Джудит Майкъл
Интимно (7)

Глава 7

Компанията на Кигън Рурк беше разположена в Транско Билдинг — кула от стомана и стъкло в хюстънския Меджик Съркъл. Тук някога е било пусто поле, през което е минавал черен път, но през последните години това място бе превърнато в ярко осветен площад със скъпи ресторанти, бутици, театри и офиси на строителни корпорации с филиали в целия свят. В центъра на комплекса се намираха няколко големи хотела и много магазини и кантори. Имаше даже покрита ледена пързалка.

— Много подходящо място — одобри го Елизабет, когато посети компанията на Рурк. Но неговите офиси я изненадаха. Бяха обзаведени луксозно, но се оказаха не толкова многобройни, колкото бе очаквала; всъщност огромната империя на практика се управляваше от шепа доверени хора: вицепрезидент за нефтената промишленост, вицепрезидент за търговията с недвижими имоти и вицепрезидент за инвестиране и развитие; двама счетоводители и двама административни секретари заемаха съседния кабинет до този на Чет Колфакс; в друга просторна зала имаше четири секретарки. А в дъното на коридора беше кабинетът на Мат Лъвъл, вицепрезидентът на „Рурк Пъбликейшънс“.

На рецепцията, стилно обзаведена в хром, кожа и стъкло, имаше още една секретарка. Спираловидна стълба водеше до втория етаж, където в кръгло фоайе с бежови кожени дивани, и живописни платна, представящи творчеството на ранни американски художници, оригинални снимки на първата железница в прерията, и цяла градина от цъфтящи кактуси, се намираше бюрото на личната секретарка на Рурк. Неговият кабинет представляваше просторна зала с кафяв килим, мебели от розово дърво и велур, подредени пред уютна камина. Самият Рурк работеше на просторно полирано бюро от тъмен орех. На стената зад него бяха окачени няколко от изпълнените с мистика акварели на Жан Ришардсон.

— Единственото, което ми липсва — беше казала Елизабет при първото си посещение, — е живото човешко присъствие. Няма семейни снимки, нито лични вещи. Усеща се само вещата ръка на дизайнера. Плюс много пари, разбира се.

— Казват, че обзавеждането е дело на Никол — отвърна Мат.

— Личи си — промърмори жена му. — Обстановката е студена като нея самата.

На долния етаж се намираше огромна конферентна зала без прозорци, но с кухненски бокс, където приготвяха лека закуска по време на ежемесечните заседания на компанията. В тази зала два месеца след приема в дома на Рурк Мат бе направил втория си доклад. На заседанията винаги присъстваха адвокатите на Рурк.

— Предишния път ви запознах с веригата „Чалмърс“ — каза. — Мога да гарантирам, че въпреки забавянето около Деня на благодарността работата скоро ще приключи — въпросително погледна към адвокатите, които одобрително кимнаха, — и договорите ще бъдат подписани. Шестте вестника покриват западната част на Ню Мексико на юг от Лос Аламос и на север от Фармингтън. Вече ви представих резултатите от преговорите за „Финикс Аризонън“ и „Тускон Кол“. Междувременно ме заинтригуваха и други вестници! Проспектите са пред вас: осем вестника, радио- и телевизионна станция в югоизточната част на Ню Мексико. През последните две седмици се запознах с Джим Греъм, който притежава веригата заедно със сина си. Те са пред фалит, но аз съм убеден, че причината е в лошото управление: няма сериозна конкуренция и ако го убедим да свали от цената, бих посъветвал да откупим целия комплекс.

— Искат десет милиона — обади се един от адвокатите, който внимателно разглеждаше проспекта. — Много е.

— Разбира се — съгласи се Мат. — Трябва да се свали.

Започнаха обсъжданията. Мат беше написал проспекта, след като бе получил сведения от Чет Колфакс за финансовото състояние на компанията; беше направил и собствени проучвания. Сега, застанал в единия край на овалната маса, той отговаряше на въпроси за ситуацията в осемте града: икономика, политика, география, туризъм, интереси на населението, икономически перспективи.

Мат си спомни как двамата с Елизабет, седнали край кухненската маса, пресмятаха откъде да намерят пари, за да купят „Чифтейн“, и как се бе наложило да продадат земята в Нуево заради „Сън“. Сега имаше пари и те бяха в ръцете му.

Само ако беше изчакал малко. Сега можеше да купи всеки вестник, който пожелае.

С купуването на първите шест вестника около Лос Аламос и първите два в Албъкърк и Хюстън вече имаха осем. Ако купят изгодно веригата на Греъм, щяха да разполагат с още осем. Дори без да се смятат „Чифтейн“ и „Сън“, за които Мат и Елизабет се бяха разбрали да не се включват във веригата на Рурк, по пресмятанията на Мат до края на годината щяха да разполагат с шестнайсет вестника, радио- и телевизионна станция. И всичко това за по-малко от три месеца. Впечатляващо начало.

След неговото изложение мъжете край масата одобрително кимнаха, а Рурк се усмихна. В продължение на два часа той бе седял с безизразно лице, само от време на време нахвърляше някакви бележки. Мат много добре знаеше, че се намира в изпитателен срок, който ще продължи най-малко една година. А това определено му допадаше: чувството да си вечно на ръба, в напрежение и готов да защитиш мнението си. Ако Рурк му беше предоставил парите си без ограничения и контрол, той би го помислил за глупак.

Но Рурк не беше глупак. Мат за пръв път срещаше толкова обигран бизнесмен: бързо и безпогрешно си съставяше мнение за хората; умееше да използва техните силни и слаби страни. Беше разбрал, че мълчанието на възрастния човек не означаваше непременно несъгласие или одобрение. В повечето случаи то беше знак, че Рурк наблюдава, пресмята, отсъжда. В подходящия момент той преминаваше към действие, за да прекрати ненужен спор или да формулира окончателното решение.

„Ако баща ми беше толкова последователен и решителен, можеше да постигне много повече. А не да се превърне в разочарован старец, който разчита на сина си.“

— Значи можем да го убедим да продаде компанията за шест милиона, а още по-добре за пет и половина — каза главният счетоводител. — След това ще съкратим персонала е петнайсет процента и три пъти ще увеличим тиража… Няма проблеми.

— Добре — съгласи се един от адвокатите. — Мат, мислиш ли, че можем да намалим до пет и половина милиона?

