Джудит Майкъл
Интимно (19)

Глава 19

Холи и Питър вече чакаха в ресторанта. Мат ги прегърна силно и изпита облекчение, когато те без колебание отвърнаха на прегръдката му.

— Извинявайте за закъснението — каза. — Трябваше да завърша репортажа и да го изпратя с „Федерал Експрес“. И двамата изглеждате чудесно. Холи, станала си още по-красива, но си малко бледичка. Питър, да не си се подстригвал сам?

— Татко, успокой се — изръмжа той. — Ние те обичаме.

Мат ги прегърна през раменете и попита:

— Има ли гладни?

— Винаги съм гладен — въздъхна Питър. — Надявах се, че като изляза от пубертета, ще престана да се тъпча толкова, но изглежда ще трябва да се примиря. Цял живот ще си остана лаком. — Намериха си маса в една ниша с изглед към залива. — Извинявайте за облаците. Бях поръчал слънчево време и лек ветрец.

Баща му се усмихна.

— Простено ти е. Прочетох статията ти за жилището на навахо; страхотна е. Но да си призная така и не разбрах защо си включил мита за сътворението на света.

— Не смятах да го използвам тук, защото го разглеждам в отделна статия, която ще излезе от печат през есента. Тъпият редактор не е разбрал и го е включил в този материал. Интересно дали мога да съдя списанието?

— Надали. Пак си извадил късмет, че не са вмъкнали в статията ти част от изследване върху технологията за консервиране на свинско месо.

Всички се засмяха, включително и Холи, и Мат най-после се отпусна. Всичко беше както преди, а децата бяха просто чудесни: добри, умни, чаровни. Докато келнерът сервираше салатите, той си помисли, че щеше да му е приятно да общува с тях дори и да не бяха негови деца. Одобрително огледа обстановката: снежнобяла покривка, син лиможки порцелан и изящна ваза с една-единствена перуника.

— Всичко е много стилно — каза той и попита Питър: — Често ли идваш тук?

— Това е любимото място на мама.

— Е, тя винаги е имала отличен вкус — замислено изрече Мат след кратка пауза. После подробно разпита Питър за лекциите му, така че до края на обяда разговаряха само на безопасни теми.

— Сега отивам на семинар — обяви Питър, когато си изпиха кафето, — но ще ви чакам в два часа, за да ви покажа новия си апартамент. Очаквам вашето одобрение.

— За какво? — попита Мат.

— Ще видите.

Оставиха го пред сградата на университета и Мат се обърна към Холи, която се усмихваше на седалката до него.

— Знаеш ли за какво става дума?

— Питър сам ще ти каже — отвърна тя. — Тайната е негова, не моя. Не се тревожи, не е нещо страшно.

— А в твоя живот има ли нещо страшно? — тихо попита Мат.

Холи се изчерви.

— Не.

— Струва ми се, че нещо се е случило, скъпа. Не те насилвам да ми разкажеш какво е то, но поне кажи дали не мога да ти помогна.

Холи поклати глава.

— А ще ми кажеш ли защо си спряла да пееш?

— Откъде разбра? Изрично помолих мама да не ти казва.

— Не го зная от нея. Сол ми каза. Искаш ли да поговорим за това?

— Не. — Мат не отговори и Холи повиши глас: — Наистина съжалявам! Ако можех, веднага щях да ти кажа, но по-добре не ме питай! — По страните й потекоха сълзи като блестящи капчици роса. — Моля те! В никакъв случай не мога да ти кажа…

— Няма нищо, миличка, не се тревожи — бързо изрече Мат и я прегърна.

Холи постави ръка на рамото му.

— Просто се случи едно нещо и аз не мога да… — Той извади кърпичка и й я подаде. — Благодаря ти. С никого не мога да говоря за това, освен с мама.

Мат почувства, че малко ревнува.

— Радвам се, че поне с нея можеш да споделяш. Щеше да е ужасно, ако изобщо с никого не можеше да говориш.

— О, добре, че разбираш. — Холи притисна бузата си до рамото му. — Не зная защо спрях да пея. Много съжалявам. Музиката ми липсва. Все едно че съм загубила част от себе си. Но когато се опитам — нищо не се получава. Онемяла съм отвътре — там, откъдето започва музиката — и не зная какво да правя.

