Джудит Майкъл
Интимно (2)

Глава 2

В облицования с червени тухли вътрешен двор гостите се приближаваха до младоженците и тихо ги поздравяваха на английски или испански. Встрани, под надвисналите клони на маслиновото дърво със сребристи листа и дребни, зелени плодове бяха наредени дълги маси, отрупани с храна и сребърни прибори. Украсата символизираше благопожелание за дълъг живот, щастие и много деца.

Бащата на младоженеца тихо се измъкна от редицата на близките, приемащ поздравленията. Избърса челото си с голяма кърпа и помоли бармана да му налее две чаши шампанско, след което се върна в градината и подаде едната на Елизабет.

— Наздраве. И дано да издържа до края.

— Какво трябва да издържиш? — засмя се тя.

— Да запазя търпение. Нали знаеш колко мразя тържествени церемонии. А трябва да изглеждам щастлив, тъй като синът ми се жени. На всичкото отгоре след малко трябва да танцувам с жена, която не мога да понасям. Нямаше да имам нищо против, ако ти беше на нейно място. С всяка изминала година ставаш все по-красива. — Те докоснаха чашите си и отпиха. — А ти защо си толкова мълчалива?

— Спомних си моята сватба. Тогава също беше топъл юнски следобед. Церемонията се състоя в градина, красива почти колкото тази. И всички изглеждаха по същия начин — изпълнени с надежда и очаквания. Предричаха ни прекрасно бъдеще.

— Преди колко години беше това?

— Преди шестнайсет.

— Познаха ли за щастливото бъдеще?

— Разбира се — механично отговори тя. Бащата на младоженеца я изгледа въпросително, но разговорът им беше прекъснат от посетителите, които искаха да разговарят с Елизабет. Той въздъхна и се присъедини към семейството си, което приемаше поздравления. Елизабет слушаше внимателно и от време на време си водеше бележки. Не можеше да откъсне очи от младоженците: бяха толкова млади и щастливи. Облечени в ярки рокли и елегантни костюми, гостите бавно се разхождаха из грижливо поддържаната градина, през която минаваше тих поток с дървен мост, водещ към плувния басейн и къпалните.

Елизабет въздъхна и се загледа в пищните растения. Просторната бяла къща ограждаше градината от три страни; отпред имаше алея и паркинг с чакъл; а самата къща беше заобиколена от висока каменна ограда с тежка дървена порта. Преди година двамата с Мат бяха разширили своята къща и бяха оградили градината, но тя далеч не беше толкова разкошна. „Нямаме толкова много пространство… — помисли си и добави тъжно, — нито толкова пари.“

Постепенно сенките започнаха да се удължават и някои от гостите си тръгнаха. Музикантите настроиха китарите; прислугата запали фенерите от ковано желязо и отвори вратите към дългия салон. Младоженците танцуваха и изобщо не изглеждаха уморени; лицата им светеха от щастие. След малко помещението се изпълни с ярки празнични цветове от развяващи се рокли. Бащата на младоженеца се върна при Елизабет.

— Ще танцуваш ли с мен?

— Само един танц — отговори тя, — след това трябва да работя.

Той внимателно сложи ръка на кръста й.

— Една красива жена като теб заслужава да бъде обожавана и глезена, а не да работи.

Изрече го толкова сериозно, че тя едва се удържа да не се засмее. Той беше американец — баща му беше пристигнал в Санта Фе от Детройт само преди четирийсет години — и член на сената на Ню Мексико, но вече беше възприел манталитета на старата испанска аристокрация в града, която също като снаха му можеше да проследи своето родословие от дванайсет и повече поколения. Затова Елизабет каза само:

— Аз харесвам работата си. — Когато танцът свърши, тя се извини и потърси някое уединено място. Спря се на една пейка пред ярко осветения салон, където необезпокоявана от никого можеше да опише сватбата за светската хроника на „Санта Фе Екзаминър“.