— Съмнявам се. Даже ми се струва, че реалната цена е седем. В краен случай шест и половина. Греъм се старае да не го показва, но съм сигурен, че има сериозни проблеми…

— Проблемите са поне два — намеси се Чет Колфакс. — Единият е, че обича да залага на конни надбягвания, и то неуспешно в девет десети от случаите. Вторият проблем е Джеймс младши, известен като Джим Боб. Той също обича конете, но предпочита крупни залагания в Лас Вегас и луксозни жени. Двамата е таткото са успели да профукат по-голямата част от парите си. Преди няколко месеца Джим Боб започнал да издава чекове без покритие и баща му е замазал нещата, но е затънал в дългове.

Никой не го попита откъде има тази информация и дали е достоверна. Затова му плащаха.

— Откупи дълговете — обади се Рурк.

Колфакс кимна.

— Мат — продължи Рурк, — нека започнем преговорите с три и половина.

— Няма да приеме. Знае, че компанията струва много повече.

— Естествено. Той я познава по-добре от нас. Но трябва да го накараме да приеме четири и половина. Затова започни с три и половина.

— А ако се наложи да вдигна до пет?

— Ако проведеш разговора както трябва, ще се съгласи.

Мат се поколеба. Да не би Рурк да го смята за наивен или некомпетентен…

— Добре, ще видя какво мога да направя…

— Обади ми се, когато решиш. — Той се обърна към следващия докладчик, но след събранието се приближи до Мат и го прегърна през раменете. — Слушай, синко, сигурен съм, че ще се справиш с Греъм. Ако Чет е прав — а той никога не греши за такива неща — пред себе си имаш един разочарован баща. — Изсмя се, но смехът му прозвуча като лай. — От мен да го знаеш: те са най-уязвими.

В служебния самолет на път за Розуел Мат си спомни, че Тони беше син на Кигън Рурк.

 

 

На двайсет и три годишна възраст Никол Ренар вече беше успяла да се омъжи и да се разведе. На двайсет и четири, докато беше на ски в Аспен, срещна Кигън Рурк. След един месец си купи просторно ранчо в Ривър Оукс, близо до дома му. На двайсет и шест нейните приеми в Хюстън станаха също толкова популярни, колкото приемите й в Ню Йорк, където притежаваше апартамент в Тръмп Тауър, и в Аспен, където обикновено отсядаше в къщата на Рурк на Ред Маунтин.

След шест години, когато Никол реши да покани Мат Лъвъл на своя новогодишен прием, отношенията й с Рурк бяха преминали в нова фаза: те вече бяха не толкова любовници, колкото приятели. От време на време прекарваха нощта заедно, за да се отпуснат с човека, когото добре познаваха…

— Като стари домашни чехли — казваше Никол, лениво изтегната на леглото. — Разбираме се добре и не си досаждаме.

Освен това не си губеха времето за излишни страсти или ревност, когато Рурк се срещаше с други жени, а Никол — с други мъже. Въпреки разликата от трийсет и осем години двамата идеално си подхождаха, тъй като споделяха обща философия за живота и за начина на неговата употреба.

Затова Никол беше единственият човек извън „Рурк Ентърпрайсиз“, който научи за успеха на Мат в случая с Греъм. От своя страна Рурк пръв научи, че Никол смята да го покани на приема си.

— Възможно е да ти откаже — предупреди я. — Той не общува с никого в Хюстън, освен по делови въпроси.

— Може да направи изключение — отговори тя и в началото на декември се обади на Мат в службата. — Искам да те поканя на моя традиционен прием — изрече с дрезгавия си глас. — Няма нищо общо със служебен прием или с приятни семейни събирания. Обещай, че ще дойдеш. Толкова съм слушала за тебе, а никога не сме имали възможност да поговорим.

— С удоволствие — отговори Мат, заинтригуван от поканата, — но не съм сигурен, че ще бъда в града по това време.

— Кигън ме предупреди, че не поддържаш много светски контакти в Хюстън, но се надявам за мене да направиш изключение. Ако се притесняваш, че не познаваш никого, той също ще дойде.

— Изобщо не се притеснявам — отвърна той. — Нали познавам домакинята.

Приемът беше на двайсет и първи декември. Мат забеляза няколко познати лица, но не очакваше, че тълпите от гости, разпръснати в трите крила на ранчото на Никол, ще представляват такава невероятна смесица от професии, възрасти и начин на живот. Имаше телевизионни звезди, джазмузиканти, борсови агенти, фризьори, банкери, собственици на курортни градчета и търговци на недвижими имоти, олимпийски шампиони и дори един собственик на списание, който специално за случая беше пристигнал от Ню Йорк.

Във всички помещения бе поднесено шампанско и греяно червено вино с подправки. В централния салон имаше покрит басейн, над който се извисяваше куполообразен стъклен покрив. Една от съседните зали беше превърната в казино с маси за игра на карти, рулетка, билярд и тенис.

Всички гости вече бяха чували за Мат — най-новия вицепрезидент на „Рурк Ентърпрайсиз“ — и бяха изненадани, че Никол е успяла да го уговори да присъства на приема й. Когато го представи на гостите си, повечето го посрещнаха с неприкрито любопитство и възхищение. Жените бяха впечатлени от приятната му външност, мъжете — от бързия му успех. Всички го поздравяваха и предлагаха услугите си.

— Което означава, че те имат нужда от твоите — засмя се Никол. — Въобразяват си, че хората като Рурк и неговите приближени са всемогъщи и са способни да заобикалят законите, да фалшифицират избори…

— Аз не съм — възрази Мат.

— Да, но защо да ги разубеждаваме, щом им е приятно да вярват в това?

След като го представи, тя го остави сам и отиде да посрещне следващите гости. Той отпи от виното и се замисли. Намираше се в една от най-хубавите къщи, които бе виждал. Беше обзаведена с подчертана елегантност, за разлика от деловия стил, който отличаваше офисите на Рурк.

— Много е добра в дизайна — изненада го гласът на Рурк.

Мат се обърна.

— Не видях кога си пристигнал.

— Бях в игралната зала. Страхотна къща, нали?

Мат кимна.

— Откъде има толкова пари?

— От търговия с недвижими имоти.

— Тук, в Хюстън?

Рурк се засмя.

— В течение на три поколения семейството й се е превърнало в собственик на няколко сгради в близост до площад „Вандом“ в Париж, на значителна част от Грей Ин Роуд в Лондон, на отделни здания около Кълъмбъс Съркъл в Ню Йорк и в централните части на Пърт и Сидни в Австралия. Освен това Никол умее изгодно да инвестира парите си.

Някой повика Рурк, той се извини и се оттегли. Мат още веднъж огледа помещението. „Студено и безлично“ — бе казала Елизабет. Но това се отнасяше за кабинета на Рурк. Същата тази Никол бе използвала в дома си меки тъкани и ярки цветове, които блестяха на светлината на кристалните полилеи и аплици. Изключително красиво. И добър инвеститор.

