Хенри Райдър Хагард
Тя се завръща (13)

1
Аеша се завръща

Диваците се разбягаха един по един в тъмнината. Когато и последният изчезна, главният жрец се приближи до Лео и на развален гръцки му каза:

— Господине, не зная дали сте ранен или засегнат с нещо, но трябва да знаете, че от момента, в който преминахте Свещената река една невидима сила ви закриля. Майката, на която служа, заповяда всеки, който ви засегне, да умре пред вашите крака. Кажете ми такава ли е волята ви?

— Не — отвърна Лео. — Нека не се пролива друга кръв заради нас. Диваците полудяха и получиха каквото търсеха. Всичко, което искаме, приятелю, но как е името ви?

— Орос.

— Приятелю Орос — хубаво име за мъж, който живее в Планината, — всичко, което искаме от вас, е храна и подслон. Заведете ни по-скоро при оная, която наричате Майка. Заради мъдростта й на оракул идваме отдалеч.

— Храната и подслонът са налице. А утре, след като си починете, имам заповед да ви отведа където пожелаете. Моля, следвайте ме.

Тръгнахме подире му и стигнахме до една къща, в която светеха запалени лампи. Тя се състоеше от две стаи, едната от тях беше спалня…

— Влезте — каза Орос — и се измийте! — После се обърна към мен и додаде: — Трябва да се погрижите за ръката си, която е разкъсана от челюстите на голямото куче.

— Откъде знаете?

— Това не е важно, по-важното е, че приготвих всичко необходимо за раната.

Втората стая беше осветена и добре отоплена. Леглата бяха постлани с чисти ленени покривки, а в метални съдове имаше топла вода. Върху малка масичка бяха сложени масла, превръзки и дъсчици — великолепни неща, които подсказваха, че състоянието на раната ми е предвидено. Не зададох други въпроси. Бях много уморен.

Жрецът Орос ми помогна да се съблека. Той махна грубите превръзки, проми раната ми с топла вода, в която предварително изсипа особена течност.

— Зъбите са се забили много надълбоко — каза той — и малката кост е счупена, но всичко ще мине и ще останат дребни белези. — Намаза раните ми с някакво масло и така го превърза, че болките ми изчезнаха. — До утре, гостенино мой, подутината ще спадне и костта ще се намести.

С негова помощ се умих и преоблякох в чисти дрехи. Лео стори същото, така че от стаята излязохме съвсем различни от двамата опърпани и мръсни хора, каквито бяхме, преди да влезем в нея.

В другата стая ни очакваше вкусна закуска, която изядохме с апетит. Толкова бяхме уморени, че едва домъкнали се до леглата си, се хвърлихме в тях и заспахме веднага.

През нощта се събудих внезапно. Не зная колко беше часът. Лампата едва мъждукаше. Усетих, че има някой в стаята. И не се излъгах. До вратата имаше човек, същински призрак, който се взираше към Леовото легло.

Дочух въздишка, израз на страдание, което ми подсказа, че призракът не е дух, а човешко същество, неимоверно развълнувано. В голяма тъга кършеше ръцете си. Видях, че и Лео почувства влиянието на призрака, защото се размърда и започна да говори на сън. Говорът му беше нисък и употреби думи, които бяха арабски. Той произнесе:

— Аеша! Аеша!

Образът пристъпи няколко крачки към Лео и спря. Той беше в същото сънно състояние, простря напред ръце, като че ли търсеше някого, когото иска да прегърне, и заговори пак с тих и страстен глас:

— Аеша, през живота и смъртта те търсих. Ела при мене, желание мое, богиньо моя!

Образът се приближи още до Лео и видях, че трепереше и че също бе прострял ръце напред. Лео, който беше седнал в леглото, сега отново легна и покривките паднаха на земята. Гърдите му останаха открити и на тях лежеше кожената торбичка, с която той никога не се разделяше. В нея държеше косите на Аеша.

