Джудит Майкъл
Интимно (17)

Глава 17

Мат прочете статията на Кел Артнър в Кей Ларго, където двамата с Никол спряха да пренощуват. В магазина за спортни стоки той случайно попадна на местен вестник, в който му направи впечатление следното заглавие: „Известна журналистка обвинена в злоупотреба“.

Материалът представляваше кратка версия на статията на Артнър, която се разпространяваше от Агенцията по печата в цялата страна. Мат я прочете няколко пъти и не можа да повярва на очите, си. Побесня от яд. Елизабет! Най-честната личност и журналистка, която познаваше, абсолютно неспособна на непочтена постъпка. И кой я обвиняваше? Артнър! Човек, когото бяха уволнили за нарушение на професионалната етика. Интересно, откога работеше в албъкъркския „Дейли Нюз“? И кой му беше разрешил да пусне този боклук?

— Господи, Мат! — възкликна Никол, като се приближи до него. — Да не са те обвинили в убийство? Или в пиратство? Или в отвличане на самолет до Майорка?

— Още по-лошо. — Той откъсна страницата на вестника и я пъхна в джоба си. — Веднага се връщам. Трябва да проведа служебен разговор.

— Скъпи, сега е осем часът, значи в Хюстън е седем. Никого няма да намериш.

Той спря и се замисли.

— Забравих. Но в Албъкърк е само шест. След малко се връщам.

В телефонната будка се замисли за името на отговорния редактор на „Дейли Нюз“ и му се обади.

— Само искам да знам — каза Мат, когато онзи вдигна слушалката — кой ти разреши да пуснеш материал срещу Елизабет Лъвъл?

— О, за Бога, Мат, нима не знаеше? Чет каза, че си в течение…

— Чет?

— За Бога, кого другиго, освен тебе, бих послушал? Той каза, че ти и господин Рурк сте в течение. Каза, че сте бесни заради нападките срещу новите проекти в Югоизтока, както и че хора като Арагон си позволяват да оказват натиск върху общественото мнение и решенията на законодателния орган — точно това бяха думите му — всичко съм си записал. Знаеш, че винаги го правя. За всеки случай.

— Изпрати ми копие.

— Разбира се.

— А сега ми обясни защо не ме потърси да ме попиташ лично?

— Чет каза, че няма да мога да те намеря. Бил си отплавал на почивка с яхта, но преди това си поръчал статията на Артнър и си го изпратил — говоря за Чет — да нареди да я пуснем, защото си искал да стигне до законодателния орган на Ню Мексико. Много добре знаеш, че Агенцията по печата веднага поиска да я препечата — нищо че е от местните новини — защото жена ти е известна личност… Господи, Мат, Чет ме заплаши, че или ти, или господин Рурк ще ме уволните, ако не пусна материала. Какво можех да направя?

— Да ми се обадиш. Колко пъти съм ти казвал да ми се обаждаш, когато имаш и най-малкото съмнение за някой материал?

— Казах на Чет! Нали си бил в открито море…

— Независимо къде се намирам, редовно проверявам за съобщения. И това много добре ти е известно.

— Чет каза, че въпросът не търпи отлагане.

Мат си спомни, че за пръв път не се бе обаждал редовно, защото Никол беше като вино: опияняваща, топла, отпускаща — и той не мислеше за нищо друго. От време на време слизаха да плуват в изумрудената вода с ярки слънчеви отблясъци. Бяха взели под наем водолазни костюми и се спускаха под водата, за да снимат пъстри риби и корали в мастиленосините дълбини; лежаха голи на палубата на яхтата на Рурк и пиеха „Маргарита“, усещайки вкуса на сол на устните си. Не се занимаваха с приготвяне на храна, но нищо не им липсваше, тъй като при всяко слизане на брега Никол се запасяваше с огромни кошници с провизии. Мат имаше чувството, че се намира в рая, където всичките му желания се изпълняват още преди да е разбрал какво иска, а времето минаваше в чувствена нега.

Но само преди да купи вестника. Първият вестник от една седмица.

— Смятам да напиша опровержение — предупреди той редактора на „Дейли Нюз“. — И държа да го пуснеш веднага щом го получиш.

— Ъ… Мат, имаш ли нещо против да… би ли се посъветвал с господин Рурк. Чет каза, че…

— Трябва да го пуснеш веднага — категорично повтори Мат. — И няма нужда ти да ми казваш какво да правя. — Затвори телефона. Разбира се, че щеше да говори с Рурк. След като разбере кога е първият полет за Хюстън.

Никол се ядоса, когато я предупреди, че се връщат в Хюстън. Това беше един от редките случаи, когато тя не скри раздразнението си.

— Просто се прибираме два дни по-рано — каза Мат на следващата сутрин, докато си слагаше памучен панталон и риза. Беше поръчал частен самолет, който след час и половина щеше да ги закара в Маями. Повдигна брадичката й, за да я погледне право в очите. — След като говоря с Рурк, ще намеря начин да довършим пътуването. Нали?

Тя вдигна рамене.

— Надявах се да се махнем от всички и от всичко.

— Нали точно това правихме цяла седмица.

— А сега искаш да се върнем. Заради една статия във вестника. Жена ти не може ли сама да се грижи за себе си? Необходимо ли е да се правиш на рицар, да захвърлиш всичко и да се втурнеш да спасяваш жалката й репутация…

— Какво искаш да кажеш?

— Извинявай, Мат. Наистина съжалявам. Постъпих глупаво. Не исках да прозвучи така. — Никол сложи ръце на раменете му. — Моля те, кажи, че ми прощаваш. Не ми се случва често да се държа така глупаво. Мат? Прощаваш ли ми?

— Разбира се. — Стори му се, че ревнува, което беше нещо ново, но освен това му се стори и разтревожена. — После ще говорим за това — каза той. — Готова ли си? Трябва да побързаме, наближава обяд.

— Да — съгласи се тя. Почти не си проговориха по пътя до летището. Мълчанието продължи и по време на полета до Хюстън, а и по-късно — докато пътуваха за града. Мат даде на шофьора на лимузината адреса на Никол, но остана в колата, когато спряха пред вратата й. — Отивам направо в корпорацията; ще ти се обадя, когато свърша.

— Очаквам да разбера какво е станало. Ще дойдеш ли на вечеря?

— С удоволствие.

След малко се отпусна на седалката на колата по пътя към Транско Билдинг и се замисли какво да каже на Рурк. Не беше сложно, просто искаше да получи обяснение и информация. И да направи няколко важни уточнения.

— Чет трябва да бъде уволнен — каза той на Рурк. За пръв път просторният кабинет го подразни: в него имаше нещо потискащо и студено.