След няколко минути сервираха вечерята на кръгли маси за десет души. Мястото на Мат беше до домакинята. Той не познаваше останалите и мълчаливо слушаше разговорите за спорт, политика, зимни курорти, търговия с недвижими имоти, европейска мода и американски дизайнери. Никол умело насочваше разговора, поставяше нови теми още преди да е изчерпана предишната, от време на време ставаше от масата, за да обърне внимание на останалите гости.

Всичко бе безупречно и говореше за опит и вкус към детайла. От лекия сладкиш с напоени в коняк ябълки до шоколадовия мус и кафето, всяко блюдо бе поднесено в различен порцеланов сервиз; вината също се поднасяха в кристални чаши с различен дизайн. „Откъде има тази жена сервизи за шест хиляди души?“ — почуди се Мат, но не можеше да отрече, че тя знаеше какво иска и как да го постигне.

Допи си кафето с десерта и вътрешно простена при вида на трюфелите, на които не можеше да устои, извини се и стана да се раздвижи.

— Да не се чувстваш самотен? — попита Никол и се приближи към него.

— По-скоро преял — отвърна той на усмивката й. — Ако не бях станал да се разтъпча, сигурно щеше да се наложи да ме търпиш цял месец залепен на стола ти.

За негово удоволствие тя не отговори на остроумната му забележка с престорена скромност, а се засмя и той още веднъж се възхити на нейната изключителна хубост. Черната й коса — винаги различна, откакто я познаваше — сега беше пусната свободно и ситно накъдрена; обрамчваше бледото й лице, което изглеждаше още по-дребно и изящно като порцелан. Беше облечена в рокля от бяла коприна, плътно прилепнала до тялото, на изящната й шия имаше осем реда черни и бели перли, в косите й бе затъкната яркочервена камелия, в тон с червилото.

— Харесва ли ти? — попита тя и въпросът й би могъл да се отнася с еднакъв успех както за приема, така и за собствената й външност, тъй като беше уловила преценяващия му поглед.

— Много — отговори той, като я остави сама да реши кое от двете имаше предвид. Огледа стаята и отбеляза: — Интересна колекция от хора.

— А това те изненадва.

— Толкова ли съм прозрачен?

— Не толкова, колкото повечето мъже. Това е едно от нещата, които ме заинтригуваха у тебе. Но неочаквано и аз ти станах интересна. Права ли съм? Изненадан си от къщата ми, от вечерята, от моите гости.

— Наблюдавала си ме.

— Наблюдавам всичките си гости, за да съм сигурна, че се чувстват добре. Цяла вечер се опитваш да определиш мен и нещата, които притежавам. — Тя се засмя. — Извинявай, Мат, лицето ти е доста изразително. Но това ми харесва. Обичам мъжете, които разкриват чувствата си.

Той поклати глава.

— Не е честно. Не съм свикнал да търся лесни решения.

— О, стига, повечето мъже правят точно така.

— Има и изключения.

Тя отново се засмя.

— Умно. Това е още една причина, поради която те смятам за интересен човек. Умните мъже не са много.

— Колко от тях познаваш?

— Не съм ги броила.

— А какво искаше да ми кажеш?

Тя се засмя гърлено.

— Засега нищо. Ще говорим един ден, когато му дойде времето. Тогава ще ти разкажа историята на семейство Ренар. Вече зная твоята. В това отношение съм по-напред от тебе, Мат Лъвъл, най-ярката звезда в галактиката на Кигън Рурк.

— Преувеличаваш. Кигън трябва да е бил омагьосан. Да не би ти да си причината?

Все така усмихната, тя поклати глава.

— Моята магия не му действа от години. Направил си му впечатление без магическа намеса. А и нямаш нужда от нея. И така се справяш добре.

— Само един глупак отказва помощ, когато му я предлагат.

— Дори от помощта на дявола?

— Ако е в състояние да я контролира.

— Аха. Самоуверен си. Нищо чудно, че Кигън ти е възложил една от най-големите си компании.

— Рано е да се говори. Още съм в изпитателен срок. Не е лесно да се задоволят изискванията му.

— А твоите?

— Искаш да кажеш дали се задоволявам с малко? Не.

— Да, такива са успелите хора. Затова си ми симпатичен; не е лесно да се работи за Рурк, но наградата си заслужава усилията.

— Не говориш за пари, нали?

Тя леко вдигна рамене.

— Много хора умеят да правят пари. Много по-трудно се печелят власт и влияние.

— И ти мислиш, че аз се стремя към това?

— Поне се надявам да е така.

— А ти искаш ли власт и влияние?

— Разбира се.

Той я изгледа с любопитство.

— А когато го постигнеш? Какво ще правиш тогава?

— Никога няма да ми е достатъчно. Залозите непрекъснато се вдигат. Кигън много добре го знае и затова никога не изпада в затруднено положение. Предложи да обзаведа кабинета ти. Съгласен ли си?

— Отскоро съм тук и не съм се замислял. Харесва ми обаче какво си постигнала с неговия.

— Винаги се старая за приятелите си. И естествено работя само за тях.

— Мислех, че вътрешното обзавеждане е твоята професия.

— Моята професия е да си доставям удоволствие. Занимавам се с вътрешен дизайн, защото е приятно и спасява от скуката. — Той се намръщи и тя отново се засмя. — Мат, не успя да скриеш неодобрението си. Какво толкова лошо виждаш в това, че искам да живея за удоволствие? Нали и ти искаш същото и затова купи първия си вестник, а по-късно започна работа при Кигън? Сигурна съм, че и ти искаш да живееш интересно и да правиш това, в което си най-добър. Виждаш ли колко си приличаме? Точно защото сме доволни от себе си, сме много по-приятни от неудачниците, измъчвани от завист и злоба.

— Каква злоба? — попита Рурк, който се приближи към тях. — Вечерята беше прекрасна, скъпа Никол. Готвачът ти има повече въображение от моя; може да го пратя у вас да вземе някой и друг урок. Предложи ли на Мат да обзаведеш кабинета му?

— Да. Но ми отказаха.

— Мат, държиш се направо странно. Домакинята ти предлага услугите си, а ти…

— Казах само, че съм отскоро в него и не съм обърнал внимание на обстановката.

— Е, ако Никол се заеме с нея, непременно ще забележиш промяната. Може би ако го беше направила преди няколко месеца, щяхме да те виждаме по-често сред нас, вместо всеки ден да тичаш до провинцията. Ако искаш моето мнение, накарай я да започне веднага след Нова година.

Мат премести поглед от Никол към Рурк и обратно. Разговорът протече прекалено гладко, все едно че беше подготвен предварително. Но тъй като не беше сигурен, предпочете да повярва, че не се бяха договорили да го убедят да се премести в Хюстън по-рано от уговорения срок.