— Значи каквото и да ти се е случило, още те боли — каза Мат. — Дълбоко в сърцето. А музиката продължава да е в тебе, но е като пленена птица и само чака да я освободиш.

Холи вдигна поглед към него.

— И мама казва същото.

— Наистина ли? Е, ние с майка ти често мислим по един и същи начин.

Без да отмества от него поглед, Холи попита:

— Тогава защо не се прибереш вкъщи?

Той се намръщи.

— Майка ти не ти ли е казала, че…

Какво?

— Че иска да се разведем?

— Е, да, но… О, не зная. Това беше отдавна. Не сме говорили за това, откакто излезе онази статия. Каза ми, че разбрала от Сол, че ти наистина нищо не си подозирал. Не вярвам оттогава да е разговаряла с адвоката си за развода.

— Холи, доколкото ми е известно, тя наистина иска развод.

— А ти?

Той мълчаливо я прегърна.

— Не зная — отвърна накрая. — Не зная какво искам. Всичко се промени така внезапно. Все още не съм се ориентирал. Тъкмо реша, че знам какво искам, и в следващия момент всичко се обърква отново.

— Познато ми е това чувство — прошепна Холи. — Липсва ли ти миналото, животът в Хюстън?

— В известен смисъл някои неща ми липсват. На първо място работата. Знаеш ли, Холи, откакто завърших университета, всяка сутрин се събуждах с чувството, че трябва да работя, че хората разчитат на мене… — Той се засмя тъжно. — Сега се чувствам изхвърлен зад борда.

Тя се усмихна.

— Точно така би се изразила и мама.

— Нали? Е, точно така се чувствам. Липсва ми да бъда в центъра на събитията, на властта. Не съм бил чак толкова важен, колкото си въобразявах, но имах известно влияние. Бях част от една система, която правеше новините, не само ги отразяваше. Не е лесно да напуснеш всичко това и да не ти липсва.

— И да се чудиш дали не си сбъркал, когато си се отказал.

— Не. Сигурен съм, че не съм сбъркал. Нито за работата, нито за останалото. Просто ми липсва нещо, но не зная какво. Освен това не съм сигурен какво точно искам; не зная кое е истина, кое — мираж, който ще изчезне в мига, в който се доближа до него. — Приглади косата й и я целуна по челото. — Както виждаш, има много неща, за които трябва да помисля.

— Ами мама?

— И за нея също. Но ние с майка ти сме се променили, Холи. Не съм сигурен дали е възможно да се възстанови загубеното в нашите отношения.

— Нали точно в подобен момент купихте „Чифтейн“? — Мат кимна. — Е, щом като тогава успяхте, защо да не стане и сега?

Той се усмихна.

— Не зная. Като го чувам от тебе, ми изглежда толкова лесно. Но преди това трябва да намерим пътя един към друг през дебрите на годините, през които бяхме разделени, на недоразуменията, личните… — той спря и Холи довърши:

— … любовни връзки.

— Да.

Тя потрепери.

— Хайде да говорим за нещо друго.

— Отклонихме се от въпроса за твоето пеене.

— И за това не ми се говори. Кажи ми къде точно в Европа смяташ да отидеш? Как ти завиждам!

— Много скоро, когато завършиш училище, и ти ще видиш Европа. Аз отивам да се поразходя из Париж; надявам се за две седмици да забравя Тексас, Америка и думата „вестник“. Може да остана и повече време.

— Мама също беше в Париж и Рим.

— Да, зная.

— Наистина ли толкова много приличам на нея?

— Виждала си нейни снимки, когато беше на твоята възраст, и знаеш, че е така. Извивката на веждите, усмивката… дори гледаш по същия начин, когато научиш нещо интересно: очите ти стават като сиви перли, изпълнени със светлина.

Холи попита колебливо:

— Знаеш ли какво щеше да каже Питър, ако беше тук?

— Какво?

— Че говориш като влюбен.

В първия момент Мат нищо не каза.

— Мислиш ли? — попита след малко. — Е, и за това също трябва да помисля.

Холи се изправи на седалката.

— Искаш ли да се поразходим с колата?

