Джудит Майкъл
Интимно (18)

Глава 18

— Ах, ти, копеле! — изръмжа Сол в слушалката. — Да не си сбъркал номера, че…

— Познаваш ли човек на име Бент? — спокойно попита Мат.

— Какво?

— Бент. От Хюстън, но по-вероятно от Ню Мексико. Това име говори ли ти нещо?

— Защо те интересува?

— Чет Колфакс го е записал в полето на един фалшив доклад за Нуево. Предполагам, че този човек знае за доклада и вероятно е участвал в изготвянето му.

— Фалшив доклад? За какво говориш?

— Доклад за допълнителни компенсации на жителите на Нуево. Попаднах на черновата и крайния вариант.

— Дяволите да те вземат — отвърна Сол след кратка пауза, — наистина има човек на име Тадеуш Бент в законодателния орган на щата, председател на Комисията по земеползване и курортно дело.

— Същият, който е препоръчал да бъде финансиран язовирът?

— Точно той. — Сол отново замълча, размисли и окончателно се вбеси. — Слушай, копеле, сигурно си разбрал, че разследвам случая с язовира и че бих дал всичко, за да видя този доклад. Но запомни едно: никога повече няма да работя с тебе. Жена ти ми е приятелка, а ти й съсипа живота и кариерата и…

— Чакай малко. Искам да поговорим и те моля да не ми затваряш телефона, преди да съм свършил! Елизабет изобщо не пожела да ме изслуша, така че поне ти ми отдели трийсет секунди! Не знаех, че Артнър работи за „Дейли Нюз“; нямам нищо общо с онзи отвратителен материал и научих за него от съобщение на Агенцията по печата, докато бях във Флорида на почивка. Смятам да напиша опровержение, но затова е необходимо да науча цялата истина. Днес следобед си подадох оставката от корпорацията на Рурк.

— Напуснал си Рурк? Защо? — изненада се Сол.

— Какво значение има? Работя върху нов материал и имам нужда от информация. Какво още те интересува?

— Да ме интересува? Нищо. Но все пак позна, адски съм любопитен. — Сол започна да рисува човечета върху лист хартия. — Кой ще публикува материала, който пишеш?

— Ти.

Той се ухили.

— Само ако го одобря.

— Ако си съгласен да проведеш разследване на случая от страна на Ню Мексико, можем да го пуснем от името на двамата. Досега не сме работили в съавторство.

— Съществува известна вероятност да приема. А после?

— Не зная. Навсякъде търсят журналисти. Има толкова много вестници… или списания. Не зная точно какво искам.

— А при Рурк знаеше ли какво искаш?

— Поне така мислех. Това е дълга история. Ако имаш желание, някой път ще ти я разкажа, но не по телефона и не сега. Сол, моля те да ми помогнеш.

Сол нарисува бесилка и окачи едно човече на въжето.

— Нямам приятели в Хюстън и на никого не съм длъжен да помагам!

След кратко колебание Мат каза:

— Не ти дължа никакви обяснения и престани да съдиш за неща, от които нищо не разбираш.

— Разбирам достатъчно, за да имам собствено мнение.

— Не е вярно, но не ми пука — въздъхна Мат. — Искам да напиша опровержение на Артнър и да помогна на Елизабет; ако си й истински приятел, ще работиш заедно с мене.

— За Елизабет ли го правиш?

— А за кого друг?

— Ами например може да си решил да правиш кариера като журналист. Откъде да зная защо искаш да напишеш този материал? През последната година не си спомням да си правил някакви услуги на Елизабет. Наскоро чувал ли си се с Холи?

— Не. Смятам утре да й се обадя; на Питър също.

— Тя спря да пее.

— Защо?

— Не зная. Предполагам обаче, че майка й знае. Напусна музикалното училище и престана да ходи на уроци.

— Веднага ще й се обадя. След това отново ще ти позвъня.

— Няма да я намериш. Елизабет я заведе в Денвър за почивните дни. А тебе какво те интересува? За Бога, Мат, или се върни при семейството си, или се махай. Не е моя работа, но…

— Адски си прав. Не е твоя работа.

Сол замълча. Беше ядосан и притеснен.

— Добре — каза накрая. Нарисува буре под обесената фигурка и кутийка кибрит. — Съгласен съм да участвам в разследването. Само заради Елизабет. Разкажи ми за доклада. Кой го е фалшифицирал и защо? Прегледах докладите за разкриване на нови работни места и отпускане на помощи за фермерите. Изглеждат съвсем редовни.

— Засега нямам информация за тях. Кога се връщат Елизабет и Холи?

— В неделя вечерта или в понеделник сутринта. Ще предам на Елизабет, че си се обаждал. А сега ще работим ли, или не?

— Да. Благодаря ти. Първо, нека ти разкажа за моя разговор с Чет Колфакс, който между другото подслушва кабинета на шефа си…

— Кабинета на Рурк? А така. Благословени да са плъховете, готови да използват записи, за да си прикрият задниците…

Мат се засмя:

— Господи, колко ми липсваше езикът ти.

— Жалко, че в Хюстън още не са открили телефона. Иначе сигурно щеше да ми се обаждаш понякога.

Настъпи пауза.

— Говорехме за Чет — продължи Мат с равен глас, — но може би трябва да започна по-отдалече. Знаеш ли кой е собственик на деветдесет и осем процента от земята в Нуево?

— Болинджър. И неговата компания. Но някой стои зад гърба му. Проверих — той не може да си позволи толкова крупни разходи, но не успях да открия името на…

— Кигън Рурк.

Сол замръзна на мястото си.

— Мамка му — промърмори, — много изпипана работа. Първо купува вестниците, след това долината, накрая строи курорт. А дали не е купил и законодателната комисия? Сигурно. За да мине сделката бързо и без спънки.

— Точно така би постъпил предвидлив човек като Рурк. Провери все пак Тадеуш Бент. И всеки друг, който би могъл да бъде подкупен. Виж например програмите за спонсориране на политически кампании, пътувания в Европа, специализации — знаеш къде да ги търсиш. А сега нека ти разкажа за разговора с Чет. Останалото ще ти изпратя по пощата. И искам да ми кажеш какво си открил при твоето разследване.

Хедър отвори вратата и надникна в стаята. „Сол говори с някого от репортерите — каза си тя. — Гърбът му издава напрежение и любопитство, както винаги, когато води професионален разговор. А след като се мръщи, докато си води бележки, значи работата е дебела.“ Той вдигна поглед и едва тогава я забеляза.

— Мат е — прошепна, като закри слушалката с ръка. — Напуснал е Рурк. Ще пишем заедно материал за Нуево, за да помогнем на Елизабет.

Смаяна, тя се приближи до бюрото.

— Ще се върне ли в Санта Фе?

Без да се откъсва от бележките, Сол поклати отрицателно глава.

— Защо?

Но Сол вече не й обръщаше внимание. Беше се свил и съсредоточено слушаше. Хедър посегна към листчето е бесилката и си помисли, че Сол и Мат явно се готвеха да обесят някого.

— Господи, станал е нов човек — обобщи Сол, когато остави слушалката. — Загубил е всякакви илюзии. Да не повярваш — настъпило е голямото пробуждане.

— Ще се върне ли в Санта Фе? — отново запита Хедър.

— Зависи. Спомена, че ще търси работа в други вестници, може би и списания… Не знаел какво иска. Има много неизвестни: дали още иска да живее на бързи обороти; какво ще решат да правят двамата е Елизабет; не е ясно и какви са намеренията на неговата мадама. Забравих да го попитам какво става с нея. Знаеш ли какво ми каза? Елизабет поискала развод.

— Кога?

— Тази вечер. Обадила му се и не му позволила да каже нито дума; обяснила му колко е долен и подъл и казала, че иска развод. Отговорих му, че отдавна трябваше да го направи — каза Сол и я притегли в скута си. — Имаше време, когато им завиждах за тяхната любов. А сега я ме погледни: има ли по-щастлив човек от мене? Трябва да направим нещо за Елизабет — да й намерим някой интересен, красив, интелигентен и страстен мъж.

