Джудит Майкъл
Интимно (11)

Глава 11

— Каня те на вечеря — съобщи Тони по телефона. — В четири, най-късно в пет съм у вас.

— Съжалявам, Тони. Заминаваме. Всъщност ще бъдем в Лос Анжелис.

— Нали каза, че тази седмица няма да идваш?

— Решихме в последния момент…

— Ние?

— Децата и аз. Двете с Холи искахме да изпратим Питър, който заминава за колежа. Смятаме да прекараме няколко дни — в Лос Анжелис. Отдавна им бях обещала да заминем някъде с колата, но Холи беше заета в операта.

— Чудесно. Аз съм великолепен екскурзовод. Ще им уредим незабравимо прекарване.

— Много си мил, Тони, но аз все още добре се ориентирам в града. Не искам да те ангажирам.

— Но аз просто копнея да бъда ангажиран. Искам да те видя. Забрави ли, че обеща тази седмица да ме поканиш в Санта Фе? Обади се, когато пристигнете. Сигурно ще отседнете в бунгалата в Бевърли Хилс? Елизабет? Ще се обадиш ли или аз да ви търся?

— Ако ни остане време, ще се обадя, Тони. Искаме да прекараме почивните дни само тримата.

— А аз предлагам да ги прекараме четиримата. Помисли си за предложението ми.

 

 

По пътя от Санта Фе до Лос Анжелис тя имаше много време за мислене. Пустинята изнемогваше от жега и от ръждивокафявия пясък се издигаха топли вълни към бледото небе.

— Ще видим ли Тони? — попита Холи, докато минаваха край Палм Спрингс — странен оазис, внезапно възникнал сред пясъците, като цветна картичка, залепена върху безкрайната пустиня.

— Няма да имаме време — отвърна Елизабет.

— А ако случайно го срещнем в телевизионното студио?

— Надали ще го срещнем. Тони не идва в петък.

— Можем да му се обадим по телефона.

— Не е необходимо — остро изрече майка й. След малко добави с по-мек тон: — Ще видим как ще ни стигне времето, Холи.

Повече не споменаха Тони, въпреки че по-късно, когато Елизабет ги заведе да им покаже телевизионния център, гримьорните и студиото на „Антъни“, през цялото време знаеше, че Холи го търси с поглед, а Питър гневно настръхва пред всеки, който поне малко напомняше за него.

— Ето тук снимаме „Антъни“. — Отвори високата врата и се отмести, за да направи път на децата. — Това са декорите на Тони — Елизабет махна с ръка към библиотеката, където през юни беше направила първия си запис с Грег Росков.

— Никак не прилича на кабинета, който се вижда по телевизията — отбеляза Питър. — Като застана вътре, имам чувството, че половината стая е нереална.

Елизабет се усмихна.

— Ако зрителите нямаха въображение, телевизията отдавна да е фалирала. А в този ъгъл са моите декори.

Холи бързо тръгна натам. Беше развълнувана от усещането за студио: полумрак, мистика и романтика. Аплодисментите и зрителите в операта, които ставаха на крака, за да извикат изпълнителите на бис, бяха чудесни, но това бяха само стотина души. Телевизията означаваше милиони зрители.

Приближи се до платформата, седна и се огледа: селска порта, дървена ограда, а пред нея — кресла с плътни възглавници и маса от маслиново дърво, на която имаше чаши, кана с лимонада и кафеварка. Зад оградата се виждаше тънката синкава ивица на далечни планини.

— Също като декорите в операта! — възкликна тя. — Наистина отблизо изглежда някак нереално.

— Да не си се приготвила за интервю при мама? — попита Питър и отиде при нея.

— Не. По-скоро ти си за интервю. Заминаваш да учиш в колеж и сигурно те измъчват мисли за живота и любовта, които непременно искаш да споделиш със зрителите на „Интимно“.

Питър отметна глава и се загледа в десетките лампи, които висяха от тавана.

— Първото, което бих им казал, че никой не знае със сигурност дали любовта е вечна. И второ, да не се отчайват, понеже нещастието също не е вечно.

— Доста цинично — отбеляза сестра му — и мъгляво. Защо не кажеш направо какво имаш предвид? Не искаш Мая да идва в Станфорд.

— Това вече не е за телевизията — отвърна Питър. — Много е лично. А тъй като мама много добре умее да кара хората да се разкриват, не искам да ме интервюира.

— Няма да мислиш така, когато станеш знаменит антрополог и писател — каза Елизабет. — Хората ще искат да узнаят на какво се дължи успехът ти.

— А ти би ли участвала в предаването на мама? — обърна се Питър към сестра си.

— Не, и аз като тебе се страхувам да не кажа нещо излишно. Например как си тръгнал по широкия свят и си изоставил Мая.

— Ти нищо не разбираш. Тя не иска да ме обвързва, защото сам ще се развивам много по-бързо; тя не иска да ме забави.

— Тя ли мисли така или ти?

— И двамата! Освен това тя има работа у дома. Помага на Изабел в предизборната кампания.

— Да, на доброволни начала. Всички в Нуево помагат на Изабел.

— Не, тя е на платена длъжност и върши страхотна работа. Ако Изабел спечели, Мая ще бъде нейният административен секретар. Както виждаш, тя си има свои планове за бъдещето!

— Един ден може отново да се съберете.

— Не зная! По дяволите, вече ти казах: нищо не е сигурно!