Никол го изгледа внимателно.

— Струва ми се, че Мат не иска нищо да променя в кабинета си. Или поне засега. Сигурно е прав за себе си. Мат, нали ще ми се обадиш, когато вземеш решение?

Кехлибарените й очи го гледаха изпитателно и дори с любопитство. Стана му неудобно, че се бе усъмнил в нейната доброжелателност. Не беше мнителен човек.

— Разбира се — отвърна той. — Всъщност не виждам защо да не започнеш веднага, ако наистина ти е приятно. Не зная колко време ще остана в Хюстън, но предпочитам да работя в приятна обстановка.

Никол леко докосна ръката му.

— Благодаря. През януари съм свободна. Мога да започна веднага след празниците. А до една седмица ще ти представя първите скици.

— Няма нужда да бързаш. Смятам да остана в Санта Фе до началото на януари.

— О, така ли. Е, тогава ще почакам да се върнеш.

— Рурк — прекъсна ги груб глас. — Изглеждаш чудесно: не си гладен, нито жаден, нито ти се спи. Тази вечеря наистина беше чу-у-десна. Така си и помислих, Никол, че няма да си тръгнеш от Хюстън, преди да направиш поредната впе-е-чатляваща вечеря.

— Тръгват ли си, Тери? — попита тя.

— Да, и дойдох да се сбогувам. — Той разтърси ръката на Мат и се представи: — Тери Болинджър. Не зная дали ме помните, но аз купих…

— Разбира се, че помня. Съжалявам, че не се запознахме лично. Адвокатите ни свършиха цялата работа. Е, харесва ли ви в Нуево?

— Не съм и стъпвал в оня пущинак. Какво име само: Ну-е-во. Може да се отбия някой ден. Е, сладка Никол, трябва да си кажем довиждане. Довечера летя за Хаваите, нали знаеш — работа и пак работа. Искам да купя едно местенце. А после заминавам за Япония. Живот във въздуха, както му казват.

— И каква част от Япония смяташ да купиш? — засмя се тя и се обърна към Мат: — Внимавай с Тери, способен е да ти купи къщата, както си стоиш под душа.

Продължиха да се шегуват, докато Рурк не хвана Болинджър под ръка и отиде да го изпрати до вратата.

— Мразя да ме наричат „сладка Никол“ — изрече тя с отвращение. — А как само накъсва думите. Не мога да го понасям и пет минути.

— Нищо не каза за други имоти, когато миналата година купи земята ми в Нуево — замислено каза Мат. — Напротив, дори спомена, че бил търговец на коли.

— И с това се занимава. Има четири гаража. Важно ли е?

— Какво прави със земята, която купува?

— Строи къщи, обработва я или отглежда нарциси — никой не знае. Никога не съм успявала да го изтърпя достатъчно дълго, за да го разпитам какво точно прави. Кигън умее да открива странни птици. Или тъпанари. Да, повечето са просто тъпи.

Мат веднага забрави за Болинджър и въпросително я погледна. Надяваше се да се сети да го успокои, че той нито е странна птица, нито е тъп. Но тя отново не си направи труда да се изясни и продължи:

— Жалко, че няма да си тук на Нова година. — Ниският й глас едва се чуваше на фона на общия шум. Мат се наведе, за да разбере какво казва. — Смятам да поканя неколцина приятели — спокойни и кротки хора, не като тази вечер. Кигън няма да бъде в града. Ако искаш, ела и ти. Ще има приятни разговори, тиха музика, танци в голямата зала, в полунощ ще хапнем нещо леко.

Той почувства магнетизма на кехлибарените й очи и леката усмивка; изпита почти осезаемо усещане за тръпчивия й вкус.

— Съжалявам — каза и прочете в очите й разочарование, а не раздразнение, че отказва. — Семейството ми разчита, че ще прекарам цялата седмица у дома. Напоследък се виждаме толкова рядко.

Тя наклони глава и попита като момиченце:

— Кой е щастливият ти цвят?

— Какво?

— Кой от цветовете ти носи късмет? Искам да знам, преди да се заема с кабинета ти.

— Никой.

— Глупости. Просто не си обръщал внимание. Горкичкият Мат, никак не си суеверен. Трябва да ти преподам няколко урока. — Огледа го критично и започна да прави предположения. — Виненочервено. Турскосиньо. Бежово. Определено не зелено или оранжево. Е, кой си избра? — попита тя, когато той учудено повдигна вежди.

— Спомена два цвята, които определено не мога да понасям. Значи ли това, че си се отказала да четеш мислите ми?

— Нищо подобно. Честно те предупреждавам — каза тя, обърна се и след малко се изгуби в тълпата.

„Честно те предупреждавам — усмихна се Мат, когато остана сам. — Изглежда трябва да съм поласкан, че е решила да си губи времето с женен мъж като мене. Добре поне, че като се върна на работа, няма да намеря кабинета си боядисан в оранжево или зелено.“

 

 

В коледната вечер заваля сняг и обви Санта Фе в белоснежна пелена. Точно в полунощ хората запалиха коледни свещи и големи огньове в дворовете си, като спомен за огъня, на който някога са се топлили овчарите във Витлеем.

На сутринта изгря ослепително слънце и снегът по улиците започна да се топи. Въздухът бе изпълнен с камбанен звън.

Из цялата къща се чуваше чистото гласче на Холи. През изминалата седмица тя бе участвала в няколко коледни концерта и две мистерии за странстванията на Йосиф и Мария.

— Сигурно защото татко си е вкъщи — сподели тя с Елизабет, когато отиде в кухнята и надникна във фурната, — но се чувствам лека като перце и обичам целия свят. Кога ще дойдат останалите?

— В пет — отговори майка й. — Питър каза ли кога ще се върне?

— В четири, ама нали знаеш, че винаги закъснява. И за мене ли се тревожиш толкова, колкото за него?

— Да, и щях още повече да се тревожа, ако непрекъснато пътуваше на стоп.

— Мамо, той е почти на осемнайсет. Вече е голям мъж.

— О, нали отказваш да се срещаш с негови съученици, понеже били още малки?

Холи се изчерви.

— Вярно е, защото се държат като деца. Имам чувството, че на земята не е останал нито един възрастен мъж.

„Права е“ — помисли си Елизабет, когато си спомни мъжете, с които се бе запознала на приема на Рурк в Хюстън.

— Трябва по-често да излизаш с младежи на твоята възраст, Холи.

— И ти никъде не излизаш, когато татко е в Хюстън.

— Естествено, нали го чакам да се върне.

— Е, и аз чакам. Чакам да срещна някого, когото да харесвам. Тогава и аз ще излизам често. Обещавам.