Хедър го целуна.

— Познавам само двама такива мъже. Проявих достатъчно ум да се омъжа за единия; другият е малко глуповат. Иначе нямаше да бъде в Хюстън, а тук. Но ще продължа да търся. А как смяташ да помогнеш на Мат?

— Като разкрия Тадеуш Бент. Смятам да помоля Елизабет да ми помогне. Тя го познава: писала е материал за сватбата на сина му още когато е работила в „Екзаминър“, а преди известно време направи интервю със снаха му за „Интимно“. Искам и тя да участва в разследването. Трябва да разберем защо Артнър е написал онази статия. Искаш ли да й се обадим в Денвър?

— Да — отвърна Хедър, — и аз искам да участвам.

 

 

Преди четири години Елизабет беше танцувала с Тадеуш Бент на сватбата на сина му. Оттогава неведнъж бе чувала за неговите публични изяви. Усилено се говореше, че се готвел да напусне щатската законодателна комисия, за да отиде на по-висок пост. „Наближава моят час“, обичаше да казва той.

— Обади ли се на Мат тази сутрин? — попита я Сол.

— Не.

— И сигурно не ти се говори за него?

— Да. Сол, дори да е вярно за материала на Артнър и наистина да е напуснал Кигън, той продължава да се движи по своя самостоятелна орбита, с която ние нямаме нищо общо. Внимателно обмислих това, което ми казахте двамата с Хедър, но все пак нямам никакво желание да говоря с него. Ако има нужда от разбиране — да се обърне към Никол. А ако реши да говори с мене, знае къде да ме намери.

Елизабет спря пред една врата.

— Ето това е кабинетът на Бент. Слушай, Сол, много ви обичам — и тебе, и Хедър — и съм ви благодарна, че сте загрижени за мене, но в момента имам други проблеми. Какво прави Мат си е негова лична работа; не мога да го чакам цял живот. Засега искам само да изчистя репутацията си и да възстановя договора с Маркам. Освен това държа да прекарвам повече време с Холи. Тя преживя някои неща и има нужда от мен.

— Защо престана да пее… — опита се да разбере Сол.

— Засега не я питайте нищо — каза Елизабет. — Надали й се говори на тази тема. Освен това искам да помогна на Изабел и на хората от Нуево. Сам виждаш, разписанието ми е доста натоварено и нямам, възможност да се занимавам с Мат. Ако има проблеми — съжалявам, но те са си негови, не мои. Той постъпи при Кигън напълно съзнателно. Има ли още нещо, което те интересува? Ако не, предлагам да влизаме и да си вършим работата.

— Не. Само мога да те поздравя за това изключително слово. Гордея се, че съм твой приятел и колега. Връщам се в редакцията и очаквам да ми кажеш какво си научила от нашия бъдещ сенатор, който вероятно приема подкупи. Може би не е зле да гласуваме за него; поне ще се премести във Вашингтон.

— Сол.

— Какво?

— Почакай малко. Искам да помисля.

— Добре. Ще ми кажеш ли за какво става дума?

— Все още не. — Елизабет се облегна на стената. Спомни си какво беше казала Холи, докато седеше сгушена в скута й. — Тони Рурк се готви да става сенатор от Ню Мексико — каза накрая.

— Моля?

— Не ме питай откъде зная, но Тони смята да се установи тук и да се кандидатира за сената. Вероятно за следващия мандат, когато и…

— … Тадеуш Бент смята да се кандидатира. Боже какъв избор: Бент или Тони. Най-добре е да се преместим в друг щат. — Замълча и внимателно изгледа Елизабет. — Смяташ да го използваш в разговора?

— Все още не зная. Но добре е да имаме резервен коз; интервюто става по-естествено. Ела с мене.

— Добре, нямам търпение да видя какво ще стане — съгласи се Сол и двамата влязоха в кабинета на Бент. Той беше уволнил старата секретарка и назначил нова — според неговите разбирания много по-подходяща за политик от национален мащаб: три пъти по-млада и два пъти по-хубава. „Глупаво е постъпил — отбеляза Елизабет. — Така е загубил две трети от гласовете на жените.“ Усмихна се любезно и му подаде ръка.

— Скъпа Елизабет, откога не сме се виждали. Все така красива и елегантна. — Той стана да я посрещне с широка усмивка. — Надявам се, че си спомняш как танцувахме на сватбата на сина ми.

Елизабет кимна към Сол.

— Сигурно познаваш Сол Милгрим.

— Да, разбира се. Много ми е приятно. — Бент здраво стисна ръката на Сол и ги покани да седнат. — Секретарката ми сега ще донесе кафе. Любопитен съм да узная защо поискахте среща. Елизабет, ти спомена по телефона, че ставало дума за статия във вашия вестник. Радвам се, че продължаваш да пишеш и онази злонамерена статия не е оказала влияние върху работата ти. Е, да не би да сте дошли във връзка с твоята рубрика?

Тя поклати глава.

— Прекалено си известен и влиятелен, Тадеуш, за моята рубрика. — Той се изчерви от удоволствие. — От време на време пиша за хора, които не са подходящи за „Интимно“. Сол ми е отпуснал място в „Чифтейн“, за да те представя. Искам да изпреваря конкуренцията, нали разбираш, и след като се очаква да станеш един от нашите най-влиятелни представители в сената, искам първа да напиша статия за тебе.

Бент се опита да запази равнодушен вид, но не успя. Целият засия.

— Какво искаш да ти разкажа?

Елизабет започна с обичайните въпроси за неговата семейна среда, образование и длъжностите, които бе заемал по време на политическата си кариера. Бент се отпусна, облегна се назад и очевидно се наслаждаваше на звука на собствения си глас.

Сол седеше зад Елизабет напълно неподвижно, за да не наруши спокойната атмосфера, и с интерес я наблюдаваше как работи. Нежният глас тихо задаваше невинни въпроси в почти хипнотичен ритъм и дори той не усети кога премина отминалото към бъдещето.

— Естествено сенатът на САЩ е място, вдъхващо респект, особено за човек от малък западен щат…

— Да, сенатът наистина вдъхва респект. Не трябва да мислиш обаче, че някой от Ню Мексико, и особено човек като Тадеуш Бент — опитен и уважаван — няма да се справи с подобна отговорност.

— Никога не бих допуснала подобна мисъл — учтиво отвърна Елизабет. — Ти си опитен човек, знаеш как да се справиш с всяка ситуация. Убедена съм, че всички виждат в твое лице един прекрасен бъдещ сенатор.

— Така е. Надпреварват се да ми предлагат помощта си. И то все големи хора с големи пари. Естествено аз ще изпратя стандартните предизборни писма с молба да подкрепят кампанията ми, но това се прави по-скоро за да се ориентираме в броя на гласовете, на които можем да разчитаме. Истинските пари — стотици хиляди — идват от големи хора.

— Големите хора обикновено залагат на големи кандидати, Тадеуш.

— Страхотна идея! Може ли да я използвам в моите брошури, плакати и речи?

— Подарявам ти я — благородно се съгласи Елизабет. — Това ще бъде моят скромен принос за кампанията ти. А кои са останалите спонсори, Тадеуш? И те ли са от Ню Мексико, или действаш по-широко — например в целия Югоизток?

— Разбира се, предпочитам да бъда подкрепен главно от своите съграждани от Ню Мексико. Но — моля те, само не го включвай в репортажа — засега най-големият ми спонсор е от Калифорния.

— Познавам някои политически брокери от Калифорния — каза Елизабет. — Някои от тях са пословично стиснати…

— О, не и моят. Имам честната му дума. Но сигурно не го познаваш, той предпочита да стои в сянка.

