Джудит Майкъл
Интимно (13)

Глава 13

Фоайето на хотел „Плаза“ излъчваше онова чудно съчетание на изисканост и величие, че дори унилият ноемврийски дъжд в Париж не бе в състояние да развали настроението на Елизабет. Тони въздъхна с престорено възхищение и я заведе на регистрацията.

— В Париж е най-хубаво през май, юни и септември. Не мога да разбера как можахме да изберем за запис точно ноември. Както и да е; отговорът е добре известен. — Той подаде паспорта й на администраторката. — Нали трябваше да вдигнем рейтинга на предаването преди февруарската чистка в телевизията. И най-важното — исках да блесна пред теб на място, където съм особено неустоим. Ето, най-после се регистрираме в „Плаза“.

— Аз се регистрирам в „Плаза“ — поправи го с усмивка Елизабет. — Нали се разбрахме ти да останеш в „Риц“?

— Да, де, разбрахме се. Колко бързо забравям!

Тя се усмихна. Преди една седмица беше казала на Тони „да“ за пръв път от почти двайсет и пет години, но той нито веднъж не показа, че в отношенията им нещо се бе променило.

Елизабет беше очарована от Париж и от континента, който виждаше за пръв път, и след едно цяло денонощие, преминало в път, се чувстваше замаяна не само от новите впечатления, но и от недоспиване и умора. Затова оценяваше търпението на Тони и изпитваше дори нещо подобно на обич.

В началото, докато се приготвяше за пътуването, Елизабет не хранеше особено топли чувства към Тони Рурк. Дори по едно време се ядосваше, че е приела да замине с него за Европа. В самолета съмненията й още повече се засилиха, докато не си спомни думите на Мат: „… тя ми дава онова, което поисках от тебе, но не получих: изслушва ме, възхищава ми се, във всичко ме подкрепя.“

На летището ги посрещна Бо Бойл, който заедно със снимачния екип от три дни беше в Париж. Заснемаха фона и уговаряха интервютата.

— Ето разписанието за днес — делово съобщи той, докато вървяха по терминала, и им връчи по един лист. — Тони интервюира Сидни Кид, световноизвестен автор на трилъри. Намира се в Париж, за да проучи някои средновековни оръдия за мъчение. Ако започне да се разсейва, питай го за сцените със секс и красавици. За Елизабет съм приготвил един младеж от Върмонт, пристигнал в Париж с намерението да стане прочут художник. Сега работи на пазара за месо в Бюси. — Бо я хвана за лакътя и допълни: — Зная, че предпочиташ сама да избираш хората, които ще интервюираш, но този път нямаме време. Освен това съм приготвил фона, снимките, както и приблизителен сценарий…

— Нямаш милост, Бо — възмути се Тони. — Прекарали сме четиринайсет часа във въздуха и преди всичко имаме нужда от душ, малко сън и няколко литра кафе.

— Нямате вид на съсипани, още повече че пътувахте в първа класа. Давам ви един час преди записа за душ и кафе; после може да поспите преди вечеря.

Безропотно изтърпяха двата записа, след което се настаниха в едната от лимузините на предаването — другата беше взел Бойл — и Тони каза:

— Стига за днес. Може да се каже, че въпреки дъжда успяхме да изпълним своя граждански дълг. А сега е крайно време да се превърнем от трудови хора в цивилизовани жители на Париж. Запазил съм места в „Тайвон“ и се надявам да останеш доволна. „Плаза“ — каза той на шофьора.

— Моля мадам да ме последва — каза служителката от регистрацията и ги поведе към асансьора покрай палмови дървета и вази с ярки гладиоли, които почти се сливаха с цветните пана на стените.

— Ето апартаментът на мадам — каза жената след малко и отключи вратата.

— Апартаментът на мадам — обидено отбеляза Тони. — А къде е апартаментът на мосю? Естествено, нямам нищо против „Риц“ — стаята е великолепна и ни спасява от всякакви клюки, но се надявах, че…

— И аз — каза Елизабет. Сетивата й бяха изострени от изтощителното пътуване и работата, а сега й действаше и близостта на Тони. Отхвърли обичайните си скрупули и се поддаде на вътрешния глас, който нашепваше: „По дяволите, защо да не го направя?“ Започна да разкопчава шлифера си с треперещи пръсти. Ръцете му веднага се озоваха на раменете й и й помогнаха да го свали. И също толкова внезапно, както беше започнало, треперенето спря.

— Нека те погледам — помоли той. — Проклетият продуцент така ни изтощи от работа, че не успях да те разгледам както трябва. — Елизабет беше облечена в тъмночервен костюм и лилава блуза — топли цветове и изчистени линии, подбрани специално за телевизионния екран, които идеално подчертаваха нейната красота. — Колко си изискана. Малко по-бледа от обикновено, но още по-прекрасна. Скъпа Елизабет, толкова дълго те чаках.

Свали сакото й и го пусна на пода. Тя се протегна към него. Прегърна го и в първия момент с изненада установи, че нито раменете му са толкова широки, нито мускулите и устните, които се притиснаха до нейните — толкова твърди, колкото бе очаквала. След малко всичко това нямаше значение — така бе зажадняла за топли ръце и търсещи устни, които да докосват нейните. Отново се чувстваше млада и желана.

С една ръка Тони разкопча блузата й и се наведе първо да я целуне по шията, а след това зарови глава в топлата гънка между гърдите й. Събличаше я бавно, като следваше с устни всяко движение на ръцете си, но не й позволи да му помогне.

— Моля те, нека аз — прошепна той. — Откога мечтая за този момент. Следващия път ще бъде както ти искаш…

Тя легна и мълчаливо го наблюдаваше как се съблича.

— Отново се чувствам на седемнайсет — каза. — Първия път пак така направи — съблече първо мене. Само че тогава не те погледнах — не бях виждала гол мъж.

— Изплаши ли се?

— Не. Нищо не видях.

Той спря и мълчаливо я погледна.

— Наистина ли? Не си спомням. И какво стана после?

— Просто си затворих очите. Тони, много се бавиш.

Той се усмихна.

— Нарочно.

— Променил си се.

— Но не колкото тебе. — Вече напълно гол, той се наведе и започна да се любува на тялото й: бледо, с леки сенки при извивките, розови зърна на гърдите и снопче златисти косми там, където се срещаха бедрата. Затаи дъх. — Прекрасна и недостижима жена… освен в мечтите ми; свежа и изящна, седемнайсетгодишна… — Коленичи до леглото и целуна първо стъпалата й, след това разтвори краката й и започна да ги гали от вътрешната страна все по-нагоре и по-нагоре. Премести ръце на кръста й и с езика си очерта стегнатия корем и златистите косъмчета.

— Тони — дрезгаво прошепна Елизабет.

— Лежи си спокойно — промърмори той. — Нека аз да…

— Не. Искам те.

Той вдигна глава и се усмихна.

— Както кажеш, любов моя.

Премести се нагоре и Елизабет жадно го пое в себе си, надявайки се да запълни пустотата в душата си, в тялото си. Усещаше острите му лопатки, гърдите й се притиснаха към твърдите черни косъмчета, които покриваха неговите гърди. През годините Тони беше напълнял и сега тя усети, че е по-тежък от… „Стига! Никакви сравнения… нищо не си спомняй“ — заповяда си и след малко се потопи в движението на техните две тела и ритмичното потрепване на ноемврийския дъжд.

 

 

Бо Бойл беше направил такова разписание, че не им оставаше нито един свободен час.

— Няма как — беше заявил той. — Имаме два пъти повече записи дневно, а Елизабет държи да се прибере вкъщи за Деня на благодарността. Вие ми поставяте условия, но и аз имам определени изисквания.

Така дните и нощите на Тони и Елизабет се превърнаха в монотонен маратон. Непрекъснато бяха заедно. Закусваха кроасани със сладко и мляко с кафе в леглото, като в същото време изчитаха бележките на Бойл, за да се подготвят за интервютата през деня. След това бяха записите на Тони, а тя го наблюдаваше. Вече не беше толкова остроумен, колкото в началото на предаването. В Лос Анжелис той никога не се съгласяваше да обсъждат работата му, но сега още на втората сутрин й поиска съвет. Тя му подсказа няколко въпроса и интервюто мина много добре. Скоро Тони вече спокойно използваше помощта й и когато изключваха камерите, съзаклятнически й намигаше.