— Разбира се. Имаме още половин час до срещата с Питър. — Мат запали мотора. — Холи, рано или късно всички рани заздравяват и музиката в душите ни се връща. Зная, че звучи банално, но е вярно. Времето лекува всичко. Не че човек забравя, просто оставя неприятностите във вчерашния ден, после в миналата седмица, миналата година и така постепенно ги преодолява. Едва след това можеш да се върнеш назад и да прецениш какво са ти причинили и да ги включиш в житейския опит на личността Холи Лъвъл. Ако имаш късмет, можеш много да научиш от грешките си. Ако не — просто ги повтаряш. Надявам се, че ти имаш късмет. — Излязоха на широката улица пред университета и Мат каза: — Ето това е сградата, на която винаги съм се възхищавал. Погледни само какви изящни арки. Прилича повече на испанска църква, а не на университетска сграда, нали?

Холи се наведе и го целуна по бузата.

— Благодаря ти — каза. — Толкова те обичам, татко.

Когато се върнаха, Питър вече ги чакаше.

— Знаеш ли, поговорихме си и стигнахме до извода — каза той, докато отключваше вратата на апартамента си, — че възрастните мъже и жени се посвещават един на друг. — Вътре ги посрещна Мая. Беше в синя рокля с цвета на небето на Санта Фе, а очите й гледаха умоляващо и с надежда.

Без да се колебае, Мат я прегърна.

— Скъпа моя — каза той, — значи ти си причината Питър да изглежда толкова добре. — Погледна към Питър и попита: — Посвещават се? Да не сте се оженили?

— Не! — тихо отвърна Мая, както беше притисната към гърдите му.

— За всичко има време. Засега се спряхме на този етап от посвещението. Но и другото няма да ни се размине. Решихме по-късно да се оженим. Разбираш ли — каза Питър и в очите му се появи нежност, каквато Мат не беше виждал преди, — имам нужда от нея, а и тя казва, че не можела без мене. Е, разбира се, няма да умрем, ако не сме заедно, но знаеш ли колко е прекрасно да се събудиш сутрин и да видиш до себе си някого, когото обичаш, и знаеш, че ви очаква цял един прекрасен ден! — Замислено погледна Мат. — Разбира се, че знаеш. И при вас с мама беше така.

След малко Мат пусна Мая и попита:

— А какво мислят родителите ти?

— Не са много доволни — простичко каза тя. — Но харесват Питър, а в Нуево всичко е толкова неустановено, че нямат време да се ядосват с мене. Даже в известен смисъл са доволни, че ме прехвърлиха на Питър.

Разказаха на Мат за курса, който Мая щеше да посещава през есента, а Холи ги наблюдаваше съсредоточено, като че искаше завинаги да запомни сиянието, което се излъчваше от очите им. Мат с носталгия си спомни как те двамата с Елизабет — малко по-големи от Мая и Питър в момента — също бяха започнали да живеят заедно.

Дали ще успеят да запазят любовта си? Засега никой нищо не можеше да каже. Протегна ръце, прегърна ги и ги целуна.

Елизабет беше в Нуево, когато се обади Сол. Крещейки, за да може тя да го чуе през шума, който навлизаше през прозорците на Изабел, той й разказа историята на Мат.

— Обади ми се преди десет минути и каза, че е започнал да пише материала. Вчера е бил в Лае Крусес. Очаква губернаторът всеки момент да се обади на Изабел. Исках пръв да ти съобщя новините. А сега най-важното. Слушаш ли ме внимателно?

— Да.

— Рурк отпуска хиляда акра… Корпорация „Нуево“… тя ще построи и ще бъде собственик на курорта… Разбра ли, Елизабет? Още ли си там? Хей! Има ли жив човек на телефона?

— Надявам се — отвърна Елизабет. — Не мога да повярвам… Той се е съгласил на всичко това?

— Вече е подписал документите за даряване на земята. Вероятно в същия този момент Лейдлоу звъни на Изабел, за да й каже веднага да започне да организира корпорацията и да се разберат за преместването на града. Освен това трябва да се намери добър предприемач. Лейдлоу вече се е срещнал с неколцина кандидати.