— Все пак кажи кой е. Вероятно си прав, но ако случайно го познавам, с удоволствие ще ти помогна. Нали знаеш, че напоследък доста често ходя в Лос Анжелис и познавам различни хора от телевизията и киното…

— Да, така е. Е, казва се Тери Болинджър. Разбрах, че бил много богат; един негов съдружник, тексаски бизнесмен на име Честър Колфакс ми го каза. Бил много солиден човек, който твърдо подкрепял кандидатурата ми.

— Тери Болинджър — смръщи се Елизабет, за да скрие колко е изненадана от откритието. — Чувала съм за него. Не ми се вярва обаче да има много пари, Тадеуш. Занимава се с купуване на земя за други хора. А и как е възможно Чет Колфакс да му е съдружник, след като е на работа в Хюстън.

Бент самодоволно се усмихна.

— Не, не си права. Информацията ми е сигурна. Тери Болинджър е купил долината Нуево и смята да построи там курортно селище; за това са необходими доста пари. А Честър работи с него. Но не ставаше дума за това. Говорехме за… За какво всъщност говорехме?

— За твоите спонсори, Тадеуш, и това ми се стори смущаващо. Чувала съм за Чет Колфакс от съпруга ми; заедно работят в „Рурк Ентърпрайсиз“ в Хюстън. Не вярвам Чет да е казал подобно нещо.

— Е, сигурно е споменавал къде работи, но се е изплъзнало от паметта ми. „Рурк Ентърпрайсиз“. Хюстън. Това е корпорацията на Кигън Рурк, нали? Много богат. Честър и Рурк. Сигурно е казал. В края на краищата не е нещо маловажно.

— Тогава има нещо, което не разбирам. Тадеуш, може би ти ще ми помогнеш. Преди няколко дни научих, че Чет е поръчал онази статия срещу мене в албъкъркския „Дейли Нюз“. Направил го е нарочно, за да попречи на членовете на законодателната комисия да се отнесат сериозно към моя репортаж с Джок Олсон — сигурно го помниш. Редакторът на вестника потвърди, че Чет е поръчал статията на Артнър. Както ти сам отбеляза, беше доста злонамерена. Следователно, ако Чет представлява Рурк…

— Чакай малко! Елизабет! Много те уважавам, но в случая грешиш. Зная за какво говориш, но не е вярно. Предлагам да се върнем към нашия разговор и по-бързо да приключваме с интервюто. Разбираш, че съм зает човек.

— Разбирам, Тадеуш, и не искам да те отклонявам от задълженията ти. Но аз съм длъжна да отразявам истината. Покрай онази статия в „Дейли Нюз“ имам неприятности и не мога да си позволя да сбъркам нещо. Може ли да ти кажа какво още зная по въпроса? А ти ще ме поправиш, ако греша.

Бент колебливо кимна. Беше притеснен и напрегнат. „Чувства се като в капан“ — помисли Сол.

— Ето. — Елизабет разлисти бележника си. — Ето какво съм разбрала досега. Компанията на Тери Болинджър е откупила по-голямата част от Нуево, за да построи курортно селище; той смята да дари земя край бъдещето езеро за природен резерват.

— Дотук е вярно.

— Но според Чет Колфакс Кигън Рурк притежава около деветдесет и осем процента от компанията на Болинджър, а това означава, че…

— Какво? Какво искаш да кажеш? — Бент стана от стола. На лицето му бе изписано объркване. — Земята е на Тери!

— Съмнявам се, Тадеуш. Отново мога да проверя, но мисля, че не греша…

— Тогава иди първо и провери, млада госпожо!

— Добре — тихо каза Елизабет. — Не искаш ли да чуеш с какво разполагам в момента? — Без да чака отговор, тя продължи: — Ако компанията на Болинджър принадлежи на Кигън Рурк, тогава той е собственик на земята в Нуево и иска да построи курортното селище. Затова, когато Джок Олсон предложи да се отпуснат хиляда акра за преместване на града, когато гласоподавателите започнаха да изпращат парични помощи и да предлагат доброволно услугите си на гражданите на Нуево, той се е изплашил, че законодателната комисия ще ги послуша и ще отнеме част от земята му. Тогава той сигурно ще се опита да спечели на своя страна най-влиятелните членове на комисията. Как може да стане това? Като пусне клеветнически материал в пресата срещу мене. Чет отишъл и го уредил. А той работи за Рурк.

— Чакай малко. — Бент нервно крачеше из кабинета, лицето му беше изкривено от възмущение. — Не ме занимавай с тази гадна статия. Това не ме интересува. В момента ме интересуват само обещанията на Чет. Каза ми, че Тери ме подкрепя и дори е създал Комитет за политическо действие, казва се „Земя, достъпна за всички“. Когато му дойде времето, обеща да поеме платените реклами, пощенските разходи и транспорта за моята кампания… И аз му повярвах! Интересува ме има ли той тези пари, или не?

— Кой? Чет или Тери?

— Тери, разбира се! Чет каза, че ако помогна да… — Закова се на място, усетил, че е казал нещо излишно, и продължи: — Чет обеща, когато дойде времето, Тери да ме подкрепи. Наистина го каза.

— Ако помогнеш за какво, Тадеуш?

— Нищо. Дреболии разни.

— Много съм изненадана — отбеляза Елизабет. — Тери Болинджър и Кигън Рурк никога не разчитат на случайността. Допускам, че миналата година са те помолили да помогнеш за язовира. В края на краищата всеки знае колко си влиятелен. На колегите ти е добре известно колко законопроекти и препоръки си подкрепил само защото си бил убеден, че са полезни за щата.

— Вярно е — смръщи се Бент, опитвайки се да се пригоди към бързия преход, който направи Елизабет от настоящето към случилото се преди година.

— Сигурно не е лесно. Цялото това напрежение, натиск…

— Е, то е част от работата; постепенно започваш да свикваш. Права си, хората непрекъснато ме търсят, но не за сделки — никога не правя сделки, човек с моето обществено положение не може да си го позволи. Идваха и тогава да обсъдим по какъв начин язовирът в Нуево би могъл да бъде полезен за щата — нови работни места, развитие на туризма — и как да прокараме проекта без проблеми…

— И без публичност — тихо добави Елизабет.

— Да, и без публичност. Имаш ли представа, Елизабет, колко добри проекти се отхвърлят заради общественото мнение? И с този можеше да се случи същото.

— Но вие не го допуснахте.

— Има си начини за това — неясно обобщи Бент. Елизабет нищо не каза. Само продължи да го гледа. На Бент това мълчание се стори мъчително и той се изкашля. — Но сега отново се питам: как Тери ще финансира моята кампания, след като няма пари, а на практика няма и своя фирма.

— Не зная. Ти как мислиш?

Бент се замисли.

— Тери беше абсолютно сигурен в това, което казваше. Значи пари има. — Лицето му просветна. — Рурк! Ако той е собственик на фирмата на Тери, тогава Чет него е имал предвид. Не зная защо не ми го каза направо. Тогава Рурк смята да ме подкрепи! Ето каква била работата. Отдавна трябваше да се досетя. А той е много по-влиятелна фигура от Тери.

Елизабет го погледна с любопитство.

— За следващите избори ли говориш?

— Да, но още е рано. След пет години смятах да се кандидатирам на мястото на Грин, когато той се пенсионира.

— Тадеуш, наистина ли не си чул? — Елизабет малко се поколеба, преди да продължи: — Не зная как да ти кажа, но…

Сол затаи дъх. „Колко е хубаво да разполагаш с таен коз.“ Бент присви очи.

— Какво да ми кажеш?

— За Рурк. Струва ми се, че ако изобщо реши да подкрепи някого, ще предпочете сина си.

— Сина си?

— Тони Рурк — услужливо му напомни тя.

— Зная как се казва! Какво, по дяволите, имаш предвид? Синът му е в телевизията; много е известен и води свое предаване. Не е необходимо да ти обяснявам, нали и ти участваше в него.