След това наблюдаваше нейния запис, като често подхвърляше одобрителни забележки и се възхищаваше на удачните попадения. Обядваха и вечеряха заедно в малки уютни ресторанти, където познаваха Тони по име и в които той се отбиваше винаги когато идваше в Париж. Понякога посещаваха нощни клубове, но всяка вечер се връщаха в своята полутъмна стая и се нахвърляха един върху друг със същата страст, както първата вечер в Париж.

Тялото й с готовност откликваше на удоволствието, от което бе лишена през последните четири месеца; беше като опъната струна и реагираше на гласа на Тони, на най-лекото докосване на ръката му, докато я събличаше.

— Удивителна жена — промърмори той на третата вечер в Париж. Бяха се прибрали по-рано и лежаха върху копринената кувертюра. — Ти си мечта за всеки мъж. Моята мечта. — Обърна се и проникна в нея, а тя затвори очи и обхвана бедрата му с ръце. Слушаше кадифения му глас и усещаше как се движи в тялото й. — Имам нужда от теб, докато работя, в леглото, когато ям кроасани… прекрасна, обожавана Елизабет… — Притисна устни до нейните и улови изтръгналата се въздишка.

На следващата сутрин обаче, когато Елизабет спомена, че би искала да разгледа Лувъра, той се намръщи. Закусваха, седнали на коприненото канапе пред френския прозорец, който гледаше към терасата. Пред тях имаше две чаши кафе. Тони поклати глава:

— Няма време за разходки, обич моя. Бойл смята, че сме тук, за да работим, а не да разглеждаме забележителности.

— Изглежда не се интересуваш много от изкуство — изтъкна Елизабет.

— Скучно ми е. Често идвам в Париж, но все не успявам да събера достатъчно сили, за да хукна по музеи и сгради, които миришат на исторически мухъл. Предпочитам да посетя някой добър ресторант или театрална постановка.

— Не се притеснявай — хладно каза тя, — мога и сама да отида. Не ме чакай за обяд, защото смятам да обиколя букинистите на левия бряг на Сена.

— Ами вечерята! Да не си решила да ме оставиш сам на вечеря?

Тя се засмя.

— Разбира се, че ще се върна за вечеря. Нали не е необходимо непрекъснато да сме заедно? Имам нужда малко да остана сама.

— Добре. — Той се изправи и взе ръката й в своята. — Прави това, което ти е приятно. Казвал ли съм ти колко съм щастлив, че си тук, с мене?

— Да. Но можеш да ми го кажеш още веднъж.

— Караш ме да се чувствам всемогъщ. Правиш дните ми ярки, а нощите — още по-ярки, моя изключителна и най-прекрасна Елизабет. Обожавам всеки момент, прекаран с тебе. Забеляза ли как дъждът спря още на следващия ден след нашето пристигане? Откакто си тук, Париж стана още по-красив.

Елизабет отново се засмя.

— Париж е прекрасен и без моето присъствие. Но ти благодаря, Тони. Приятно ми е, когато говориш така.

— Само това ли ти е приятно?

Тя не отговори, а вместо това попита:

— Нали след четирийсет минути трябваше да си в студиото?

— О, Господи, забравих. И то в другия край на града. Мътните да го вземат Бо, обеща да се обади и да ме подсети. Съвсем е изкукуригал.

— Сигурно се е обаждал в „Риц“.

— Не, предупредих го, че съм тук.

Настъпи мълчание.

— Ясно — тихо изрече Елизабет.

— Забравих да ти кажа. Слушай, уведомих го още първия ден. Нали трябва да знае къде да ме намери, ако нещо се случи.

— Защо тогава му се обаждаш всяка сутрин?

— Защото ти беше толкова притеснена, че предпочетох да се преструвам, че той нищо не подозира. Зная колко те е страх от клюки, но за всички аз наистина съм в „Риц“. Само Бо е в течение.

— И на колко души се е доверил Бо?

— Сигурно е казал на приятеля си. За Бога, Елизабет, цял свят прави така. Защо толкова държиш да се крием?

— За мене това е важно. Непременно ли трябва да демонстрираме публично своите отношения, за да си доволен?

— Доволен съм, защото сме заедно. Добре, ще направя каквото искаш. — Бързо прекара гребена през прошарената си коса. — Добре ли изглеждам?

— Елегантен и доволен от себе си.

— И всичко благодарение на теб. — Целуна я отново и каза: — Тръгвам. Ако се обади Бо, кажи му, че съм в музея на Роден.

— Тони Рурк и музей?

— „Кълъмбия Пикчърс“ снимат там сцена от последния си парижки трилър: двама души са се хванали за гушите в сянката на Мислителя. През почивката ще ги интервюирам. Не се — сърди; това е поредната приумица на Бо. Чао, любима. Ще се видим на вечеря.

На шестата сутрин, докато Елизабет и Тони закусваха, иззвъня телефонът и тя вдигна слушалката.

— Мамо! — извика Холи. — Изабел спечели!

— Спечели! — Елизабет хвърли бърз поглед на Тони и се загърна с халата, сякаш дъщеря й можеше да я види. — Изабел е спечелила изборите — обясни на Тони. — Холи, много се радвам. Никой от нас не се съмняваше, че ще спечели, нали?

— Така е, и все пак толкова се вълнувахме! Жалко, че не беше с нас. Том Ортис се отказа на последния тур, когато разбра, че Изабел е спечелила почти седемдесет процента. После се разбра, че са дори седемдесет и четири! Мамо, а ти как си?

— Добре. Не си ли личи?

— Гласът ти се е променил. Звучи някак странно.

— Сигурно е от седемте хиляди километра разстояние. Всичко е наред, Холи. Кажи ми ти как си?

Момичето разказа за последните дни на кампанията.

— И накрая успяхме! Според Изабел хората били отвратени от стария Том Ортис, който нищо не правел за своите избиратели. Каза също, че вече нямало единство по въпроса за язовира и не знаела какво да прави през януари, когато се събере щатската комисия.

— Щом се върна, ще поговорим и за това; вече й казах, че имам някои идеи. Целуни я от мен, Холи. Толкова се гордея. Отпразнувахте ли победата?

— Да, имаше тържество до четири сутринта! Дядо заспа, докато обясняваше как се лакират столове, а аз изпях десет песни. Аз, Лус и Мая изпихме по две „Маргарити“ и имахме ужасен махмурлук. Сол и Хедър не откъсват очи един от друг. Мамо, много са се променили. Досега само се обичаха, а сега вече се и харесват. Това беше най-хубавото тържество в живота ми! Само ти и Питър ни липсвахте.

— И на мене ми е мъчно за вас, Холи. Съжалявам, че пропуснах тържеството. Но ти така и не каза нищо за себе си.

— Няма нищо ново. Не сме се виждали само от една седмица.

— Седмица? Не мога да повярвам. Стори ми се толкова отдавна…

— Защото всичко около тебе е ново. А аз всеки ден правя едно и също. Жалко, че не съм с тебе. Хубаво ли е в Париж?

„А аз спя с мъж, който не ми е съпруг и което е най-странното, това ми харесва…“ — помисли Елизабет и отговори:

— За много неща просто не ми стига времето. Следващия път ще те взема със себе си и заедно ще разгледаме града…

— Не се ли разхождате с Тони?

— Той не обича да се разхожда, а и имаме много работа.

— Как така не обича да се разхожда?

— Вълнуват го само ресторанти и театри…

— И една изискана, забележителна и страстна жена — прошепна Тони и я целуна по врата. Но тя поклати глава.

— Какво става в училище? — попита тя Холи.

— Нищо интересно. Докога си в Париж?

— Още три дни. Нали ти изпратих програма?

— Да, но ми е приятно да произнасям на глас: Париж, Париж, Париж. Наистина ли градът е толкова красив?

