Хенри Райдър Хагард
Тя се завръща (8)

8
Смъртоносните кучета

Към десет часа на другата сутрин Симбри влезе при мене и ме попита как съм спал.

— Като труп — отвърнах аз. — Упоен човек не би спал така дълбоко.

— Наистина, приятелю Холи, но въпреки това изглеждате уморен.

— Сънищата много ме смущават. Страдам от тях. Но вие никак не сте спал. Никога не съм ви виждал така уморен.

— Така е — отговори той. — Снощи бях на служба пред Дверите.

— Пред Дверите на какво?

— На Миналото и Бъдещето. Дойдох да ви съобщя, че след час ще тръгнете за града. Кания е вече там, за да подготви покоите ви.

— Аз вече съм здрав и готов за път, но как е синът ми?

— Поправя се. Вие сам ще го видите. Такава е волята на Кания. Ето и робите, които носят дрехите, ви. Оставям ви на тях.

С тяхна помощ се облякох и прикрепян от тях тръгнах по разните проходи. Колко се изненадах, когато видях, че и Лео е облечен в също такива дрехи, но от по-добро качество. Той беше с качулка, изглежда, за да се запазва раната на главата му от студ и слънце.

Той се приближи до мен, стисна ръката ми и попита къде съм се крил. Поздравът му беше искрен, в което се увери и стоящият наблизо Симбри.

Доведоха ни по едно конче и ние се качихме на тях. По даден знак от Симбри тръгнахме. Спуснахме се надолу по една скалиста урва. След като изминахме около километър, пред нас се откри земята на Калун. В ниското течеше река, вероятно същата, която преминахме. Тук тя все още беше буйна, но в полето се укротяваше.

В далечината се виждаше Планината на Огъня. Към кратера й се издигаше каменна стълба, над която се извисяваше огромен каменен кръг, чийто черен цвят изпъкваше релефно на белия сняг и синьото небе.

Гледахме с благоговение Планината, която беше фар на нашите мечти, които биха се осъществили, и на нашата участ, която би се изяснила… Забелязах, че и придружаващите ни гледаха на нея по същия начин: те й се поклониха, като сложиха показалеца на дясната си ръка върху показалеца на лявата. Този знак, както разбрах по-късно, предпазвал от лошото влияние на кратера. И самият Симбри се поклони, нещо, което не допусках.

— Тръгвали ли сте някога към Планината? — попита Лео.

Симбри поклати глава и отговори уклончиво:

— Хората от полето не стъпват там. По склоновете й живеят смели и диви хора, с които често воюваме. Когато те гладуват, нападат нивите и добитъка ни. Още повече че когато кратерът изригне, текат огнени порои от разтопени камъни. Понякога горещата пепел убива пътниците.

— Пепелта стига ли вашата земя? — попита Лео.

— Само когато Духът на планината се разяри. Затова ние се страхуваме от него.

— Какъв е този дух? — попита нетърпеливо Лео.

— Откъде да знам. Може ли човек да види дух?

— Може да сте го виждали някога!

— Надценявате Способностите ми — отвърна Симбри. — Моето изкуство и предвиждания не се простират дотам. Ето и лодките, които ни чакат, защото нататък ще пътуваме с тях.

Лео и аз се настанихме сами в най-голямата. С нас беше само кормчията. Следваше ни лодката със слугите и робите, а зад нея имаше лодка, в която хората бяха въоръжени с лъкове и саби.

— Благодаря на небесата — извика Лео, — че пак сме заедно. Помниш ли, Хораций, че и в земята на Кор влязохме с лодка. Изглежда, че историята се повтаря!

— Помня, моето момче, но зарежи това сега, а ми разкажи бързо какво стана с теб, откакто ни разделиха!

— Помниш ли, Хораций, как висях като паяк на въжето над реката? И знаеш ли защо го отрязах?

Защото мислех, че ще полудея, а исках да умра здрав. А ти как можа да се спуснеш?

— Много просто — скочих след теб в пропастта. Предпочетох да умрем заедно, за да се преродим едновременно.

— Браво, Хораций! — И сълзи закапаха по обгорилото му лице.

— Но стига! Разправи ми историята си, след като ни разделиха!

— Тя е интересна и кратка. Легнах да спя и когато се събудих, видях една прекрасна жена до мен. Тя се наведе над мене и аз си помислих, че е тя. Ти знаеш коя! Целуваше ме — може и това да е било сън!