Заспа дълбоко, а призракът втренчи поглед в торбичката. Даже се осмели с безплътните си ръце сръчно, да я развърже и да извади от нея дългата и блестяща плитка коса. Дълго време я разглежда и след това отново я сложи в торбичката. Чух плач.

Докато беше до леглото, Лео още веднъж с дълбок и страстен глас прошепна:

— Ела при мен о, мила моя, ненагледна красавице.

При този зов призракът с нисък вик, като на уплашена нощна птица, се обърна и избяга навън.

Когато се уверих, че го няма в стаята ни, прозях се шумно. Какво беше това? Не можеше да е сън, защото бях буден. И все пак какво означаваше всичко случило се? Кой беше тоя дух, коя беше силата, която ни доведе дотук здрави и бодри през ужасните планини и пустини?

Жрецът Орос бе нарекъл водача ни „Вестоносец, който раздава присъди“. Дали пък забуленият призрак не беше самата Аеша, която търсехме от толкова години? Отхвърлих съмненията, които ме бяха обзели и, налегнат от умората, отново заспах. На сутринта, когато спомените от прекараната нощ бяха по-бледи, аз реших да не казвам нищо на Лео за случилото се. И наистина си мълчах няколко дни.

Когато се събудих, силна светлина заливаше стаята ни, а жрецът Орос стоеше до леглото ми. Попитах го колко е часът и той усмихнат ми отговори, че до пладне остават два часа и че искал да превърже раната ми. Разбрах защо говори тихо, когато видях, че Лео още спи.

— Нека си почива — каза Орос. — Много е претеглил, а и още страдания го очакват.

Жрецът започна превръзката.

— Какво искате да кажете? Доколкото си спомням, вие казахте, че на Планината не ни грози никаква опасност.

— Точно така, приятелю… — и той ме погледна въпросително.

— Казвам се Холи.

— Приятелю Холи, телата ви са в безопасност. Нищо повече. Но човекът, освен плът и кръв има ум и дух, които могат да пострадат.

— Кой е този, който ще им напакости?

— Приятелю — важно-важно отговори Орос, — вие идвате в земя, обитавана от духове, при това не като туристи, а като хора, решили да повдигнат воала на тайна, покрита от вековете. Целта ви е известна и може да я постигнете. Но възможно е да се случи така, че душите ви да потреперят от отчаяние и лудост. Кажете ми, не се ли страхувате?

— Малко, защото моят син и аз сме видели странни неща. Свидетели бяхме, когато Огънят на Живота избухна пред очите ни, гостувахме на една Безсмъртна и наблюдавахме как я победи смъртта, а ние останахме непокътнати. Та сега ли да бъдем страхливи? Не, ние следваме и сме господари на съдбата си.

Орос не се показа нито учуден, нито любопитен. Изглежда, че онова, което му разказах, му беше известно.

— Добре — каза той, — след час ще тръгнете по пътя на своята съдба. Простете ми, ако съм ви засегнал с думите си, но ми бе заповядано да сторя това, за да ви изпитам. Трябва да повторя същото и на господина, когато се събуди.

— Името му е Лео Винси — казах аз.

— Да, Лео Винси — повтори Орос, сякаш името му беше известно, но го беше забравил. — Но, Холи, смятате ли, че е нужно да предупреждавам и него?

— Не, но ако искате, почакайте да се събуди.

— Прав сте. Простете ми за сравнението, но каквото направи вълкът, лъвът ще постигне повече. И той посочи с глава към Лео. Докато се занимаваше с ръката ми, Орос продължи да говори: — Виждаш ли колко по-добре е вече раната ти. Подутината е изчезнала и след няколко седмици ръката ще оздравее напълно. Тя ще стане пак такава, каквато е била, преди хан Расен да ви подгони. Но вие скоро ще го видите, а до него ще бъде и красивата Атена.

— Нима мъртвите възкръсват?