Когато влезе, завари Чет в кабинета на Рурк. Двамата едновременно вдигнаха поглед, изненадани от нахлуването на Мат. В настъпилата тишина Мат каза на Рурк, че иска да разговаря с него насаме. Лицето на Рурк вече беше възстановило обичайния си израз и на него нямаше и следа от учудване. Кимна леко на Чет и той моментално събра книжата си и излезе.

— Трябва да бъде уволнен — повтори Мат и подхвърли изрезката от вестника от Маями на бюрото на Рурк. — Той е поръчал тази статия; заявил е, че действа от мое име. Не зная какво го е накарало да си въобразява, че може да си го позволи, но няма да му се размине току-така.

— Убеден съм, че не се опитва да заеме мястото ти, Мат — спокойно заяви Рурк. — Ще поговоря с него; изглежда Чет е объркал нещо.

— Чет никога не обърква твоите заповеди.

Рурк поклати глава.

— Нищо не зная за това, но съм съгласен: материалът не трябваше да бъде написан и не трябваше да излиза. Независимо от причината, поради която е действал Чет, направил го е от престараване, а не от злонамереност; не можем да го уволним за това.

— Трябва да го уволним за превишаване на правомощията и безотговорно поведение, с което е дал основание да бъдем подведени под съдебна отговорност за клевета. По дяволите!…

— Мат, Мат, да говорим само за превишаване на правомощията. Става дума за един лоялен служител! За човек, който работи в „Рурк Ентърпрайсиз“ повече от двайсет години! Съгласен съм, че е направил нещо, което не е трябвало, но нека го разберем правилно! Чет се е опитал да защити правото на свободно и открито разработване на частни и обществени земи. Той знае, че се интересувам от тези неща и имам инвестиции в някои обекти…

— В Нуево? — внезапно попита Мат.

— Говорим изобщо за Югоизтока. Чет много добре знае, че проявявам интерес към рудодобив и дърводобив, строителство, фермерство, почивно дело… Не вярвам в държавната собственост върху земята и Чет го знае. Както впрочем и ти. Нали миналата година написа толкова хубави уводни статии за земеползването в района. Очаквам да продължиш в същия дух. По този въпрос двамата нямаме разногласия. Единственото ни противоречие за момента е свързано с необмислената постъпка на Чет. В старанието си да ни помогне, е отишъл твърде далече. Пренебрегнал е факта, че Елизабет е твоя жена, и съм учуден, че си е позволил да я критикува в нашите вестници. Ще поговоря с него за това, но съм изненадан от остротата, с която реагираш, Мат: да долетиш чак от Флорида, за да поискаш главата на Чет само защото си е позволил да прекали, защитавайки интересите ни…

„Този човек лъже. След всичките му уверения, че ми има пълно доверие, в момента ми наговори куп лъжи“ — помисли си Мат и за пръв път се обърна към Рурк с безпрекословен тон — нещо, което преди никога не си бе позволявал.

— Слушай какво ще ти кажа. Реакцията ми не е пресилена и аз не си превишавам правата; само ги защитавам. Първо, няма да позволя Елизабет или който и да е друг да бъде преследван от страниците на моите вестници: не участвам и не ръководя подобни операции; второ, като издател само аз решавам какво да се публикува. Не мога да те принудя да уволниш Чет, защото той е твой служител, а не мой. Но искам добре да му внушиш, че занапред не трябва да действа зад гърба ми, когато става въпрос за публикации в моите вестници; няма да се доближава до тях или до редакторите ми; няма да се опитва да оказва влияние върху…

— Струва ми се, че трябва да спреш дотук, Мат. За чии вестници говориш?

— За моите. Аз ги купих, аз съм издателят, ръководя…

— Не. През цялото време пропускаш една много важна думичка — предоставен. Тези вестници ти бяха предоставени от мен. И както съм ти ги предоставил, така мога и да ти ги отнема. — Рурк се облегна назад и притвори очи. Човек би могъл да си помисли, че си почива, но Мат добре познаваше опасния огън, притаен зад спуснатите клепачи, от който се разтреперваха много силни мъже. — Ако смяташ, че можеш да се държиш като че ли вестниците са твои и да ми нареждаш какво да правя с човек от моя персонал, то ти изобщо не знаеш какви са правата ти, а още по-малко какво означава да ги превишиш. По дяволите! Аз те създадох! Измъкнах те от прашната редакция на онзи провинциален парцал, който издаваше веднъж седмично в затънтено местенце сред кактусите на Ню Мексико. Разширих твоите правомощия и практически ги направих безгранични. Благодарение на мен ти се превърна в прочут и влиятелен мъж в цялата страна!

Мат се спря.

— Не е вярно, че ти си ме създал. Аз сам издавах вестниците и сам си създадох репутация.

— Ти си глупак. Ако изобщо имаш някаква репутация, то тя се дължи на това, че работиш за Кигън Рурк.

— Не, имам репутация, и то въпреки че работя за Кигън Рурк. Вярно е, че ти ми помогна на старта — Господ ми е свидетел, никога не съм отричал — но знаеш ли колко пъти ми е пречило това, че работя за тебе? Исках да подкрепя Дан Хелър за сенаторския пост на Ню Мексико, но ти настоя да застанем на страната на Анди Грин — горкият уморен Анди, който не трябваше да се кандидатира, камо ли да бъде избран. Читателите много добре го знаят и сега аз трябва да направя нещо, за да си възвърна тяхното доверие. Не трябваше да отстъпвам и за магистралата в Колорадо…

Рурк се изправи и толкова силно блъсна стола си, че го удари в мраморния перваз на прозореца.

— Кой си ти и какво си въобразяваш, за да ми отправяш обвинения в собствения ми кабинет?

Внезапно настъпи тишина. Мат пъхна ръце в джобовете си и се вторачи в слабата фигура в другия край на стаята. Рурк се беше опрял на бюрото и хвърляше изпепеляващи погледи на Мат. Обвинения. Мат започна да разбира за какво става дума.

Докато се взираше в лицето му, Рурк внезапно осъзна, че е допуснал сериозна грешка.

— Слушай, синко — каза и излезе пред бюрото, — и двамата хабим нерви за неща, които са много по-маловажни от нашите отношения. Казахме си излишни неща; струва ми се, че трябва да се извиним един на друг. — Замълча, но Мат нищо не отговори. — Обещавам да говоря с Чет. Няма съмнение, че си позволи публично да засегне човек, когото нямаше право да засяга; не споря, че е отишъл прекалено далеч. Но същото може да се каже и за тебе, момчето ми. Всички ние се подчиняваме на заповеди, нали така? Да не мислиш, че аз не хуквам веднага към самолета, когато ме повика президентът на Съединените щати? — Той се изсмя на остроумието си, но Мат продължаваше да мълчи. — Добре, да не спорим. Единственото, което искам от тебе, е да потвърдиш, че си част от „Рурк Ентърпрайсиз“ и да се съгласиш, че трябва да се работи в един отбор, без да се поддаваме на чувствата си.