— Не беше, Лео, защото и аз видях.

— Съжалявам, много съжалявам, че се е случило така. Както и да е, това беше красивата Кания. По-късно я виждах още няколко пъти и й говорих на сегашния гръцки език. А Аеша знаеше старогръцкия. Какво ще кажеш?

— Аеша говореше няколко древни езика. И други ги знаят. Но продължавай!

— Тя ме хранеше щедро, но доколкото се спомням, до последната нощ ми бе сърдита. Интересуваше се от нашата мисия, а аз винаги отбягвах да й кажа нещо определено. Издирвани сме — тъй й отговарях. Отклонявах въпросите й. Исках по-скоро аз да науча нещо от нея. Но нищо не разбрах, освен че е владетелка с голяма власт. Нямаше място за съмнение — когато тя ме разпитваше, в стаята влезе един роб, стараейки се да чуе нещо, а тя извика слугите си и им заповяда да го изхвърлят през прозореца. Той можа да се спаси, като избяга бързо по стълбите… Така че нито аз можах да науча нещо от нея, нито пък тя от мене. Но коя е тя, Хораций?

— Ако искаш да знаеш, имам хипотеза. Но засега само хипотеза!

— Последната нощ Симбри ми донесе храната. Когато реших да си легна, в стаята ми влезе Кания, облечена като царица. Кълна ти се, тя наистина беше царствена с коронката си над разпилените черни коси. И тя каза много изтънчено, че ме обича. Погледна ме, въздъхна и заговори, че сме се познавали от миналото, като молеше да възобновим познанството си. Аз се измъквах, докогато можех. Но лежейки по гръб пред една хубава жена в царствени одежди, не можах да устоя. Накрая й признах, че съм тръгнал да търся жена си, която се казва Аеша, защото съм я загубил. Тя се засмя и ми каза да не гледам в безкрайността, защото изгубената е вече намерена и това е тя, моята спасителка от смъртта в реката. Вярвай ми, Хораций, тя беше толкова убедителна, че бях склонен да й повярвам, че в нея се е преродила Аеша. Докато не бях изгубил акъла си, си спомних за кичура, който единствено ми остана от Аеша. Извадих го и го сравних с нейната коса. Тогава Кания пребледня, разгневи се и гласът й стана груб. От държанието разбрах, че тя може да е която и да е, но не и Аеша. Лежах си спокойно и я оставих да ме ласкае и заплашва. Накрая си излезе и заключи вратата. Това е всичко досега, което мога да ти разкажа. Историята с Кания не е свършила и, да си призная, аз се страхувам от нея.

— Стига, Лео, успокой се и не говори високо, защото кормчията може да шпионира, а и Симбри гледа към нас. Сега не ме прекъсвай, че няма време!

Разказах му всичко, което бях видял и подслушал. Той ме гледаше учуден.

— Боже мой — викна Лео, — ама че история! Коя ли е тази Хеса, която е изпратила писмо от Планината? И коя е Кания?

— Инстинктът не ти ли подсказва, Лео?

— Кания ще е Аменартас, жената, която е написала свитъка. За нея Аеша казваше, че била египетска принцеса преди две хиляди години. Аменартас се е преродила!

— Тъй мисля и аз.

— Каквато и да е била за мен тази Кания в миналото, вече ми е безразлично. Аз търся само Аеша! И Венера няма да ме отдели от нея.

После разговаряхме за тайнствената Хеса, която е изпратила писмо за нас, заповядвайки на Шаман да ни посрещне. Тази загадъчна жена е била могъща от древни времена и има слуги на земята и във въздуха.

Внезапно носът на лодката се удари в брега и видях, че Симбри скочи при нас. Седна тежко на една пейка и ни заобяснява, че нощта наближавала и той искал да е близо до нас, за да ни пази.

— И да е сигурен, че няма да избягаме в мрака — избъбри Лео.

— Вижте града, в който ще спите тая нощ — каза Симбри.

Ние се извърнахме и на около десетина километра видяхме доста голям град с плоски покриви. Беше трудно превземаем, защото беше построен на остров, стегнат в прегръдката на реката. Островът приличаше на хълм, образуван вероятно от наноси, а може би и изкуствено направен. Едно голямо здание със стълби и кули се издигаше в града.

— Как е името му? — попита Лео.