„Коприна с цвят на слонова кост и перли — написа и отново погледна към младоженката. — Троен воал от ръчно изработена дантела, който се предава от майка на дъщеря от 1730 г., когато семейството испански благородници се заселило в Санта Фе.“

Описа родословието на булката, новооснованата адвокатска практика на младоженеца, влиятелния му баща, председател на щатска комисия; направи списък на гостите, като отбеляза подробно тяхното обществено положение; обърна специално внимание на тоалетите и поднесената храна. Елизабет отдавна работеше като извънщатен сътрудник на „Екзаминър“, ето защо си позволи да отклони мисълта си към собственото си семейство. Холи и Питър сигурно се бяха прибрали от лятната школа в колежа на Санта Фе. Тази седмица Мат беше пуснал обява за заместник-директор в печатницата, за да може да прекарва повече време вкъщи. Закари беше починал преди три месеца, но все още беше част от живота им, тъй като всичко, с което се занимаваха от шестнайсет години насам, беше свързано с него.

Мат и Елизабет преживяха смъртта му доста тежко: имаха чувството, че животът им беше изгубил основния си смисъл. „Имаме нужда от почивка. Трябва за известно време да се махнем от къщата и от спомена за Закари — помисли си тя. — Няма да е зле да се качим на колата и да отидем до Денвър…“

Но на кого да оставят печатницата? Не можеха да си позволят да назначат постоянен управител. Ами нейната работа? Длъжността на извънщатен сътрудник не беше много сигурна и много местни журналисти с удоволствие биха започнали работа за „Екзаминър“, тъй като другият вестник в града — „Чифтейн“ — беше седмичник. Освен това Холи и Питър си имаха свои планове. По-добре да изчакат…

Елизабет отново се съсредоточи над записките си и когато свърши, отиде да се сбогува с родителите на младоженците. Много хора се обърнаха да я поздравят. Познаваха я, знаеха, че пише репортажи за „Екзаминър“, и нямаха нищо против да бъдат включени в светските новини. Но всичко, което пишеше Елизабет, беше нейна тайна, докато не бъде публикувано.

Само Мат четеше репортажите й, преди да ги предаде на редактора, но дори на него не ги показваше веднага. Докато караше към дома, тя си помисли, че напоследък все по-рядко разговаряха за себе си, а главно за ежедневните проблеми, работата, децата. Какво й ставаше? Защо непрекъснато мислеше за това, което я дразнеше, а не за хубавите неща?

От дома на младоженците до тяхната къща на Камино Ранчерос не беше далече. Пътят минаваше през тесни улички и покрай каменни огради с тежки дървени порти, над които се подаваха клоните на дърветата. „Каменни къщи и дървета“ — помисли си Елизабет. Някой ден, когато има своя рубрика във вестника, щеше да опише Санта Фе.

„… Малък град като на пощенска картичка в два цвята: бледорозов камък и тъмнозелени дървета — успокояваща, почти сънлива атмосфера. Цветовете идват от хората: ярки испански и индиански дрехи, накити, мебели, изкуство. Но по обяд, когато улиците опустеят, безкрайното прашно розово и тъмнозелено стават нереални, като избеляла тъкан с размити цветове, изложена да се суши на пустинното слънце…“

„Престани“ — нареди си тя, когато стигна пред отворената порта на дома си. Нямаше своя рубрика, защото не беше щатен сътрудник, а не можеше да си го позволи, тъй като трябваше да помага на Мат в печатницата, да се грижи за къщата и за двете деца.

— Мамо! — Питър махна с ръка от прозореца. — На телефона!

Синът й излезе пред къщата и откъсна няколко глории. „Ще стане висок като Мат — помисли си Елизабет — и също толкова красив с тази чуплива червеникава коса. Само веднъж да свършат мъките на пубертета.“ С всеки изминал ден Питър се превръщаше от сладко кръглолико момченце в непохватен дангалак, който ту недоволно ръмжеше, ту се заливаше в щастлив смях. Непрекъснато се препъваше в мебелите, а в същото време яздеше кон с неповторима грация и чувство за равновесие; срамуваше се от милувките на майка си, но понякога я прегръщаше и започваше да я върти из стаята. В тези моменти много приличаше на Мат, който обаче се смееше все по-рядко.

— Сещаш се кой е — каза Питър. — Великата телевизионна звезда.