— Вече не. Предаването губи позициите си. Разбрах, че ще се задържи само до края на сезона. Тони смятал да се установи в Ню Мексико… Боже Господи! — възкликна тя. — Курортът! Как не се бях сетила. Вероятно известно време ще управлява курорта, ще се опознае с местните политици, ще си създаде име в щата… нали е артист, ще се справи великолепно.

— Свалят предаването му? — невярващо попита Бент.

— Поне така чух — потвърди Елизабет. — Разбира се, в телевизията до последната минута нищо не е сигурно, но Тони наистина ще има нужда от нова работа.

Настъпи пълна тишина. Кракът на Сол трепна и той го прибра под стола. Елизабет седеше и пишеше нещо в бележника си. Бент се облегна на стената и бръкна в джоба си за цигара, забравил, че жена му го е накарала да откаже пушенето.

Неговият глас пръв наруши тишината.

— Кучият му син! — Приближи се до бюрото и повика секретарката по интеркома. — Свържи ме с Андрю Грин във Вашингтон. Грешиш! — изрева той към Елизабет. — Сега сама ще се убедиш, че не си права.

Удари юмрук по дланта на другата ръка, очаквайки да го свържат.

— Нищо не съм чувал за аспирациите на Рурк към политиката — каза той, без да се обръща към никого конкретно, — а подобно нещо е адски трудно да се запази в тайна; със сигурност Грин ще знае нещо повече по въпроса. — След малко се обърна към Елизабет: — А къде е съпругът ти? Работи за Рурк, казваш. В Хюстън. И ти не си при него?

— Засега, да — спокойно отвърна тя.

Бент поклати глава.

— Не ми харесва тази работа. От вашето семейство само той ли работи за Рурк? А ти?

— Не — отвърна Елизабет.

— А за кого работиш?

— За себе си, Тадеуш. Може да не се интересуваш от статията на Артнър, но тя ми нанесе голяма вреда и няма да оставя нещата така. Гордея се с работата си като журналист, а той ме заля с помия и се опита да ме представи в много грозна светлина. Затова съм решила да стигна до истината и да изчистя името си.

— Каква истина? — попита той и внимателно я изгледа.

— Ще ти кажа, когато разбера какво точно става.

— Значи работиш само за себе си?

— Да, и за „Чифтейн“. Също така за жителите на Нуево. Искам справедливостта да възтържествува.

— Няма такава… Те вече получиха компенсации, допълнителни помощи за преселване.

— Естествено — мрачно се съгласи Елизабет и продължи да чака.

Интеркомът зазвъня.

— Слушайте сега! — Бент усили микрофона и каза в слушалката: — Анди? Как си? Слушай, имам…

— А ти как си, Тадеуш? — прекъсна го Грин.

— Добре съм, много добре. Слушай, сега…

— Добре. Радвам се да го чуя. Е, какво ново при вас? Тук черешите процъфтяха, жалко, че не можа да ги видиш…

— Имам един въпрос! При мене са едни хора и си говорим за следващите избори. Казах, че си спомням като ясен ден, че ми обеща, преди да се пенсионираш, да издигнеш кандидатурата ми и да убедиш ръководството на партията да ме подкрепи. Нали така беше?

Микрофонът замлъкна.

— Анди? Нали точно това обеща?

— Виж какво, Тадеуш — гласът на Грин вече не звучеше толкова бодро. — Спомням си, че миналата година преди изборите наистина имахме разговор. Засега обаче е рано да обещавам каквото и да било.

— Нали ми даде дума!

— Виж, няма смисъл да се караме. Всеки чува това, което иска да чуе, Тадеуш. Ето ти първият урок по политика.

— Винаги чувам това, което се казва. Познаваш ли… Кигън Рурк?

— Да, разбира се. Нали неговите вестници ме подкрепят. Даже миналата година, въпреки че вече не съм млад… — изсмя се той. — Кигън ми помогна да остана на поста си, вместо да гния в някой старчески дом за бивши величия. Той ми е приятел и аз съм му задължен.

— Точно така. Приятел. И ти си му задължен. — Ръката на Бент бързо драскаше фигурки върху лист хартия. В един момент смачка листа и го изхвърли в кошчето за боклук. — А той има син.

— Да, вярно е. Много приятен младеж, който сам си е създал име в телевизията. Един от нашите млади и многообещаващи…

— Та той е най-малко на петдесет години, Анди!

— Всички сме най-малко петдесетгодишни, Тадеуш. Тони е прекрасен млад човек. Познавам го от бебе. Блестящо се справя с всичко, с което се захване. Баща му много се гордее с него.

— Да не намекваш, че и той се е насочил към политиката?

— Към нищо не се е насочил, Тадеуш. Но ако младият Тони някога избере политиката за свое поприще, той ще бъде истинско съкровище за щата, който реши да представлява.

— И ти си готов да издигнеш кандидатурата му.

— Кога съм казал подобно нещо? Вече ти обясних, още е рано да се обвързваме с обещания…

— Но ми обеща!

— … и не обичам да ме притискат. Аз съм държавник, Тадеуш, и не обичам да ме обвиняват, че съм си нарушил обещанието. Винаги съм бил човек на честта. И точно затова искам да бъда безпристрастен по въпроса кой ще заеме мястото ми.

— По дяволите, не е достатъчно просто да бъдеш безпристрастен. Обеща да ме подкрепиш, а сега се отмяташ от обещанието си. Само защото Кигън Рурк те е вкарал във Вашингтон на инвалидна количка. Ето защо си решил, че дължиш на проклетото копеле… — В микрофона се чу силно изщракване. — Анди, Анди! Недей така…

Бент грабна микрофона и силно го запрати към отсрещната стена. Жиците се скъсаха и машинката падна на земята. С пурпурно от яд лице и задъхан, Бент ритна с крак пластмасовите парчета.

— Дано мръсникът да е получил инфаркт. — Погледна Елизабет и отбеляза: — Вероятно не го подхванах както трябва.

— Той се държа много предизвикателно — съчувствено каза тя. — Какво ще правиш сега?

— Кучият му син. Единственото, което съм искал някога, бе да стана сенатор. Ти не знаеше — никой не знаеше — но това наистина е мечтата на живота ми, а този мръсник току-що я захвърли в кошчето за боклук. Господи, с какво удоволствие бих го убил, но не мога. Прекалено съм миролюбив. Копеле! Съсипа ми живота, всичко… нали си спомняш сватбата на сина ми? А снаха ми? Много сладко момиче, но най-важното в този брак беше нейното родословие. Благодарение на нея се свързах с всички влиятелни хора в Санта Фе. Всичко, което правех… през последните години… Господи.

— Ами сега? — попита Елизабет.

— Всичко е свършено! Нали точно това ти обяснявам! Без Анди Грин съм с вързани ръце; никой няма да си помръдне и пръста за мене, ако този кучи син не му даде знак. А ние вече разбрахме кого смята да подкрепи, нали така? След толкова години вярна служба на щата — някой друг получава наградата.

Бент отиде до прозореца.

— Господи, колко неща направих за тях. — Извърна се рязко и погледна Елизабет в очите. — През цялото време са знаели, че няма да си изпълнят обещанието. Представяш ли си? Как е възможно да са толкова непочтени?

Тя внимателно попита:

— Кога ти обещаха: преди или след като им помогна да съставят фалшивия доклад за компенсациите на жителите на Нуево?

— Преди, разбира се. Много преди това. Вече бяхме наели хора да напишат докладите за напояването и язо… — Внезапно спря. — Кой ти каза за доклада?

— Чет.

— Чет! Не е за вярване; винаги толкова се страхуваше, че някой може да ни разкрие. Все ме предупреждаваше да не забравям отключени чекмеджета и сейфове… Малкият плъх! И какво още ти каза?