— Да, много ще ти хареса. Навсякъде има музика… и величие, дори в най-обикновените неща. Един съвсем различен свят. Градът е като албум с репродукции. Завиваш зад някой ъгъл — все едно че отгръщаш страница и влизаш в нова картина. Разбира се, не е като музей: и тук живеят хора, полицаите регулират уличното движение, като че ли дирижират оркестър… — Елизабет чу в телефонната слушалка въздишката на дъщеря си. — Скоро ще го видиш. Париж е тук и те очаква. Заедно ще го открием, обещавам ти. — Двете си поговориха още няколко минути и тя затвори. — Всичко ми изглежда толкова далече.

— Но аз съм тук — каза Тони и я прегърна.

— Не, Тони, остави ме. Трудно ми е да превключа.

— От Холи към мен?

— Не, от старата Елизабет Лъвъл към новата.

Той вдигна рамене.

— Всички се променят, скъпа. Просто на тебе ти беше необходимо повече време, както беше затънала в своята пустиня…

— Тони. Не искам да говоря за това.

— Добре. Хайде да видим какво имаме за днес. Удобно ли ти е да ме чакаш тук, да кажем в пет? Поканени сме на чай в „Галери дьо Гоблен“ с журналисти от „Монд“ и „Фигаро“. А утре ще обядваме с неколцина писатели. Нали ще ти е приятно?

— Да. Тони, колко си сладък.

— Вярно е, скъпа. И никога не го забравяй.

— Добре. — Тя се усмихна.

 

 

В Рим, докато Тони интервюираше бивш манекен, женен за румънска принцеса в изгнание, Елизабет се запозна с Джингис Голд — млад човек от Балтимор, който преди десет години беше напуснал семейството си и живееше в Европа. Следобед тъкмо беше започнала да пише статията за него, когато се прибра Тони и я целуна.

— Подранил си — отбеляза тя и дописа края на изречението.

— Онзи идиот не можа да каже и десет думи. Единственото, което умее, е да язди кон. Но никой не се интересува от жокеи. Отказахме се от интервюто. — Наведе се и прочете няколко изречения на екрана на компютъра. — Може ли да видя и останалото?

Елизабет върна на първата страница и се отмести, за да направи място на Тони. Той мълчаливо прочете целия материал.

— Чудесно парче. Невероятно визуално. Не разбирам защо хабиш този материал за вестникарска история.

— Хабя?

— Извинявай, нямах това предвид. Исках да кажа, че е идеално за екрана… Смятам да го поканя в моето предаване.

Елизабет поклати глава.

— Не искам да изглежда като глупак.

— Няма да бъде глупак; ще бъде самият себе си. Защо толкова се дразниш, когато искам да поканя някого от твоите хора в предаването си, Елизабет?

— Защото той не е артист. Той е само един тъжен малък човек, който няма истински живот, просто сменя една фантазия с друга. Пред камерата ще се почувства… самотен.

— Скъпа моя, но той наистина не ти е безразличен.

— Така е, затова не искам да злоупотребявам с доверието му. Не искам родителите му да включат телевизора и да видят сина си, който вече не е техен син; той е никой.

— Но точно такива образи се харесват на публиката, карат зрителите да се размърдат и да започнат да звънят в местната телевизионна станция, за да кажат, че сме велики.

— Тони. Не искам да злоупотребявам с доверието му.

Той вдигна рамене и отиде до прозореца.

— Ти решаваш.

Елизабет замислено го погледна. Тони се обърна и като видя изражението й, веднага се приближи до нея и я прегърна.

— Скъпа Елизабет, знаеш ли как се чувствах на път към хотела? Като провинциален съпруг, който в края на работния ден се прибира в семейното огнище. — Тя разтвори устни и се притисна към него. — Хайде първо да се любим, а след това ти ще ми помогнеш за някои неща.

Тя стана и се засмя.

— Бях съвсем сериозен за работата — каза той по-късно, когато се преобличаха за вечеря. — Трябва да взема някои решения за пролетта и искам да се посъветвам с тебе.

— Няма проблем — отвърна Елизабет, съсредоточена в образа си във високото огледало с позлатена рамка. Предишния ден бяха ходили с Тони на пазар на Виа Кондоти, където цените бяха още по-впечатляващи, отколкото на Родео Драйв, но пък и дрехите бяха по-екстравагантни. Беше си сложила бяла копринена блузка и яркочервена тясна пола. Внезапно си спомни как изглеждаше със сини джинси или шотландска пола, с риза с навити до лактите ръкави и обувки, покрити с праха на строителната площадка. Странно, досега не се бе замисляла за Нуево.

— … известен, но в началото на кариерата си — говореше Тони. — Елизабет, ти си просто ослепителна. Трябва да носиш само италиански дрехи. Слушаш ли какво ти говоря?

Тя се засмя.

— Да, в началото на кариерата си. И какво се иска от мене?

— Да ми помогнеш да подбера новите знаменитости за следващия сезон. Бо е приготвил десетина биографии и снимки. Разчитам на съвета ти. Ще ми отделиш ли час-два в някой от следващите дни, за да приключа с тази досадна работа?

— С удоволствие.

Постепенно свикнаха да прекарват няколко часа преди вечеря в обсъждане на професионални проблеми. Най-добрите интервюта на Тони бяха онези, в които той използваше въпросите, предложени от Елизабет. И двамата го знаеха, но никога не говореха за това. Щом Елизабет подхвърлеше някоя идея на Тони, той я развиваше. Бързо си подхвърляха въпроси и отговори и се смееха, когато тя изпълняваше ролята на участник в предаването на Тони и така, докато той научеше въпросите наизуст. Въпреки това той винаги си ги записваше на картончета, които слагаше в джоба си за всеки случай.

Елизабет обичаше времето, когато работеха заедно, а отдолу се чуваше шумът на уличното движение по Виа Венето. Седяха на дивана, правеха кратки записки и си говореха на интимния език на хора, които се чувстват спокойно заедно и добре се познават. Пиеха леко червено вино и похапваха стриди, запечени в тесто и гарнирани с настърган пармезан, олио и лимон, или пастет от печени чушки с аншоа.

След това се преобличаха за вечеря и отиваха в някой от големите ресторанти в Рим, където вечеряха с италиански журналисти или телевизионни сценаристи, с които Бойл бе установил контакт по молба на Тони. Повечето вече бяха гледали „Интимно“ и приемаха Елизабет като своя колежка. Понякога, съвсем по италиански, въздишаха страстно и изказваха възхищението си от тази красива жена, чиято медноруса коса гореше като пламък, а сивите й очи излъчваха мек перлен блясък.

Елизабет беше щастлива.

— Тони, искам да направя предаване с Изабел — каза тя един мрачен следобед. Завесите бяха дръпнати, но шумът на уличното движение проникваше по-отчетливо от обикновено, а дъждът барабанеше по стъклата на прозореца.

— Представям си Амалфи, слънчева топлина — замечтано обяви Тони и затвори очи. — Цветя. Бели къщи и тъмнозелени дървета. Двамата плуваме в залива и…

— И всичко това само за два дни? — прекъсна го Елизабет.

— … и правим любов в моето легло във вилата ми — довърши той и двамата замълчаха. Тя се замисли за италианското крайбрежие, което никога не бе виждала. Там и през ноември било топло като през лятото.

— Тони — обади се след малко, — чу ли какво ти казах за Изабел?

— Да, но нали вече си я интервюирала. За вестника.

— Тя ще изглежда великолепно по телевизията. Нали разбра, че е спечелила изборите?

— А ти нали щеше да правиш предавания за хора, които никой не забелязва, а не за политици.

— Тя не е политик, а представител на района в законодателното събрание на щата.

— Все едно.

— Тони, погледни ме!

Той отвори очи.

— Защо толкова държиш на това?

— Защото Изабел наистина е забележителна личност! Колко жени от испански произход са избрани в органите на властта и…

— Кой се интересува от нея?

— Аз. Жените се интересуват. Знаеш, че жените от малцинствата рядко се появяват в публичното пространство, а ето сега Изабел Арагон е дръзнала да се изправи срещу група хора, които искат да потопят нейния град. Дори и да не те интересува — макар да не разбирам защо — нали това е точно онзи вид драма, която търсиш?