— Тони Рурк — поправи го Елизабет. — Прекрасно знаеш как се казва. — Целуна го по бузата и влезе в прохладната къща. Вдигна телефона в кухнята и кадифеният глас на Тони я обгърна като прегръдка.

— Скъпа Елизабет. Намирам се на летището…

— На кое летище? — уплаши се тя.

— В Лос Анжелис. Заминавам за Ню Йорк и исках да те предупредя, че смятам да се отбия в Санта Фе. Мина доста време от последната ни среща. Можеш ли да ме посрещнеш след три часа? Предлагам да вечеряме заедно, а след това да ме откараш в „Ла Посада“ — запазих си там стая — и утре сутринта продължавам за Ню Йорк. Самолетът пристига в…

— Тони, спри. Днес не мога да вечерям с тебе.

— Защо? Нали знаеш колко ми е трудно да се измъкна? Импресариото ми ме охранява като дракон, секретарките са ми направили разписание на всяка минута… Елизабет, Марджъри ме напусна.

— О, много съжалявам — каза тя. Марджъри. Тони я беше споменал няколко пъти миналата година, но Елизабет не я познаваше, както и останалите му съпруги. Смътно си спомняше само Джинджър, с която беше дошъл на нейната сватба, но след това престана да се ориентира в безкрайните бракове и разводи на Тони.

— И аз. Обичах я. Каза, че с мене било невъзможно да се живее. Сигурно е права, но може и тя да не е подходяща жена за мен. Защо не можем да вечеряме заедно?

— Защото имаме годишнина от сватбата.

— Ясно. Ще празнувате. Колко години минаха?

— Шестнайсет.

— И през цялото време си живяла с един и същи човек? Невероятно. Все още ли се гледате толкова влюбено, както на сватбата? А аз продължавам да чакам своята принцеса. Но си изпуснах късмета, нали? И то преди много години.

— Тони, престани да правиш театър.

— Играта е моята същност. Но няма да те задържам повече. Сигурно се приготвяш за тържествената вечеря със съпруга си. Или ти не искаш — или мъжът ти не иска — около вас да се върти Антъни Рурк, телевизионният водещ, обожаван от милиони зрители. Разбира се, довечера няма да ви безпокоя. Може ли да се отбия на връщане? Следващата сряда. Нали нямаш нищо против? Кажи ми, че искаш да ме видиш поне наполовина толкова силно, колкото аз копнея за теб.

В гласа му, мек като кадифе, от време на време се долавяше ирония: Тони никога не би допуснал някой да си помисли, че говори сериозно. Преди десет години беше напуснал компанията на баща си само с няколко долара в джоба, които бе успял да спести въпреки екстравагантния си начин на живот в Хюстън. Тогава се беше обадил на Елизабет, за да й каже, че заминава за Лос Анжелис и смята да стане най-известният телевизионен журналист в Америка. И точно така направи. Сега Тони Рурк беше богат и прочут. Живееше в луксозна къща в Малибу и през последните години се обаждаше на Елизабет два или три пъти месечно, тъй като тя била единственият човек, с когото можел да разговаря; единственият човек, който го разбирал и го познавал от младежките му години, преди да се включи в безумната надпревара сред телевизионните звезди.

— Мила Елизабет, моля те, нека да дойда — каза той. — Имам нужда от теб. Нямам с кого да си поговоря, освен с хладилника, който бръмчи на някакъв неразбираем екзотичен език. А имам да ти казвам толкова много неща: току-що направих няколко записа в Испания. На връщане се отбих в Италия и си купих къщичка в Амалфи — струва ми се, че има не повече от двайсет стаи — и ужасно искам да го споделя с някого. Елизабет, слушаш ли ме?

— Добре, ела, но след една-две седмици. — Беше поласкана, но и малко притеснена от начина, по който я караше да се чувства: като стопанка на куклен дом насред пустините на Ню Мексико, която само седи и чака Алтъни Рурк да се спусне при нея от висотите на своята бляскава слава.

— Тогава пак ще бъда в Европа. А какво ще кажеш да се видим след четири седмици? Дано да издържа дотогава.