Елизабет не отговори пряко на въпроса.

— Даже е запазил черновите с твоето име отгоре. В момента са в нас. Освен това подслушва кабинети. Изглежда, хобито му е да събира информация, която в един момент може да използва срещу всеки.

Погледът на Бент бързо се плъзна по стаята — вероятно навсякъде му се привиждаха микрофони. Погледна ръцете си, сви ги няколко пъти в юмруци, след което премести поглед към скъпите си обувки.

— Не сте дошли за интервю, нали?

— Напротив, но не точно за интервюто, което ти очакваше. Съжалявам, Тадеуш. Не обичам да мамя хората. Но не знаехме как да го направим по друг начин.

— Ние. — Бент премести поглед към Сол. — Сигурно ще ме разкъсате на парчета.

— Тадеуш — каза тя тихо, — преди малко спомена думата непочтено. А как ще определиш собственото си поведение?

Той я изгледа мълчаливо.

— Стана някак постепенно — изрече накрая.

— Винаги така става — отбеляза сухо Сол. — Разкажете ни какво точно се случи.

— От къде на къде? Сигурно ще ме изпратите в затвора.

Сол видя бързия поглед на Елизабет и дълбоко въздъхна. Кръгът се затвори.

— Нямаше да споменавате за затвора, ако не бяха замесени пари. Винаги можете да отречете, че сте знаели за фалшивите доклади, но не и че ви е било платено, ако има запазени документи. Доколкото познавам Чет, той със сигурност разполага с доказателства. — Бент мълчеше. — Можете да избирате: да говорим с Чет или вие ще ни кажете каквото ви е известно. В последния случай можете да разчитате на по-лека присъда. Освен това ще помогнете на Елизабет да възстанови доброто си име. — Сол почака малко и продължи: — И ще попречите на Тони Рурк да влезе в сената. Има ли по-добра причина от това?

— Няма. Тука сте напълно прав. Въобразяват си, че всичко им е позволено само защото са богати, и всички трябва да им се подчиняват… Да му се не види, че те дори не са от Ню Мексико. Хубаво лице, богато татенце… Ако смята, че това е достатъчно, ще има да чака. Предпочитам да го видя в ада, а не в сената на Съединените щати. И ще го пратя там, каквото и да ми струва. — Бент отиде до ъгловия шкаф и извади бутилка бърбън. — Иска ли някой? — Елизабет и Сол поклатиха глави. Той извади пластмасова чаша, наля си и бързо я изпи. — Ще ви разкажа всичко, но можете да отпечатате само частта, която се отнася до Рурк.

— Не бъдете глупав — каза Сол. — Знаете, че не е възможно да подпалите Рурк и сина му, без да изгорите и собствената си черга. Приели сте подкуп; фалшифицирали сте документи… Как, по дяволите, да не ви споменаваме? И от къде на къде? Работата ни е да казваме на хората истината, а не да пишем предизборни памфлети.

Бент студено го изгледа.

— Знаете ли, харесвам вашия вестник. Той е един от най-добрите в щата. Но вас никак не ви харесвам.

— Не държа особено — спокойно отвърна Сол.

— Но харесвам Елизабет — продължи Бент и се обърна с гръб към Сол. — Искам на тебе да разкажа.

Тя си помисли, че Бент е като дете.

— Добре, Тадеуш — съгласи се.

Той кимна.

— Разбираш ли, всичко изглеждаше много просто. Знаеше се, че Анди ще се пенсионира, въпреки че той не го беше обявил официално. Един ден пристигна Чет и се представи за съдружник на богатия търговец на коли от Сан Диего, Тери Болинджър, който искал да построи курортно селище в Нуево. Каза ми, че Болинджър и още няколко влиятелни мъже били на мнение, че аз трябвало да заема мястото на Анди. Каза ми също така, че Болинджър искал проекта за Нуево да мине без проблеми. Дойдохме тук и Чет ми разказа за язовира, за езерото, за резервата и курортното селище. Стори ми се наистина примамливо. Така започна всичко.

— И после? — подкани го Елизабет.

Бент разпери ръце.

— Болинджър вече беше поръчал проучване върху страничните ефекти на строителството. Докладите върху заетостта и туризма показваха благоприятно влияние върху щата; те бяха съвсем законни и всички останаха доволни. Но още първите доклади за влиянието върху околната среда бяха съкрушителни.

Нарушаването на равновесието в екосредата щеше да доведе до изчезване на редица редки видове животни и растения; специалистите по водни ресурси предупредиха, че районът не се нуждае от воден резервоар. Чет прибра докладите и след няколко седмици донесе нови, в които пишеше каквото трябва. По това време агенцията на Болинджър беше направила няколко солидни вноски за моята кампания и аз прецених, че ще бъде проява на крайна неблагодарност да се заяждам с някакви доклади. След това хората от долината започнаха да вдигат шум, а онази жена — Арагон — се кандидатира в законодателния орган на щата и спечели. Тогава възникна необходимост от доклад за допълнителните компенсации — за да се убеди пресата, че се грижим за хората. И Чет ме помоли да го напиша.

— И ти го написа — заключи Елизабет, когато той замълча.

— Направих го, след като се обади Анди Грин и обеща да ме представи в сената. После пристигнаха нови суми от агенцията на Болинджър, а след това и пари в брой…

Сол бързо записваше. Когато свърши, прибра листа във вътрешния си джоб и се върна към разговора:

— Сигурно ще се наложи да разкажете цялата история още няколко пъти. Трябва да посочите имената на останалите, които също като вас са получили финансова подкрепа. Да не забравите да назовете Колфакс и Болинджър…

Бент направи отчаяна гримаса.

— С удоволствие бих забравил цялата история, но когато се сетя за сената… По дяволите, казах на семейството си, че ще бъда избран! Синът ми вече на шега ме нарича сенатор Бент! — Решително погледна Сол и каза: — Искам да разобличите Рурк; искам да разкриете плановете му, да сложите снимката му на цяла страница и да го покажете по телевизията. Искам всички да научат, че той е гаден крадец!

— Бащата или синът? — попита Сол.

— И двамата! Дяволите да ме вземат, ако оставя някой от тях да се измъкне ненаказан! А онзи хубавец никога няма да припари до сената!

— Това поне е сигурно — увери го Сол и стана. — Предполагам, че до края на живота си ще работи при баща си. Но това нас не ни засяга. — Обърна се към Елизабет и попита: — Има ли още нещо?

Тя прибра химикалката и бележника в чантата си и подаде ръка на Бент.

— Довиждане, Тадеуш.

 

 

 

Той взе ръката й.

— Съжалявам, че не обърнах повече внимание на онази история срещу тебе. Чет не биваше да го прави.

— Много хора не трябваше да правят някои неща. — Издърпа си ръката и тръгна към вратата, където я чакаше Сол. — Нали ще бъдеш в града тази седмица? Може да се наложи да уточним някои факти.

— Разбира се. Къде бих могъл да отида?

В коридора Сол каза на Елизабет:

— Отивам да се обадя на Мат. Обещах му като добър колега. Защо не дойдеш с мене? Тримата можем да проведем кратко редакционно съвещание по телефона.

— Не, Сол, благодаря. Сам ще се справиш. Но после ми кажи какво е станало. Мат пръв започна да рови тази история и аз няма да напиша нито ред, докато той не каже каква част от историята ще влезе в неговия материал.

Сол й отвори вратата на колата.

— Ще му предам думите ти; в наши дни подобна коректност рядко се среща в журналистическите среди. — Мина от другата страна, седна на шофьорското място и запали колата. Преди да потегли, се наведе и я целуна. — Беше страхотна с Бент, Елизабет. Получи всичко, което искаше. Дано винаги е така.