— Разбира се. Ако си спомняш, аз бях с тебе в Нуево, когато вземаше от нея интервю. Защо държиш да я поканиш? Като пример за останалите жени, или искаш да й дадеш трибуна, за да спре онова нещо… язовир ли беше?

— Да. Виж, Тони, тя няма да държи речи. Искам да участва в предаването, защото е една прекрасна личност; нямаш представа колко интересни истории може да разкаже за хората от долината.

— А какво ще кажеш за нейния кръстоносен поход срещу язовира?

— Какво да кажа? Ако реши да говори на тази тема, може и да привлече вниманието на зрителите към проблема. Няма да навреди, ако някой реши да докаже силата на телевизията, или по-точно на „Антъни“.

Тони въздъхна.

— Ще поговоря с Бо. Не вярвам да хареса идеята, но щом за тебе е толкова важно…

— Да, важно е.

— Тогава предполагам, че ще се съгласи. А защо да не поканим баща ми? Той е готов да мине с булдозер по река Оукс, стига това да му донесе печалба. Ще бъде доста пикантно: испаноговоряща домакиня се изправя срещу най-големия манипулатор и господар на река Оукс и накрая го побеждава.

— Престани! Наистина ли смяташ да направиш предаване за Кигън?

— Естествено, че не. Няма да допусна да припари до моето предаване. Както и да е. Досега не сме се карали за „Антъни“, предлагам да не започваме и сега. Днес е последната ни вечер в Рим. Хайде да си починем и да празнуваме.

На следващия ден, след като направиха последните записи, отидоха да пийнат в бара на хотела. Седнаха и Бо Бойл им подаде една папка.

— Ето, нахвърлил съм някои предварителни бележки…

— Не сега, Бо — поклати глава Тони. — След два часа заминаваме за Амалфи — земя на слънцето и любовта — и смятаме добре да си починем от трите ужасни седмици, през които редовно се пребивахме от работа, само и само за да ти доставим удоволствие. Отсега нататък няма да правим нищо друго, освен да ядем и да плуваме.

— И да се забавлявате — допълни Бо, като ги гледаше с любопитство, но се направи, че не забелязва папката, която Тони се опитваше да му върне. — Сложете я в багажа си и ако ви останат няколко свободни минути, можете да я прегледате.

— Ако ни останат няколко свободни минути, в никакъв случай няма да ги губим за твоите бележки.

— В понеделник ви очаквам в Лос Анжелис. — Бо неочаквано се наведе и целуна Елизабет. — Беше великолепна, Лизи. Много по-добра, отколкото си представях. Нито веднъж не изпадна в истерия от претоварения график; интервютата ти са просто блестящи и за три седмици успя да превърнеш Тони в човешко същество. Ти си истинска дама.

— Много си мил, Бо — хладно отговори тя. — Винаги се радвам, когато успея да надмина нечии очаквания. — После го погледна с интерес. — А какво имаше предвид с тези думи за Тони?

— Недей да действаш през главата ми, мила. Бо не искаше да каже нищо особено — гласът на Тони прозвуча като лед, — нали, Бо? Просто търси начин да ме накара да работя и през почивните дни.

— Вероятно — вдигна рамене Бойл. Допи питието си и стана. — Очаквам ви в Лос Анжелис. Приятно прекарване.

Тони сложи пръст на устните й.

— Никакви въпроси за Бо. Никакви разговори за работа. От този момент ние сме на почивка. През последните три дни непрекъснато си представях как най-после заминаваме за Амалфи. Познаваш ли по-търпелив човек от мене?

— Не — усмихна се тя.

— А някой, който да те обожава колкото мене?

— В последно време, не. — Елизабет рязко отмести стола си и стана. — Отивам да се преоблека.

Качиха се в апартамента и докато тя прибираше малкото неща, които не бяха изпратили с Бо в Лос Анжелис, той й разказа за шахматистите в Амалфи и за ръчно рисуваните камеи от Равело.

— Но преди да ти купя камея, искам да ти дам един друг подарък — каза и й подаде една кутийка.

Елизабет я взе и се усмихна. Вътре имаше широка златна гривна.

— О, колко е красива. В Рим ли я откри?

— Не, на Родео Драйв. Преди два месеца. Но тогава ти отказа да я приемеш.

— Но аз за пръв път я виж… О, спомних си. Беше преди приема в моя чест.

— Тогава ти казах, че ще я запазя за времето, когато решиш да престанеш да се държиш толкова мъдро с мен.

Елизабет вдигна гривната към светлината. Мат й беше подарил коралова огърлица в Аспен и перли за четирийсет и втория й рожден ден. Какво ли купуваше сега на Никол?

— Никак не се чувствам мъдра — прошепна.

— Три седмици в Европа са достатъчни, за да променят възгледите на хората. Ще си я сложиш ли?

— Разбира се. — Отново й направи впечатление, че Тони никак не беше изненадан от готовността, с която тя приемаше всички негови предложения, въпреки че години наред винаги му бе отказвала.

В Амалфи изведнъж си спомни, че той никога и на нищо не се учудваше; криеше изненадата си по същия начин, както и другите чувства. Допускаше само израз на любов и страст и от време на време — гневни изблици спрямо Бо. Но дали наистина ставаше дума за сериозни чувства? Всъщност Тони беше много потайна личност.

През изминалите три седмици той беше направил всичко възможно, за да й достави удоволствие. Първата сутрин в Амалфи седнаха да закусят на терасата. Пиха кафе и ядоха пъпеш. Елизабет се изтегна в креслото и дълбоко си пое дъх: въздухът беше чист, прохладен и с леко солен морски вкус.

По високия стръмен бряг на залива на Амалфи се виждаха чисти бели къщички, високи и тесни, със симетрични тесни прозорци. На върха на планината се издигаха кулите на манастир, изоставен преди петстотин години. Долу в градчето хората пазаруваха, клюкарстваха, играеха шах, излизаха на риболов в морето, събираха дърва за зимата, готвеха, чистеха къщите си. Животът течеше бавно и дори някак сънливо. Но какво търсеше тук Тони? В сравнение с останалите курорти по италианското крайбрежие в Амалфи имаше най-малко чуждестранни туристи, липсваха ресторанти с три звезди, яхти и луксозни хотели, нямаше и филиали на нюйоркската или лондонската борса.

— Какво те привлича към това място? — попита го тя. — Ти обичаш нощни клубове, скъпи ресторанти и приеми. А тук най-вълнуващото зрелище е плъзгането на сърфистите по вълните.

— За мене най-вълнуващо е да бъда с тебе в леглото — засмя се Тони, но продължи с по-сериозен тон: — Веднага мога да ти отговоря защо обичам Амалфи. Защото е тихо и обикновено градче, пълна противоположност на Лос Анжелис, градче, в което никой не е чувал за мене. — Усмихна се. — И не е необходимо непрекъснато да изпълнявам ролята на Тони Рурк.

— Ролята?

— Да. Все едно че камерата е включена. Личността, образът, лицето на предаването „Антъни“. Звездата.

— А кога не играеш? — попита тя.

— А ти? — Не знаеше какво да му отговори и той леко докосна страната й. — Толкова си красива. Вярвай ми, Елизабет. Често ти казвам истината. Както сега — честно ти отговорих защо си купих къщичка в Амалфи.

— Да, за Амалфи ти вярвам. — За пръв път Тони не изпитваше желание да говори за себе си и тя продължи: — Но не ме предупреди, че тук е толкова красиво.

— Той вдигна рамене.

— Светът е пълен с красиви места. Навсякъде ми изглежда едно и също. Доволен съм, че те имам; ти си изключително красива жена.

— Ти не ме притежаваш, Тони — тихо възрази Елизабет.

Той въздъхна и се изправи.

— Ела да се поразходим с колата. Искаш ли да отидем в Равело, да хапнем сладолед и да се преструваме на влюбени? Поне това можеш ли да направиш за мене?

— Да се преструваме? Не говориш сериозно.

— Вярно е.

— Тони, чувстваме се добре заедно. Не разваляй всичко.