— Какво обещаваш? — попита Мат и влезе в кухнята.

— Обещавам да те целуна по случай Коледа — извика Холи и се хвърли на врата му. — Толкова съм щастлива, когато си вкъщи.

— И аз — каза той. Чудеше се как не е разбрал колко са му липсвали през последните месеци. За пръв път си беше у дома, без да си е донесъл работа и без да се е затворил в кабинета си.

— Защо не си идваш по-често? — отново попита момичето вечерта, когато всички се бяха събрали около масата и наблюдаваха как Мат реже пуйката. Същото искаха да попитат и останалите, включително Сол и Хедър.

— Нали обеща — обади се и Лидия, — когато започнеш новата работа, да прекарваш повече време в Санта Фе. Ама сигурно ми се е причуло от възрастта.

— Нищо не ти се е причуло. И аз го чух — заяви Питър и си намаза с мед една питка.

— Мъжът винаги трябва да бъде в движение — разсеяно се намеси Спенсър. — Видяхте ли купата, в която са сложени плодовете?

— Да, прекрасна е — каза Хедър. — Най-доброто ти произведение. И аз смятах, че Мат ще продължи да работи в кабинета си в „Чифтейн“.

— Ти не пътуваше толкова — изтъкна Лидия на Спенсър.

— Да, но и не печелех толкова пари, скъпа. Купата е прекрасна. Трябваше да се заема с дърворезба още на младини, вместо да си губя времето зад бюрото и да поправям тъпи студентски съчинения.

— Ами десетте години в книжарницата и картинната галерия? — попита тя. — Неприятно ли ти беше?

— Какво? За Бога, съвсем не. Нали бяхме непрекъснато заедно. Там се възстанових след университета. Един мъж трябва винаги да върви напред. Дори на седемдесет и пет.

— Какво става, Мат? — попита и Сол. — Нали до пролетта щеше да работиш по половин седмица в Санта Фе?

— Оказа се, че не ми стига времето — рязко отговори той и си помисли: „В Хюстън ме обвиняват, че много време прекарвам в Санта Фе, а тук — обратното.“ — Сложих ли на всички от пуйката?

— Не — тихо се обади Елизабет.

— Извинявай, скъпа. Пропуснал съм те, а трябваше първо на тебе да сложа. Приготвила си чудесна вечеря.

— Всеки ден е така — обади се Холи. — Щеше да си го разбрал, ако по-често прекарваше вкъщи като нормалните бащи.

— Стига, Холи — скара й се майка й. — Отнася се и за останалите. Оставете Мат на мира. Питър, разкажи за колежа. Сигурно много се радваш.

Не се наложи да го убеждават дълго. Откакто преди една седмица бе пристигнал дебел плик от Станфорд, Питър беше на седмото небе от радост. Веднага започна да описва университета и курса по антропология, в който искаше да се запише.

Когато свърши, Елизабет ловко прехвърли разговора върху заниманията на Спенсър с дърворезба, а след това за работата на Хедър като помощник-редактор в „Чифтейн“.

— Искам да направя едно съобщение — внезапно заяви Хедър.

— О, колко хубаво — зарадва се Лидия.

— Какво? — не разбра Спенсър, но като видя сияещите лица на Сол и Хедър, каза: — Браво!

— Нека все пак Хедър се изкаже! — извика Холи.

— Изглежда не е необходимо — каза тя. — Имам чувството, че съм най-малко осведомена по въпроса.

Сол веднага я прегърна и я целуна.

— Нали първа научи, че те обичам и искам да се оженя за тебе. Както и първа се досети, че изпитваш същите чувства към мене. Първа реши да рискуваш. Какво още искаш?

— Всъщност нищо особено. Само се надявах да ви изненадам.

— Е, мене поне успя да изненадаш — каза Мат. — Но както вероятно си помислиха останалите, то е защото много отсъствам и не съм бил свидетел на развитието на вашата любов.

— Може ли да изпея нещо на сватбата? — попита Холи. — За кога е насрочена?

— За утре — отвърна Сол.

— Още не сме решили — обади се Хедър. — Да, Холи, много искаме да изпееш нещо.

— Е, гледайте все пак да се ожените, преди да постъпя в колежа — каза Питър. — Нямам намерение да пропусна събитието.

— Боже Господи! — възмути се Сол. — Та ти заминаваш чак през септември! Това да не е викториански годеж. Все пак сме модерни хора, недейте така. В наши дни младоженците стават за малко от леглото, за да сключат брак, и веднага скачат обратно, когато си отидат гостите.

— Сол! — възмути се Хедър.

— Извинявайте всички — каза той. — Хедър, нали говорим за сватба, не за годеж!

— Всички много добре те разбраха — промърмори тя.

Сол въздъхна.

— Да не избързваме. Когато се разберем за великата дата, веднага ще я оповестим. Нима тази прекрасна вечеря ще завърши без десерт? Ще има ли подаръци?

— Отговорът е „не“ на първия въпрос, и „да“ на втория — засмя се Елизабет. — Откъде да започнем?

На Мат му направи впечатление как жена му гледа Хедър и Сол: с копнеж и любопитство, като че се опитваше да си спомни как се чувства човек, когато е влюбен и иска да се ожени. „От нашата сватба мина доста време — помисли си той, — почти деветнайсет години. Не че сме я забравили, просто живеем под непрекъснато напрежение. През юни, когато се преместим в Хюстън, всичко ще се промени.“

— Татко? — повика го Питър.

— Извинявай — каза Мат. — Бях се замислил.

— Решихме първо да си раздадем подаръците, а после да преминем към десерта. Нали си съгласен?

— Добра идея. Тъкмо ще ни се отвори малко място след вечерята.

Сол отмести стола си от масата.

— Знаете ли какво правех в Ню Йорк след подобна вечеря? Тичах нагоре-надолу по стълбите на сградата, в която живеех. Така си поддържах формата.

— Е, и сега можеш да потичаш до къщата си във форт Марси — каза Хедър, когато се преместиха в дневната. — Обаче без мен.

— Мат, искаш ли ти да си пръв? — попита Елизабет, но той поклати глава и седна до нея.

— Предпочитам да погледам останалите.

За пръв път си позволяваха толкова разточителна Коледа. Мат и Елизабет бяха купили подаръците още през ноември и сега с удоволствие наблюдаваха светналите лица и щастливите възгласи, когато всеки намираше това, за което отдавна бе мечтал. Лидия получи старинен люлеещ се стол за магазина, Спенсър — комплект длета, Хедър — сребърна гривна с корали от Ришар Шавез, Сол — гравюра от Джоузеф Лоунулф, когото той много харесваше, Холи — стереозапис на нейните собствени изпълнения, а Питър — малка кутийка, на която родителите му бяха написали „Много се гордеем с теб“.