— Добре — съгласи се тя. — Но на обяд, не на вечеря. Обади се и аз ще дойда да те посрещна.

— Да не би да иска интервю от тебе? — попита Питър, когато майка му остави слушалката.

— Не сме чак толкова известни, за да бъдем поканени в предаването на Тони. Защо, ти би ли искал да сме известни?

Той се замисли.

— Струва ми се, че не. За разлика от Холи не обичам светския живот. Бих предпочел никой да не ме забелязва. — Срещна погледа на Елизабет и добави: — Или поне не бих искал да участвам в предаването на този човек. Мамо, нали си го гледала: много обича да прави хората на глупаци… И то пред стотици милиони зрители.

— Трийсет милиона — несъзнателно го поправи Елизабет и реши да поговори с Мат за болезнената срамежливост на Питър. Ставаше все по-затворен и изглеждаше по-малък от момчетата на неговата възраст. Цялото си свободно време прекарваше при индианците от близкото селище и с удоволствие оставяше на сестра си ролята на талантливото дете в семейството, което винаги е в центъра на вниманието. — Холи у дома ли е? — попита тя.

— Излезе. Отиде на някакво прослушване. Добре, щом не иска интервю, тогава какво иска от тебе?

— Приятелство.

— Човек, който излиза пред трийсет милиона телевизионни зрители, сигурно има достатъчно приятели.

— Сигурен ли си?

— А защо не? Ти пишеш само за един вестник, а непрекъснато те спират по улиците. А телевизионните водещи сигурно са още по-популярни. Всички тичат след него, повтарят колко е велик… Звездите имат много приятели.

— По-скоро почитатели. Все хора, които разчитат да се покажат по телевизията или да станат известни благодарение на познанството си с тях. Но не бих ги нарекла приятели. Или поне не като хората, които те харесват само защото си Питър Лъвъл, и им е приятно да бъдат с теб, защото имате общи интереси и те обичат.

— О, мамо… — Питър погледна усмихнатата Елизабет, също се засмя и я прегърна. — Благодаря ти.

Тя го целуна.

— Бъди търпелив, Питър. Ще имаш приятели. А също и много момичета.

— Е, да… — Той сви рамене. — Сигурно. Ще дойде ли тук?

— Тони ли имаш предвид?

— Да.

— Може би. След няколко седмици.

— Не мога да разбера защо го харесваш.

— За приятелството има най-различни причини, Питър. И понякога не можеш да ги обясниш.

Той отново вдигна рамене и си взе парченце ананас, а Елизабет извади месо със сос чили от хладилника. „Наистина, какво толкова намирам в Тони? — замисли се тя. — Кара ме да се чувствам скучна, глупава и старомодна. Но, от друга страна, той внася в живота ми оживление, а понякога аз имам нужда от това. А той им нужда от мен, за да може да се смее свободно и да се чувства млад.“

Днешната сватба й бе напомнила за страстите, вълненията и надеждите, които бе изпитвала преди шестнайсет години. Къде бяха те сега? Останаха някъде по пътя и просто… избледняха. И какво бе останало на тяхно място? Един приятен и стабилен брак, без промени и без изненади.

„Всъщност ние сме щастливи — каза си. — Живеем добре, имаме чудесно семейство, къща, собствен бизнес…“

Пусна месото в нагорещената мазнина и го разбърка. В този момент вратата се отвори и в кухнята връхлетя Холи.

— Привет, привет, привет! Това е най-хубавата, най-чудесната и най-прекрасната вечер в живота ми!

— Получила си ролята — досети се Питър.

— Даже две. — Сестра му го прегърна и радостно се завъртя. — Аз съм единствената, която получи две солови изпълнения в летния концерт на колежа в Санта Фе. Пред вас стои една бъдеща звезда!

Елизабет си помисли, че пред тях беше една красиво, щастливо момиче, почти жена, което с всяка стъпка се отдалечаваше от детството и от дома. „Само след няколко години — помисли си тя — децата ми ще имат свой живот. Как пораснаха толкова бързо?“

— Мамо — погледна я Холи, — не се ли радваш?