— А какво става с нашето пътешествие? — попита Елизабет, която мълчаливо ги наблюдаваше. Децата й бяха пораснали. — Продължаваме ли?

— Не ми беше приятно да се разделям с нея — каза Питър. — Не беше лесно, разбери.

— Разбираме — тихо изрече Елизабет. — Хайде да тръгваме.

— Та то е цял един град — отбеляза Питър, докато минаваха през затревената площ към следващата сграда. — Толкова много хора, за които никой не подозира, че съществуват, а те са непрекъснато тук и работят здраво, за да се появи нечие лице на телевизионния екран…

— И трудът им не отива напразно, когато става дума за лицето на майка ти — внезапно се обади Тони Рурк.

Елизабет не видя как се промени погледът на Холи, но Тони забеляза, макар и с нищо да не се издаде. Питър също видя как проблеснаха очите на сестра му и се намръщи, но само след миг тя се овладя, все едно че се намираше на оперната сцена.

— Мама каза, че в петък не идваш в студиото — отбеляза Питър.

— Вярно е, но за днес имах предчувствие, че ще попадна на изключително интересни посетители — отвърна Тони. — Ще ми позволите ли да ви покажа града? Предлагам като начало да вечеряме заедно. А утре ще се превъплътя в ролята на възторжен екскурзовод, който вижда в Лос Анжелис земния рай.

— Мамо, моля те — погледна я с надежда Холи.

— Само не утре — възрази Елизабет. — Това е последният ни ден е Питър и искам да го прекараме само тримата. Но ще ми е приятно да вечеряме заедно, Тони. Благодаря ти.

— Хайде да отидем някъде, където ходят прочутите хора — помоли Холи.

— Имай ми доверие — каза Тони и ги заведе в „Ма Мезон“. Когато седнаха на масата, той с интерес наблюдаваше разочарованите физиономии на Питър и Холи, които оглеждаха заведението. — Има ли някакъв проблем? — попита.

— Не е… точно това, което очаквах — прошепна момичето.

— Особено след като видя паркинга, пълен е мерцедеси и ролс-ройси — довърши мисълта й той. — Това е част от очарованието на „Ма Мезон“.

Холи обаче не виждаше нищо очарователно. Тони им беше обяснил, че това е един от най-известните ресторанти в града. Представляваше неголяма зала с ниски тавани и избелял платнен навес наместо покрив, пластмасови столове с възглавници и стар килим. Като си спомни в какви ресторанти ги бе водил Мат в Хюстън, тя очакваше да види блестящи жени, облечени в коприна. Обаче всички бяха във всекидневни костюми и не носеха бижута. Изглеждаха съвсем обикновено.

— Скъпа Холи — Тони за миг задържа ръката й в своята, — „Ма Мезон“ нарочно демонстрира непретенциозност. В това има известно очарование, когато не е прекалено. И ако внимателно се огледаш наоколо, ще видиш, че е точно така. Изящна роза в малка ваза. Само една свещ на масата. Келнерите са в официално облекло, но с престилки до коленете, което им придава домашен вид. Изящен порцелан, сребърни прибори. Нищо натруфено, но високо качество. А сега погледни лицата около себе си. Представи си ги с грим и ти гарантирам, че веднага ще ги познаеш. Отпусни се и се опитай да почувстваш атмосферата. Предлагам да започнем със салата от омари. И вино. Пиеш ли вино?

— Малко — изчерви се тя.

— Елизабет? — обърна се Тони към нея. — Скъпа, изглеждаш възхитително. Не съм виждал тази рокля.

— Нова е. От малък бутик на Родео Драйв. — Тя също се изчерви, когато усети как очите му бавно изучават лицето и тялото й.

— Ти си единствената жена, успяла да открие малък бутик на Родео Драйв. Но суровата коприна просто е създадена за тебе. А виж колието ми е добре познато…

— Подарък от колегите в „Антъни“ — обясни тя, като забеляза подозрителния поглед на Питър.

— Вярно е — веднага я подкрепи Тони, — но аз изпълних главната роля при избора му в един не толкова малък бутик на Родео Драйв. Отива чудесно на роклята ти. Успя да затъмниш свещите на „Ма Мезон“.

Елизабет отново се усмихна и подаде листата с вината, за да го накара да млъкне.

— Вярно, виното. Добре, че ми напомни. Какво ще кажеш за бутилка монтраше? Или две? Децата също може да се присъединят към нас.

Холи примря от мъка. Децата! И как само гледаше майка й! Усети ръката на Питър върху своята и видя изпълнения му със съчувствие поглед.

— Не му обръщай внимание — изрече през зъби той. — Непрекъснато играе.

Холи кимна.

— Благодаря. Много си мил.

— Винаги съм бил много мил брат. — Той се ухили.

Холи се отпусна и реши да последва съвета на Тони. Загледа се в останалите посетители. До масата им се приближи собственикът, ръкува се с Тони и поздрави майка й за предаването. В този момент момичето наистина разпозна няколко телевизионни артисти. Направи му впечатление, че някои от тях също се обръщаха към тяхната маса. „Сигурно се чудят защо Тони Рурк е довел тези деца на вечеря — помисли си и й стана смешно. — Много важно. Затова пък един ден ще научат коя е Холи Лъвъл, прочутата певица.“ Само не знаеше с кого би дошла на вечеря в „Ма Мезон“.