— Същото каза и в Малибу. В деня, когато отказа да приемеш гривната.

— Да, спомням си.

— Но сега си с нея.

Тя бързо го погледна.

— Това не е нашийник на куче, Тони. Няма да я нося повече, ако я възприемаш по този начин.

— Не… Елизабет, изслушай ме. Обичам те. Според теб колко пъти съм произнасял тези думи?

— Най-много шестстотин.

— О, отново не ме приемаш насериозно. Само веднъж съм ги произнасял и съм вярвал, че казвам истината. Ти си единствената жена, която някога съм обичал. Обичам те и имам нужда от тебе. Искам да се оженим. Благодарение на теб дните ми станаха ярки, а нощите — още по-ярки…

— Чакай малко, Тони. Вече си използвал този израз.

— Какво искаш да кажеш?

— В Париж вече ми заяви, че съм направила дните ти ярки, а нощите — още по-ярки…

Той протегна ръка.

— Извинявай, не съм писател и понякога се повтарям. Ако се постараеш да се отнасяш по-благосклонно към мен, ще разбереш, че чувствата ми са искрени.

Елизабет си помисли, че може би наистина е искрен. Както и че никога не можеше да бъде сигурна в това.

— Прав си, не съм много любезна. Извинявай, Тони. Разбира се, че ти вярвам.

— Тогава кажи какво мислиш за предложението ми.

— Отговорът е не, Тони.

— Искаш да кажеш, че няма да се омъжиш за мен?

— Вече съм омъжена и се отнасям сериозно към брака си. Достатъчно е, че се чувстваме добре заедно и си доставяме удоволствие.

— Искам повече от това. В наши дни хората често се развеждат.

— Но не и аз. Мат не иска развод; аз също.

— Защо?

Елизабет стана и отиде до парапета на терасата; загледа се в гладката повърхност на залива.

— Предполагам, защото в момента и двамата сме прекалено отдадени на успеха; изчакваме да видим какво ще стане после.

— Но ти вече не го обичаш, Елизабет. От три седмици сме заедно и не можеш да отречеш, че започваш да се влюбваш в мене.

Тя нищо не каза. Тони внимателно я изгледа и накрая заключи:

— Явно още си влюбена в него.

— Не зная. — Тя се обърна, докосна косата му и изглади една малка бръчка между очите му. — С тебе прекарахме много хубави три седмици, Тони: работихме заедно, радвахме се заедно и имахме нужда един от друг. Нима не е достатъчно?

— Имам ли избор? — Той улови ръката й. — Оставаме си най-добри приятели. Както винаги. Освен ако… Слушай, мила моя, може и да не го разбираш, но Европа изцяло променя нещата — прилича на бутилка вино и намалява вътрешната съпротива на човека. Нали затова те доведох тук. Ами ако промениш мнението си, когато се върнем?

Тя се усмихна.

— Причината не е в Европа, Тони. Исках да се любим. Предполагам, че пътуването ускори развитието на събитията, но вече бях взела решение. — Тя замълча и каза: — Разбираш ли, промяната настъпи още преди да дойдем тук. — Отиде до стръмната стълба, която водеше до шосето. — Нали щяхме да се разхождаме?

— Каква чудесна идея. — Последва я и когато се качиха в малката кола „Алфа Ромео“, се наведе и я целуна. — Не се тревожи за нищо, скъпа. Просто стой до мене и всичко ще се оправи.

Тони караше бързо, леко и някак безотговорно по тесния път, който се виеше нагоре из планината и от време на време минаваше през някой тунел. Елизабет здраво се вкопчи в седалката.

— Отпусни се, скъпа Елизабет. — Той се обърна към нея и се усмихна. — За нищо на света не бих рискувал живота ти, нито своя. Прекалено високо ценя и двамата.

Елизабет се засмя и се отпусна. Наслаждаваше се на удивителната гледка на крайбрежната ивица: недокосната от човешка ръка, недостижима и вечна. Едва когато наближиха Равело, започна да се усеща човешко присъствие: появиха се хризантеми и ухаещи чайни рози; в далечината се показаха малки къщички, накацали по скалите. Тони спря в центъра на градчето и когато слезе от колата, Елизабет си свали сакото и примижа на ослепителното слънце. Имаше чувството, че се е изкачила на върха на света.

— Идвал съм тук за запис — обясни й, като я видя с какво учудване се оглежда наоколо. — Невероятно място: старинни катедрали, градини, малки улични кафенета… Първо да си вземем сладолед с лешници, а след това ще потърсим камеята, която ти обещах. Стига да намеря онзи човечец, който ги рисува.

Седнаха в малко кафене и с удоволствие хапнаха от сладоледа. На следващия ден се прибираха у дома.

— Елизабет. — Тони повдигна ръката й към устните си и нежно я докосна с език. — Обещай да помислиш върху предложението ми да се омъжиш за мене. Само си помисли. Не искам нищо повече и няма да те принуждавам да отговориш бързо.

— Добре, Тони — обеща тя. — Ще помисля.

Той приближи стола си до нейния и я целуна.

— Моя скъпа Елизабет, скъпи ми съдружнико, обожавам те, възхищавам ти се, желая те, копнея за тебе, твой съм. Можеш да ме командваш както си искаш; само кажи и с готовност ще изпълня всяко твое желание: да те заведа на сафари в Африка, да открадна накитите на руската царица от Кремъл, да ти донеса парфюм от Арабия… Само кажи къде искаш да отидем, и сме там.

— Искам да пресечем площада — засмя се Елизабет — и искам да видя градината зад хотела, да погледна отгоре залива Салермо.

— Много си евтина. Надявам се да повишиш цената си.

Хванаха се за ръце и прекосиха площада. Тони вървеше с лека стъпка. Елизабет си помисли, че беше заради нея. А защо да не му повярва?

 

 

Къщата на Кигън Рурк се намираше на върха на Ред Маунтин и ловеше последните слънчеви лъчи, докато Аспен отдавна бе потънал в сянка. Прозорците на двуетажната дневна се срещаха под ъгъл — като стъклен кораб — и Мат наблюдаваше последните смели скиори, които отправяха предизвикателство към декемврийския студ. След малко, когато слънцето се скрие зад хоризонта, температурите щяха рязко да паднат до трийсет градуса под нулата. Мат беше седнал в удобно кресло, поставено срещу една от кръглите маси в просторната дневна. Отпусна се и протегна крака. Това беше първата му почивка след последното идване в Аспен с Елизабет. „Беше март, преди година и половина“ — помисли си. Несъзнателно погледна към планинския склон от другата страна на долината, където бяха отседнали тогава. Почивката им бе завършила с вечерята в „Краблуник“ с Рурк. И с Никол.

— Мат, скъпи — повика го Никол от вратата, — имаш ли нещо против да се отбием на коктейл преди вечерята у Морт и Лита Хелър?

— Къде? — разсеяно попита той.

— У Форманови. Не ги познаваш. Имат къща в Старуд.

— Както искаш. Но ако пия много, утре няма да мога да се кача на ските.

— Ще се справиш.

Той се засмя и се загледа в Никол. Беше облечена в черен кафтан, който й стигаше почти до коленете. Тя вървеше към спалнята — широка стая със същия изглед като дневната. Имаше огромно легло на издигната платформа, а до него множество бутони за контролиране на осветлението и уредите в цялата къща. След няколко минути Мат се надигна и тръгна към банята. Никол имаше отделна баня, която се намираше от другата страна на спалнята.

— Кои са тези Форманови? — извика той през празната стая.

— Собственици на бейзболен отбор и състезателни коне в Кентъки; имат и хиподрум. Сдърпали са се с някакъв конгресмен за данъци и сега правят всичко възможно, за да го свалят. Не представляват нищо особено — всъщност и двамата са досадници, но могат да ти бъдат полезни.

— Нямам нищо общо с Кентъки.

— Така е днес. Но не знаеш от какво ще имаш нужда утре.

— Искаш да кажеш, освен теб? — весело попита той. Сложи си кашмирения пуловер, който тя му беше купила предишния ден от Аспен и взе от нощното шкафче гребена от костенурка.