 

 

Кигън Рурк се опита да разбере какво иска губернаторът от него, но му отговориха само, че настоявал да го види колкото се може по-бързо и в пълна тайна. И понеже Мичел Лейдлоу, губернатор на Ню Мексико, не беше човек, когото би си позволил да пренебрегне, само след два дни той седеше в луксозния самолет на Лейдлоу на летището в Лае Крусес. От лявата му страна беше Чет. („Доведи и пъргавия си помощник“ — беше каза губернаторът), а на отсрещната седалка се бяха разположили Мичел Лейдлоу и Андрю Грин, които бяха пристигнали заедно от Санта Фе.

Самолетът на губернатора беше обзаведен в типичния за Ню Мексико стил: тъкан индиански килим на геометрични фигури; дъбови кресла и столове, тапицирани в синьо, кафяво и черно. Отвън безмилостно печеше горещото априлско слънце, но вътре беше включена климатичната инсталация, а пред четиримата мъже бяха поставени високи чаши с джин и тоник, купички с ядки и слънчогледови семки. Рурк забеляза, че в краката на Лейдлоу имаше издуто жълто куфарче.

— Е, Мич — каза Рурк, след като отпиха първата глътка, — успя да събудиш любопитството ми. Няма ли вече да започваме? Оттук смятам да продължа за Лос Анжелис; казах на сина ми, че ще бъда при него следобед.

Лейдлоу мрачно кимна. Беше огромен мъж с тъмни очи, квадратна челюст и груба кожа. Сега си бе сложил каубойска риза и избелели джинси, което накара останалите, включително и Рурк, да се почувстват неудобно в строгите си тъмни костюми.

— Благодаря, че се отзова на поканата ми, Кигън. Предполагам ще разбереш защо настоявах срещата да не се разгласява, когато… — Погледна през прозореца и неочаквано завърши: — Сега вече групата ни е в пълен състав.

Рурк чу тревожно подсмърчане. Обърна се и срещна уплашените очи на Чет. Проследи погледа му и видя как Мат Лъвъл влиза в самолета и се навежда, за да не си удари главата. Подаде ръка на Лейдлоу и се извини за закъснението.

— Отложиха полета и не можах да намеря друг самолет — обясни той. Беше облечен в обикновен панталон и памучна риза. Кимна на Рурк и Чет и подаде ръка на сенатора Грин.

— Как си, Анди?

— Не много добре, Мат, но се надявам да доживея да си посоча наследника. Вземи си нещо за пиене; ние вече се почерпихме.

Губернаторът се върна на мястото си.

— Сега, след като и Мат е тук, предлагам да започваме…

— Без мен — спокойно заяви Рурк и стана. — Още преди две седмици уволних този човек от моята корпорация. Нямам намерение да обсъждам с него каквото и да било. Учудва ме поведението ти, Мич; да ми погодиш този номер, без да ме предупредиш…

— Кигън, сядай обратно — уморено каза Грин. — Няма смисъл да се правиш на важен.

Чет седеше неподвижно и се усещаше, че е много напрегнат. Останалите чуха странен тих звук и го погледнаха. Той скърцаше със зъби.

Рурк се поколеба.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Седни и ще ти обясним — хладно каза Лейдлоу. — Кигън, няма да започна, докато не седнеш.

Рурк си взе един стол.

— Не ми харесва това, Мич; двамата с тебе не действаме по този начин; досега винаги сме се разбирали. Не е необходимо да ти напомням каква помощ ти оказах по време на изборите.

Лейдлоу отвори куфарчето си.

— Наближава следващата предизборна кампания, ето защо съм разтревожен. — Извади лист, изписан на ръка. — Заседанието се провежда по идея на Мат и той ще го ръководи. Но искам да се знае, че той говори от името на двама ни. Преди няколко дни се обади, за да ми каже, че пише статия за вестник. Отказа да изпрати копие, но ме запозна в общи линии със съдържанието, ето защо сега сме се събрали тук. Искам той да ви запознае с подробностите. Мат?

Мат кимна.

— Най-лесно е да прочета първите две изречения от моята статия.

Зъбите на Чет толкова силно скърцаха, че Рурк не издържа и се обади:

— Чет.

Шумът веднага спря и Мат започна да чете:

— „Членовете на щатската законодателна комисия бяха подкупени, за да одобрят проект за построяване на язовир и курортно селище в Нуево, Ню Мексико — призна днес Тадеуш Бент, председател на Комисията по земеползване и курортно дело. При това Бент назова името на предприемача — Тери Болинджър, и неговият съдружник Честър Колфакс, които са подкупили него и останалите членове на комисията, а също така…“

— Какво, по дяволите… — обърна се Рурк към Чет и лицето му потъмня. — Подкупи? На щатски служители? Ти и Тери? За какво, по дяволите, говори той?

— Лъже! — извика Чет. — Най-безсрамно лъже!

— Не искам никой да го прекъсва — каза Лейдлоу. — Продължавай, Мат.

Мат отново кимна. Не сваляше поглед от Рурк и Чет, но очите на Рурк бяха притворени, а Чет съсредоточено гледаше към свитите си ръце. Много тихо, без да повишава глас, той преразказа разговора на Елизабет и Сол с Бент. Инстинктът му подсказа да не споменава Тони Рурк, но останалото предаде съвсем точно. Когато свърши, никой не произнесе нито дума, само Чет продължаваше да скърца със зъби.

Лейдлоу обърна тежкия си поглед към Рурк.

— Има достатъчно мръсотия, всички да се удавим. Ако изборите наближаваха, и аз щях да съм окалян. Същото се отнася за следващите няколко години, ако веднага не вземем мерки. Историята смърди до небето — и ти много добре го знаеш, Кигън! Мат, извинявай, превзех ролята ти на водещ събранието.

Мат се усмихна. Двамата се харесваха и не го криеха — забеляза Рурк и очите му се присвиха още повече.

— Самолетът е твой — каза Мат. — Нямам нищо против да седна и да слушам.

— Добре, тогава. — Лейдлоу изведнъж стана много енергичен. Роден лидер, той не бе способен да отстъпи председателското място дори на човек като Мат. — Да караме поред. Кигън, ти ли си собственик на корпорацията на Болинджър?

— Разбира се. — Той кръстоса крака и оправи гънките на панталона си. — Собственик съм на няколко подобни корпорации. Глупаво би било открито да купувам земя, защото това автоматично щеше да доведе до повишаване на цените. Слушай, Мич — понижи глас и думите му прозвучаха почти успокояващо, — този човек е събрал на едно цялата история, като е използвал същите умения, които навремето ме привлякоха към него. Той е силна личност, талантлив е и при това има чар. Признавам, че за известно време успя да ме заблуди. Но разбрах, че е патологичен лъжец и има лични интереси в Нуево, защото жена му е вложила там пари и е използвала своята рубрика, за да защити интересите си. Освен това той имаше продължителна връзка с моя близка приятелка и тъй като тя наскоро скъса с него, той изведнъж реши, че аз имам пръст в това и реши да ме съсипе. Що се отнася до Тери Болинджър, не го познавам достатъчно добре; отскоро работим заедно. Предложи ми да открие фирма и да изкупи земята в Нуево за построяване на курортно селище. „Рурк Ентърпрайсиз“ е собственик на деветдесет и осем, той — на два процента. Чет го проучи и реши, че предложението е приемливо; аз се съгласих. Ако Болинджър има навика да урежда сделките си с подкупи, аз нямам нищо общо с това — въпреки че сега се замислям дали Чет не го е знаел от самото начало…

— Какво? — очите на Чет щяха да изскочат от орбитите си.

— … или той е успял да корумпира Чет. Не мога да кажа със сигурност. И в двата случая дълбоко съжалявам. Чет работи при мене много отдавна и няма да ми е приятно, ако се наложи да се разделим…

— Ах, ти, кучи син! — извика Чет.

— Чет, ти да си мълчиш — рязко изрече Рурк. — Ясно ли е?

Погледът на Чет се отклони за малко към Мат, след което отново се върна на Рурк и цветът на лицето му рязко се смени.