— Не става въпрос за чувства, а за справедливост.

— Не зная какво означава тази дума; ти също. Отнесоха се към жена ти много грубо в една вестникарска статия и всички ние съжаляваме за това. Статията е написана от благородни подбуди и за мен само това е от значение. Историята приключва дотук.

— Не и за мене. Статията не се основава на разкритие, а на клевета. Написана е от човек, който от години има зъб и на мен, и на жена ми, и аз няма да го оставя да се измъкне безнаказано; както няма да оставя историята без опровержение…

— Как така няма да я оставиш? Нали току-що ти обясних кой притежава вестника; съвсем отговорно ти заявявам, че опровержение няма да има. Аз определям какво да се публикува в моите вестници, Мат, и винаги е било така. Досега не сме имали проблеми и ако не беше замесена жена ти, нямаше да имаме и сега.

— Но проблемът — както ти го нарече — съществува, тъй като в един от вестниците, начело на който стои моето име, е публикувана нагла лъжа. В известен смисъл ти си прав: досега съм правил много компромиси, но няма да направя компромис с името на Елизабет. Няма да допусна да я окалят. Напоследък тя преживя много трудни моменти отчасти и по моя вина; но тя сама си изгради блестяща репутация и няма да участвам в унищожаването й. — Мат тръгна към вратата. — Знаеш ли, все пак аз съм журналист. Почти го бях забравил, но е така. Доста време загубих да се правя на чиновник, но сега реших да открия истината за тази история и отново да я напиша.

— Стой тук! — Лицето на Рурк потъмня от гняв. — Ако напишеш и една дума по този случай, с тебе е свършено. Край на кариерата ти. Никога повече няма да работиш за тази корпорация и ще направя всичко възможно да не си намериш работа в нито един вестник в страната. Даже в света! Имам връзки, по дяволите! Чу ли какво ти казах!

Мат се приближи до вратата и каза:

— Ще ти изпратя предварително копие от материала, когато го напиша.

— Седни! Глупак, забранявам ти да напускаш кабинета ми! Блъфираш и се опитваш да ме накараш да се огъна. Досега трябваше да си разбрал, че никога не отстъпвам. Дадох ти възможност да осъществиш мечтата си. Слушай! Предлагам ти последен шанс да станеш най-могъщият издател на Америка! Единственото, което се иска от тебе, е да останеш на моя страна. Нищо повече — само думата ти, че няма да ме нападаш. Мат, ти дори не подозираш на колко много неща за приложението на властта мога да те науча. Но само ако съм сигурен в тебе. Мат, момчето ми… Чуваш ли ме?

Мат отвори вратата.

— Много по-добре, господин Рурк, отколкото съм ви чувал през изминалите две години. — Внимателно затвори вратата след себе си, мина през приемната, слезе по стълбата и отиде в кабинета в дъното на коридора с месингова табелка „Матю Лъвъл, издател“.

Минаваше шест и повечето служители си бяха тръгнали. Мат седна на бюрото си и погледна през отворената врата към коридора, в който се намираха кабинетите на останалите вицепрезиденти на корпорацията. Без съмнение всички те добре разбираха къде се намираше центърът на властта и едва ли правеха опити да установят контрол върху поверените им дирекции.

Извади лист хартия и със скъпа писалка — подарък от Никол — написа молба за напускане. Без да я чете втори път, внимателно я запечата в плик, написа отгоре името на Рурк и остави плика върху бюрото.

А сега какво? Нерешително огледа кабинета, така умело обзаведен от Никол. След това вдигна рамене. Трябваше да си тръгне колкото се може по-бързо, докато не се е разколебал. Значи трябваше първо да изпразни бюрото си.

Оказа се изненадващо лесно. Мат дори се учуди колко малко лични вещи има тук. Снимки на Питър и Холи и една на Закари — широко усмихнат пред печатницата, току-що излязъл от болницата, а до него синът му. Сред малкото вещи намери и бележка, която си беше написал след сватбата на Сол и Хедър през декември:

„Да изпратя на Елизабет доклада на Чет за допълнителните помощи за преселване на жителите на Нуево.“

Така и не го беше изпратил, защото не успя да го намери. А Чет не изпълни молбата му да му осигури копие от доклада. Внезапно осъзна, че и това е доста подозрително: също като статията на Артнър и този доклад би трябвало да бъде под негов контрол, но не беше. Бързо прегледа папките и изхвърли всички лични бележки и писма, когато погледът му отново се върна на трите закрепени с кламер страници: „Нуево. Компенсации и преселване.“ Много добре си спомняше доклада, който включваше карта на долините в радиус от шейсет километра около Нуево, спомни си идеално планирания бюджет за преместване, помощ за стабилизиране на новите ферми, строеж на нови жилища; бяха отбелязани дори разходите за амортизация на оборудването.

Щом като докладът не беше сред неговите документи, би трябвало да има копие в кабинета на Чет. Мат стана, остави до вратата кутията с личните си вещи и тръгна към кабинета на Чет.

На горния етаж в кабинета на Рурк вече работеха чистачките — чуваше се бръмчене на прахосмукачки и шум от разместване на мебели. Изведнъж се разнесе гласът на Рурк, който нервно крещеше нещо, но не горе, а на неговия етаж. „Какво става тук — учуди се Мат, — та аз лично го видях да си тръгва още преди половин час?“ Намръщи се и продължи към кабинета на Чет. Спря пред вратата и отново чу Рурк, а след това и собствения си глас.

„Никога повече няма да работиш за тази корпорация — гърмеше Рурк. — И ще направя всичко възможно, за да не си намериш работа в нито един вестник в страната. Даже в света!“

Мат стоеше, стиснал дръжката на вратата, и невярващо поклати глава. Малкият кучи син! Лоялният служител от двайсет години, дясната ръка на Рурк, неговият най-пламенен почитател подслушва кабинета на шефа си. И никой нищо не подозира.

„Ето с какво си запълва вечерите — мрачно си помисли, — седи в гнездото си и слуша новините от деня, за да знае какво да прави на следващия ден. Страхливо малко човече. Дори след двайсет години вярна служба той няма доверие нито на себе си, нито на обожавания си шеф и прави записи, за да е готов във всеки момент с шантаж да запази жалката си службица.“

Страхлив, но и опасен малък човек. Мат едва сега си спомни, че Елизабет отдавна го беше разбрала. Изчака да свърши разговорът и рязко отвори вратата. Чет тъкмо се бе навел над бюрото, за да пренавие лентата. В първия момент замръзна, когато чу стъпките на Мат, а в следващия скочи на крака.

