Хенри Райдър Хагард
Тя се завръща (19)

7
Лео и леопардът

През изминалите седмици от паметния спор аз често се чудех дали някога е живяло по-окаяно женско същество от Аеша (или Хеса), в което любовта към мъжа да е владяла такава голяма част от живота му. Дали наистина се беше издигнала от пепелищата до вечната красота и разцвет?

Тя имаше само една слабост — беше надарена със свръхестествените способности, но не можеше да предвижда бъдещето си.

Народът, когото управляваше, я считаше за богиня и й се покланяше. Тук бе намерила кътче, скрито от целия свят, и след невероятни приключения отново се срещна с човека, който беше смисъл на живота й. Неговото вътрешно аз беше тъй тайнствено преплетено с нейното и тя го обичаше с такава човешка страст, на която само жена като нея бе способна. Намирайки я тук, той й доказа неизменната си вярност.

Удивителната й изповед, която никой не можеше да провери доколко е вярна, разкриваше тайната на съвършените й способности. И въпреки това Аеша беше отчаяна и нещастна, дори и в най-щастливите си мигове. Ясно беше, че скелетите, с които Тя се срещна след годежа, бяха нейни спътници, стари познати. Самата Аеша с недомлъвки споменаваше за тях, когато разговаряхме насаме.

Тя продължаваше да се страхува от Кания Атена. Може би предчувствуваше, че някой ден могат да разменят местата си и Аеша щеше да изпие горчивата чаша на отчаянието.

Най-много Тя се страхуваше за Лео. Не приемаше студенината му, защото той не можеше да привикне с мисълта, че Тя е само едно хладно божествено създание. Това тягостно положение обърка духа му, защото той знаеше, че то ще продължи две години.

Не ме учуди, че той отслабна, изгуби охота към всичко, пребледня, загуби сън, като я молеше да отмени решението си и веднага да се оженят. Но Аеша оставаше непоколебима.

Подбуждан от собственото си любопитство, а и по молба на Лео, когато останех насаме с нея, аз я разпитвах защо е решила така. Всичко, което можеше да ми каже и което ми казваше, беше, че между Лео и нея се издига стената на смъртността и че докато физическото му същество не се напои с парата на живота, не може да го вземе за съпруг.

Попитах я дали безполезно не се страхува за Лео, още повече че Тя в края на краищата е жена. С ужасяваща и тиха усмивка тя ми отговори:

— Уверен ли си, че съм жена, Холи? Кажи ми, другите жени имат ли на челото си такива скъпоценни „камъни“, каквито „нося“ аз?

Тя посочи слабата светлина, която блещукаше около челото й. После започна да глади с ръце главата, гърдите, краката си и откъдето минеха ръцете й, трепкаща светлина бликаше от там. Цялата приличаше на светло лазурно море, невероятно същество, което бе опасно за гледане. Щом отдръпна ръце от тялото си, с изключение на сиянието на челото си, Тя стана пак същата, както преди.

— Е, Холи, още ли си уверен? Не бой се, моят пламък няма да те изгори. След като видя, вярваш ли, че някоя друга жена може да се изравни с мене по светлина и безсмъртие?

Ядосах се и й казах:

— Аеша, ти ще ни подлудиш накрая. Кажи ми, дух ли си, или не?

— Всички сме духове — отговори замислено. — Но аз съм повече от някои други. Вярваш ли ми?

— Не знам. Но пак те моля, кажи ми: жена ли си или дух? Кажи ми истината! В началото каква беше ти на Лео!

Тя ме погледна тържествено и отговори:

— Дали паметта ми не ме лъже, или е писано в първата книга от закона на евреите, която изучавах веднъж, че синовете на небето са слезли долу, при дъщерите на хората, защото ги били харесали.

— Наистина има такова предание.

— Е, Холи, тогава защо да не слезе долу и една дъщеря на небето, ако си е харесала и залюбила някой земен човек! Невероятно ли е, че заради този си грях онази паднала от високата звезда, поради което е осквернила безсмъртното си положение и заради оня човек е била осъдена да страда, докато любовта му стане божествена чрез мъка и вярност?

Като светкавица блесна в ума ми една мисъл и скочих бързо, но студеният глас на Аеша ме спря:

— Холи, престани да ми задаваш въпроси! Има неща, за които мога да ти дам само отвлечен отговор, не защото не те уважавам. Принудена съм! Мисли, каквото си искаш. Атена твърди, че не съм смъртна и че дух и човек не могат да другаруват. Това е вярно, както е истина, че в предишния си живот тя и чичо й — оня стар шаман, бяха мъдри и предвидливи. Помоли моя любим да престане да настоява да се оженим веднага, защото знам с каква мъка ще му кажа „не“. Ах, Холи, не знаеш каква мъка изпитвам! Нека ти кажа. Аз съм жена и любовните думи на най-обичния ми мъж в света ме карат да страдам. Аз ги преглъщам и от сърцето ми капе кръв. Но ако той продължава да ме преследва с пламенните си погледи и любовни думи, кой знае дали няма да пламна от техния огън и да захвърля в бездните разума. Ако направя това, ние ще се спуснем по стръмнината на нашите страсти, ще се противопоставим заедно на пороя, който лудува в подножието на канарите… може и двамата да ни разкъсат на части зверовете… Но не се знае. Ако се ръководим от моята мъдрост, може да достигнем и безопасни места, където да бродим спокойно в ливадите на любовта.