— Добре изглеждаш — отбеляза Никол, застанала на вратата на банята.

Мат погледна отражението й в огледалото.

— До теб никой няма да ми обърне внимание. — Косата й беше опъната назад, беше си сложила тесен черен панталон и черно-бяла туника, на шията й проблясваха перли. — Пуловерът е чудесен. Благодаря ти, Никол.

Тя го целуна бавно и продължително, а той пъхна ръце под копринената туника и ги плъзна надолу към кожения панталон. Тя се отдръпна и се усмихна.

— Роден си да носиш кашмир. Тръгваме ли?

По пътя спряха в Аспен и докато Никол обиколи любимите си бутици, Мат мина през базара и купи кожени колани за себе си и за Питър, игла с тюркоази за Холи и съвсем импулсивно — гривна от ковано сребро за Никол.

Даде й я в колата.

— Благодаря ти за всичко — каза той, докато й слагаше гривната.

Когато излязоха на Мейн Стрит, тя вдигна ръка на уличното осветление и среброто заблестя.

— Прекрасна е. Колко си внимателен.

— По-скоро благодарен. Ако не беше ти, сега нямаше да съм тук. Едва ли щях да си взема отпуск…

— Въпреки че определено имаше нужда от почивка. Толкова беше напрегнат и избухлив.

— И да помоля Кигън да ни отстъпи къщата. Сигурно щях да взема нещо под наем.

— Надали щеше да намериш нещо по-подходящо. Прекалено си почтен, Мат. Аз съм му искала тази къща поне десетина пъти. Кигън обича да проявява щедрост, когато това не нарушава плановете му, а той не обича Аспен през декември. Каза, че винаги можем да разчитаме на гостоприемството му, освен през март, когато ползва къщата.

— За пръв път чувам подобно нещо. Кога ти го каза?

— Вечеряхме заедно миналата седмица, когато ти беше в Денвър. След моста завий надясно веднага при светофара. А сега нека ти кажа някои неща за хората, с които ще се срещнем.

Всяка вечер ходеха на приеми и всеки път се запознаваха с различни хора. Никол познаваше всички. През ноември по време на изборите, когато Мат работеше всяка нощ, за да навакса пропуснатото през претоварените дни от предизборната кампания, тя лично беше предложила да осъществят това пътуване.

Мат и Рурк всяка седмица преглеждаха заедно списъците на кандидатите, за да решат на кои програми и политически фигури трябва да се обърне специално внимание в техните вестници.

— Има един много напорист конгресмен от Тулса — замислено каза Рурк, — искам след две години да отпадне.

— Аз го подкрепих — намръщи се Мат.

— Зная. Този път нямаше да успеем да се освободим от него, затова не повдигнах въпроса. Но имаме нужда от по-подходящ човек в Оклахома, Мат. Прочети още веднъж характеристиката му и пак ще говорим.

— Вече я прочетох. Никога не подкрепям политик, без предварително да съм прочел всичко за него.

Рурк кимна.

— И въпреки това искам още веднъж да погледнеш материалите. А сега да видим докъде стигнахме с язовира в Ню Мексико — Нуево, нали така беше? Дали ще можем да контролираме онази жена, когато влезе в законодателния орган?

Мат се усмихна при мисълта как някой се опитва да контролира Изабел.

— Не. Но там ситуацията се промени. Струва ми се, че хората вече искат язовира. Можем да пуснем серия статии в албъкъркския „Дейли Нюз“, както и в останалите вестници от веригата. Имаме достатъчно време до януари, когато започва работа новото събрание.

По време на предизборната кампания Мат разполагаше с верига от трийсет вестника, четири телевизионни и радиостанции, а имаше намерение да купи още вестници с подкрепата на Кигън Рурк. Освен това редовно се срещаше с висши чиновници от цялата страна, с които разменяше информация и съвети. Беше претоварен с работа, но се чувстваше силен и отговорен. Затова Никол спомена, че бил станал раздразнителен и имал нужда от почивка. А когато тя предложи да заминат за десетина дни в къщата на Рурк на Ред Маунтин, той с удоволствие се съгласи.

— Ще се запознаеш с чудесни хора — му каза. — Повечето от тях не обичат туристите и идват през декември, когато е относително по-спокойно.

Тя беше съставила програма за всеки ден. Само за закуските Мат прояви твърдост.

— Ако искаме да прекарам един час повече в леглото, няма да ми е приятно да зная, че някой ни чака да пием заедно портокалов сок или за светски разговор.

Никол се засмя и отстъпи.

— Добре, никакви срещи на закуска.

Но през останалото време тя беше в непрекъснато движение. Още през първите пет дни, прекарани с Никол, Мат се бе запознал с повече политици и бизнесмени, отколкото за една година работа при Рурк.

— Много по-лесно е, когато всички са събрани на едно място — обясни Никол, — затова реших да дойдем тук.

Той си помисли, че вече е идвал в Аспен с Елизабет. Но тогава те с никого не се срещаха. Понякога го обземаше носталгия по онази тиха анонимност, но скоро беше затъмнена от блясъка на един непознат Аспен, в който Мат се оказа в центъра на събитията. Висок, загорял, лъчезарен, леко прошарен и привлекателен мъж, той бързо се превърна в най-модната личност на сезона. А като се добави изключителната красота на Никол, двамата станаха най-търсената светска двойка.

У Форманови всички го поздравяваха по име, въпреки че някои от присъстващите виждаше за пръв път. Никол го остави за малко и отиде да поговори с борсов посредник от Ню Йорк. Мат тихо се оттегли с чаша водка в ръка, като непрекъснато се спираше да поздрави мъже в кашмир и велур и жени в кадифени панталони и ангорски пуловери, гарнирани с кожи.

В дъното на залата, близо до пианиста, който безуспешно се опитваше да привлече вниманието на гостите, беше сервиран студен бюфет. С периферното си зрение Мат забеляза черно-бялата туника на Никол, която разговаряше с висок червендалест мъж и от време на време леко отскачаше назад, за да се спаси от пъргавите му ръце. Мат бързо се обърна и тръгна към нея.

— Мат — радостно се обърна към него Никол, — колко се радвам да те видя. Тъкмо се бях уплашила, че съм те загубила. Ела да те запозная с нашия домакин: Рой Форман, Мат Лъвъл.

— Здрасти — каза Форман. — Изглежда тука и кучетата те познават. А и Никол приказва само хубави неща за тебе. Тя е хубаво парче. Голям късмет си извадил, че си успял да я докопаш.

— Не съм я докопал — отвърна Мат и разтърси потната му ръка, — но се радвам на нейното приятелство.

— Е, сенаторе, щом предпочиташ, нека го наречем приятелство. И аз нямам нищо против да се възползвам от подобно приятелство.

— Той е издател — с меден гласец пропя Никол, — а не сенатор.

— Все тая: значи той пише и лъже, докато сенаторите лъжат, докато приказват. — Домакинът го изгледа с любопитство. — А ти какво предпочиташ да бъдеш?

— Издател — каза Мат, напълно озадачен.

— Значи ти си единствен. Странни птици сте вие, вестникарчетата. Моят девиз е: „Не ги чети и не вярвай какво пишат.“ Радвам се, че дойде тази вечер. Надявам се утре да се срещнем на ските.

Форман се обърна и изчезна в тълпата.

Мат и Никол се спогледаха и се засмяха.

— Добре възпитан и изтънчен светски мъж — каза той.

— Предупредих те. Но не е зле да поддържаш добри отношения с него. Е, ще направим ли още едно кръгче сред гостите, сенаторе?

— Искам да те предупредя, че веднага им забравям имената.

— Не се притеснявай, нали аз ги помня. Само стой до мене и няма от какво да се страхуваш.

— Вече го разбрах — отвърна той. Двамата последваха примера на Форман и се смесиха в тълпата.

На следващата сутрин срещнаха Форман при лифта на Литъл Нел. С всеки изминал ден групата от новите познати растеше и Мат бе принуден да изслушва различни предложения: от закупуване на инвестиционни ценни книжа до участие в търговия с недвижима собственост във Франция. Той научи много клюки и деловите проекти на хора, чиито фирми можеха да погълнат неговите вестници. Въпреки това те търсеха компанията му.