— Какво си въобразяваш? Как не те е срам да нахлуваш в кабинета ми без предупреждение и да ме шпионираш като някой…

— Седни! — Гласът на Мат изплющя като камшик. — Искам да поговорим.

— Нямаш право да ми заповядваш. Вече не работиш тук, уволнен си.

— Седни! — повтори Мат. Беше с трийсет сантиметра по-висок и поне с петнайсет килограма по-тежък от Чет, жилав и мускулест. Скръсти ръце и го изгледа от горе на долу. Чет се сви на стола си. Кабинетът му беше оскъдно мебелиран — две кожени кресла, въртящ се стол, три черни кантонерки, а на стената имаше само една картина — увеличена снимка на Рурк и Чет. Всичко беше напълно безлично като собственика.

— Ти си много зает човек, Чет — накрая каза Мат. — Искам да ми разкажеш всичко. Как си дал поръчка на Артнър да напише онази гнусна статия, като при това си използвал моето име, за да го пуснеш в Албъкърк; как подслушваш кабинета на шефа си…

— Не е вярно!

— Кое по-точно?

— Че аз… Нищо не е вярно! Кел Артнър сам изкопа тази информация. Никак не му се занимаваше, защото ставаше дума за съпругата ти, но злоупотребата си е злоупотреба, независимо кой е извършителят…

— Нищожество! — прогърмя гласът на Мат. — Кой ти е позволил да съдиш жена ми? Ти лично си подал тази гадост на Артнър, нали сте приятелчета от момента, в който го изрови от вестника на Греъм и го прибави към своята колекция. Гнусен вонящ плъх…

— Мамка ти, нямат право да ми говориш така… Слушай, кучи сине… Чакай малко — каза той, като забеляза изражението му. — Не ме докосвай! Нямаш право… Вече не работиш тук…

— Млъкни! — изрева Мат. — Отсега нататък ще си отваряш устата само за да отговаряш на въпросите ми. Защо Артнър написа тази клевета?

— Не беше клевета, беше истина…

— По дяволите, предупредих те, че очаквам отговор! Дойдох, за да науча истината, а не да слушам глупости. И го знаеш още от момента, в който ме видя на вратата. Онази лъжа…

— Всяка една дума е истина! Лично проверих, преди да… — Той замълча и изведнъж удари с юмрук по бюрото. — … му кажа да свери фактите. Истина е!

— Не е вярно. Но ти така и не отговори на въпроса ми: защо поръча да бъде написана тази статия?

— Нищо не съм поръчвал! Вече ти казах. Дори не съм бил там.

— Лъжеш. Лично си отишъл в Албъкърк и си заплашил редактора на „Дейли Нюз“, че ще го уволня, ако не отпечата статията. — Мат отново го измери с поглед. — Бих могъл да те размажа като въшка — тихо каза той и Чет се уплаши много повече, отколкото от крясъците му. — Господ ми е свидетел, че отдавна мечтая да го направя. Но в момента искам да получа отговор. — Наведе се напред толкова спокойно, че Чет не разбра веднага какво смята да направи. Мат отвори касетофона, извади касетата и я пъхна в джоба си. — Защо поръча да напишат тази история?

Очите на Чет щяха да изскочат от орбитите.

— Веднага ми я върни!

— Зададох ти въпрос.

— Върни ми касетата. Господи, знаеш ли какво правиш?

— А ти знаеше ли, когато правеше записа? Винаги съществуват определени опасности, когато подслушваш кабинета на шефа си, Чет. И една от тях е да бъдеш разкрит. Очаквам отговора; вече започна да ми писва.

Чет облиза устни. Двамата мълчаха. Чуваше се само бръмченето на прахосмукачката на стълбите. Чистачките слизаха към техния етаж и след малко една от жените почука на вратата.

Мат стана и отвори.

— Имаме още малко работа — спокойно каза. — Не може ли да започнете от останалите кабинети?

Чистачката вдигна рамене.

— Разбира се, но няма да се бавим много. След половин час отново ще се върнем.

— Дотогава ще сме освободили стаята. — Той затвори вратата и отново се обърна към Чет: — Изглежда, днес ние двамата с Рурк те забавихме. Добре, хайде да приключваме. Та защо беше написан онзи материал?

— Ще ми дадеш ли касетата?

— Ще си помисля. Е, защо поръча материала?

Чет дълбоко въздъхна и погледна към тавана.

— Исках да го защитя. Сам не зная защо; напоследък не се държи много добре с мене. Дори поиска от Тери да му докладва за разговорите в Санта Фе, след като преди това беше казал, че само аз ще докладвам. Не беше честно.

Мат го наблюдаваше и не можеше да разбере за какво става дума. Тери вероятно беше Тери Болинджър, но кога е бил в Санта Фе и за какво е трябвало да докладва?

Чет погледна издутината в джоба на Мат, където се намираше касетата. Сви рамене и го погледна в очите.

— Нейното интервю с Олсон беше опасно и реших да я дискредитирам. Понякога се налага да вземам решения на място и това беше едно от тях.

— Значи си решил да съсипеш репутацията на Елизабет. С какво ви заплашваше тя? — Чет го погледна безизразно. — Зададох ти въпрос, Чет. Кого си искал да защитиш? Кой е бил застрашен?

И още веднъж Чет сви рамене.

— Думите на Олсон предизвикаха силен натиск от страна на общественото мнение върху законодателното събрание да се вземе земя от господин Рурк и да се даде на онези хора за нов…

— Как така от Рурк?

— Земята е негова. Той е собственикът на Нуево.

Мат погледна кръглите очилца на Чет и си спомни колко пъти беше питал Рурк, дали има отношение към този проект и той всеки път много убедително бе отричал. Зададе следващия въпрос:

— Ами Болинджър?

— Тери е собственик на два процента от предприятието „Болинджър Асосиейтс“, господин Рурк владее останалото. Тери купува земи за господин Рурк по целия свят. Купува ги от свое име, защото ако се разчуе, че земята се купува лично от Кигън Рурк, цените или ще скочат главоломно, или хората ще откажат да продават. Той стои в сянка и наема хора като Тери да купуват от негово име.

— Значи е купил цялата долина Нуево. И никой не го знае.

— Точно така.

— И как се е запазило в тайна?

— Знаете как стават тези неща. Частните корпорации не са длъжни да разкриват имената на своите акционери. Милгрим — Сол Милгрим — се опитваше да проучи въпроса, но не успя.

— Да, зная всичко за корпорациите. Но как не се е разчуло в законодателната комисия? Когато бе одобрен язовирът, никой ли не спомена, че Болинджър е изкупил земите в цялата долина? Както и това, че е убедил правителството на щата да построи язовир?