— Сол, искам ти да кажеш всичко това на Изабел. Нали не възразяваш? Чакай да я извикам. — Тя остави телефонната слушалка. Ръцете й трепереха. Надяваха се най-много да получат земя за новия град; никога не бяха мечтали за подобно развитие на нещата. И всичко това беше направил Мат! — Изабел! — извика. — Ела, Сол иска да ти каже нещо.

Изабел се появи от спалнята, където прибираше книги в кашони.

— Божичко, приличаш на дете, което току-що си е видяло подаръка за Коледа!

— Ето! Чуй сама! — Елизабет й подаде слушалката и излезе. След тихата зима долината отново бе разтърсена от строителния екип на Олсон. Прах, бензинови пари и черен дим затъмняваха слънчевата светлина; реката беше кафява и пълна с мръсотии; огромни булдозери и камиони кръстосваха разораната земя; цареше оглушителна какофония. Оставаха само два месеца до завършването на язовира. Но днес за пръв път Елизабет се отнасяше спокойно към този факт.

— Всичко ще се промени — каза Изабел и застана до нея. — Сега всичко това е наше! Наше! Господи! — Бързо прегърна Елизабет. — Победихме! Можеш ли да повярваш? Ти победи. Ще ти издигнем паметник с химикалка в ръка: „На Елизабет Велика!“

— Престани — засмя се Елизабет, — защото мога да ти повярвам. Всички участваха в борбата и победиха, Изабел. Спечели градът, а не аз.

— Чакай! Още не съм ти казала всичко. Сол получил съобщение, че си възстановена във всички вестници. Той смята да…

— Какво? — Елизабет я сграбчи за ръката. — Откъде знае Сол?

— Обадил се Пол Маркам. Искал да говори с тебе, но попаднал на Хедър, а тя казала на Сол. Мат се бил обадил на Маркам от Пало Алто и му разказал за срещата с губернатора. Обещал да им изпрати копие от материала, когато го завърши.

— Мат се е обаждал на Маркам?

— Обадил се е също така в Агенцията по печата — допълни Изабел — и е казал същото, което и на Маркам. Още ли искаш да се разведеш?

— От известно време не съм се занимавала с този проблем. — Погледът на Елизабет се отмести към облаците прах, които се издигаха над бъдещата язовирна стена. — Но скоро ще трябва да взема някакво решение.

— Няма да е зле — спокойно каза Изабел, — въпреки че не си спомням да ти беше необходимо толкова много време, за да решиш дали да се бориш за интересите на Нуево.

Елизабет се обърна и учудено я изгледа.

— Какво общо имат двете неща?

— Хайде, престани, умнице моя, много добре знаеш какво искам да кажа. Защо влагаш повече усилия за защита на нашите интереси, отколкото да спасиш брака си?

— Повече усилия… Не зная. Никога не си ми го казвала преди.

— Защото не се бях замисляла. Но сега, когато споменах, че ти победи, изведнъж се сетих. Обикновено по-бързо схващам.

— Има голяма разлика, Изабел. Мат искаше да приспособя живота си към неговия. С Нуево беше съвсем различно; това беше една благородна кауза, която исках да спечели. Мислиш ли, че щях да напиша интервюто с Джок, ако водех живот на съпруга на главния издател на „Рурк Ентърпрайсиз“? Успях да помогна, защото си бях спечелила име — но не като нечия съпруга, а като самостоятелна личност и професионалист.

— Всичко, което казваш, е вярно.

— Тогава?

— Просто се чудя защо не положи същите усилия да намериш компромисно решение, както направихме с Нуево?

Елизабет мълчаливо изтупа джинсите си.

— Е, помисли си — каза накрая Изабел, — в края на краищата няма за къде да се бърза; нямаше го само десет месеца.

— Той си има Никол — тихо се обади след малко Елизабет.

— А ти си имаше Тони.

— Но той никога не е бил нещо повече от…

— … мъж, с когото си се сближила, защото си се чувствала сама и изоставена. Може би и за Мат връзката с Никол е била нещо подобно. Спомням си, че ти не се отказа от него окончателно, но и не замина за Хюстън, когато той те помоли. Освен това не направи нищо, за да запазиш вашите отношения. Не мога да си обясня защо постъпи така. А ти знаеш ли?