— Усещат, че ще стигнеш далече — отбеляза Никол последния ден, докато си обличаха екипите. — Освен това могат да ти помогнат.

— Ако им отговоря със същото.

— Разбира се. Повечето са съвсем прилични хора, Мат.

— Говориш така, защото не знаеш какво иска Том Пауъл. — Той навлече тежкия си пуловер. — Приличното предложение, което ми направи, бе да рекламира в нашите вестници, а срещу това аз да напиша няколко уводни статии и да го подкрепя да изхвърля химически отпадъци където си иска.

— Ти какво му отговори?

— Нищо. Стори ми се по-възпитано, отколкото направо да му кажа какво мисля за него.

Никол го изгледа невярващо.

— И нищо ли не каза?

— Нищо. Но ми хрумна нещо. — Мат седна на леглото и се засмя. — Нали вчера температурите паднаха още повече и той през цялото време жално подсмърчаше. Замислих се дали ще успее да отрови почвата на Аспен, ако падне и умре на място? Ти как мислиш?

— Мат, дръж се сериозно.

— Сериозно? Нали ти обясних, че този човек ми е неприятен. Нещо лошо ли намираш в поведението ми?

— Не, ако това е начинът, по който възприемаш нещата. Готова съм. А ти?

— Много ли е студено?

— Да.

— Искаш ли да се приберем по-рано?

— С удоволствие.

 

 

Хедър покани Елизабет, а Сол — Мат, и така всички се събраха на още една сватба, организирана от Лидия и Спенсър. За разлика от сватбата на Елизабет и Мат тази церемония бе не в градината в Лос Анжелис, а в осветената със свещи дневна на къщата в Тесаке. Освен това беше студена вечер между Коледа и Нова година, а не слънчев юнски следобед. Елизабет стоеше до булката, Мат — до младоженеца, от двете страни на местата, което бяха заемали преди почти двайсет години.

И въпреки това участваха в една и съща церемония. Елизабет неволно сравни студеното кимване, което си размениха с Мат, с погледите между Хедър и Сол. Веднага се натъжи. „Къде сгрешихме? Свързваха ни толкова хубави неща, как можахме да ги загубим?“

Очите й започнаха да парят, гърлото й се стегна и тя избяга в библиотеката, докато гостите се трупаха около Сол и Хедър, за да ги поздравят. Искаше да сложи глава на рамото на майка си и да си поплаче. Но Лидия беше заета с гостите, а никъде не се виждаше и Изабел — втората жена, пред която би могла да изплаче мъката си.

— Мамо? — Питър беше дошъл след нея. — Добре ли си?

— Разбира се. — Тя се усмихна. — Просто си спомних миналото.

— Сигурно. — Питър седна до нея на канапето и я хвана за ръката. — С какво мога да ти помогна?

„Моето момче вече е мъж — помисли си Елизабет. — Само три месеца, откакто не е вкъщи, а толкова се е променил. Всъщност губим децата си не когато напуснат дома, а първия път, когато се върнат. Едва тогава разбираме, че са си отишли, а на тяхно място се е появил непознат възрастен човек.“

— Помогни ми да накарам гостите да се отпуснат. — Докосна ръката на Питър. — Родителите на Хедър и на Сол изглеждат някак объркани. Колкото и да им е било неприятно, все пак дойдоха, затова сме длъжни да им помогнем да се почувстват по-добре. Коя от двете двойки избираш? Аз ще поема другата.

— Ти не отговаряш за тържеството, мамо. Баба чудесно се справя с тези неща. Отпусни се и се порадвай на събитието… Но, изглежда, не ти е много весело, нали? Добре тогава. Погрижи се за наследниците на първите заселници от „Мейфлауър“, а аз отивам да обърна внимание на двама евреи от Ню Йорк, първо поколение емигранти от Австрия. Интересно как нашите влюбени все пак успяха да се съберат?

Преди да замина нямаха подобни намерения.

— Постигнах го сам благодарение на мъничък лък със стрели — обади се Сол от вратата. — Плених любимата си и я пренесох невредима през минното поле на родителското неодобрение. А вие защо сте се скрили тук, когато аз се женя?

— Дойдох да си поема дъх — бързо реагира Питър. — Нали знаеш, че ми прилошава от ангелското гласче на сестра ми.

— Добре лъжеш — каза Сол, — но първа излезе майка ти. Какво има, Елизабет? Искаш ли да разбия носа на нашия почетен гост от Хюстън? С удоволствие ще го направя, въпреки че като кум беше безупречен.

— А може би на мене се пада честа — обади се Питър.

— Не, забранявам ви да говорите така. — Елизабет поклати глава и се усмихна. — Милите ми защитници. След малко ще се стегна и ще се погрижа за твоите родители, Сол.

— Нали се разбрахме, че аз ще ги взема под крилото си? Вече си ги поделихме.

— Кого сте си поделили? — появи се и Хедър. — Какво става тук? Омъжена съм само от десет минути, а съпругът ми вече успя да ми избяга.

— Но не много далече — промърмори той, прегърна я и я целуна по носа. — Нали Хедър е най-удивителната жена?

Тя се усмихна — най-нежната усмивка, която Елизабет беше виждала на това малко, решително личице. Питър също забеляза усмивката и въздъхна.

— Ако беше в колежа, нямаше да имаш време да се възхищаваш на Хедър. — Погледна към майка си и срещна въпросителния й поглед. — Е, вярно е, че често мисля за нея — каза той. — Даже непрекъснато мисля. — Смутено се изкашля и протегна ръка на Сол. — Още не съм те поздравил. Най-накрая успя и възстанови доверието ми в любовта. Но родителите ти не изглеждат особено щастливи.

— Ще свикнат — мрачно отбеляза той и стисна ръката му. — Първо да вечеряме и после пак ще си поговорим за любовта между младите.

— Първо смятам да обърна внимание на родителите ви. — Елизабет се изправи. — Благодаря ви. — Целуна ги и си помисли, че всъщност е щастлива жена. — Хайде да се присъединим към гостите, докато не са решили, че скучаем или плетем интриги, или че просто ни липсва възпитание.

Тръгнаха към вратата и Питър тихо я попита:

— Искаш ли да поговоря с татко?

— Имаш предвид да му предадеш бележка от мене? Не, Питър, много си мил, но ние все още си говорим.

— Не често.

— Да, но учтиво.

— Гадна работа.

— Всичко е наред, Питър. И двамата правим това, което искаме.

— Не е вярно. Преструваш се, че не ти пука…

— Не бих казала, че само се преструвам. Зная, че се тревожиш за мене, но аз живея доста интересно и съм доволна от това, което правя. А ако ще говорим за преструвки и демонстрации на смелост, какво ще кажеш за себе си и Мая? Почти във всяко писмо ти пиша за нея, а ти изобщо не я споменаваш. Искаш ли да поговорим?

— Нека да е друг път. Договорихме се да се видим довечера, след сватбата. Засега нищо не мога да кажа за нас двамата. Бях… щастлив да я видя отново.

— Имаш пред себе си много години… — започна тя, но забеляза, че Мат се приближава към тях и още веднъж целуна Питър. — Благодаря ти, много ми помогна.

Мат прегърна сина си и каза:

— Холи буквално превзе празненството. Изненадан съм колко е укрепнал гласът й. Питър, в средата на януари имам пътуване до Сан Франциско. Защо да не прекараме един уикенд заедно? Ако искаш, мога да дойда в Станфорд, а ако предпочиташ — ти ела в града. Отдавна не сме имали възможност да поговорим на спокойствие.

— Предпочитам да се видим в Станфорд. Но нали и сега сме заедно? Защо да не поговорим по време на вечерята.

— Няма да мога да остана за вечерята. Съжалявам, но…

— Тръгваш си? Защо? Да не би да не ти е удобно да ни гледаш в очите?

— Когато не знаеш какво да кажеш — изрече Мат с равен глас, — по-добре е да премълчиш.

— Охо, станал си истински грубиян под влияние на коравите тексасци.