— … объркването през първата година в колежа — чу тя гласа на Тони, който обясняваше нещо на Питър. — Не обичах баща си и не ми беше мъчно за него. Но ми липсваше познатата среда. Мразя промените. Непрекъснато се страхувах да не объркам нещо, например да кажа нещо неподходящо на момче, което мрази Тексас и спи със зареден пистолет под дюшека, или да започна да заеквам пред най-красивото момиче на випуска…

— Явно не си заеквал много, защото накрая се ожени за нея — усмихна се Елизабет.

— Напротив, точно както се опасявах, непрекъснато говорех глупости. Например: „Би ли се омъжила за мене?“ И така няколко пъти и все пред неподходящи жени. Обичах едно момиче, но разбрах това, когато вече беше станало късно.

Той продължи да разказва за следването си и за годините, прекарани в Хюстън, когато постъпил на работа в компанията на баща си, и как през цялото време мечтаел за Холивуд. Когато най-после мечтата му се сбъднала, трябвало да започне съвсем отначало.

— … и така отново се страхувах от мъже с пистолети и да не кажа някоя глупост пред красива жена.

— И да се ожениш за нея? — попита Питър.

— Да, и въпреки че ме беше страх да не се оженя, непрекъснато ми се случваше точно това. Но не и напоследък.

Холи се опиваше от гласа му. Хранеше се колкото се може по-бавно, за да продължи удоволствието. Дори си поръча десерт, въпреки че отдавна се чувстваше преяла. Искаше вечерта никога да не свършва, но накрая Тони плати и всички се приготвиха да си тръгват.

— Тук е толкова хубаво — отчаяно изрече тя. — Никак не ми се връща в хотела.

— В хотела? — възкликна Тони. — В този ранен час? В Лос Анжелис, града на мечтите?

Елизабет наблюдаваше с какво въодушевление Холи и Питър, който отдавна беше забравил, че мрази Тони, приеха да потанцуват в заведението на име „Меркуцио“. „За всичко е помислил“ — помисли тя с благодарност. После, докато Тони им показваше от колата забележителностите на нощния Лос Анжелис, тя осъзна, че е трогната не само от неговото внимание към децата, но и от възхищението към нея, което той не криеше.

„Интересно, какво очаква от мене?“ — мислеше си в леглото, след като се прибраха в луксозното бунгало, наето от „Антъни“ за гостите на предаването. Напоследък Тони беше станал много деликатен. Не спомена нищо за Мат, само отбеляза, че се справя с Рурк много по-добре от собствения му син.

— Синове и бащи рядко се разбират — спокойно завърши той.

За сметка на това често говореше за Елизабет и нейните успехи пред камерата. С всяко следващо интервю тя се чувстваше по-свободно и успяваше да разкрие истинската същност на човека, който седеше срещу нея. Тони редовно й предаваше ласкавите отзиви на Бо Бойл, който беше известен с това, че рядко прави комплименти, особено на жени.

На следващата сутрин Елизабет се събуди от тихото почукване на Питър на вратата.

— Предлагам да станем по-рано — каза той. — Нали днес ще бъдем само тримата?

— Да, разбира се — промърмори тя. — След десет минути съм готова.

Закусиха набързо и Питър позволи на Елизабет да седне зад волана.

— За да мога спокойно да гледам през прозореца — обясни той.

И наистина, по време на обиколката из града, който се простираше по зелени хълмове и покрити с цветя долини, двамата с Холи не се отделиха от прозореца. Възхищаваха се на разкошната растителност, толкова различна от пейзажа, с който бяха свикнали: дори с розовия камък на къщите и тъмнозелените пинии Санта Фе просто бледнееше пред цветовете на Калифорния. Минаха покрай изумрудени ливади, напоявани от малки водоскоци, покрай високи цъфнали кактуси, издължени палми, увенчани с корона от екзотични листа, коралови дървета с дълги хоризонтални клони, огромни червени цветя, на които всяко листенце беше с размерите на детска глава.

— Толкова много цветове — каза Холи. — На този фон Хюстън изглежда направо сив.

— Като се замислиш, Лос Анжелис е някак див — обади се Питър.

— Хюстън е суров като нефтен кладенец.

— Лос Анжелис е куполи, минарета, статуи.

— Хюстън е правоъгълен, огромен и модерен…

— Лос Анжелис е жив плет с формата на животни, гъби и фалоси…

— Хюстън е елегантни жени, надменност и мъже с каубойски шапки…

— Лос Анжелис е елегантни жени, зелено червило и мъже с каубойски шапки.

Двамата избухнаха в смях. „Техните два свята — помисли си Елизабет. — И две семейства.“

Обядваха в малък ресторант на открито и излязоха от Сънсет Булевард към белите порти на Бел Еър. Елизабет караше бавно по стръмното извито шосе, а под тях градът се виждаше като на картичка и постепенно изчезваше в мъглата на хоризонта. Питър и Холи извиваха вратове с надеждата да видят луксозните имения, скрити зад високите огради и дървета.

— Жалко, че не можем да влезем вътре — въздъхна Холи. — Тони тук ли живее?

— Не, той живее в Малибу. Ако искате, можем и там да отидем.