Питър започна да върти кутийката в ръце, а Мат и Елизабет се спогледаха с усмивка. Разбираха, че момчето се старае да прикрие разочарованието си и много добре знаеха от какво е разочарован. Мат прегърна жена си и прошепна:

— Той нищо не подозира.

Елизабет поклати глава и двамата продължиха да наблюдават Питър, който накрая се реши и разкъса опаковката. След малко извика възторжено и завъртя на пръста си ключове за кола.

— Значи сте се сетили какво искам! — каза той, но после си призна: — Е, наистина и аз няколко пъти правих намеци… А каква е колата? Може ли още днес да я видя, или…

— Да, само че трябва да излезеш пред къщи — отвърна баща му.

Питър веднага се втурна към входната врата, последван от Холи и Мат. Тримата се загледаха в лъскавия джип, който щеше да издържи на всеки планински път, на студ и дъжд, до резервата на пуебло и дори до Станфорд.

— Прекрасен е — призна момчето и се върна да прегърне родителите си. — Много ви благодаря. Страхотен е. Просто нямам думи…

— Стига, Питър. Само те умоляваме да внимаваш, докато си зад волана — каза Мат.

Елизабет се засмя.

— Тъкмо си представях как ще се разсърди Питър, като му го кажа. Мат, добре, че ми взе думите от устата.

— Може ли да я опитам? — попита Питър. — О, вярно. Да видим първо останалите подаръци.

— Да не забравим десерта — припомни Сол. — После може да ни повозиш.

— Ами всъщност… — смути се Питър.

— Всъщност — намеси се Холи — Питър смяташе веднага да тръгне към Нуево. Познах ли?

— Да, мина ми през ума подобна мисъл.

— Много подходящо място за изпробване на кола — съгласи се Сол. — Трябва да ми разкажеш как е минало.

— Добре, Сол. Ами вашите подаръци? — обърна се момчето към родителите си. — Засега нищо не си подарихте.

— Трябва да ни извините — каза Мат. — Решихме да почакаме, докато останем сами.

Когато всички си легнаха, те отнесоха своите пакети в спалнята. За Елизабет имаше домашна роба от тъмночервена коприна с бродерия; за Мат — турскосин кашмирен халат.

— Как мислиш, какви перспективи имат хора, които си поднасят еднакви подаръци?

— Очевидно доста добри, като се има предвид откога са женени.

— Мислиш ли? — попита тя и си сложи новата роба. Коприната приятно галеше кожата й. — Аз лично не съм убедена.

— Защо? — учуди се той, навличайки новия халат. — Никога не съм имал толкова секси халат.

— Защото, макар и да сме женени отдавна, вече не сме толкова близки. Затова съм изненадана, че сме се спрели на еднакви подаръци.

— Е, защо тогава да не скъсим разстоянието? — попита Мат и нежно я докосна.

— По-рано винаги разговаряхме, когато нещо ни притесняваше — напомни Елизабет.

— Да, но изчаквахме най-подходящия момент.

— Струва ми се, че сега моментът е много подходящ.

— А на мен — не. Престани, Елизабет. Тъкмо прекарахме една прекрасна вечер в семеен кръг и имаме цяла седмица за себе си. Предлагам да я прекараме като безгрижни туристи: да — се разхождаме, да обядваме навън, да си почиваме и… да разговаряме.

— Добре — съгласи се тя след малко. Той отново се протегна към нея и когато се целунаха и двамата усещаха, че се опитват да се скрият зад любовта. Телата им се движеха в синхрон и понеже се познаваха, не беше трудно да предизвикат възбуда един у друг, да стигнат едновременно до върха и също така постепенно да се успокоят.

Но имаше и нещо ново. Обикновено докато се любеха, те тихо си шепнеха нежни думи, а сега мълчаха. Все така безмълвно се отпуснаха един до друг и накрая Мат каза:

— Съжалявам.

— И аз — рече Елизабет. И двамата знаеха какво означава това. Беше свършило златното време на тяхната любов и приятелство, когато работеха заедно в „Чифтейн“ или бяха на почивка в Аспен.

Както бе предложил Мат, те отложиха разговора за своите отношения. Обиколиха любимите си картинни галерии и ресторанти в Санта Фе; обядваха при Джоузи и вечеряха в Хейвън на Кениън Роуд, след като се бяха отбили в магазина на Лидия и работилницата на Спенсър. За пръв път от много години прекараха цяла сутрин в музея „Уилрайт“, където Питър за пръв път се бе запознал с индианското изкуство.

— Чувала ли си се наскоро с Тони Рурк? — внезапно попита Мат.

— Как се сети за него? — изненада се тя.

— Не се ли е отбивал?

— Не. Веднага щях да ти кажа.

Той кимна и смени темата още преди жена му да успее да каже, че двамата с Тони са само приятели, и да го попита за неговите приятели в Хюстън.

На връщане от музея се отбиха да пийнат в „Ла фонда“. Седнаха на малка маса в ъгъла и пред кана с леденостудена „Маргарита“ заговориха за всички незначителни събития в живота си, за които никога не стигаше време при телефонните обаждания или посещенията на Мат.

— Спомена, че си ходил в Розуел, за да разговаряш с някакъв човек на име Греъм — каза Елизабет. — Успя ли?

— Да.

Тя беше озадачена от лаконичния му отговор и попита:

— Е, и?

— Нищо особено. Греъм имаше нужда от пари — оказа се, че и двамата със сина му играят комар, така че просто трябваше да се споразумеем за цената.

— Значи той не е упорствал много?

— Не.

— Кигън сигурно е останал доволен?

— Така е. На много изгодна цена получихме радио-, телевизионна станция и осем вестника. Не са големи, но са перспективни, особено в тази част на щата.

Тя кимна.

— Тогава от какво не си доволен?

— Какво те кара да мислиш така?

— Гласът ти. Останах с впечатлението, че нещо те притеснява.

— Грешиш — възрази той. — Всичко стана точно както очаквахме. Всъщност повече ме интересуват преговорите във Финикс и Тускон. Там става въпрос за големи вестници и ако успеем да ги откупим, за известно време мога да спра с покупките и да се заема с изграждане на мрежата. Почти съм забравил какво е да си издател. Разкажи ми за своята рубрика; секретарката на Кигън казва, че получаваш милиони писма.

— Вярно е. Просто удивително как се развиха нещата, откакто пиша по три материала на седмица. А има и нещо ново: много хора изпращат снимките си и разказват за своя живот. Искат да пиша и за тях.

— А ти правиш ли го?

