отиде. Почувствах се толкова самотен, Холи, защото си помислих, че тя вече не ме харесва. Затова исках да й поискам прошка… — Тони задържа ръката й в своята. — Не знаех, че не е вкъщи.

Холи се изчерви и издърпа ръката си, но след малко съжали — толкова беше приятно докосването на неговата ръка.

— Мама се връща утре. Защо не останеш в града и не я изчакаш?

Той поклати глава.

— Получих заповед от баща ми веднага да замина за Хюстън. — Усмихна й се обезоръжаващо. — В такива случаи винаги имам чувството, че ще ми дърпа ушите.

Холи имаше желание да го защити.

— Защо не заминеш за Хюстън утре?

Той отново поклати глава.

— Вече наруших заповедта му. Трябваше да съм при него още тази вечер. Холи, би ли ми дала нещо за пиене? Разрешават ли ти да черпиш приятелите си със скоч, или ще бъда обвинен, че развращавам малолетни?

— Не ставай смешен — разсърди се тя. — Заповядай, влез. Гладен ли си? Искаш ли да ти приготвя нещо? А и от обяд остана…

Телефонът иззвъня и Холи бързо изтича в дневната.

— Само проверявам дали си се прибрала. — Беше Сол. — Когато една красива млада жена ми отказва да я изпратя…

— … като истински кавалер й се обаждаш по телефона. Много си мил, Сол, но всеки път казваш едно и също.

— Защото винаги изпитвам чувство на вина. Не забравяй, че идвам от Ню Йорк.

— Как бих могла да го забравя. Не се тревожи, поразходих се малко и се чувствам прекрасно.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

— Стори ми се, че си тичала.

— Бях навън. Гледах звездите, когато телефонът звънна, и се втурнах да вдигна слушалката. Сол, престани, по-лош си и от мама.

— Сигурно. Добре, сладка моя, до скоро. Много ни беше приятно, че дойде. Знаеш, че винаги ти се радваме.

— И на мене ми беше приятно. Предай поздрави на Хедър. Благодаря ти за всичко. — Остави слушалката, обърна се към вратата и срещна погледа на Тони. Беше я последвал в дневната и веднага си отбеляза наум, че тя нищо не спомена за него.

„Сега имаме наша тайна“ — помисли си тя и каза:

— Имаме паеля. Помниш ли, веднъж беше дошъл да изведеш мама на вечеря и пак имахме паеля. Опитах се да ви задържа вкъщи, но не успях. Е, гладен ли си?

— С удоволствие бих хапнал. — Тони отново се усмихна, но вече не тъжно, а по-скоро лукаво, като че ли беше намислил нещо. — Разбира се, че си спомням за онзи път. Много исках да останем, но майка ти предпочиташе да излезем навън. Само не си спомням къде вечеряхме.

— В „Ранчо Енкантадо“ — припомни му Холи и отвори хладилника. Искаше да изглежда спокойна, но почти трепереше от вълнение. От години мечтаеше да остане с Тони насаме и дори си измисляше въображаеми разговори. Не очакваше, че ще бъде чак толкова хубаво.

Той отпи от скоча и седна на кръглата маса, където преди много, много време беше наблюдавал как Елизабет приготвя обяд за него и за Мат. Сега Холи нареди в голяма чиния тънко нарязана шунка и сирене, парченца авокадо, кръгчета от червени чушки, а в центъра — купчина картофени кюфтенца.

— Боже, каква вкуснотия! Нали ще хапнеш с мене?

— Не, тъкмо се прибирам от вечеря у приятели.

— Тези, които се обадиха по телефона?

Тя кимна.

— Хапнахме по-рано, за да имам време да се поупражнявам преди сън.

Тони се хранеше лакомо, все едно че не беше ял от седмици, но през цялото време не сваляше от нея лукавия си поглед.

— Холи, ще ми изпееш ли нещо?

— Разбира се. Искаш ли да свиря на пиано или предпочиташ без акомпанимент?

— Без акомпанимент.

Холи започна с френска народна песен. Тони не откъсваше очи от нея — беше толкова сладка и съблазнителна. Беше потресен от красотата й. Пред него седеше млада жена, една млада и невинна Елизабет. Пепеляворусата коса се стелеше като коприна на раменете й, устата й беше широка, нежна и уязвима, а сивите очи… Сивите очи, приковани в неговите, бяха пълни с обожание.

Тони забрави за пустотата и безсилието, които го измъчваха последния месец, когато непрекъснато пиеше, за да изтрие от паметта си думите на Елизабет и презрението, изписано на лицето й. Забрави страховете за бъдещето на „Антъни“, унижението да работи с Бо, който се бе оказал поставено от баща му лице, забрави и безпрекословната заповед да се яви в Хюстън. Всичко изчезна в светлата кухня. Остана само красивото момиче отсреща. Знаеше, че лекото поруменяване на прозрачната й кожа се дължи на присъствието не на друг, а на Тони Рурк.