Щом излязоха на Тихоокеанската магистрала, пътят през цялото време минаваше по брега на океана. Питър и Холи с интерес разглеждаха белите пясъци и тъмносинята вода, осветена от слънцето, в която като малки цветни точки се виждаха плувци и бели платноходки. Холи се замисли колко много километри бяха изминали за един ден и въздъхна:

— Колко е голяма земята. А Санта Фе изглежда толкова малък град…

— Да, малък е — съгласи се Елизабет, — но и той притежава своето очарование. Това важи за всеки град на земята.

— О, значи и Хюстън не е лош — лукаво подхвърли Холи.

— Да — отвърна майка й, — вероятно и в Хюстън има много красиви места, но аз не ги познавам. Наближаваме Малибу. Предлагам да помълчим и да се насладим на гледката.

От едната страна на шосето се извисяваха планини, от другата беше океанът.

— Как можем да слезем до брега? — попита Питър, когато завиха и видяха един пазач, който охраняваше отбивката от пътя.

— Точно тук не можем — обясни Елизабет. — Тази отсечка е частна.

— Искаш да кажеш, че някои хора притежават част от брега?

— В тази част на Малибу, да.

— И Тони ли е от тях? — попита Холи.

— Да.

— Защо да не видим неговата къща? Охраната сигурно ще ни пусне, ако знае, че сме приятели на Тони.

— Охраната всеки ден се сблъсква с хора, които твърдят, че са приятели на Тони.

— Но ние наистина сме негови приятели!

— И така да е, няма да опитваме. Следващия път ще го накараме да ни покани на гости.

— Ти си идвала тук — изрече Холи с равен глас.

— Да, един ден и ти ще дойдеш. Но днес ще отидем на обществения плаж.

Спуснаха се по пътя, който минаваше под частните имения, и когато слязоха на плажа, настроението на Холи се колебаеше между разочарование и радост от красотата, която ги заобикаляше. Доброто й настроение се завърна едва когато седнаха на тревата и си устроиха вечеря на открито с пушена риба и картофена салата, които Елизабет купи от Малибу.

Имаше много хора като тях, разположили се направо на земята или на сгъваеми столове. Наблизо се гонеха деца и радостно пищяха, като от време на време сядаха да си починат при родителите си и след малко отново хукваха по брега.

Вечерта беше топла, подухваше лек ветрец и изведнъж Питър си спомни как навремето цялото семейство отиваше на пикник, а Холи спомена, че баща й ще хареса това красиво място. Така разговорът се прехвърли към Мат.

— Струва ми се, че не е много щастлив — каза момичето. — Много работи и явно му е интересно, но всеки път, когато се чуем по телефона, повтаря колко му е мъчно за нас. Не разбирам как е възможно толкова да се обичате с татко, а ти да излизаш с Тони, докато татко е в чужд град, съвсем сам и изоставен…

Постепенно гласът й заглъхна. Хората край тях започнаха да си прибират багажа.

— Ако баща ти се чувства самотен, много добре знае къде да ме намери — изрече накрая Елизабет, — но пред мен никога не е споменавал, че е нещастен. Холи, той сам реши да замине за Хюстън без мене. Последния път, когато разговаряхме, ми каза, че точно това иска. Оттогава нищо не се е променило. Вие се виждате с него по-често от мене и по-добре знаете какво иска. Но доколкото разбирам, той продължава да мисли, че ще се справи по-добре, ако аз не съм с него. Когато си промени мнението, надявам се да ми го съобщи. А аз ще кажа на вас.

— Ами Тони? — попита след миг Холи.

— Тони е мой приятел. Познаваме се от двайсет и пет години; той ме покани в телевизията; харесва ме и не го крие; приятно ми е с него. Какво според вас трябва да правя? Да се затворя вкъщи и да чакам какво ще реши съпругът ми?

Холи притеснено се размърда. Питър се обърна и погледна майка си.

— Не можеш ли да си намериш други приятели? Не ти ли е приятно е Изабел или с Хедър и Сол?

Елизабет се усмихна.

— Разбира се, че ми е приятно.

— Но на тебе ти трябва мъж — каза Холи. — Някой, който да ти казва колко си хубава в сурова коприна.

Елизабет я изгледа и тя сведе очи.

— Приятно е да бъдеш харесвана. Да излизаш на вечеря. Да има с кого да говориш за работата си. Ти искаш същите неща, Холи. Надявам се да ги откриеш с мъжа, когото обичаш. Ако ли не — поне с мъжа, който ти е приятел.

Питър сънливо се обади:

— Интересно колко приятелки има татко в Хюстън.

— Питър! — извика Холи.

— Не зная — тихо каза Елизабет. Беше й неприятно и неудобно да говори за това. — Сигурна съм, че има приятели. Като всеки човек и той има нужда от хора, а и вие знаете колко е привлекателен баща ви… Сигурна съм, че има много най-обикновени приятели…

Елизабет обгърна коленете си и мислите й полетяха далеч от Лос Анжелис. Досега не се беше замисляла за това, но защо Мат да не спи с други жени? Беше нормален мъж, който след двайсетгодишен брак не беше свикнал да спи сам… Особено след като купиха „Чифтейн“ и двамата отново станаха толкова близки.

На следващата сутрин за последен път закусиха с Питър.

— Нали ще се грижите за Мая? — попита той, когато стана от масата. — Все едно често ходите при Изабел. Не е зле от време на време да й се обаждате.

— Разбира се — отвърна майка му.