— Не зная! Знам само, че Тери купи земята, а господин Рурк не получава язовира съвсем безплатно. Разбира се, той не плаща в долари, а дарява земя за природен резерват и финансира новите пътища около язовира и езерото…

— И няма намерение да отстъпи нито сантиметър от тази земя.

— Точно така. Вече е замислил да разшири курорта. Никога няма да допусне онези хора да имат ресторанти и магазини, които да конкурират неговите. Господин Рурк не обича проблемите. Планира този проект — ние заедно го планирахме — още преди десет години. Знаеш ли от кого научи за Нуево? От баща ти! И няма да допусне да дойде някой и да му постави прът в колелата. А сега, ако обичаш, дай ми касетата. На тебе тя не ти трябва.

— Все още мисля по въпроса. Курортната зона покрива около хиляда акра. Вие съсипахте репутацията на Елизабет само заради стотина акра. Не мислиш ли, че е крайно непочтено?

— Е, не бих казал чак…

— Но аз бих. Същото ще кажат и читателите, когато прочетат материала ми.

— Няма да го направиш, за Бога! Господин Рурк ти забрани! Той те уволни! Каза, че няма да си намериш работа в нито един вестник в света! Отдавна очаквах да се случи. Харесваше те повече от останалите, но аз бях сигурен, че ще остана и след тебе, защото го познавам по-добре. Виж, Мат, хайде да работим заедно. Аз ще поговоря с него — има си начини — и той няма да ти пречи да си намериш друга работа. Дори мога да ти обещая препоръки… ако ми дадеш касетата. Веднага. Тогава ще се погрижа за тебе и бързо ще си намериш работа… Имаш блестяща репутация. Чувам за тебе навсякъде, всички говорят за тебе…

Мат замислено го изгледа.

— Миналата година ми беше дал един доклад, който трябваше да използвам в статиите за земеползването… Къде е той сега?

— В една папка, в щатската законодателна комисия.

— Питам те още веднъж, защото явно не ме разбра. Къде е папката с доклада за помощите за преместване на хората от Нуево? Къде се пази оригиналът и къде са копията?

— Не зная.

— По дяволите, необходимо ли е всеки път да започваш този фарс, когато ти задам въпрос? Престани да дрънкаш глупости, защото ще те пребия от бой. — Мат едва се сдържа да не се разсмее, защото никога никого не бе пипвал и с пръст, камо ли да го пребие. — Искам доклада. Къде е?

Чет седеше с празен поглед и безизразно лице; отново сви рамене.

— Вината не е моя — заекна. Като сомнамбул се приближи до една от черните кантонерки, отключи я и извади папка. Започна бавно да я разлиства.

— Не си прави труда да търсиш — каза Мат. — Интересува ме цялото съдържание на папката.

— Виж какво — Чет говореше с глух глас, — никой не бива да вижда тези материали; мое задължение е да ги пазя в тайна. Ти създаваш ситуация, с която не мога да се справя. Нека бъдем разумни. Какво ще кажеш за предложението да поговоря с господин Рурк? Нали става въпрос за твоето бъдеще! Не искам много. Прочети тези материали, но без да ги изнасяш от стаята, след което ми ги върни. Също и касетата. След това ще говоря с господин Рурк.

На вратата отново почука чистачката и надникна в стаята.

— Извинете, господа, но трябва да почистя. Нямаме право да пропуснем някоя стая, а ни чака работа и на долните етажи.

— Добре — каза Мат. — Ние сме готови.

— Не! — извика Чет. — За Бога, Мат. Дай ми документите. И касетата…

— Те са на сигурно място — отвърна му той. — Надявам се да не се наложи да използвам касетата. Но само ако не кажеш на Рурк, че съм взел документите. Успокой се, Чет. Можеш да ми имаш по-голямо доверие, отколкото аз на тебе.

— На никого не вярвам! — извика Чет. — На никого не може да се вярва. По дяволите, Мат, ако той разбере…

— Тогава ще възникне проблем, нали? — Мат го погледна с презрение. Хората като него не обичат, когато някой използва собствените им номера. — Нали сам предложи да проявим благоразумие и да сключим сделка. Ето условията: не искам Рурк да научи, че съм изнесъл документи от компанията. В твой интерес е да не му казваш. Представям си колко ти е неприятно да знаеш, че някой разполага със сведения срещу тебе, след като двайсет години безнаказано си заливал с помия всички останали. След известно време вероятно ще ти върна касетата.

Отиде в кабинета си, взе куфарчето и кашона с документите. Когато се върна, Чет неподвижно седеше на същото място.

— Ще се оправиш, Чет. А ако ми помогнеш, може би веднъж в живота си ще извършиш добро дело, дори това да противоречи на възгледите ти.

Отиде при асансьора и натисна копчето.

— Скоро ще ти се обадя.

Последното, което запомни от компанията на Рурк, бяха широко отворените очи на Чет, вторачени в нищото, и шумът на прахосмукачките.

Прибра се в апартамента и подреди документите на бюрото си като карти за игра. Намери доклада, който му беше дал Чет — като допълни, че бил получен от законодателната комисия в Санта Фе — за новите работни места и помощите за преселване на жителите на Нуево. Така Мат разбра по какъв начин е минал проектът за изграждане на язовир.

И как бяха обезщетени хората. Оказа се, че докладът, на който се опираха неговите уводни статии за земеползването в щата, беше написан лично от Чет. Позна акуратния му почерк на черновия вариант, след което явно го беше дал на машинописка, за да го препише, а оттам го бе получил Мат „направо от законодателната комисия в Санта Фе“. Замисли се, че вероятно голяма част от документите, които беше ползвал в работата си, бяха изготвени в същата сграда, на петдесет крачки от него.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Да.

— Елизабет е.

Стреснат от ледения й тон, той вдигна поглед от бюрото и видя небето, обсипано със звезди.

— Как си? Смятах да ти се обадя…

— Сигурно, въпреки че не виждам защо. Не вярвам да те интересува моето мнение; може да накърни вярата ти в нескопосаната клевета, която си публикувал.

— Аз? Елизабет, как си могла да повярваш, че имам нещо общо с този боклук?

— Естествено, че повярвах. А ти как мислиш, на какво трябваше да вярвам? Че твоите подчинени сами управляват вестниците на Рурк? Че самостоятелно са взели решение да съсипят репутацията на съпругата на шефа си? Или че историята е излязла без твое знание?

— Знаеш, че веднъж Артнър вече го е правил.