Елизабет погледна долината през прашния облак, който закриваше планината.

— Мисля, че се страхувах да се боря за него. Боях се да не го загубя, защото там той се чувстваше в свои води. Така постепенно се отказах. От къде на къде да се състезавам с чужди жени за собствения си съпруг? Надявах се, че този вид съперничество приключи, когато се оженихме.

— Така е само в идеалния случай, но не и в реалния живот — сухо отбеляза Изабел.

— Има и нещо друго. Не бях сигурна, че ще се чувствам добре, ако изцяло се посветя на неговите интереси и забравя за себе си. Ако единствената ми гордост в живота беше прочутият и всемогъщ Мат Лъвъл, все едно да кажа: „Вижте колко съм важна, защото ме обича един важен човек.“ Предпочитам да се гордея, защото съм самата аз, а не само съпруга на Мат. — Елизабет замълча; след малко вдигна рамене и завърши: — Не зная дали всичко това ми дава достатъчно основания, за да не хукна след него, но навремето поне ми се струваше, че е така.

— В общи линии си права, но непрекъснато пропускаш да споменеш любовта. Или онова, което сте постигнали заедно. И това ли е без значение?

Елизабет се намръщи.

— Трябва да помисля. Искам да се прибера у дома, Изабел. — Бръчката на челото й стана още по-дълбока. — Не разбирам защо… никога не съм мислила за Мат по този начин.

— Защото си прекалено вътре в нещата. Това се вижда само отвън.

Елизабет си облече пуловера.

— Ще помисля. Първо искам да се обадя на Пол. Ако пак започна да пиша по три материала седмично, трябва да се подготвя. А и ти трябва да говориш с губернатора. — Прегърна я. — Толкова се радвам за вас.

— И ние сме щастливи. Включително и за това, че имаме добри приятели. Нали ще ни помагаш, когато започнем да се местим?

— О, няма да можете да се отървете от мене. — Чуха телефона.

— Дано да е губернаторът. Ще ти се обадя по-късно. — Елизабет бързо целуна Изабел по бузата и хукна към колата. Чакаше я много работа, но най-вече искаше да помисли за себе си и за Мат. По пътя, докато минаваше покрай река Пекос, взе решение: ще замине за Хюстън и още веднъж ще говори с него. Последния път бяха останали много недоизказани мисли.

— Замина за Европа — каза Холи на майка си. Двете седяха в кухнята и белеха грах. — Каза, че за известно време искал да се махне от всички и от всичко.

— От всички? Сам ли замина?

— Абсолютно съм сигурна, че замина сам. Изобщо не спомена… други хора.

— Къде смята да отиде, когато се върне?

— Не зная. Имам чувството, че и той не е много наясно. Във всички случаи обеща да се обади.

— За колко време?

— Не зная.

— А каза ли къде точно в Европа ще бъде?

— Не. Каза, че ще пише.

Елизабет беше разочарована. Не беше предполагала, че толкова много иска да го види.

— Добре. Кажи ми, ако има някакви новини — изрече, като се опитваше гласът й да звучи спокойно. — Мислех да отскоча до Хюстън.

— Наистина ли? Мамо! Защо нищо не ми каза? И защо не каза на татко?

— Защото го реших преди няколко дни. — Елизабет изпитателно се вгледа във внезапната светлина, която озари очите на Холи. — Мислиш ли, че щеше да ми се зарадва?

— Да! Е… — лицето на дъщеря й помръкна, — не съм толкова сигурна. Струва ми се, че щеше се зарадва, но можеше и да не го разбере. Това, което казах, звучи малко странно, но…

— Искаш да кажеш, че нямаше да признае дори да му е приятно да ме види?

— Може би.

— Но вие с Питър щяхте да се зарадвате, ако бях заминала, права ли съм?

— Да — отвърна Холи. — Понякога през нощта, когато си лежа в леглото и всичко ми изглежда някак по-внушително, отколкото през деня, аз се плаша от това, че не мога да пея; мразя Тони, а в същото време го желая… — Не забеляза изражението на Елизабет. — Или може би не желая точно Тони, а някого, когото бих могла да обичам така, както се обичат Питър и Мая. Понякога си мисля, че ако поне част от живота ми отново стане нормална, например ако вие с татко се отнасяте един към друг както преди и всички отново сме заедно, тогава другото няма да изглежда толкова… ужасно. Толкова ужасно, че да не мога да го преодолея.