Мат разбра, че предварително бяха планирали този вариант: Чет поема вината, прекарва известно време в затвора, а когато излезе, Рурк му осигурява подходяща длъжност и щедра компенсация.

— Защо е необходимо да уволняваш Чет? — попита губернаторът. — След като Мат лъже, защо вярваш, че той е давал подкупи?

Устната на Рурк леко трепна.

— Не обичам да бъда разпитван, Мич. Особено да давам обяснения защо действам по един или друг начин.

— Напротив, ще даваш обяснения, и то доста! Здравата си загазил, Кигън! Когато Мат публикува своя материал, ти и твоите приятели, както впрочем и всички ние, ще бъдем обвинени в подкуп на сенатори. Това не е шега; това е криминално престъпление!

— Както и представянето на фалшив доклад пред законодателната комисия — тихо добави Мат.

— Ти стой настрана! — озъби се Рурк. — В момента говорим аз и Мич; тебе никой не те пита.

— Стига, Кигън — въздъхна сенаторът Грин. — Досега се държах тихо и кротко и нямах намерение да вадя кирливите ти ризи, тъй като ми е безкрайно неприятно, но явно дойде време да се намеся. Вчера чух историята на Мат и се почувствах омърсен, въпреки че се намирам съвсем в периферията. Преди малко Мат пропусна нещо — не спомена за твоето момче, Кигън, а това пряко ме засяга.

— Момче ли? — попита Чет. — Да не става дума за Тони? Какво искаш да кажеш?

— Ама ти си пропуснал да предупредиш Чет — учуди се Грин.

— Какво трябваше да ме предупреди? — попита Чет и погледна възмутено Рурк.

Рурк не отговори и Мат се обади:

— На Тони му е обещано за рождения си ден да получи сенаторското място на Анди Грин.

— Как така? — Чет за малко да изтръгне облегалката на креслото си. — Какво, по дяволите, става тук? Откога си започнал да купуваш на Тони сенаторски места? — обърна се той към Рурк. — Нали каза, че мога да го обещая на…

— Предупредих те да си затваряш устата! Ако не можеш да се владееш, по-добре напусни.

— Да напусна? Нали вече съм уволнен? Сам го каза преди малко.

— Казах, че ще съжалявам, ако се наложи да го направя! Ако не можеш да се контролираш, ще напуснеш не само моята компания, но и този самолет…

— Само ако аз поискам — бързо се намеси Лейдлоу.

— Оставете ме да се изкажа — прекъсна ги Грин. — Чет, Кигън подкрепи преизбирането ми, за да запазя сенаторското кресло за младия Тони. Знаех го и не се притеснявах особено, защото исках да остана още един мандат, а как по друг начин един ленив старец като мене би могъл да се задържи в политиката? Обещах да предложа Тони, а Кигън смяташе да използва политическия комитет, който създаде в Аризона, както, разбира се, и веригата си от вестници — напълно достатъчно, за да се спечелят избори. Преди няколко дни обаче откривам, че същото си обещал и на Тадеуш Бент.

— Ти много добре го знаеше! Казахме му, че има твоята подкрепа и…

— Не искам да споря! Просто ме изслушайте. Когато Бент чу за Тони, той беше… потресен, меко казано. Определено не беше въодушевен от поведението на Кигън. Замисли се кой всъщност е той.

Губернаторът отново се намеси:

— Кигън, имаме нужда от някои обяснения. Ти си собственик на компанията на Болинджър; ти, Болинджър и Чет сте уредили проектът за Нуево да мине през комисията, а след това и през законодателния орган на щата. Прав ли съм?

— Може и да са го направили. Разреших им само да лобират за решението.

— Платил си, за да бъдат изготвени доклади за евентуалните последствия от строителството, но резултатите са били незадоволителни и ти си платил още веднъж, за да бъдат изменени?

— Чет и Болинджър може и да са го направили. Аз мислех, че докладите са истински.

— Вие тримата сте подкупили членовете на комисията, за да мине проектът само с един ден разисквания и да бъде приет, независимо от общественото мнение. Освен това си подкупил ключови фигури в комисията, за да прокарат проектозакона в законодателното събрание. Така ли е?

— Те може и да са го направили. Аз нищо не зная за това.

— Обещал си на сина си мястото на Грин, след като той се пенсионира, независимо колко ще се наложи да платиш. Така ли?

— И така да е, това не засяга никого от присъстващите.

— Но от това зависи дали Тадеуш Бент ще поиска да ти сътрудничи. Значи твърдо отричаш всичко останало?

— Много добре ме чу. — Рурк се изправи. — Изслушах доста обвинения, но без нито едно доказателство. Ако сте свършили, аз си тръгвам. Не идвай повече при мене, когато започне предизборната кампания, Мич, или при моите приятели…

— Ами аз? — извика Чет. — Какво ще стане с мен, ако ме оставиш тук?

— Той никъде няма да отиде — каза Грин.

— Разбира се — изрече губернаторът. — А какво ще кажеш за свидетелските показания на Бент в съда, Кигън?

— Нищо. Дори някой да се хване на неговите измислици, той може да посочи само Чет и Болинджър. Какво общо имам аз е всичко това?

— По дяволите, та те са твои служители — изрева Грин.

— И въпреки това може да са извършили престъпления, за които да не зная. Вие сте глупаци — рязко каза Рурк. Беше застанал до вратата — висок, изправен, в тъмен костюм с безупречна кройка, идеално подстригана сива коса. Само извивката на устните му издаваше напрежение. — С нищо не можете да ме свържете пряко. Разполагате само с думата на онзи допотопен идиот, Тадеуш Бент, и с нищо друго. Трябваше да поканите Болинджър. И Чет, разбира се. — Хвана дръжката на вратата. — Ако имате проблеми, говорете с тях. Аз нямам време за губене с вашите глупости.

— Чет — спокойно се обади Мат. — Би ли казал на Кигън за микрофоните, които си поставил в неговия кабинет, или аз да му кажа?

Рурк рязко спря. Застанал с гръб към останалите, той замръзна и леко наклони глава настрани.

— Гадно копеле! — извика Чет. — Имах някакъв шанс. Той щеше да се погрижи за мене! Винаги казваше, че ако се наложи някой да опере пешкира…

— Ах, ти, лайно такова! — Рурк вече не беше онзи елегантен мъж, когото всички познаваха; за миг загуби самообладание и самоувереност. Лицето му се изкриви от гняв. Той се наведе към Чет, който беше примрял от страх, и каза много тихо, почти прошепна: — Промъкваш се тайно през нощта, така ли? И поставяш микрофони? Много умно малко лайно, нали така? Да ме шпионираш мене, единственият човек, който някога се е грижил за тебе…

— Не е вярно! Никога не те е било грижа за мене. Навремето смятах, че е така, когато мислех, че ме харесваш повече от Тони! Но след това се появи Мат! А аз бях едно нищо! „Иди и донеси нещо за пиене на сенатора и на Мат!“ Едва се беше запознал с него, когато му устрои тържество, а с мене се държеше като със слуга! Но аз не съм слуга. Нали бях достатъчно добър, за да раздавам парите ти в Дуенаг…

— Млъкни!

— Какво значение има? Нали съм уволнен? Вече не вярвам, че ще направиш нещо за мене. Защо да мълча? Никога не съм те подслушвал, преди да се появи Мат. Но тогава разбрах, че по някакъв начин трябва да се защитя. И се оказа, че съм бил прав. Записал съм всичко за онези подкупи и изнудвания, с които ме караше да се занимавам. Така успя да построиш своя магистрала в Колорадо, въпреки че на двайсет километра встрани имаше друга; в Санта Фе раздадох пари, достатъчни за построяването на три язовира, и аз лично обещах на онзи нещастен идиот Бент, че ако бъде послушен, може да стане всичко, освен президент — и какво получих срещу това? Ти продължаваше да се държиш с Мат като с гръцки бог, а с мене — като със слуга. И когато Мат си тръгна — ти не го уволни, той сам напусна — не се върна при мене, а се втурна да уреждаш кариерата на Тони. А за мене кой ще се погрижи?