— Да, и Сол смята така. Отговорих му, че не вярвам да си го оставил да работи, без да бъде наблюдаван. Не е необходимо да ти се повтаря два пъти едно нещо, Мат; винаги възприемаш още от първия. Не желая да слушам нито обяснения, нито извинения. Отвратително е. Не мога да повярвам, че си способен да причиниш подобно нещо на когото и да е, още по-малко на мене. Целта е била една — да ме изкараш користна и незаслужаваща доверие. Успя. Маркам се отказа от „Интимно“…

— О, Господи!

— Не може да си изненадан — ти си експерт по властта, която дава пресата, и знаеш как да я използваш. А ти искаш да преуспееш, нали така? Четох материалите ти за земеползването: подкрепяш изграждането на нови частни курорти и на модерни скиписти, интересуваш се от проблемите на дърводобива, а хората да вървят по дяволите.

— Никога не съм казвал подобно нещо; винаги…

— Къде в твоите статии се говори за хората, които живеят в областите, които искаш да развиваш? Става дума за технически прогрес, но не и за хора. А семейството ти? Случиха се разни неща заради това, което направихме и двамата…

— Какво се е случило? Никой нищо не ми е казвал…

— Защото не се интересуваш от нас. Не искам да говоря за това; просто ми се изплъзна. Остави ме сама да се оправям със семейството ни и ще се справя. От месеци нищо не си казвал за работата си, нито нещо лично. Единственото, за което те помолих, остана без отговор. Още през декември те помолих да ми изпратиш доклада за допълнителните компенсации за хората от Нуево. Сега е март — и нищо…

— Не можах да го намеря. Но сега е в мене…

— Така ли? Колко удобно. Вече няма значение. Искаш само да променяш земята и да поставиш удобни хора да я управляват. Точно така действате двамата с Кигън. И преди съм го казвала. Подхождате си. Почти като брачна двойка. Като съучастници в престъпление. Не съм и…

— Достатъчно. Млъкни малко и ме изслушай…

— Ако още веднъж ме прекъснеш, ще затворя телефона. Отдавна не ми харесва това, което правиш, но се надявах един ден да го обсъдим на спокойствие. Вероятно съм се надявала, че отново ще станеш предишният Мат. Но вече не ти вярвам. Щом си позволил на Кел Артнър да ме клевети само за да настрои законодателната комисия срещу Изабел — и тук, впрочем, успя; сигурно ще се зарадваш, като ти кажа, че замразиха законопроекта й — значи си способен на всичко. Не искам да имам нищо общо с тебе. Следващата седмица ще подам молба за развод. Ето, казвам ти го, за да не го прочетеш в рубриката на Поли Перит, но не защото искам да ти правя услуга, а за да знаеш какво мисля. От една седмица се опитвам да се свържа с тебе, но разбрах, че си заминал на почивка е яхта. Надявам се, че си прекарал добре.

— По дяволите!…

— Предупредих те, че ще затворя, Мат. Изглежда съм преминала границите на доброто възпитание. Адвокатът ми ще се свърже с тебе.

Мат силно тресна слушалката. Можеше поне да го попита какво знае за цялата история…

А защо всъщност да го пита? Елизабет му каза какво мисли: статията се появява на първата страница на един от вестниците на Мат Лъвъл, а на всички е добре известно, че Лъвъл има твърда ръка. Никога не би й хрумнало, че той действа според желанията на Кигън Рурк.

Съжаляваше, че не успя да й разкаже какво се случи през последните два дни. Но тя можеше и да не го разбере. Може би дори нямаше да иска да го разбере. Елизабет, с която разговаря преди малко, нямаше нищо общо е жената, която познаваше — беше самоуверена, категорична, не толкова деликатна, а в гласа й нямаше и следа от топлота. Нищо чудно. Тя знаеше само, че той се е постарал да я унищожи.

Мат протегна ръка към телефона. Искаше да попита какво се е случило вкъщи; да разбере дали е напуснала не само „Антъни“, но и Тони Рурк; да каже, че Рурк е собственик на Нуево и земята в долината; да разкаже за фалшифицирания доклад, който лежеше пред него, и за това, че е напуснал корпорацията. Искаше да обясни, че смята да напише опровержение на Артнър и да каже истината за Нуево, макар и само на страниците на „Чифтейн“.

Внезапно ключът на външната врата се превъртя. „По дяволите! Никол! Забравих да й се обади.“

— Мат! — повика го тя.

— В кабинета съм — обади се той и стана да я посрещне.

— Скъпи, разтревожих се — каза тя и леко докосна с устни неговите. — Когато не се обади, помислих си, че двамата с Кигън сте си прегризали гърлата. Даже си представих заглавията във вестниците: „Влиятелни магнати открити потънали в кръв, но непреклонни“.

Той се засмя и я прегърна. Силно притисна устни към нейните, но знаеше, че търси не толкова страст, колкото подкрепа. Никол беше облечена в бял вълнен костюм с черна копринена блузка, отворена на врата, където се виждаше наниз от перли. В хладните й кехлибарени очи се четеше тревога, косата й като тъмен облак обрамчваше съвършеното лице.

— Ела тук. Имам нужда някоя красива жена да ме убеди, че съм много по-добре, отколкото се чувствам, и че ме очаква блестящо бъдеще.

— Вече съм ти го казвала, скъпи. — Отиде в кухнята и извади от хладилника бутилка водка. Сложи по резенче лимон и няколко кубчета лед в две чаши и попита: — Вечерял ли си?

— Не. Не съм гладен.

— Трябва да хапнеш нещо, освен водката, защото иначе ще заспиш и прекарването ни в кревата ще бъде изключително скучно. Намира ли ти се нещо в хладилника, или да поръчам храна?

— Няма нищо. По дяволите, Никол. Ела, седни при мене. Искам да поговорим.

— Явно срещата е преминала бурно — спокойно отбеляза тя. Последва го в дневната, седна на канапето и му подаде чашата. — После ще ми разкажеш подробностите; първо кажи как се разделихте.

— Напуснах.

— Господи! Не може да бъде. Кажи ми истината. Това е само лоша шега.

— Напротив. Това е истината. — Той отиде в кухнята и донесе бутилката, която тя бе оставила на кухненския плот. — Защо мислиш, че не мога да напусна?

— Защото никога не би направил нещо, с което да унищожиш бъдещето си. Ти си от мъжете, които са съгласни да направят всичко, за да стигнат до върха по най-краткия път и за най-кратко време. Точно затова те обичам. А сега би ли престанал с тази глупава игра. Не го намирам за смешно и искам да ми разкажеш за какво толкова сте спорили двамата с Кигън.

Той замислено я погледна.

— По-добре да не знаеш.

— Глупости. Искам да ми кажеш. Трябва да знам всичко, което правиш. Така се чувствам част от тебе. Нали и на тебе ти е приятно да ми разказваш всичко, а аз да те изслушвам и подкрепям.