— Скъпа Холи — гласът му трепна, — каква трогателна песен. За малко да ме разплачеш.

— О! — Тя засия. — Благодаря ти. Не мога да ти опиша колко е важно за мен твоето одобрение.

— А аз не мога да ти опиша какво означава за мене твоето пеене. — Той се наведе напред. — Може ли да те помоля за още една услуга?

— Разбира се.

— Може ли още едно питие, преди да си тръгна…

— Но… не предпочиташ ли кафе? А бисквити? Или по-добре сладолед?

— Не, мила. Но с удоволствие бих се преместил в дневната. Нали не възразяваш?

— Разбира се, там е много по-удобно. Все пак искаш ли кафе?

— Само ако ми правиш компания.

— Добре.

Той пренесе чашата с уиски, тя — поднос с каничка кафе и две големи чаши. Настаниха се в двата края на мекото канапе. Холи включи осветлението на терасата и пред тях се очерта красивата гледка на тъмнозелените дървета.

— Жалко, че в стаята е толкова светло — каза Тони. — Не можем да се насладим на градината.

Холи изгаси осветлението в хола и останаха на приглушената светлина на фенерите на терасата. Тони се облегна назад, разхлаби вратовръзката си и протегна крака.

— За пръв път от един месец се чувствам толкова спокоен — каза. — Благодаря ти, мила Холи.

— Радвам се. — Лицето й пламтеше. Стисна ръцете си между коленете, за да скрие треперенето им.

— Разкажи ми за себе си — помоли той. — Разбрах, че ще следваш в Джулиард. А после какво смяташ да правиш?

— Всичко.

Холи наля кафе и започна да говори. Отначало се притесняваше, но постепенно се отпусна. Разказа му за мечтата си да учи пеене, за любимите книги и музика, за концертите и оперите, в които мечтаеше да участва.

— Продължавай — каза Тони, когато тя спря. Наля си още една чаша уиски, постави ръка на облегалката на канапето и се наведе към нея. — Искам да науча всичко за тебе. Ти си най-необикновената жена, която познавам — изключително красива, а и този глас!… Разкажи ми всичко за себе си, мила Холи…

Тя усети, че й премалява. Гласът му беше дълбок и нежен като кадифе и я обгръщаше от всички страни.

— Не зная какво още…

— Кажи ми какви накити обичаш, какви дрехи? Какви парфюми предпочиташ? Имаш ли си приятел?

Вече не се говореше за заминаване в Хюстън. Холи имаше чувството, че са се сбъднали всичките й мечти: Тони Рурк беше с нея и нито му беше скучно, нито бързаше да си отиде; изглежда дори му беше интересно това, което тя казваше. Беше си свалил сакото, нави си ръкавите на ризата и внимателно я слушаше, леко приведен напред.

— Имам чувството, че всичко е пред мене. Засега не си представям много ясно бъдещето, но усещам, че ще бъде нещо изключително прекрасно и вълнуващо…

— Всичко това — обади се той — е като вълшебна приказка… Имаш нужда от човек, който да ти покаже какво представлява светът.

— Да, вярно е. Толкова много неща трябва да се научат, да се видят, да се изпитат… — Тя споделяше с него тайни, които преди бе споделяла само с Лус. Опиянена от ласката на разбиращите очи на Тони и кадифения му глас, имаше чувството, че говори пред себе си. Седеше тихо и внимателно попиваше всяка нейна дума и тя се чувстваше в пълна безопасност. Имаше усещането, че двамата са единствените хора на света, а всичко останало е далечно и неясно.

„Искам да ме целуне — помисли си Холи. — Защо е седнал толкова далече от мен?“

Внезапно тази мисъл я изплаши и тя леко поклати глава.

— Непрекъснато говоря, а ти нищо не каза за себе си.

— После — отвърна Тони. — За пръв път разговаряме така. А защо — спокойно продължи той — да не те поканя в моето предаване? Млада жена, в началото на своята кариера…

— Ох… — възклицанието премина в продължителна въздишка. — Как ще ме поканиш? Не съм известна личност, никой не ме познава…

— Нали аз те познавам?

— Ами твоят продуцент, Бо, няма ли да има нещо против?

— Само аз решавам кого да поканя. Никой друг. Не помниш ли, че предаването се казва „Антъни“? Остави това на мене, моя прекрасна Холи. Ще те направя известна. Хората ще ме забравят и един ден ще си спомнят само, че съм открил Холи Лъвъл. Сладка Холи, толкова изискана и вълнуваща…

— О, недей — прошепна тя. Доплака й се, дишаше учестено, а сърцето й силно туптеше. — Не казвай неща, които не мислиш…

— Никога не бих те излъгал. Ти си като мечта, сбъднат сън, който съм чакал през целия си живот. Случайно дойдох в тази къща и попаднах на едно видение много по-изящно, топло и лъчезарно, отколкото очаквах. Пустинно цвете, скрито от чужди погледи, очакващо да бъде открито. Благодаря на Бога, че те намерих, скъпа Холи. Способна си да направиш дните ярки, а нощите — още по-ярки за всеки мъж, който…

— Не всеки мъж — прошепна тя.