— Калун. Тъй се наричаше и преди да нахлуят в него моите прадеди, победителите, преди две хиляди години. Те запазиха древното име, но планината нарекоха Хес, защото казваха, че кратерът на върха й бил символ на тяхната богиня.

— Има ли там още жреци — попита Лео, като искаше да изтръгне от него истината.

— Да. Има и жреци. Присъствието им е установено от покорителите на тая страна.

— На кой бог се покланят?

— На богинята Хеса, казват. Ние знаем малко за нея, защото от векове има вражда между нас и планинците. Те ни убиват, а и ние не им прощаваме. Боготворения от тях храм не може да посети никой. Само когато сливите не родят, когато започне да пада пепел или пък земята се разтресе — тогава можем да потърсим съвета на Оракула. Иначе живеем в мир, макар че сме храбри воини. Обработваме земята от поколение на поколение и тя ни се отплаща богато. Вижте наоколо — не е ли тя мирна земя?

Изправихме се в лодката и се любувахме на пастирите и стадата с добитък, коне или мулета, на обработените житни ниви, на овощните градини… Облечени в дълги сиви дрехи, селяните обработваха нивите или откарваха добитъка по домовете си. За разлика от пустините и скалистите планини, през които бяхме минали, тази страна беше истински земен рай. Тези хора на мирния труд несъмнено бяха съблазън за гладните и диви планинци.

Във вечерния сумрак от устието на кратера почна да изригва пламък, който обагри снежните върхове. Нашите лодкари завикаха и почнаха да се молят.

— Какво говорят те, Симбри? — попита Лео.

— Че Духът на планината се е разгневил и затова праща надолу летящата светлина, наречена „Пътят на Хеса“, за да накаже земята им. Молят се на Хеса да не ги унищожава.

— Често ли се появява тази светлина?

— Рядко — за последен път преди три месеца, а иначе от години не беше изригвала. Нека да се помолим злото да отмине Калун и жителите му.

Страхотната илюминация продължи няколко минути и изчезна, както се и яви, като остави разсейващ се блясък над върха. Луната изгря на небосклона — пълно, огромно, сребристо кълбо.

Лодките ни наближаваха града. Внезапно чухме ужасен вик, идващ отдалеч. Той се приближаваше все по-близо и по-близо до нас, докато покрай нас мина конник. Лунната светлина осветяваше страха, изписан по лицето му. Конят беше красив и бял.

Конникът дойде от тъмнината и отлетя пак в нея, но след него се надигна ужасна какофония от кучешки лай. Голямо червено куче водеше стотина други, които лаеха и скимтяха.

— Смъртоносните кучета — прошепнах аз и стиснах ръката на Лео.

— Тичат подир онзи дявол — отвърна той.

Внезапно се появи друг конник, превъзходен ездач. Беше едър и разпасан — в ръката си стискаше камшик. Когато се изравни с нас и обърна главата си, видяхме, че е луд. Да, лудостта му гореше в очите. Смееше се и кряскаше диво и зловещо.

— Ханът, ханът — викна Симбри и почна да се кланя наляво и надясно.

Симбри беше много уплашен. Ханът отмина. Следваше го свита от осем души, които с камшици шибаха конете си.

— Какво става, Симбри? — попитах аз.

— Ханът е разгневен, приятелю Холи, и раздава правосъдие, както той си знае. Ще гони до смърт онзи, който го е разгневил.

— Какво престъпление е извършил оня нещастник?

— Царски сродник е, но се е влюбил в Кания. Предложил й, ако се ожени за него, да убие хана. Кания го мрази, както мрази всички мъже и го издаде на хана. Това е всичко.

— Щастлив е онзи, който има такава добродетелна съпруга — не се стърпях да отбележа аз, при което старият Шаман ме изгледа и заглади бялата си брада.

Не се мина много и отново чухме кучешкия лай. Ездачът на белия кон пак се появи. Красивото животно беше съвсем изтощено и едва влачеше крака.

Голямо червено куче с черно ухо се вкопчи в нозете на коня. Той изцвили ужасен. Ездачът скочи от гърба му и хукна към брега. Уплашихме се, че може да скочи в лодката ни, но още преди да стигне до реката, той бе настигнат от кучетата, които се нахвърлиха върху него.

Сцената не подлежеше на описание. Ханът крещеше и с дива радост насърчаваше кучетата да доразкъсат нещастника.