— Да — отвърна той, като я гледаше все така изпитателно, — приятно ми е. Но в момента не знам дали го правиш заради мене или заради себе си.

— О, Мат, разбира се, че го правя заради тебе. — Тя свали сакото на костюма си и гърдите й се очертаха под нежната коприна на блузата. — Как да те убедя в това?

— Искам винаги да вярваш в мен и да кажеш, че за тебе няма значение дали съм издател в „Рурк Пъблишинг“, главен редактор на „Чифтейн“ или обикновен репортер в „Лос Анжелис Таймс“. Искам винаги да изпитваш към мен същите чувства, да бъдеш на моя страна, да ми наливаш водка, да ме съблазняваш и дори… да повтаряш, че ме чака блестящо бъдеще.

— Не ставай глупав, скъпи. Естествено, че не можеш да имаш големи успехи като обикновен редактор или репортер. Не вярвам да очакваш, че ще те излъжа. Мъжът, когото обичам, няма да се задоволи с това; винаги трябва да бъде пръв. — Тя му се усмихна. — Мат, тревожиш ме. Кажи, че не си напуснал.

— Не мога — тихо каза той.

Усмивката й се стопи.

— Значи наистина си го направил.

— Да.

— Тогава си глупак.

— Двамата с Рурк сте на едно мнение по този въпрос. Имаш ли да ми кажеш нещо друго?

— Върни се при него. Кажи му, че си сбъркал, но след като си размислил, си решил, че е безсмислено да унищожаваш всичко, което си изградил досега — включително и своето бъдеще — само защото си бил разстроен и си загубил самообладание. Той ще те разбере. Рурк знае, че понякога хората се ръководят от чувствата си и не виждат нещата в перспектива…

— Това също са думи на Рурк. По дяволите, Никол, не искам да стоиш тук и да ми повтаряш неговите аргументи; имам нужда от подкрепата ти. Не ми е лесно да взема това решение: вложих сили и време в тази компания. Сега обаче искам да остана на спокойствие и да реша какво ще правя занапред. И очаквам да ми помогнеш.

— От къде на къде? На мен ми харесват нещата такива, каквито са. Прекарахме чудесно време заедно. Осем месеца, Мат, за мен са прекалено дълъг период, за да остана при един мъж. Сам си ми казвал, че съм прекрасна домакиня и си прекарахме добре в леглото. Въведох те в светските среди на Кигън. Накарах ги да те уважават и да се съобразяват с тебе… Горкичкият Чет — непрекъснато ревнуваше и се тревожеше, че двамата с Кигън сте толкова близки, а това би трябвало да ти говори колко далеч беше стигнал! Пред тебе всичко беше открито, трябваше само да вървиш по пътя и да не допускаш нищо да те спре или отклони. Двамата с Кигън бяхте блестящ екип! Всичко можехте да постигнете заедно. Всичко беше идеално. Защо беше необходимо да напуснеш и да разрушиш постигнатото?

— Нищо не беше идеално. Кигън искаше да има послушен човек, който да издава неговите вестници по същия начин, както Болинджър купува за него земя, а той стои отзад и дърпа конците. Но аз не съм…

— Тери Болинджър?

— Няма значение. Нямам намерение да бъда марионетка, защо не можеш да го приемеш? Ако аз съм издателят на един или двайсет вестника, аз решавам как да ги издавам. Това беше моята мечта; а не да седя в луксозния кабинет и да си придавам важност, докато всички решения се взимат на горния етаж, в кабинета на Рурк.

— Какво значение има това? Наградата си заслужава. Не можеш просто така да се откажеш от нея само защото не си съгласен с начина, по който Рурк вижда работата на издателя.

— Но това никак не е маловажно!

— Естествено, че е маловажно. Един ден ти сам ще управляваш вестниците. Кигън е почти на седемдесет години, Мат, и всеки момент ще започне да ти прехвърля своите задължения. Но само ако ти има доверие. А междувременно ти спечели влияние, богатство, признание… За Бога, как изобщо можеш да мислиш, че си марионетка, когато имаш всичко това? Не ставай смешен. Кигън трябва да има последната дума; корпорацията е негова. От самото начало знаеше, че както ти е дал вестниците, така и всеки момент може да ти ги отнеме…

— И той каза същото. Вие двамата да не би да се срещате от време на време, за да си уеднаквите позициите?

— Не е смешно. Естествено, че не го правим.

Мат продължително я изгледа.

— Естествено, че го правите. Двамата за всичко си говорите, нали? Включително и за мене.

— Ние сме приятели, Мат. И ти го знаеше още от самото начало. Разговаряме за всичко, което представлява интерес за нас.

— Включително и аз.

— Мат, той много те обича! И има нужда от тебе. Върни се при него. Не разрушавай всичко.

Той се изправи, отиде до прозореца, след това се приближи до бюрото, където бяха разпръснати документите. Чудеше се дали Никол знаеше за тях. Но явно вече нямаше значение. Обърна се и я изгледа.

— И аз искам да те помоля за същото: не разрушавай всичко. Права си за времето, което прекарахме заедно: това бяха осем прекрасни месеца. Защо да не станат още осем? Независимо къде работя, можем да продължим да се виждаме по същия начин. Защо не, Никол?

— Защото аз не искам така. Не мога да го направя. О, по дяволите, как не разбираш? — Седеше изправена в креслото, главата й беше отметната назад, очите й горяха. — Нима не си доволен от постигнатото? Повечето мъже не биха могли и да мечтаят за това, а камо ли да се доближат до него. Защо не се опиташ да го запазиш? И на всичкото отгоре ме караш да остана с тебе, докато се луташ и си търсиш работа… По дяволите, Мат, можехме да бъдем щастливи! А сега няма да бъдем и вината е само твоя!

Тя изчака, но той нищо не каза. Само я наблюдаваше мълчаливо от вратата на кабинета си.

— Не мога да дойда с тебе! — извика тя. — Не мога! Колко пъти да ти го повтарям. Имам нужда от мъж, който вече е постигнал нещо. Мат, аз не се чувствам аз, когато не съм с мъж, когото всички познават. Не си ли го разбрал досега?

Ръката й трепереше. Кубчетата лед звъннаха в чашата, когато отпи от водката.

— Някои хора са способни да вършат сериозни неща… Господи, та аз през цялото време следих какво прави Елизабет и не можех да повярвам на очите си! Тя е адски добра и в писането, и по телевизията — много по-добра от Тони — отгледала е две деца; сигурно има и много приятели; но най-важното — винаги си остава Елизабет Лъвъл! А аз не мога така. Не мога да правя нищо, освен да бъда идеалната компаньонка!