Тя млъкна и отказа да говори повече по тоя въпрос. Истината ли ми казваше Тя? Не съм сигурен, защото не беше еднозначна. Факт е, че и до днес не мога да кажа жена или дух беше Тя. Подозирам, че беше нещо по средата.

Не знам докъде се простираха границите на нейните сили. Дали наистина беше стара и отвратителна, както когато я видях на Планината, или беше надянала този образ само, за да изпита любовта на Лео? Преминал ли беше нейният дух в тялото на починала жрица на Хеса, или когато е видяла, че тялото й загива в пещерите на Кор, тя е дошла тук, за да завладее този връх? А и след като е толкова всемогъща, защо не ни намери, а ни остави да я търсим и да преживеем такива изпитания.

Някаква върховна сила уж й била забранила, но тя ни била придружавала, без да може да я видим, че е Аеша, наблюдавала всяка наша стъпка, четяла всяка наша мисъл, докато най-после дойдохме тук.

С една дума, не съм сигурен в нищо, освен в това, че и аз съм заплетен в някакви велики тайни на света, че прекрасното същество, наречено Аеша, е придобило тайната на живота, все едно от каква сила…

Тя твърдеше, че вечният живот може да се придобие чрез проникване в някое природно явление, в някаква пара или есенция и т.н. Че Тя е обладана от мъчноразбираема страст, но ужасяваща със силата и безсмъртието си.

Както казах по-горе, Аеша бе погълната от грижи по Лео. С изключение на желанието му за скорошна женитба, всяко друго негово желание или прищявка биваха винаги и веднага удовлетворявани.

Лео искаше да е винаги с Аеша, така че ние прекарвахме с нея всяка вечер, а също и по-голямата част от деня. За да го аклиматизира към суровия тукашен въздух, Тя го караше да ходи на лов за дивеч, какъвто имаше в изобилие в Планината.

Тя задължаваше главатарите на племената да го придружават винаги и той успя добре да се опознае с тях. Аз рядко го следвах, защото ръката още ме болеше.

Веднъж седях в градината с Аеша и я наблюдавах. Тя беше подпряла главата си с ръка и гледаше напред с широко разтворени очи, през които прелитаха мисли, като бързи облаци по ветровито небе или като сънищата на спящ човек. Тя се бе загледала в планинските върхове.

Красотата й беше неизмерима, удивителна и неподдаваща се на описание. Хубостта й беше като на Елена и би докарала нещастие на човечеството. Между мъжете би предизвикала постоянни съперничества, а между жените непресекваща ревност. Както я съзерцавах, тя се смути ненадейно. Посочи ми един планински гребен, доста далечен, и каза:

— Гледай!

Погледнах, но нищо не видях, освен че е покрит със сняг.

— Кьорчо, не виждаш ли, че животът на моя господар е в опасност? О, аз забравих, че нямаш моето зрение! Вземи го назаем от мене и погледни нататък!

И тя положи ръката си върху главата ми. Усетих нещо безшумно да се излива. Тя произнесе някакви думи. Веднага очите ми се отвориха и погледнаха, но не видяха гребена, а Лео, който се търкаляше с един леопард, а планинците около него се въртяха и дебнеха удобен момент, за да пронижат леопарда, без да засегнат Лео.

Аеша стана неспокойна и започна да се движи напред-назад. Най-сетне Лео извади дългия си нож и го заби в корема на звяра. Леопардът се отдели от него, търкулна се по склона, като обагри снега. Няколко спазъма и се простря мъртъв.

Лео се изправи, засмя се и показа на планинците раздраните си дрехи. Един от тях се приближи и превърза раните му с ленени парчета, които той откъсна от долните си дрехи.

Новото ми зрение изчезна изведнъж, както и дойде. Аеша се беше надвесила над рамото ми.

— Опасността отмина — изпъшка тя, — но още колко такива, че и по-големи ще последват! О, сърцето ми е измъчено, но трябва да понеса всичко.

Гневът й избухна. Повика един служител и му заповяда да занесе носилка и масла при ловците, които ще донесат господаря й.

— Ти виждаш, Холи, какво преживявам. Да, и това не е от днес. Ах, тия планинци ще ми платят за притесненията, които изживях!

Тя не позволи да говорим повече за това.

След четири часа носачите пристигнаха. Лео накуцваше след носилката. Той беше сложил в нея убития дивеч и кожата на леопарда, за да не се затрудняват ловците.

Аеша го очакваше в стаята си и щом го видя, се спусна към него и го обсипа с нежности и упреци.

Той я послуша известно време и внезапно я прекъсна:

— Откъде разбра? Още не са ти показали дори кожата.