— Обещаваме — обади се и Холи. — Двете с Лус ще й създаваме достатъчно работа, за да няма време да ти изневерява.

— Нямах това предвид. — Той се изчерви като рак. — Когато хората дълго време са разделени, не можеш да очакваш да… О, мамо, извинявай…

Тя се направи, че нищо не е чула.

— Приготви ли си багажа?

— Разбира се.

— Сложи ли всичко в колата?

— Мамо, престани. Сам мога да се оправям. Освен това — той се ухили — няма нищо страшно. — Набързо прегърна Холи, след което така силно стисна Елизабет, че дъхът й секна. — Съжалявам, че няма да мога да се грижа за тебе, мамо. Оставаш съвсем сама.

Тя сложи ръце на гърдите му и го погледна в очите.

— Не съм сама, Питър. Всъщност ти отиваш да живееш сред непознати хора. Но съм сигурна, че ще се справиш. — Целуна го и нежно го прегърна. — Толкова се гордея с теб, мило дете. Много ще ми липсваш. — Усети как тялото на сина й се стегна, защото едва сега той осъзна, че се разделя с близките си. — Радвам се, че заминаваш да учиш това, което искаше — бързо продължи тя. — Нали ще пишеш? Докато четем писмата ти, ще се чувстваме по-близо до тебе.

— Разбира се, че ще пиша — отново се ухили се той. — Страх ме е да не намеря входната врата заключена, когато си дойда за Коледа.

— Глупости. Входната врата винаги ще бъде широко отворена за тебе. Само пиши. Обичам да получавам писма.

Питър се усмихна още по-широко и я пусна.

— Довечера ще се обадя по телефона. Да ви кажа как съм се настанил. Нали вие с Холи вече ще сте си у дома?

Елизабет го прегърна. Не искаше да го пусне. „Семейството ми се разпиля — помисли си. — Останахме само двете с Холи в къщата, в която доскоро живеехме четиримата. А след една година и тя ще си отиде. Дотогава… може би Мат и аз…“

Елизабет отстъпи назад и пусна сина си, който вече поглеждаше към колата.

— Сигурна съм, че до довечера ще сме се прибрали, но ако никой не отговаря, опитай пак.

Питър прегърна за последно Холи и каза:

— Грижи се за всички. Ако не възразяваш, от време на време ще ти се обаждам.

Тя поклати глава и прехапа устна.

— И на мене ще ми е мъчно за теб, Питър.

— И внимавай… — започна майка му, но се спря. „Не му казвай да кара внимателно, ще се обиди“ — заповяда си тя. — И внимавай какви шофьори ще срещнеш по пътя.

Децата й избухнаха в смях. Елизабет също се засмя. Питър махна с ръка, скочи в колата и замина.

По пътя към Нуево имаше гъст и задушаващ прах. Тежки камиони пълзяха по извитото шосе. От време на време се чуваха взривове; по цели дни не стихваше ревът на машините и предупредителният вой на клаксоните на камионите.

Елизабет мразеше да идва в долината — място, което доскоро възприемаше като убежище сред чистотата на природата и безвремието, — но много добре знаеше, че за Изабел, Мая и за всички останали жители на долината беше още по-трудно да живеят редом с ужасяващия шум на строителната площадка. Затова поне веднъж седмично стискаше зъби, плътно затваряше прозорците на колата и отиваше да ги види.

В Нуево всичко се беше променило. Сол изпълни обещанието си и нае адвокат с надеждата, че ще успее да получи съдебно нареждане за спиране на обекта, докато не се изясни въпросът с язовира, но не успя.

Администрацията на обекта бе настанена в изоставена ферма на върха на хълма, която преди доста време беше продадена на Тери Болинджър. Там построиха бараки за работниците, тоалетни и складове за гориво, паркинг за коли и камиони. Под строителния обект бяха започнали да копаят канал, за да отклонят река Пекос от града. Ако всичко вървеше по план, следващото лято щяха да затворят канала, да върнат реката в коритото й, а след като бъде готова и язовирната стена, реката щеше да залее града и ниските части на долината и да образува езеро.

— Няма да им позволим да осъществят намеренията си — твърдо заяви Сезар пред Елизабет.

Другото ново нещо бе, че Нуево се бе превърнал в център на кампанията на Изабел. Почти във всеки дом, в магазина на Гаспар и в бензиностанцията бяха окачени плакати и обръщения към избирателите, в които се посочваше къде могат да се срещнат и да разговарят с нея.

Отначало Сезар ръководеше кампанията, но скоро Мая стана негов основен помощник. Тя нищо не разбираше от политическа агитация, но познаваше всички в долината и скоро разбра, че с лъчезарната си усмивка успява да привлече много хора в подкрепа на тяхната кауза. Нуево подкрепяше Изабел, но в някои други градове се надигаха и гласове против нейната позиция, тъй като за пръв път от много години в долината бяха разкрити нови работни места.

— Апокалипсис в Нуево — мрачно изрече Изабел. Двете с Елизабет бяха отишли в най-отдалечения край на долината и наблюдаваха пъплещите камиони. Вече не можеха да седят в тихия двор на Сезар и да слушат крясъка на сойките, които отдавна бяха прогонени от невъобразимия шум. — Може да загубя изборите — продължи тя, без да откъсва поглед от прашния облак над града, — но дори да спечеля, може да се наложи да приема язовира, тъй като на моите избиратели изглежда идеята все повече им харесва.