— Понякога да. Но е рисковано. В подобни случаи хората се стараят да направят добро впечатление и поразкрасяват нещата.

— Съвършено си права — съгласи се Мат. — Не е лесно да прецениш, когато става дума за собствения ти живот. Значи предпочиташ сама да откриваш хора с интересни съдби?

Тя кимна.

— Да, и то хора, които не се стремят към реклама. Тях предпочитам и за приятелство, и за „Интимно“.

Мат искаше да я попита тогава какво намира в Тони Рурк, но реши да премълчи.

— Какво друго, освен снимки ти изпращат?

— Това е всичко. Освен това често ме търсят по телефона за съвет. Много странно. Изглежда, някои читатели ме смятат за психолог или брачен консултант, или юрист… Направила съм си списък с имената на различни специалисти и ги препоръчвам на желаещите. Оставаше да ме съдят, че практикувам психология, без да имам право. Оказа се, че е най-трудно да убедя хората, че не зная отговорите на всички въпроси.

— Така е, защото ти имат доверие. От всяка написана от теб дума си личи колко обичаш хората, как се стремиш да ги разбереш, без да ги съдиш, и колко си искрена.

— Благодаря ти. Това е голям комплимент.

„Държим се официално като хора, които току-що са се запознали — помисли Мат. — Интересно, какво ни отдалечава един от друг?“

— Освен това в „Чифтейн“ постъпи нов помощник-печатар — каза Елизабет. — Млад, амбициозен, но ми създава известни проблеми. Имам чувството, че ме възприема като сламена вдовица или нещастна жена.

— В какъв смисъл нещастна? Да не те заплашва с нещо?

Тя поклати глава.

— Не. Просто мисли, че съм изоставена. — Наведе се да налее „Маргарита“ в чашата си и не забеляза израза на Мат. — Тази седмица знае, че си у дома, и не е идвал, но иначе минава поне веднъж дневно, за да попита от какво имаме нужда, което естествено дразни Питър. Бих искала да поговоря с този човек, но той е толкова искрен и се страхувам да не го обидя.

— По-добре е да го направиш сега, отколкото да отлагаш — рязко изрече Мат.

— Така ли? Тогава защо предпочиташ да отлагаме разговор за неща, които са много по-важни и за двама ни? Цяла седмица нищо не си ми казвал за Кигън.

— Какво очакваш да ти кажа?

— Какво мислиш за него? Ти харесваш ли го, Мат? Особено сега, откакто го познаваш по-добре?

— Не е важно дали го харесвам или не. Важното е, че ми харесва това, което той ми предлага.

— Но за мен не е без значение. Искам да разбера какво става в душата ти. Отговори ми на въпроса, харесваш ли го?

— Той е забележителен човек.

— Добре, значи му се възхищаваш.

— Не мога да не уважавам това, което е постигнал. Поставя си цели и ги постига; знае какво прави и на никого не позволява да му пречи или да му се бърка в работата. Винаги знае какво иска.

— И какво е то?

— Освен всичко останало иска да изгради верига от вестници в Югозападните щати.

— Защо?

— Не съм го питал, но предполагам, че е заради печалбата. Освен вестниците той притежава петролни кладенци, два скиорски туристически комплекса и няколко хотела. Не съм се интересувал за какво са му. Вероятно, защото му е приятно да ги притежава и да инвестира в различни обекти. Това достатъчно ли е?

— Не зная. Винаги съм имала чувството, че за него не може да има просто обяснение.

— Да, вече ясно ми даде да го разбера.

— Да не предпочиташ да премълчавам съмненията си? Или да се преструвам, че той е само един сладък старец, който обича да си играе с пари и да покровителства провинциални журналисти?

— Не, предпочитам да виждаш в него сериозен бизнесмен, който действа в един жесток свят — хладно каза Мат. — За разлика от моя баща, който никога никъде не е ходил, или за разлика от твоя, който цял живот е вършил една тъпа работа, а накрая се е пенсионирал, стоварил на жена си книжарницата и се е оттеглил в своя уютен свят на дървени паници и купи.

— Мат! — Елизабет го изгледа учудено. Сервитьорката, която се канеше да ги попита дали не искат още нещо, бързо се отдалечи от тяхната маса; нямаше намерение да слуша семейни разправии. — Никога досега не си говорил така за Закари или за баща ми.

Той леко повдигна рамене.

— Караш ме да се чувствам притиснат до стената. Двамата с Кигън работим заедно, а ти се държиш с мене като че ли съм си продал душата на дявола. И без това не ми е лесно непрекъснато да пътувам между Хюстън и Санта Фе. Понякога се чувствам като чужденец в собствения си дом…

— Изрази се достатъчно ясно…

— Понякога и там се чувствам чужд, но поне мога да разчитам на разбиране… — Внезапно спря.

— О, и коя е тя? — попита Елизабет.

— Говоря за колеги и делови партньори. Те разбират какво правя и се възхищават от работата ми. Не само ти искаш да бъдат оценени материалите ти в „Интимно“. И аз имам нужда от одобрение.

Елизабет кимна.

— Мат, онази вечер, когато ти казах, че сме се отчуждили един от друг, ти обеща да го обсъдим. Хайде да го направим сега.

— Необходимо ли е? Това е само временно. Когато дойдеш в Хюстън, всичко ще се оправи. Впрочем защо не дойдеш още сега?

— Защото Питър още не е завършил.

— Да, права си. Това ли е най-важното? Нещата се променят, Елизабет, и ние трябва да се научим да приемаме промяната. Все по-трудно ми е да пътувам. Със същия успех Питър би могъл да завърши в Хюстън, а ако предпочита да остане тук, може да отиде да живее при Лидия и Спенсър. Те много ще се зарадват.

— А Холи? Тя също иска да завърши тук годината.

— Излиза, че нашият брак зависи от желанията на двама тийнейджъри?

— Тези тийнейджъри са наши деца. И ми се струва, че имат нужда от родителите, или поне от единия от тях.

— За Бога, става дума само за пет месеца!

— Същото се отнася и за тебе. Защо да не продължиш да пътуваш между Санта Фе и Хюстън само пет месеца?

— Защото работя там, по дяволите!

— Е, по дяволите, а тук е моето семейство!

Мат блъсна чашата си.

— Тук е отвратително шумно. Хайде да си тръгваме.

С което бе приключен разговорът за техните отношения.

Думите ги изгаряха отвътре, но те ги потиснаха, защото на следващия ден — последния ден от годината — бяха решили да закарат децата на ски в Нуево, заедно с Изабел, Сезар, Лус и Мая, така че нямаше кога да мислят за себе си. Изабел и Сезар бяха поканили неколцина приятели на вечеря. Холи бе отказала пет покани за Нова година, тъй като предпочиташе да прекара празника с родителите си и с Лус. Питър щеше да посрещне Новата година с Мая.