— Разбира се, че се радвам — усмихна се Елизабет. — И освен това се гордея с теб. — Прегърна Холи и изведнъж осъзна колко много обича децата си и колко богат и красив е животът й благодарение на тях. Представи си как изглеждат двете с Холи, допрели светлите си глави. Сега нейната коса беше потъмняла от годините и също като косата на Лидия бе придобила тъмнобронзов оттенък, а на Холи беше платиненоруса. Тя имаше дълбоките сини очи на Мат, високите скули и нежното лице на Елизабет, но чистото сопрано беше само нейно — Холи бе единственото музикално дарование в двете фамилии. — Но да си призная — продължи тя — изобщо не съм учудена. Винаги съм знаела колко си талантлива.

— Днес в университетския хор — влезе в техния тон Питър, — утре — на сцената на Бродуей. Ще станеш знаменитост като мамината телевизионна звезда, която пристига след няколко седмици, за да почувства, че има приятели.

— Тони? — изпищя радостно Холи. — Кога пристига? Каза, че един ден ще направи предаване за мен.

— Подигравал ти се е — изсумтя Питър. — Не сме достатъчно известни, за да ни покани в неговото шоу.

— Откъде знаеш? Може пък точно благодарение на това предаване да се прочуя.

— Съмнявам се, Холи — намеси се Елизабет. — Тони кани само утвърдени знаменитости. Той не прави хората известни.

— Но той ми обеща!

— Може сам да си е вярвал, когато го е казал. — Замълча и се замисли колко е трудно да се обясни какво представлява Тони. — Той не държи хората да го разбират. Смята, че е много по-интересен, когато се държи тайнствено. А сега разкажи за прослушването…

Телефонът иззвъня и Питър вдигна слушалката.

— Татко е. — Той подаде телефона на майка си. — Още е на работа.

— Мат? — каза Елизабет в слушалката. — Случило ли се е нещо? Нали обеща да се прибереш по-рано?

— Не мога. — Гласът му беше напрегнат и тя веднага разбра, че едва се сдържа да не избухне. „Напоследък често се ядосва — помисли си. — Ето още едно нещо, което се промени след смъртта на Закари.“ — Вчера Саймън се напил. Дойде на работа по обяд и успя да обърка всичко, докато не го пратих да се наспи. Останахме сами с Франк да отпечатаме брошурите за аукциона на тъкани в „Краун пойнт“. Надявам се да се прибера до един час. Удобно ли ти е да се обадиш и да промениш резервацията?

— И да не се съгласят, ще отидем на друго място. „Ранчо де Чимайо“ не е единственият ресторант в града.

— Но ти държеше на него. — Мат си спомни, че това беше първият ресторант, който бяха посетили в Санта Фе. „Тогава имахме нужда от място, където да се отпуснем и да се преструваме, че всичко е наред — помисли си той. — И продължаваме да се преструваме.“ — Виж какво можеш да направиш, а аз ще си тръгна веднага щом се освободя. Или предпочиташ аз да се обадя?

— Не, не, ще се справя.

— Тогава до скоро. — Мат затвори телефона и за миг разсеяно се загледа в приготвените за изпращане брошури. Стомахът му се бе свил от гняв и напрежение и той с усилие си пое дъх, за да се отпусне. Искаше по-бързо да свърши досадната работа и да си тръгне. Напоследък много му се бе струпало: нещастията следваха едно след друго и нямаше изгледи нещата да се оправят. След смъртта на Закари времето започна буквално да лети. От шестнайсет години Мат знаеше, че рано или късно ще загуби баща си. Особено след трите инсулта. Но тъй като Закари продължи да работи почти до края, болката от загубата бе много силна.

— Мат? — Печатарят си слагаше сакото. — Всичко е готово. На път за дома ще ги оставя в пощата. Освен ако няма нещо друго…

— Не, и без това много закъсняхме. Благодаря ти, че остана с мене…

— Сигурен ли си, че нищо не искаш? Да ти донеса едно питие? Или може би две?

— Франк — попита Мат, — винаги ли правиш това, което искаш?

— В момента, или по принцип?

— И двете.

— В момента си отивам вкъщи, и точно това ми се прави. Но като цяло… не зная. Може би. Не съм се замислял.