— И много ли са на това мнение? — попита Елизабет.

— Сигурно. Повечето хора в района смятат, че са ни прецакали и ни съчувстват. Насаме сигурно благодарят на Бога, че не са на наше място. Почти всички в Нуево се надяват да вляза в законодателния орган и да им попреча да съсипят града, но, от друга страна, искат да забогатеят от курорта…

Резкият писък на сирена прониза долината. Подготвяха следващия взрив.

— Ето пак — каза тя. — И всеки път нещо се променя в долината. Никога няма да можем да поправим тези щети.

— Ти си само човек, Изабел, а не Бог — опита се да я успокои Елизабет. — Мислиш ли, че избирателите ти очакват да спреш обекта?

— Някои да. Но вече престанах да давам обещания, защото не зная дали ще мога да ги изпълня. Какво да кажа на хората? Особено на онези, които получиха работа, без да загубят земята и домовете си. Те не са против язовира. А и защо трябва да бъдат? Нуево губи всичко и това се отнася дори за онези, които в момента печелят на обекта. Ройбол и останалите ще са си отишли до следващата пролет, когато изтече едногодишната отсрочка. Аз съм по средата. Което означава никъде.

— Не мисля, че тук има средно положение — замислено изрече приятелката й. — Не сме обмислили една друга възможност — да имаме язовир и курорт, но да запазим града. А хората от Нуево да имат работа и пари.

— Какво ми разказваш? Вълшебна приказка? Когато построят язовира, в Нуево ще живеят само риби. А що се отнася до компенсациите… Елизабет, нали разбираш, че каквото и да ни платят, няма да е достатъчно…

— Нямах предвид компенсациите.

— А какво?

— Да използваме язовира, а не да се борим против него.

— Боже, и ти ме изостави! Нали и ти имаш земя, която ще бъде наводнена? Как да убедя останалите, щом даже ти си на тяхна страна?

— Не съм. Опитвам се да открия решение. Разсъждавай трезво, Изабел: какво може да се направи, когато нещата не се развиват така, както искаме? Какво може да се спаси, ако така и така няма да постигнем целта си?

— Това думи на политически експерт ли са?

— Това са думи на човек с опит. — Тя седна на земята и отпи от лимонадата си. — Сега разкажи за своята кампания. С какво мога да ти помогна? Мислех да те поканя в телевизията, но нямам право да работя с хора, които са в публичното пространство; те са запазени за Тони. Може би по-късно, ако ме харесат, ще мога да избирам.

— Още ли нямаш отзив? Вече от няколко месеца водиш предаването.

— Само няколко телефонни обаждания. Нищо особено. Тони казва, че трябва да мине повече време. Мат твърдеше същото за вестника.

— Като спомена Мат…

— Не.

— Извинявай.

Елизабет леко докосна ръката й.

— Съжалявам, не исках да бъда груба. Станала съм много нервна напоследък. Не мога да свикна с празната къща, в която сме само двете с Холи. А и за нищо не ми стига времето. По-рано се справях с трите материала за вестниците, но откакто пътувам всяка седмица до Лос Анжелис…

— Холи ми каза. С частен самолет.

— Да, самолета на предаването. Обикновено Тони го използва. Спестява време, защото не се налага да се прекачвам в Албъкърк, а вземам самолета направо от градското летище на Санта Фе. Но не ми остава достатъчно време за Холи, а и майка ми очаква поне веднъж седмично да вечеряме заедно.

Хедър иска непрекъснато да говорим за Сол, а като дойда тук и виждам какво става с долината, сърцето ми се свива.

— Да, разбирам те. — Изабел прегърна приятелката си. — Трябва да си даваме кураж една на друга. Дали да не потърсим някой бар за самотни жени?

Елизабет прихна.

— Откъде ти дойде наум?

— Лус и Холи си говореха оня ден…

— Лус и Холи! Надявам се, че нямат подобни проблеми!

— Не, но казаха, че ако не си намерят интересни мъже, докато остареят, тогава ще отидат на бар за самотни жени.

— Кога смятат да остареят?

— На двайсет, и пет.

Смехът им почти заглуши шума на елеваторите. След това изведнъж им олекна и решиха, че каквото и да се случи, може да бъде поправено.

„А защо не? — мислеше си Елизабет в колата на връщане в Санта Фе. — Трябва ни само малко време, за да съставим план за действие и ако наистина вярваме в себе си, защо да не успеем?“

Преди да тръгне, тя се бе обадила на Сол да го предупреди, че ще се прибере за петъчното заседание на „Чифтейн“.

— Ще се върна следобед, а ако възникне нещо неотложно — сутринта.

— Няма нищо спешно — успокои я той. — Нали знаеш колко е тихо след края на фиестата. Дори смятах да си взема отпуска и да замина на почивка, ако успея да убедя годеницата си да ме придружи.

— Защо не се ожениш за нея? — рязко попита Елизабет.

— Моля? Какво искаш да кажеш?

— От доста време престана да говориш за датата на сватбата, нали?

— Така е. Пообщувах с природата в горите на Нуево, преди динамитът да направи общуването с природата невъзможно. И там стигнах до извода, че никой човек няма право насила да кара друг човек да го обича. Не искам Хедър да се омъжи за мен, а после да изпитва чувство на вина, че ме е изоставила. Ако тя не ме обича достатъчно, за да преодолее вътрешната си съпротива към брака, тогава и аз не го желая.