— И това не е лесно — нежно изрече Мат. Никога не я беше виждал толкова откровена и уязвима. Искаше да я прегърне, да я успокои и да й каже колко е красива… Но тя много добре го знаеше и винаги бе подчертавала, че не е достатъчно. — Освен това винаги оставяш частица от себе си в кабинетите и домовете, които обзавеждаш.

— И това не мога да правя сама. Помагат ми специалисти. Не съм ти казвала, но е така. Нямам нужда от пари — предполагам, Кигън ти е казал колко е заможно семейството ми — ето защо можех изцяло да ти се посветя. Мат, не съм родена да бъда сладката малка женичка на мъж, който се бори, за да оцелее. Не искам да готвя и да му внушавам, че е велик, въпреки че е дребна риба в корпорацията на някой магнат. Не мога да си го позволя; това е начинът, по който виждам живота. Беше ми добре с тебе, защото ти си добър човек, а това рядко се среща и има своя чар… Мат, не искам да те загубя. Моля те, върни се при Кигън. Искам отново да бъдеш някой; остани при него; остани с мене.

Погледът на Мат се плъзна покрай Никол към високите прозорци, през които се виждаха светлините на Хюстън.

— Мат? — повика го Никол. — За какво мислиш?

— Какво значи отново да стана някой? А сега кой съм?

— Човек без значение. От гледна точка на света ти си никой.

Той се замисли.

— Има толкова много светове — каза накрая. — Разбира се, някои са по-големи и по-шумни от останалите, но може би това няма никакво значение. Може би най-важното е да бъдеш някой в своя собствен свят, независимо от неговите размери.

— Не вярвам в това. Ти също. Добре те познавам, Мат. Нали за малките светове пише Елизабет: в тях хората се раждат и умират незабелязани; а хората като Кигън Рурк стъпват върху тях. Светът на Кигън е голям, както и твоят, ако имаш повече разум. Малките светове, за които тя пише, стават реални за кратко време, след което отново изчезват. Увиват във вестника боклук… и край! Не остава нищо. Но това, което ти правеше… Ти създаваше нещо, което ще остане и след тебе, нещо трайно. Мат, ядосал си се и си загубил реална представа за нещата. Помисли си за това, моля те. А утре се обади на Кигън…

— Смяташ ли, че той ще размисли? И утре ще се обади, за да ми каже, че мога да издавам моите… онези вестници без негова намеса?

— Не е в неговия стил, Мат; знаеш го не по-зле от мене. Боже Господи, защо не можеш да приемеш, че той е собственик на вестниците и че вие не сте равни? Ти работиш за него! — Наля си още водка. — Искаш ли?

— Не, пих достатъчно.

Тя го погледна и отпи.

— Знаеш колко ти се възхищава; дал ти е много повече свобода, отколкото на останалите служители. Възприема те като свой син; надява се един ден да заемеш неговото място. Колко хора имат покровители от ранга на Кигън Рурк? Помисли си, Мат! Приеми това, което ти се предлага; никога няма да имаш подобен шанс.

— Вероятно наистина ме е възприемал като свой син; така му е било по-лесно да ме възприема като своя марионетка. Това е била същността на сделката, Никол, а аз не мога да я приема…

— Глупости. Всеки има своята цена; просто трябва да се открие лостът, с който може да бъде задвижен.

Тези думи му подействаха като плесница.

— Още един често срещан мотив в разсъжденията на Кигън. Добре те е обучил. — Отиде до дивана и взе сакото й. — Извинявай, Никол, не мога да бъда това, което искаш. С нищо не мога да ти помогна.

Тя го погледна.

— Гониш ли ме?

— Моля те да си отидеш. Искам да се обадя по телефона, след което ме чака доста работа.

— Не мога да повярвам. Опитах се да ти помогна — каза, че искаш помощ…

— Казах, че имам нужда от спокойствие и подкрепа. Но ние влагаме различен смисъл в тези неща.

— Изслушай ме…

— Няма какво повече да слушам. Бих искал да ти кажа, че не си такъв човек, но не мога да лъжа…

— Това ми прилича на съжаление, Мат. А аз нямам нужда от съжаление. Правя това, което искам; близка съм с един от най-влиятелните мъже в света; няма нужда да ме съжаляваш!

— Тогава ще запазя разсъжденията си за себе си. Но не мога да ти помогна повече, отколкото ти на мене. Искам да се разделим с добри чувства…

— Достатъчно, Мат, недей да прекаляваш с оправданията. Мога да намеря добри чувства където и когато пожелая. — Решително довърши питието си, остави чашата на масичката и стана. — Ще ти липсвам.

— Вероятно. Но това нищо не променя. — Прегърна я през раменете, тя изчака миг и се обърна с гръб към него. Мат се наведе и вдигна сакото, което беше изпуснала на земята.

Заедно тръгнаха към вратата. В коридора тя спря, отвори чантичката си и извади ключа от апартамента.

— Ето, ще ти потрябва за малката женичка, която ще дойде да ти готви.

Той отново изпита желание да я утеши — изглеждаше толкова уязвима — и сложи ръка на нейната. Но тя я отблъсна.

— Рядко греша по този начин — студено изрече, — но ти успя да измамиш всички. Умният, амбициозният, енергичният Мат Лъвъл — ето как те виждахме. Вместо това се оказа, че си късоглед, ограничен и склонен към саморазрушение… Като си помисля от какво се отказваш! Просто не е за вярване!

— Всеки вярва в това, което иска. — Целуна я бързо. — Желая ти всичко хубаво, Никол.

Очите й проблеснаха: беше готова да се разплаче.

— Мат, обади му се! Обади му се още утре! Той ще те разбере… и ще ти прости!

Той поклати глава и отвори вратата.

— Лека нощ, Никол.

Кехлибарените й очи изпитателно се впиха в неговите с надеждата да открият колебание. След това леко сви рамене и тръгна към асансьора. Той я изпрати и тя отново каза:

— Обади му се, а след това ми позвъни да ми кажеш какво е станало. Ще чакам, но не дълго. Не се бави, Мат.

— Лек нощ, Никол. — След миг остана сам и замислено се загледа в гладката махагонова врата на асансьора.

Върна се в кабинета, изключи осветлението и седна на тъмно. През прозорците Хюстън изглеждаше като мрежа от мъждукащи светлини; градините и парковете бяха като тъмни петна; магистралите прорязваха града като големи пустинни змии. В далечината светеха прозорците на Транско Билдинг. Символ на властта, символ на голямата ярка мечта, която беше променила целия живот на Мат. Сега я беше загубил. Докато я преследваше, беше изоставил жена си и семейството си и сега всички, включително и мечтата, си бяха отишли.

„През цялото време съм тичал след миражи“ — помисли си Мат.