— Защо? Винаги ли си искал да работиш като печатар, или си имал и други планове?

Франк го погледна учудено.

— Да не си в сатурнова дупка, Мат? Откъде ти минават толкова сериозни мисли през главата?

Мат и се засмя:

— Добре, Франк. Извинявай за въпроса. Краят на един дълъг работен ден не е най-подходящото време за философстване. Прибирай се вкъщи, а аз ще заключа. Някой път можем да отидем да пийнем и да си поговорим.

— Ей, виж, не ти се подигравам. Просто не зная какво да ти кажа. Нали знаеш — работа, добри и лоши периоди. Децата ту те ядосват, ту носят добри оценки от училище и тогава се гордееш с тях. Казваш си: „Ех, че съм добър баща…“ По дяволите, Мат, не съм се замислял. — Франк помълча известно време и неочаквано сподели: — Исках да стана професионален бейзболист. Винаги си на чист въздух. Обичах да гледам небето и да следя как топката плавно влиза в ръкавицата ми; обичах да слушам виковете на запалянковците и да тичам по моравата. Чувствах се като цар. — Обърна се към вратата и каза: — Но така и не разбрах дали съм достатъчно добър в бейзбола. Приятелката ми забременя, оженихме се и постъпих на работа при баща ти. Това е. Аз още си я обичам, но съпругата си е съпруга. Понякога си мисля, че е глупаво да се развеждаме, след като пожертвах бейзболното игрище заради нея. Лека нощ, Мат. До утре. Надявам се да ти мине.

Мат леко се намръщи. Изми се, сложи си вратовръзката, заключи предната врата и включи алармата. На Серильос Роуд почти нямаше движение. След десетина минути щеше да си бъде вкъщи. Увеличи скоростта и се замисли за Франк и за трите месеца, които бяха минали след смъртта на Закари. Изглежда, Елизабет също имаше проблеми, но нищо не му бе казала. Всъщност напоследък рядко си говореха; вече не помнеше кога за последен път бяха разговаряли за нещо друго, освен за децата, къщата и компанията.

„Посветих шестнайсет години на мечтите на баща си, вместо на своите“ — мислеше си Мат. Обичаше баща си, беше му мъчно за него, но тези шестнайсет години бяха като воденичен камък на шията му. Спомни си тяхната сватба и предсказанията за блестящото бъдеще на Елизабет и Матю Лъвъл. Грешка. Непрекъснато отлагаха мечтите си за времето, когато Закари се оправи и е в състояние сам да ръководи компанията; докато съберат пари за постоянен управител, който да замести Мат; докато пораснат Холи и Питър; докато Холи и Питър завършат колеж. А годините минаваха.

Шестнайсет години.

„Но това бяха хубави години — помисли си той. — Не го забравяй.“ И наистина: имаше жена, която обича, две деца, дом, собствен бизнес, приятели.

Мат зави по Пасео де Пералта и гумите на колата изсвириха; караше прекалено бързо. Не, по дяволите! Не за този живот бе мечтал, когато беше на двайсет и три години. „Вече съм почти на четирийсет, а не съм направил нищо от онова, което исках.“ Намали скоростта при знака „стоп“ и зави по Кордова Роуд. Двамата с Елизабет дори бяха спечелили голямата награда. Как се казваше? Вече не можеше да си спомни. Всички им предричаха бляскаво бъдеще.

Наистина бяха постигнали много. Но откакто Закари беше умрял, нещо непрекъснато изгаряше Мат отвътре. Внезапно изсвири клаксон и прекъсна мислите му. Видя колата отляво точно когато искаше да завие на светофара. „По дяволите!“ Ръцете му, здраво вкопчени в кормилото, рязко го извиха вляво. Колата отмина, но Мат не успя да се върне достатъчно бързо на платното и се удари в тротоара. Рязко натисна спирачката, но колата беше набрала скорост и се удари първо в уличната лампа, а след това в каменната стена. Мат чу удар на метал в камък и звън от строшени стъкла. Прониза го внезапна болка. След малко всичко спря. Остана само тъмнината. И тишина.