— Сол, говориш глупости.

— Може. Но сигурно ще стана на сто години, докато я накарам да ме обикне толкова, колкото аз я обичам. А освен това тя беше права, когато преди доста време ми каза, че и така ни е добре: и в леглото, и като приятели. Смятам, че съм щастлив човек. Колко семейни двойки могат да се похвалят, че притежават тези две неща? Или може би тя не е моят тип жена?

— Сигурно. До утре, Сол.

„Тъжна е“ — помисли си Сол и съжали, че Мат не е до него, за да му каже какво мисли за него. В същия момент забеляза, че помощник-печатарят му прави някакви знаци през стъклената стена.

— Какво има? Дойде ли човек от сервиза?

— Току-що. Бях излязъл за малко и когато се върнах, той вече работеше върху пресата.

— Как е минал покрай охраната?

Не зная, може би е влязъл през задния вход.

Сол се намръщи и отиде в помещението с пресата.

— По дяволите, как успя да проникнеш в сградата? — попита той. — Идваш два дена по-късно, а на всичкото отгоре влизаш като че ли си собственик на… — Млъкна, понеже човекът се изправи и той видя, че срещу него стои Мат, усмихнат и с протегната ръка.

— Наистина съм собственикът, или поне така мисля. Ключът ми още става за задната врата.

— Дяволите да те вземат. — Той му стисна ръката. — Как се сети да наминеш, точно когато имахме нужда от техник?

— Късмет. Реших да видя какво става, без да минавам през редакцията и да притеснявам хората. Хлапето, което беше тук, ме помисли за техник и веднага ме информира за пресата. Лоша охрана, Сол. Всеки може да влезе. Освен това момчето не внимава — как си представя, че един техник ще дойде облечен в костюм? Къде е печатарят?

— Болен е. Знаех си, че хлапето няма да се справи. Оправи ли машината?

Мат отново се ухили.

— Станал си истински главен редактор. Пресата ти е на първо място. Искаш ли да я изпробваме?

— Разбира се. — Мат извади смачкания лист, който беше заседнал в машината, и отново я зареди. Сол го изгледа критично. — Май че от това повече костюм не става.

Той си погледна ръкава.

— Очевидно. Но не е зле човек от време на време да се поизцапа малко. Иначе може да забравя миризмата на печатница…

— Е, ти ако можеш, добре. Аз не мога.

Мат пусна пресата и се усмихна.

— Тръгна. Това да не беше критика, Сол?

— Позна. Жена ти ми е приятелка, Мат. Тревожа се за нея.

— Сол. Това не е твоя работа.

— Напротив. Ако приятел не може да поговори с тебе за жена ти, кой тогава може?

— Тя самата.

— Тя замина за Лос Анжелис и исках да те предупредя…

— Сол, ще си останем добри приятели само ако престанеш да си пъхаш носа в живота ми.

— Добрите приятели си говорят по-често. Или поне си пишат писма. Четеш ли изобщо докладите, които ти пращам?

— Рядко. Дори рядко чета „Чифтейн“. На главата ми висят прекалено много издатели, които имат нужда от ръководство. Ти не си сред тях. Съжалявам, ако се чувстваш пренебрегнат.

— Не се дръж с мене като с изоставена любовница, Мат. Нямам желание да ме бомбардираш с указания от Хюстън. Обичам сам да съм си господар. Просто исках да чуя мнението ти за приятелството.

Мат огледа стаята и си спомни колко беше прост животът му само преди една година. Имаше един вестник, една жена. И приятел.

— Липсваш ми — каза той на Сол.

— Мат — рязко изрече Сол, — искам да купя „Чифтейн“. Чакай, засега нищо не казвай. Откакто си в Хюстън, аз издавам вестника съвсем сам. Елизабет се опитва да ми помага, но просто няма време, въпреки че често я използвам като редактор…

— И тя се е съгласила?

— Успокой се; с нищо не се е съгласявала. Предложих й го миналата седмица; изслуша ме учтиво и каза, че ще си помисли. Искам и ти да си помислиш. Ти имаш други вестници; Елизабет пише нейната поредица и работи в телевизията. А аз искам „Чифтейн“. Проблемът е, че нямам достатъчно пари, но ако вие двамата се съгласите да задържите известна част от акциите…

— Не. — Мат имаше чувството, че се задушава. Гърлото му се бе свило, мускулите му се стегнаха, като че ли се намираше в тясна килия без въздух и без да има възможност да се движи. — Съжалявам, Сол. Разбирам те, но не мога да го продам.

— Не можеш или не искаш?

— Не мога.

Той внимателно го погледна.

— Но това е една микроскопична част от твоята империя.

— По дяволите, не! Вестникът не е част от никаква империя. Това е отделен вестник и е мой. И такъв ще си остане.

— Твой и на Елизабет. Или си забравил?

— Слушай, кучи сине, достатъчно! От тебе се иска само да издаваш моя вестник. А живота си аз мога сам да управлявам! — Сол подсвирна продължително. Мат затвори очи. — Божичко, Сол, извинявай! Това, което казах, е отвратително. Не исках да прозвучи по този начин.

— Не е необходимо да се извиняваш. Знаеш, че няма да напусна. Вече ти казах: искам да остана тук, в този град и искам да купя вестника.