— И аз съм мислила за това, Холи.

— Е, и?

— Именно тогава реших да замина за Хюстън. Обаче се оказа, че няма с кого да се срещна.

— Откъде татко да знае какво си решила? — Холи почисти масата. — Всичко е толкова… сиво. Искам някой да дойде и отново да върне светлината и цветовете.

„Е, не разчитай на мен — смутено си помисли Елизабет. — Зная, беше глупаво да очаквам, че Мат седи и само чака да се обадя, но поне опитах. Каквото и да изпитва, той явно няма нужда от мен; държи се като човек, който има свой живот и планове за бъдещето. Вероятно смята, че е направил достатъчно, като е изпратил онзи материал на Пол Маркам и Агенцията по печата.“

Но още на следващия ден Елизабет изцяло се посвети на проблемите на Нуево. Там нещата се променяха като в приказка и при всяко посещение пред тях се разтваряше нова глава. Изчакваше Холи след училище, двете се качваха в колата и отиваха да видят какво ново се е случило от предишния ден.

— При нас непрекъснато става нещо — доволно се смееше Изабел.

Навсякъде кипеше трескава дейност. Язовирната стена ставаше все по-висока с всеки изминал ден; жълтите каски на работниците приличаха на малки подвижни слънца. Но най-големи бяха вълненията около земята, която Кигън Рурк беше дарил за новия град. Всичко започна няколко дни след срещата в Лае Крусес, когато от канцеларията на губернатора изпратиха първите фургони за временно настаняване на жителите на Нуево. За една нощ бе издигнат нов град. Скоро след това започнаха да пристигат доброволци, които докараха каравани и палатки, прикрепени към покривите на колите си.

Част от тях бяха студенти във ваканция, други — безработни мъже и жени, които не само искаха да помогнат, но и се надяваха на постоянна работа в бъдещия курорт или в новия град; имаше и пенсионери, които не можеха да работят в строителството, но поеха грижата за храната.

Пред палатките бяха сложени сгъваеми масички и столове, направиха огнища и долината се изпълни с аромата на печено месо и картофи. Под ръководството на Изабел и Сезар доброволците образуваха групи, които помагаха на гражданите в преместването. Изпразниха магазинчето на Гаспар и го преместиха в един фургон, където то продължи да работи.

През обедната почивка Джок Олсон обясни на група доброволци как да преместят църквата. Точно в четири часа Джок спираше работа на обекта и без да сваля работните дрехи, се местеше на строителната площадка, където щеше да бъде новият град Нуево.

Там Холи и Елизабет забравяха за всичко друго. Беше им приятно да обикалят навсякъде и да наблюдават строежа.

— Не е ли странно? — попита Холи. — Мислехме, че язовирът ще разруши градът, а сега ги строят едновременно.

— Странно, но е толкова хубаво — каза Елизабет. — Има материал за чудесен репортаж.

След една седмица внезапно пристигна Мая.

— Родителите ми се обадиха и казаха какво става. Дойдох да помагам. Питър пристига следващата седмица: взел си е няколко почивни дни, за да поработи на обекта. А сега, казвайте какво да правя?

— Всичко — усмихна се Изабел. Беше неделя сутрин. Холи и Елизабет бяха пристигнали отрано; Лус дойде да пие с тях кафе, така че Мая завари и четирите, седнали пред дървената маса в двора на Изабел. Изабел извади дебело руло хартия, за да им покаже проекта за новия град. — Губернаторът обеща следващата седмица да изпрати проектанти, за да определят електрическата и водопроводната мрежа. Повечето хора вече избраха места за домовете си, така че можем да изработим план на града. Засега е определено само мястото на църквата — надявам се завинаги да остане там. Щях да припадна, докато я местеха; през цялото време имах чувството, че ще се разпадне…

— Ама не се разпадна — обади се Лус, — ето я, вече е тук.

— Изглежда чудесно — добави Мая.