— Някои от тях ги донасят тук, за да ги погребат. Това е привилегия на управляващите в Калун, освен това Кания Атена има да задава въпроси на Оракула.

— Кой е този Оракул?

— Той е… един глас.

— Чух същото и от Атена, но всеки глас излиза от човек. Дали този Оракул не е онази, която вие наричате Майка?

— Може би, приятелю Холи.

— И тази Майка не е ли Духът на Планината?

— По този въпрос винаги се е спорило. Ония от полето са ви го казвали, нали? А и племената от Планината мислят същото. Но вие ще имате мнение по въпроса по-късно. Сега ръката ви оздравява и се пазете да не паднете и отново да я ударите. А, ето, и приятелят ви се събужда.

След час тръгнахме нагоре по Планината. Аз възседнах коня, а за Лео донесоха носилка, той отказа да се качи в нея като каза, че е възстановил достатъчно силите си и не иска да го носят като жена.

Лео вървеше до моя кон, употребявайки копието си вместо бастун. Минахме покрай огнената яма, изпълнена с праха на мъртъвци, между пепелта на които беше и тази на дивака-жрец и на бялата котка. Нашият Водач ни водеше нагоре. Щом го видеха, диваците падаха пред него по очи и не смееха да помръднат докато ги отмине.

Един от тях стана и промъквайки се през свитата от жреци, стигна до Лео, коленичи и му целуна ръка. Това беше младата жена, която той спаси от огъня. Тя беше с благородна осанка, с червена коса, а до нея беше мъжът й.

Водачът беше с гръб към нас, но необяснимо как бе видял сцената и каза нещо на Орос със знаци. Жрецът разбра и попита жената как се осмелява да целува ръката на Лео с мръсните си устни. Тя отговори, че е направила това с признателно сърце.

Орос й каза, че постъпката й се опрощава и е изкупена с претеглените от нея страдания. Майката била заповядала мъжът на тази жена да стане главатар на племето. Орос даде заповед всички да му се подчиняват, но ако мъжът превиши правата си, да се оплачат, за да бъде наказан.

След това даде знак да продължим пътя си. Тълпата червенокоси гръмко благодари за справедливостта на жреца.

Както вървяхме по урвата, внезапно чухме песнопения. Минахме завоя и пред очите ни се изпречи шествие, начело на което, възседнала кон, беше красивата Кания Атена, а до нея — чичо й — шаманът. Зад тях следваха жреци с бръснати глави, понесли ковчег. С открито лице в него лежеше Расен, облечен в черно.

Когато конят на Атена видя нашия Водач, се изправи на задните си крака. Аз помислих, че ще хвърли ездачката си, но Атена размаха камшик и го обузда. Разнесе се нейният звънлив глас, който викаше:

— Коя е тази забулена врачка на Планината, която спира пътя на Кания Атена и на мъртвия й господар? О, гости мои, вие сте попаднали в лошо общество! Лош дух ви води към лоша съдба. Вашият Водач е някоя грозна и омразна жена, защото ако не беше така, тя щеше да покаже лицето си.

Старият Шаман дръпна господарката си, а жрецът Орос я предупреди да престане да дрънка, защото вятърът може да отнесе думите й там, където не трябва.

Но злоба кипеше в гърдите на Атена, защото тя се обърна направо към Водача ни и каза:

— Магьоснице, хвърли парцалите си, подходящи за някой труп! Кажи коя си, ти, бухал нощен, дето се изпречваш на пътя ми и ме заплашваш.

— Госпожо, престанете! Чувате ли? Стига вече! — ядоса се Орос. — Тя е служителка и нищо повече. Облечена е във власт.

— Тогава не бива да се противопоставя на Атена, владетелката на Калун. А ако властта й е по-голяма от моята, нека я покаже, ако не й е неудобно, защото не е нейна, а на онази магьосница от Планината, която се преструва на Дух. С магия откъсна гостите ми от мен, поради което и мъжът ми намери смъртта си.