Тони се премести по-близо до нея.

— Разбира се, ти си прекалено взискателна, за да обичаш който и да е мъж — нежно докосна с върховете на пръстите си веждите й, след което очерта извивката им, продължи по деликатните страни и стигна до изящната брадичка.

Холи затвори очи. Усещаше как се разтапя и се притисна към Тони. Повдигна се и го прегърна, но не беше сигурна, че прави каквото трябва. Затова отпусна ръце в скута си и зачака. Неспособна да помръдне, имаше чувството, че под нея се е разтворила бездна, а тя бавно пада надолу в тъмнината, където нямаше нищо, освен докосването на неговите пръсти, които изпращаха пулсиращи тръпки по цялото й тяло. Устните й се разтвориха в очакване и тя прошепна:

— Тони… Тони…

Той пъхна ръка под раменете й и я накара да се отпусне върху канапето. Наведе се и леко докосна устните й, като се стараеше да не бърза. Устните й леко трепнаха под неговите, но това още не беше целувка. С предпазливи пръсти започна бавно да разкопчава дългата редица малки копченца на роклята, като ги броеше едно по едно.

— Четирийсет са — прошепна Холи и се опита да се изправи.

— Скъпа Холи — мърмореше той. — Сладка моя вълшебнице, направила си ми магия… Не се страхувай, няма да ти причиня болка… Никога не бих те наранил… само искам да те обичам…

Накрая разкопча роклята и бавно я измъкна през главата й. Кожата й беше топла и нежна като коприна. Тя трепна, когато разкопча сутиена й и освободи малките нежни гърди… Бяха като гърдите на Елизабет…

За Холи стаята беше потънала в мрак; ушите й бучаха; цялата трепереше и дишаше учестено. За нищо не мислеше, просто се бе оставила на чувствата да я водят. Хладният ветрец от отворената врата на терасата докосна гърдите й и тя се протегна към Тони, за да ги затопли с ръцете си. Усещаше ръцете и дъха му; никога не бе позволявала на момчетата да пипат гърдите й, но понякога си представяше как я докосва неизвестен мъж или Тони Рурк. Точно това се случи сега, когато той сведе устни към тях…

Но той не я докосна. Холи имаше чувството, че ще се пръсне — толкова беше напрегната. „Тони, моля те, докосни ме; целуни ме, Тони. Не мога повече да чакам…“

Отвори очи и го видя надвесен над себе си. Тъмните му очи внимателно разглеждаха тялото й, разтворено пред него като чашка на цвете.

— Господи — промърмори той, — толкова крехка и съвършена, като порцеланова кукличка… — Плъзна ръце под кръста й, повдигна я леко и внимателно смъкна чорапогащника й. Действаше бавно, с движения, които възпламеняваха кожата й.

Мълчаливо я изпиваше с поглед от копринените коси до дългите крака. Имаше желание да се впие в нея като пиявица и да я разкъса, да проникне със сила в това крехко тяло. Но продължи да я наблюдава с онази лукава усмивка, която цяла вечер не слизаше от устните му. Забеляза лекото потрепване на мускулите, изписаната в очите й молба. Значи го желаеше, молеше да я вземе.

Изправи се и бързо смъкна дрехите си. Когато се обърна, Холи беше затворила очи — също като Елизабет първия път. — Той се отпусна до нея и тихо зашепна името й, а езикът му си играеше с нежното й ухо. След това се наведе към гърдите й и започна да ги целува, пое ги в уста и ги засмука, докато от устните й не се откъсна тихо, накъсано стенание. Повдигна се на лакът и разтвори краката й като леко ги галеше от вътрешната страна. След малко Тони Рурк се отпусна върху изящното тяло на Холи Лъвъл. „Елизабет“ — помисли той и безмилостно проникна в нея.

Холи извика; имаше чувството, че я прорязва с нож. Желанието си отиде, очите й се насълзиха, тялото й бе вцепенено от пронизващата болка, а Тони енергично се движеше в нея. „Какво правя?“ — мина през съзнанието й.

След малко въпреки болката тя си спомни. Тони. Тони я любеше. От години бе мечтала за този миг и той дойде. Значи всичко трябваше да бъда много красиво, защото Тони я обичаше. Просто трябваше да изчака и да внимава да не го разочарова. После всичко щеше да бъде прекрасно, както си го бе представяла в мечтите си.

Разтвори крака и повдигна бедрата си нагоре, въпреки че така я болеше още повече. Отвори очи и се опита да се усмихне.

— Тони — прошепнаха устните й, — обичам те.