— О, засега изглежда много тъжно с тези пусти прозорци и изправена на подвижна платформа. Джок обеща до няколко дни да я поставят на новите основи, да сложат прозорци… Добро утро — поздрави Изабел влизащия Олсон. — Идваш точно навреме за кафето.

Той леко я докосна по рамото за поздрав и седна. Тя наля кафе в голяма чаша, а Холи ги наблюдаваше с интерес.

— Не си ли на работа до четири?

Той кимна.

— Точно така. Но когато работим по шест дни в седмицата, правя по-големи почивки за кафе. — Погледна скицата на града пред Изабел. — Къде сте определили място за моята къща?

— В края, близо до гората — отвърна тя. — Нали така искаше?

— Само проверявам да не сте ме забравили. А къщата на Елизабет?

— Още не съм си избрала място.

— Запазили сме голям незастроен участък — каза Изабел. — Има достатъчно време да се избира и по-късно.

— Само внимавайте магазинчетата за сувенири да не са близо до къщите — предупреди Олсон.

Всички заедно се наведоха над плана и започнаха да правят предложения, които Изабел старателно записваше, за да ги предаде на проектантите. Елизабет наблюдаваше как Олсон дава съвети и няколко пъти уж неволно докосна ръката на Изабел. „Дано да й се случи нещо хубаво“ — помисли и видя, че Холи и Лус също бяха забелязали, че нещо става.

Олсон си изпи кафето.

— Връщам се на работа, Изабел. Вече получих заповед да изравня града с булдозерите.

— Кога?

— Следващата седмица.

— А по-точно?

— Ти ще кажеш. Още колко време ви трябва?

— Какво ще кажеш за петък и събота?

Той се засмя.

— Ужасна си. Нека да е петък сутринта. Това е най-многото, което мога да обещая. — Кимна спокойно на останалите и се спусна по хълма към обекта.

Холи и Лус се спогледаха.

— Изключително приятен човек — отбеляза Лус. — Казах на мама, че нямам нищо против да се сприятели с него.

— Почувствах голямо облекчение, че имам толкова благородна дъщеря — сухо каза Изабел на Елизабет. — Но Лус е права: много приятен човек. Отдавна не бях работила с мъж, а ти много добре знаеш колко е важно за самочувствието.

Елизабет се усмихна.

— Зная, Изабел, важно е. Никога не бях допускала, че ти и Джок…

— Чакай малко! Недей да ни свързваш толкова лесно. Суеверна съм. Освен това има и друг проблем. Ами ако реша да се кандидатирам за губернатор?

— Мамо! — извика Лус.

— Казах само „ами ако…“. Иначе какво ще правя по цял ден, когато ти заминеш да учиш, градът е построен и няма да има проблеми за решаване?

— Ще се занимаваш с керамика. От колко време нищо ново не си направила.

— И?

— Освен това нали си в законодателната комисия.

— Два месеца в годината. Не е достатъчно. Не зная какво да правя с енергията си. Не бива да ми пречиш да имам някаква благородна цел пред себе си, нали? Губернатор Изабел Арагон. Харесва ми как звучи.

— И на мене — съгласи се Мая, — но не виждам защо в живота ти да няма и мъж.

— Не зная. Отдавна не съм си представяла бъдещето си с мъж… Предполагах, че няма да намеря друг след баща ти, Лус — обърна се тя към дъщеря си. — Затова бях оставила любовните трепети на тебе и на Холи; на вас точно сега ви е времето.

Лус се засмя, но Холи силно се изчерви и отклони поглед.

— И аз като тебе, Изабел, не свързвам бъдещето си с мъж — изрече тя.

— Е, предполагам, че това рано или късно ще се промени — спокойно заяви Изабел. — Който и да е онзи недостоен глупак, заради когото си започнала да разсъждаваш така, той е обречен да води жалък живот под нечий ботуш. По-добре престани да мислиш за него.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Елизабет.

— Защото добре познавам мъжете. Мъжът, който си е позволил да нарани Холи, може да бъде само някое безгръбначно, безхарактерно и лишено от въображение влечуго. Следователно той никога няма да намери това, което търси; ще бъде жалък и неудовлетворен и винаги някой друг ще решава вместо него.