— Млъкни, внучке — извика Шаман.

Жрецът Орос издигна ръце и отправи молба като към някаква невидима сила:

— О, Ти, която виждаш и чуваш всичко, бъди милостива и прости лудостта на тая жена. Нека кръвта на гостенката да не окъпва ръцете на твоите служители.

Тъй се молеше той и макар ръцете му да бяха издигнати нагоре, очите му бяха отправени към нашия Водач, който бе почнал да издига ръката си, като че ли ще убива. Но после внезапно размисли и спря движението на ръката си.

Атена веднага млъкна, лицето й пребледня, като това на мъртвеца в ковчега и наведе глава. Внезапно бутна коня си и се отправи към близкото село, където погребалното шествие трябваше да спре.

Старият Шаман се спусна подир нея, но Орос хвана юздите на коня му и каза:

— Магьоснико, срещнахме се преди по случай погребението на бащата на Кания. Предупредете я, защото сте в течение на идущото, да се изказва по-внимателно за управителката на Планината. Кажете й, че ако не беше съпруга на мъртвия, тоест неприкосновена, досега на няколко пъти щеше да последва съдбата на оня в ковчега. Сбогом! Утре пак ще поговорим.

Орос пусна юздите на коня си и препусна напред. Ние отминахме бързо шествието и излизайки от долината, завихме нагоре към белите снегове на върха, които не бяха далеч.

Когато излязохме от боровата гора, която закриваше светлината, водачът ни изчезна внезапно.

— Да не би да се е върнала обратно, за да се срещне с Кания? — попитах аз Орос.

— Ами — отговори той с лека усмивка, — мисля, че е заминала напред, за да предизвести пристигането на гостите.

Допусках да е така и се вгледах в белите и лазурни склонове. Мишка да минеше по тях щяхме да я забележим. А Водачът беше тръгнал напред невидим, като дух.

Цял ден вървяхме нагоре и се приближавахме към бялата линия. Пътьом измъквахме, доколкото бе възможно, сведения от жреца Орос. Научихме, че още от началото на света, тоест преди хиляди, хиляди години, тази Планина била свърталище на племе, което боготворяло Огъня и имало за главатар жена. Преди около двайсетина века генерал Расен нападнал тия земи и превзел Калун. Расен въдворил нова жрица на планината, поклонница на египетската богиня Хеса, или Изида. Тая жрица внесла някои изменения във вярванията на древните учения, като въвела нова вяра и я представлявала тук, на земята.

Властта на Хеса била наследствена. Когато я хвърлели в Огъня, нейно (или осиновено) дете я замествало и носело същото име. На нашия въпрос, дали ще видим тази Хеса, Орос ни отговори, че тя се показва много рядко. Колкото до лицето й, той ни каза, че от време на време тя си го променяла според прищевките си, но във всичките си образи била всесилна.

На жреците и жриците от Планината било позволено да се женят помежду си и имали многочислено поколение. Те били красиви и нежни, което подсказва, че източният им произход бил облагороден с гръцка и египетска кръв.

От Орос разбрахме също, че големият огнен стълб, който се издига над Планината, не е дело на човек, а на природата. Светлината пък произлизала от огньовете, които горели в устието на кратера.

Първата жрица разпознала в този исполински стълб Знака на Живота, боготворен в Египет, и затова издигнала тук своя олтар… Към залез-слънце стигнахме едно широко място под снежната линия на върха, което бе обработено добре. Влязохме в него през голяма порта, която можеше лесно да бъде защищавана от нападението на неприятел. Кръстосвайки през тия земи като градини, дойдохме до един град, красиво построен от камъни-лава. Тук живееха жреците. На никое племе, камо ли на чужденци, не бе позволено да живеят или да посетят града.