Чет се надигна срещу изпепеляващия поглед и мъртвешки бледото лице, надвесено над него, и изведнъж извика:

— Искам защита. Той ще ме убие, ако проговоря! Искам защита.

— Защо мислиш така? — попита Лейдлоу. До този момент седеше много тихо и слушаше препирнята между Рурк и Чет; сега в очите му се появи интерес. — Има ли някой убит?

— Не зная. В последно време, не. Но не съм сигурен. Може и никога да не е убивал. Въпреки това искам защита.

— Не си достатъчно откровен, Чет.

— Няма значение. Обещайте, че ще ме защитите.

— Добре. — Лейдлоу дълбоко въздъхна. — Мисля, че всички вече разбират за какво става дума. Кигън, седни, ако обичаш. Не съм свършил. Когато Мат ми предаде тази информация, той направи и някои предложения относно Нуево. Аз лично съм съгласен с тях. Сега той ще ви разкаже какво предлага, а вие ще го изслушате и ще се съгласите с предложението му. Чет, седни и млъкни. Веднага щом предадеш касетите на щатския прокурор, ще се постараем да получиш защита. Давай, Мат.

— Предлагам да преместим града — каза Мат. — Непрекъснато се получават парични помощи, пристигат доброволци за строителните работи. Губернаторът Лейдлоу ще намери спонсори за недостигащите средства. Новият град ще се намира на високия бряг на езерото Нуево, на пътя за ски пистата. Кигън ще даде земя и средства за изграждане на инфраструктурата на града.

Настъпи тишина. Рурк гледаше през прозореца между губернатора и сенатора Грин. Много бавно поклати отрицателно глава.

— Хората от града създават корпорация „Нуево“, за да си осигурят собствеността върху града — продължи Мат, като се обръщаше главно към Рурк, който избягваше да го погледне. — Освен това корпорацията ще откупи от земята за курорта, и то на цената, на която ти си я купил, Кигън.

— В момента тя струва много повече — промърмори Чет. — Като се вземат предвид язовирът, курортното селище…

— Така е — съгласи се Мат. — И все пак Кигън ще получи това, което е вложил, а корпорацията „Нуево“ ще построи курорта. За да получат парите, те ще продадат процент от корпорацията на предприемач. Екипът на губернатора ще им помогне да открият подходящ човек.

— Просто и почтено — обади се сенатор Грин. — Даже красиво. Така Кигън няма да може да се възползва от земята и проекта, придобити по нечестен път — чрез натиск, подкупи и изнудване. Естествено при това положение аз няма да мога да подкрепя кандидатурата на Тони, Кигън. Даже бих те посъветвал да се откажеш от тази идея. Беше зле замислена. Иначе нямам нищо против момчето. Той е приятен младеж и дори можеше да стане добър сенатор — има много по-лоши от него — но винаги ще има известни съмнения относно неговата работа поради твоето влияние.

Мат се учуди на скоростта, с която Анди Грин се превърна в истински моралист.

— Това е нашият план, Кигън — каза губернаторът. — Не е необходимо да казваш, че не ти харесва, защото никой не се съмнява в това. Ако не друго, ще ти струва доста…

— Двайсет и пет милиона — изрече Рурк. — Но все едно нямам намерение да приема това безумно предложение. А и от къде на къде?

— Защото си играч — отвърна Лейдлоу. — Заложи на курортно селище, което щеше да ти донесе печалба; сега ще заложиш на няколко точки в своя полза пред щатския прокурор.

— Значи ще направите сделка с него? — извика Чет. — Ами аз?

— Не правя сделки. Искам само да се убедя, че справедливостта възтържествува. Но във всяко едно дело може да има смекчаващи вината обстоятелства: да се помогне за спасяването на един град и на шепа бедни граждани да станат собственици на печелившо курортно селище, е нещо благородно. Смятам, че това ще убеди главния прокурор да поиска по-лека присъда за криминално престъпление. Дори може да се постигне условна присъда, а не лишаване от свобода. Човек никога не знае какво може да се случи.

Настъпи продължително мълчание. Сенаторът Грин си наля още едно питие.

— Кигън — каза губернаторът.

Рурк гледаше през прозореца. Оставаха му доста неща: нефтодобивна компания, ски писта в Дъранго, курорти в Аризона, телевизионни станции и верига от вестници — вярно, че имаше нужда от нов издател, но това не беше проблем — и служебни сгради в целия Югоизток. Естествено, никой нямаше да го изпрати в затвора — беше прекалено влиятелен. Все някой щеше да се съгласи на споразумение. Винаги имаше такива хора.

Най-неприятното беше, че Лъвъл, жена му и онази неприятна личност — Арагон — щяха да спечелят това дело, но той щеше да се справи с тях. Щеше да попречи на семейството да изгради собствена верига от вестници; а на следващите избори щеше да махне Арагон. Само да не губи самообладание.

— Добре — изрече той с равен глас. — Предполагам, че очаквате от мене да подпиша някакви документи.

Лейдлоу веднага отвори жълтото куфарче.

— Ето, можеш да се запознаеш с тях: прехвърляне на собствеността върху хиляда акра за построяване на нов град; сметките за продажбата на частните имоти…

Рурк бързо ги прегледа, извади писалка от джоба си и навсякъде постави подписа си. Затвори писалката и каза:

— Сега имам ли право да стана и да напусна кабината ти, Мич? Връщам се в Хюстън.

— Нали щеше да ходиш в Лос Анжелис? — попита Грин.

— Промених намеренията си, Анди. — Отново беше възвърнал обичайната си самоувереност. — Знаеш колко е удобно; нали всеки ден се упражняваш в същото.

— По-добре ела с нас до Санта Фе — каза губернаторът, — тъй като трябва да се оформят някои формалности.

— Аха! — Рурк сви рамене. — Предполагам, че още веднъж мога да си променя мнението. Може ли да пътувам със собствения си самолет?

— Разбира се.

— Благодаря.

Мат с интерес слушаше абсурдните любезности. Погледна Чет, който седеше напълно неподвижно, с празен поглед; погледна и към Грин, който се усмихваше и бавно отпиваше от своя джин с тоник, щастлив, че скандалът щеше да бъде предотвратен.

Мат съжаляваше, че Елизабет не е тук, за да види как отстъпва Рурк. Представи си доволната й усмивка, защото именно нейното интервю с Олсон беше задвижило всичко.

Рурк си тръгна, като отказа да вземе Чет със себе си в самолета.

— Мат — каза Лейдлоу, — Анди се връща във Вашингтон. Оставаме само двамата с Чет; искаш ли да дойдеш с нас до Санта Фе?

Той поклати глава.

— Благодаря ти, но не се ползвам с особена популярност там, поне в някои райони на града. Искам да се махна за известно време, Мич. Вчера освободих апартамента — всъщност той принадлежи на Кигън — и оставих мебелите на склад. Искам да се махна от Югоизтока, от вестниците… от всичко познато.

— Значи заминаваш за северните гори? — пошегува се Лейдлоу.

Мат отвори вратата.

— На първо време заминавам за Пало Алто, където искам да прекарам няколко дни със сина си и дъщеря си и да напиша статията. След това искам да видя Париж и Рим. Прекрасни места за възстановяване.

— Не знаех, че си бил болен.

— Бях, поне в известен смисъл. Някой път ще ти разкажа. Благодаря ти за всичко, което направи за мен тази сутрин. Беше страхотен. В Нуево сигурно ще нарекат някоя улица на твое име.

Стиснаха си ръцете и Мат слезе от самолета. Губернатор Лейдлоу затвори вратата и нареди на пилота да излита към Санта Фе.