— Ще дойда с моята кола — каза той, — тъй като не съм сигурен кога ще се прибера.

— Но нали ще дойдете на ски с нас? — попита Елизабет. — Ще ни е приятно.

— Разбира се.

— А на вечерята?

— О, не. Обещах да отидем у тях.

— С нейните родители ли? — попита Холи.

— Всъщност не. Те заминават за Албъкърк — заекна Питър.

Елизабет и Мат се спогледаха, след което отклониха поглед. „И ние бяхме същите, когато бяхме млади“ — помисли си той.

Пристигнаха в Нуево рано, още по обяд, извадиха ските и тръгнаха покрай покритото със сняг корито на реката. Останаха без дъх от ледения планински въздух, но долината беше защитена от ветрове и само след четвърт час се беше стоплило и се радваха на ясния зимен ден.

Следобед, уморени, но весели, намериха укритие под навеса на една скална пещера. Изабел и Сезар запалиха огън от елови клонки. Лус извади от раницата си вино, сирене, ябълки и наденички, а Мая срамежливо се обади:

— Двамата с Питър направихме бисквити, ако искате, можем да ги опитаме.

— Питър и татко денонощно си хапват бисквити — обади се Холи. — А ние с мама вчера изпекохме хляб, но съм забравила ножа.

— Аз имам — успокои я Изабел.

Настаниха се на плоските каменни плочи до огъня и започнаха да се хранят, като мълчаливо наблюдаваха искрите, които изскачаха от дима и оставяха на снега дълги вълнообразни следи. Сенките ставаха все по-дълги. Мат сложи още един дънер в огъня и след малко пламъците лумнаха с нова сила. Единственият звук, който нарушаваше тишината, бе случайният крясък на сойка или тихото шумолене на падащ сняг, когато катеричките прескачаха от клон на клон. „Колко чистота и доброта има в този момент, увиснал между вчерашния и утрешния ден — замисли се Елизабет. Спомни си, че не бе споделила с Мат намерението си да купят място в Нуево. — След днешния ден няма да има нищо против. Независимо от всичките ни проблеми не може да не разбира колко е важно за нас да имаме убежище, нещо като обещание за спокойно бъдеще.“

Когато се върнаха в къщата на семейство Арагон, вече се бе стъмнило. Изкъпаха се и се преоблякоха в трите малки спални, след което се настаниха до огъня, където Сезар им поднесе греяно вино с подправки, а Елизабет и Изабел приготвяха новогодишната вечеря в кухнята.

Гостите се настаниха на плетените от Сезар възглавници пред малки масички. След като се нахраниха, Холи и Лус се оттеглиха, за да си поприказват на спокойствие, а останалите останаха край огъня. Разговорите се въртяха около времето, новите заселници, които започнали да строят вили в долината, за реколтата през следващата година и за странния Балантайн, който изкупувал земята и я предоставял под аренда на бившите собственици.

— Не беше Балантайн — обади се Изабел и се пресегна да сложи още няколко съчки в огъня. — Името на онзи човек беше Болинджър.

— Побъркан — каза Сезар. — Освен това е лош човек. Как само побесня, когато Изабел отказа да му продадем земята си.

— Същият човек купи мястото на Закари — обади се Елизабет. — Стори ми се, че…

— А аз се запознах с него — включи се в разговора и Мат. — Забравих да ти кажа. Беше на едно парти в Хюстън. Изглежда не се занимава само с търговия на коли. Купува недвижими имоти по целия свят.

— Така ли? — замислено промърмори жена му. — Миналия август бях решила да събера повече информация за него, но ми се струпа толкова много работа, че почти го бях забравила.

— Каква информация?

— Не зная. Изабел спомена, че той и още двама души били изкупили повече от половината долина. Стори ми се странно.

Мат се намръщи.

— Пред мене нищо не спомена. Странен тип. Много енергичен и импулсивен. Освен това накъсва думите, когато говори.

— В какъв смисъл? — попита Сезар.

— Ну-е-во. Стра-а-нен. А-ра-гон.

— Отвратително — потръпна Изабел.

— И други така говорят. Един от съседите на Изабел спомена, че се носят слухове за прокарване на нов път през долината, и разговорът се прехвърли към плюсовете и минусите на това начинание. От прекарания на чист въздух ден, топлината и виното, на Елизабет й се доспа и тя се сви, сложи глава в скута на Мат и се загледа в пламъците.

— Искам да си купим място в долината, докато Болинджър не е изкупил всичката земя.

Мат не я чу. Разговорът за земята му напомни за последния спор с Рурк, за строежа на курортни селища в близост до защитени природни обекти. Внезапно му се прииска да се прибере в Хюстън, да се разбере с Рурк и да отхвърли част от натрупаната работа. Разговорът в стаята вече се бе прехвърлил върху бъдещата реколта.

— Ето, дойдохме си на любимата тема — промърмори той.

Елизабет надигна глава.

— Това е животът им. — И тя като него говореше съвсем тихо. — За тях това е същото, както за теб да работиш за Кигън.

— Мислиш ли, че имаме нещо общо? — учуди се той. — Това са хора, които живеят в умиращо градче насред малка долина, сгушена в полите на планината. Не виждам никаква връзка. Мене тук нищо не ме привлича.

Тя се изправи и седна.

— Не вярвам, че наистина мислиш така. — Искаше отново да му предложи да купят земя в Нуево, но се отказа. — През всичките години, когато идвахме тук със Закари, непрекъснато си повтаряхме, че бихме искали да си построим лятна къща в Нуево…

— Това беше отдавна. Вече почти не си спомням какъв човек съм бил тогава. Какво съм искал? Възможно ли е да съм бил като тези хора?

— Тези хора са мои приятели — изрече тя, внимателно разглеждайки лицето му на светлината на огъня. — И приличаш на тях много повече, отколкото предполагаш. Те обичат това място и само тази любов ги задържа тук, кара ги да се грижат за животните си, да обработват земята. Много добре знаят, че долината няма бъдеще. По същия начин и ти изпитваш страст към работата си при Кигън. Точно тази страст ще те накара още утре да се върнеш в Хюстън, въпреки че не сме довършили разговора, който започнахме преди една седмица.

— Дайте да ви налея още вино — прекъсна ги Изабел. — Наближава полунощ и татко иска да вдигне тост.

— Здраве и плодородие — простичко каза Сезар.

Елизабет вдигна чашата си и се наведе да целуне Мат.

— Щастлива Нова година! — И двамата не бяха сигурни дали това беше обикновено пожелание или магическо заклинание.