Вървяхме по улицата и в края на града стигнахме до една врата от масивни железа, изработена фантастично. Тук свитата ни остави, като прибра и коня ми. Останахме само с Орос. Щом се приближихме и вратата се отвори. Преминахме я, но не мога да опиша какво чувствахме. Влязохме в къс коридор, който завърши пред друга висока и желязна врата.

И тя се разтвори. Когато влязохме вътре, внезапно бяхме осветени от неземен блясък. Отстъпихме назад, стъписани от чудната светлина, която излизаше най-малко от петнадесет-двадесет огнени стълба. Същински факли, те бяха разположени на еднакви разстояния, височината и дебелината им беше една и съща. Не усетихме никаква миризма, нямаше дим, огромното пространство не беше затоплено. Светлината им беше гъста и бяла, а съскащият звук на природния газ, който захранваше факлите, сякаш излизаше от милиони змии. Тих и безлюден беше храмът.

— Не угасват ли тия факли? — попита Лео, като си закри очите.

— Как не — отговори Орос, — не виждате ли, че те са част от вечния огън, комуто се прекланят строителите на храма. Те горят от построяването му и продължават да го осветяват. Елате с мен, за да видите още по чудни неща!

С благоговейно мълчание ние тръгнахме напред. Сред величествения храм изглеждахме като три джуджета. Стигнахме до едно преддверие, от което започваха няколко коридора. Орос най-неочаквано изчезна и се появи начело на две тържествени процесии от облечени в бяло хора, които пееха и се приближаваха към нас.

Шествието отдясно се състоеше от жреци, а лявото — от жрици. Броят им общо беше около стотина. Орос им даде знаци и жреците се наредиха пред нас, а жриците застанаха зад тях. Химнът, който пееха, беше старинен и трогателен.

Ние продължихме пътя си през една галерия и спряхме пред дървена врата. Тя се разтвори от само себе си и ни разкри истинско чудо.

Едва сега разбрахме, че планът на храма наподобява огнен стълб, на чийто връх имаше олтар, голям колкото малка стаичка. Когато приближихме, видяхме, че над него имаше балдахин от сребърни нишки.

Пред олтара имаше голяма сребърна статуя. За фон й служеше черна скала, в която се отразяваха светлинните стълбове. Статуята представляваше чудно хубава жена с криле, която държеше с лявата си ръка едно момченце, а дясната й беше издигната към небето. Истинска мадона!

Докато захласнати се дивяхме на омайната й красота, жреците и жриците се бяха наредили около нас и край огнените стълбове. Душите ни бяха като вцепенени. Предчувствувах, че нещо ще се случи. Щом и последният от жреците зае определеното му място, Орос се приближи до нас и каза:

— Приближете се о, възлюблени скитници, и поздравете Майката на Планината! — И той посочи статуята.

— Къде е тя? — попита Лео. — Не я виждам!

— Хеса е там. — И, хващайки ни под ръка, Орос ни поведе към олтара.

Песните на жреците станаха още по-тържествени, а светлината се засили.

Най-после стигнахме. Орос отпусна ръцете ни, поклони се три пъти пред олтара и коленичи в мъчително-почтителна поза. Не смеехме дума да промълвим. Сърцата ни туптяха възторжено в очакване. Свърши ли нашият път? Щяхме ли да намерим онази, заради която пребродихме планини и пустини?

Лео беше бледен и неспокоен: агонията на тайната започваше. Изгубихме чувство за време. Взирахме се в сребърните завеси и се питахме чий образ крият те! Дали не беше прекрасното лице на онази, която изпълваше сърцата ни?

Като калейдоскоп се нижеха в съзнанието ни събитие след събитие — от пещерите на Кор и Стълба на Живота до този храм. Дали Тя се беше преродила в друга душа? Жреците и жриците пееха бавно, а светлината заливаше със съскане олтара.

До нас беше Орос, който, закрилян от Майката, четеше в душите ни като в разтворена книга.