Мат отиде до прозореца и забеляза камионите на разпространителите пред задния вход. Не трябваше да се връща. Решението му беше импулсивно. Питър се бе обадил от Станфорд и след като си поговориха, изпита непреодолима потребност да види Холи и пристигна в Санта Фе. Реши първо да се отбие в редакцията на „Чифтейн“. В края на краищата вестникът беше негов, а той не беше стъпвал тук от месеци. Беше сбъркал. Трябваше да покани Холи в Хюстън. Тук все казваше каквото не трябва.

Облегна се на прозореца и попита:

— Сол, отдавна исках да попитам: коя е жената, която предлагате за мястото на Том Ортис в законодателния орган на щата?

Сол се усмихна тайнствено и след малко вече се смееше на глас:

— Наистина ли не знаеш? Ще ме убиеш, Мат. Изабел Арагон.

— Изабел?… — Мат също се засмя. — За Бога, но това е чудесно! Законодателният орган вече никога няма да бъде същият! Жалко, че никой не ми е казвал.

— Сигурно никой не е предполагал, че може да те интересува.

Той се направи, че не го е чул.

— Довечера ще разпитам Холи.

— Заради нея ли си в града?

— Да, главно заради нея. Бях забравил колко е приятно да те види човек. — Отново огледа познатата до болка стая.

— И ти ми липсваше, Мат. Ти си страхотен издател, но не съм сигурен, че имаме какво да си кажем. Имаш ли време да се обадиш на Хедър?

— Разбира се. Тя тук ли е?

— В кабинета ми. Извинявай, в твоя кабинет.

Хедър седеше зад стъклената стена. Четеше някаква книга, но когато забеляза Мат, лицето й светна от радост. „Горкото ми момиче — помисли Сол. — Въобразява си, че всичко е наред, но само ще се убеди още веднъж, че на мъжете не може да се разчита.“

— В печатницата случайно открих стар приятел — каза той, когато отвори вратата.

— Мат, колко се радвам, че се върна! — Хедър го целуна по бузата. — Ръкавът ти е изцапан с машинно масло. Какво си правил? Елизабет замина за…

— Хедър — тихо каза Сол.

Тя го погледна, след това отмести поглед към Мат.

— О! За колко време си тук?

— Само за една вечеря с Холи. — Зелените й очи загубиха топлотата си и му стана неудобно. — Бях по работа във Финикс и се отбих да… — Улови погледите, които си размениха Хедър и Сол, и разбра, че си спомниха колко се дразнеше той самият, когато Тони се отбиваше в Санта Фе между два полета.

Очите на Хедър блестяха като смарагди.

— Сол — каза. — Имам няколко въпроса върху раздела за операта. Кога можеш да ми отделиш малко време?

Той я погледна замислено. Копнееше да я целуне. Знаеше какво се опитва да направи Хедър и й беше благодарен, но нямаше да помогне. Мат не се интересуваше чак толкова от работата им, за да се прибере в Санта Фе. За него те бяха дребни риби.

„По дяволите — помисли си Сол, — а какво всъщност губим?“

— Хайде да поговорим сега — предложи той. — Издърпа креслото си от бюрото и премести два избелели стола. — Защо не седнеш, Мат? Тъкмо ще ни дадеш някой ценен съвет като човек от големия град. — Без да чака отговор, седна и взе папката, която му подаде Хедър. — Преди няколко месеца Елизабет направи следното предложение…

Двамата с Хедър започнаха да говорят, без да го включват в обсъждането. След малко Мат не издържа и започна да се обажда. Идеята беше добра и той можеше да я въведе и в останалите си вестници. Постепенно двамата със Сол изцяло водеха разговора, а Хедър се обаждаше от време на време и си мислеше, че липсваше само Елизабет, за да се превърне обсъждането в старата игра на подаване и преработване на идеи, каквато често играеха преди заминаването на Мат.

Изведнъж Сол каза:

— Имам доста работа и трябва да ви оставя. Мат, защо не останеш до утре? Не бих искал да ви се натрапвам на вечерята с Холи, но сутринта бихме могли да…

Магията свърши. Мат се облегна назад и поклати глава.

— Чакат ме във Финикс. Въпреки това бих искал да погледна какво става при вас.

Сол кимна. Беше обзет от разочарование и носталгия по миналото, което като че ли бе оживяло през изминалия един час.

— Ще използваме някои от твоите съвети — каза.

— Дано — отговори Мат. — И аз ще направя същото с вашите. Разбира се, леко изменени. — Поколеба се дали да тръгне веднага и каза: — Много ми беше приятно.

Обади се вкъщи — всъщност в дома на Елизабет — от телефона на бюрото на Барни Кел. Холи вдигна телефона.

— Освободих се по-рано, мила. Можеш ли да ми отделиш един час?

— О, да — каза Холи. — Чудесно. Мама не е тук…

— Зная. Ще се видя с нея следващия път. Много ми беше домъчняло за тебе. Да дойда ли да те взема след десетина минути?

— Добре. Ще те чакам отпред.

„Прекалено официално — помисли си той. — Държа се като нещо средно между баща и младеж, който я кани на среща.“ Погледна към стъкления кабинет, където Сол седеше в креслото на Мат Лъвъл, а до него — Хедър, която бързо водеше бележки в една от неговите папки. Почувства се самотен и се замисли къде всъщност беше неговото място? „Може би никъде“ — сам си отговори.