Холи я наблюдаваше с широко отворени очи.

— Ти си просто невероятна.

— Въпрос на житейски опит. Как мислиш, струва ли си да си поставям по-висока цел от губернаторския пост?

Всички се засмяха и Изабел каза:

— Е, както би казал Джок, хайде да се захващаме за работа. Щом следващата седмица започват да събарят къщите, до четвъртък всички трябва да сме напуснали града. — Погледна Елизабет. — Искам да свикаме събрание, за да решим какво да правим.

— В какъв смисъл какво да правим? Нали всички ще са напуснали къщите си? — учуди се Мая — Градът ще е празен.

— Точно това е идеята — каза Изабел. — Решили сме да го изгорим — обясни тя.

 

 

Вятърът промени посоката и водата от фонтана изпръска Мат. Кой знае защо той си спомни кратките летни дъждове в Нуево. Седеше на пейката и наблюдаваше мраморното конче в центъра на фонтана — беше като живо и той имаше усещането, че всеки момент ще изцвили. Елизабет също е била тук и също като него е наблюдавала мраморните животни, вази и херувимчета. Холи и Питър му бяха преразказали писмото, в което тя описваше Пиаца Навона и фонтана.

— Мама пише, че херувимчето, което се опитвало да възседне коня, й напомнило за тебе и господин Рурк — беше казал Питър.

Седнал сам в средата на осветения от слънцето площад, той се усмихна и помисли: „Сега разбирам какво е имала предвид. И е била права.“

Разхождаше се по улиците и площадите, от време на време влизаше в някой музей, църква или дворец, като се опитваше да избегне опасното за живота улично движение в Рим. Отново си спомни за Рурк и първата им среща в Аспен, когато той беше изразил учудване, че двамата с Елизабет никога не са ходили в Европа. Беше размахал пред тях Европа по същия начин, както беше размахал пред Мат портфейла с два милиона долара. „Въпреки всичко през цялото време, докато бях при него, не можах да видя Европа; толкова бях претоварен с работа.“

Излезе от сенчестата улица на ярка слънчева светлина и изведнъж осъзна, че се е движил в кръг — пред него отново бе фонтанът на Пиаца Навона. Седна на една пейка и разсеяно се загледа в група американски туристи, скупчени около екскурзовода.

— Това е фонтанът на четирите реки — обясняваше той, — който символизира четирите края на света…

Мат си помисли, че тук Джингис Голд бе рисувал туристите и внезапно разбра защо има чувството, че всичко му е познато: несъзнателно бе обиколил местата, където Елизабет бе снимала поредицата „Интимно“.

— … по проект на Бернини — разказваше екскурзоводът, — и е завършен през 165 г.

Един от туристите неспокойно се въртеше насам-натам; по едно време се отдели от групата и се приближи до Мат.

— Знаете ли колко дати чух по време на това пътуване? — попита той, като че ли бяха стари приятели. — Не поемам повече информация.

Мат се усмихна и кимна.

— Освен това ме болят краката — допълни туристът и седна на пейката до него. След малко попита: — Вие американец ли сте?

— Да.

— А къде е вашата група?

— Пристигнах сам.

— Разглеждате Европа сам? И защо така?

Мат замислено го погледна.

— Защото така искам.

— Извинявайте — бързо изрече човекът, — разбира се, това не е моя работа.

Мат мълчаливо се съгласи. Знаеше, че дори да имаше желание да отговори, нямаше да е лесно. „Тук съм, за да си възстановя равновесието — мрачно си помисли, — и защото не успях да подредя живота си. Исках да разбера докъде мога да стигна, но не успях да спра навреме. За всеки идва момент, когато трябва да си заповяда: достатъчно. Искам да видя всичко това заедно с Елизабет. С никой друг. Ето защо още от първия ден в Рим обикалям местата, на които и тя е била. Ето защо винаги бях зает, когато Никол предлагаше да заминем за Европа. Хиляди места и звуци по света очакват да бъдат открити. Искам да ги открия с Елизабет.“

Стана и разсеяно се сбогува с човека на пейката. Пресече площада и влезе в хотела си.

„Искам да се върна в Америка. И за втори път ще попитам жена си, дали желае да сподели с мен едно пътуване.“