— Питър! — възмути се Елизабет.

— Извинете — промърмори той, — ако нямате нищо против, ще отида да видя какво правят нашите нюйоркчани.

Когато той се отдалечи, Елизабет погледна Мат.

— И аз съжалявам. Той не искаше да…

— Естествено, че искаше. Опитва се да те защити. Ще поговоря с него, когато се видим в Станфорд. Дано да си оправим отношенията. — Замълча и изведнъж забеляза колко красива бе станала Елизабет. Беше някак по-мека и по-топла, отколкото си я спомняше. Носеше тясна кадифена рокля с прасковен цвят и с остро деколте. Отново му заприлича на цвете, както някой я беше определил преди много години.

Погледна ясните й сиви очи и си спомни как изглеждаха, когато беше с него: ярки, изпълнени с желание и обич; имаше и случаи, когато смехът в тях преминаваше в презрение. „Елизабет нямаше просто да свие рамене и да премълчи на гадното предложение на Том Пауъл за химическите отпадъци. Просто щеше да го смели на кайма.“

Изведнъж се усети, че тя се взира в него с въпросително повдигнати вежди, и каза:

— Много харесах репортажите ти от Европа.

— Благодаря.

— Хареса ли ти старият континент?

— Много.

— Прави ли записи за телевизията?

— Да.

— Само в Париж и Рим?

— Да. Мат, искам да те попитам нещо. Миналата седмица Сол ми показа репортажите и уводните статии за Нуево, които излизат във вашите вестници.

— Е, и?

— Искам да разбера дали ти си ги поръчал?

— Аз работя с издателите… — Той сви рамене. — Да.

— Защо?

— Защото проектът е добър и е полезен за целия щат. Зная какво мислите вие със Сол, а и Изабел заложи много на тези избори, но истината е, че не сте прави. Прочетох десетки доклади за околната среда и икономическото развитие на Нуево и други обекти, предложени за разглеждане…

— Нуево не е обект, предложен за разглеждане; проектът за язовира вече е одобрен. Миналото лято пробиха тунел в планината и започнаха строителството. Непосредствено до града долината е разорана от взривове; прокараха временен канал до реката, нови пътища…

— Е, а ти какво, очакваше? Законопроектът мина, парите са отпуснати, щатът ще има полза… Щеше да бъде престъпление, ако строителните работи не бяха започнали.

— Престъпление е самото строителство! Никой не се съобразява с хората, които губят своите домове, ниви, магазинчета…

— Те ще получат компенсации и ти много добре го знаеш.

— Освен това получават езеро, което не искат; държавен резерват, който не им трябва; частен курорт, от който нищо не печелят, а на всичкото отгоре и компенсации, които не покриват и малка част от нанесените им щети. Мат, ти познаваш тези хора. Нима нищо от това, което ти казах, не те тревожи?

— Съжалявам, че се налага да бъдат изселени хора, но още повече съжалявам, че ние с тебе сме от двете страни на барикадата. Разбери, една шепа семейства не могат да диктуват на целия щат. Нищо не им пречи да се преместят. Ако са достатъчно умни, ще вложат цялата си енергия, за да си изградят нови домове, вместо да се държат здраво за земята, която трябва да принадлежи на всички, а не на група егоисти. Резерватът ще продължи да съществува и след като никой вече няма да си спомня за тях.

— И ти твърдиш, че съдбата на хората не ти е безразлична!

— Грижа се за интересите на болшинството.

— Защото повечето гласуваха за кандидатите, които ти подкрепяше, а там е властта. Изобщо не те интересува какво става с дребните хорица, защото те нямат никакво влияние. Говориш също като Кигън Рурк.

— Не е точно така, но няма значение. Никога няма да успея да те убедя, че той не е по-черен от дявола. Не разбра нито дума от това, което ти казах. Защитавам интересите на болшинството, но това не означава, че не ме вълнува съдбата на малките групи. Много добре ти е известно, че всеки жител на Нуево е получил списък с местата, където може да се премести, и условията там са близки до тези в Нуево, както и че бяха отпуснати допълнителни помощи за преместването.

Елизабет го погледна учудено.

— Какво? — Той повтори и тя поклати глава.

— Няма нищо подобно. Никакъв списък с подходящи места за заселване и никакви допълнителни помощи не са получени.

— Това е лъжа.

Тя дълбоко си пое дъх и спокойно изрече:

— Аз никога не лъжа. Ако има някой, който би трябвало да го знае, това е бившият ми съдружник.

— Извинявай, не трябваше да реагирам така остро. Но информацията ти не е вярна, Елизабет. Лично видях доклада за допълнителните средства; впрочем това е една от причините да поръчам онези материали, за които ти спомена преди малко. Тя се намръщи.

— Би ли ми изпратил копие от доклада?

— Разбира се. — Погледна си часовника. — Трябва да тръгвам.

— Още не съм свършила — студено каза Елизабет. — Холи спомена, че си предложил да уредиш празненство в нейна чест по случай завършването на училище.

— Точно така. През последната седмица на май.

— Смятах да направим празненството тук, и то през юни, когато и Питър ще се върне.

— Не виждам причина да не го направите.

— Мислех, че трябва да направим празненството заедно, като останалите родители…

Мат поклати глава.

— Холи няма нищо против да се отличава от другите. Кой, освен нея, е приет в училище като „Джулиард“? Колко други момичета имат талант като нейния? Или красота? — Той се усмихна. — Мисля, че тя има данни за три или четири тържества.

Елизабет не се усмихна.

— Да я попитаме ли какво предпочита?

— Не. — Мат хвърли бърз поглед към стаята, където хората се бяха събрали и оживено разговаряха, но от време на време хвърляха любопитни погледи към тях. Едно време тези хора бяха неговият свят. Оттогава като че ли бе изминал цял един живот. — Две тържества са напълно уместни. Ако Холи иска да поговори с мен за това, кажи й да ми се обади. Тя смята да дойде в Хюстън през пролетната ваканция — разбрахме се малко преди сватбената церемония. — Наведе се и леко докосна с устни бузата на Елизабет. — Трябва да тръгвам. Още утре ще ти изпратя доклада.

Елизабет се загледа след него. По пътя Мат целуна Хедър, стисна ръка на Сол, размени по няколко думи с Лидия и Спенсър, обади се на Питър и тръгна към гаража, прегърнал Холи през раменете.

— Шампанско — подаде й чаша Изабел. — Хайде, ела при нас. Липсваш ни.

Тя й стисна ръката.

— Колко си мила. Винаги намираш най-подходящите думи.

Двете се оттеглиха в другия край на стаята.

— Елизабет, знаеш ли, че той още те обича?

— Не. Не бих казала, че…

— Той също. Но един ден ще го разбере. Трябва сериозно да си помислиш и да си подготвена, когато му дойде времето, за да знаеш как да постъпиш.

Елизабет поклати глава.

— Благодаря ти, Изабел. По-добре да свикна с мисълта, че не ме обича.

— Нали винаги си казвала, че доста разбирам от мъже.

— И още смятам така. Но дори като се замисля… Той много се е променил, Изабел. Не съм убедена, че го харесвам.

— Но продължаваш да го обичаш.

— Това е нещо различно. Но не мога да продължавам да си правя илюзии. Трябва да приема действителността. — Отидоха при гостите. Елизабет се насочи към централната групичка и каза: — Сол! Хедър! — Когато в стаята настъпи тишина, тя продължи: — Още не съм вдигнала тост във ваша чест. Обичам ви толкова много… — Очите й се насълзиха. — Пожелавам ви дълги години щастие. Радвам се, че се намерихте един друг и че стигнахте до този ден… — Сълзите замъглиха погледа й и тя видя как трептящите образи на Питър и Холи бързо застанаха от двете й страни. Усмихна се и протегна ръце към Хедър и Сол. Гласът й укрепна и тя завърши: — Пожелавам ви живот, пълен е обич и радост… най-доброто, което може да предложи един брак.

— Благодаря — отвърна Хедър. Сол целуна Елизабет и всички вдигнаха чашите си. На трептящата светлина на свещите мехурчетата на шампанското заискриха като падащи звезди.