— Всичко видях. Най-лошата ти рана е под коляното. Намаза ли я с лекарството, което ти изпратих?

— Не съм. Но след като си била тук, как си видяла всичко? С твоята магия ли?

— Щом питаш, ще ти кажа. Видях и най-малките подробности. И Холи видя как се търкаляше с леопарда, докато ония кучета търчаха наоколо като страхливи деца.

— Писна ми от твоята магия — извика Лео сърдито. — Човек не може да остане ненаблюдаван дори един час, пък било и в компанията на леопард. Колкото до ония смелчаци…

В тоя момент влезе Орос, поклони се на Аеша и й прошепна нещо.

— Колкото до ония „смелчаци“ — довърши Аеша, — ще ги науча аз.

Тя се забули, защото никога не се явяваше с открито лице пред народа от Планината и изчезна.

— Къде отиде Тя, Хораций? — попита Лео.

— Не зная, но ако е отишла в Светилището, то ще е заради погребението на главатаря на диваците.

— Нима? — извика Лео и закуцука бързо след нея.

След няколко минути реших за благоразумно да го последвам. В Светилището се разиграваше интересна сцена. Аеша бе застанала пред статуята, а в краката й бяха коленичили главатарят и петимата планинци, все още с копията си. Лео стоеше встрани.

Както научих после, той се опитал да се намеси в защита на пленниците, но му било заповядано да млъкне.

На няколко крачки по-назад стояха няколко пазачи на храма, въоръжени със саби.

Аеша със сладък глас запита как се е стигнало дотам, та леопардът е нападнал Лео. Главатарят отговори, че те го преследвали до леговището му между две скали и там го нападнали. Един от диваците влязъл вътре и го наранил, но леопардът скочил и го повалил.

— Тогава господарят Лео нападна леопарда — продължи главатарят — и планинецът се спаси. Но господарят също бе повален от леопарда на земята и така, търкаляйки се, те се бориха, докато господарят му разпори корема. Това е всичко.

— Не е вярно. Вие се показахте страхливи и изоставихте господаря си на бесния звяр. Закарайте ги всички в Планината и там да ги разкъсат зверовете. Разпоредете също, че който даде храна на осъдените, го очаква смърт.

Без да се молят за милост, главатарят и другарите му станаха, поклониха се и тръгнаха да си вървят.

— Стойте! — извика Лео. — Хей, главатарю, дай ми ръката си, защото съм ранен и не мога да вървя бързо, но ти ще ме подкрепяш. Идвам с вас, заедно да половуваме.

— Как си позволяваш? Ти да не си полудял? — извика Аеша.

— Дали съм луд, не знам, но че ти си жестока и несправедлива — в това съм сигурен. Няма по-храбри мъже от тия диваци! Този човек тук — и той посочи планинеца, който е бил повален от леопарда, отиде вместо мен в леговището и пострада. Ако наистина виждаш всичко, трябваше да видиш и това. Тогава леопардът скочи върху мен и ние се затъркаляхме по снега. Останалите храбреци се въртяха около нас и чакаха удобен момент, за да го убият, защото иначе можеше и аз да пострадам. Един от тях — продължи Лео — се спусна и с голи ръце хвана леопарда. Ако не вярваш, виж раните от зъбите по ръцете му. Ако си решила да загинат в Планината, аз ще ги последвам.

Докато планинците го гледаха с благодарност, Аеша умело се ориентира и каза:

— Наистина, господарю мой! Ако бях знаела това по-рано, нямаше така да осъдя ловците. Но аз съдех откъслечно по онова, което видях и което научих от тях. Служители мои, вие чухте, че моят господар ви защити. Аз ви опрощавам, а този, който се е хвърлил върху леопарда с голи ръце, ще бъде възнаграден и повишен. Вървете си, но ви предупреждавам, че ако господарят ми още веднъж попадне в такава опасност, тогава няма да избегнете наказанието си.

Планинците излязоха, като с очи продължаваха да благодарят на Лео. Всички знаеха, че няма по-ужасна смърт от тая в снеговете на Планината.

Подобно наказание се даваше на убийците и на най-големите престъпници.

Когато излязохме от Светилището и влязохме в нашата стая, бурята, която се беше изписала по лицето на Лео, избухна. Аеша поднови разпитите си върху сцената и състоянието на раните му. Дори поиска да извика Орос, за да ги превърже.

Златистата брада на Лео трепереше от гняв. Той й нареди да престани да се вайка за раните му, защото той не е пеленаче.

Аз не можах да се стърпя и се засмях. Това го раздразни още повече и той я попита защо тя непрекъснато го наблюдава. И че нейната магия е дарба, която той винаги е мразел.

— Не мога да понеса — продължи Лео — моите добри приятели планинци да бъдат жестоко осъдени. Не приемам и опекунството над мене, което ти наложи. Не съм момченце! Защо ги заплашваш със смърт, когато ти е ясно, че на мене нищо лошо няма да ми се случи? Убивал съм и по-големи животни от тоя леопард, преживях неизмерими опасности и ето че съм жив и здрав.

Тези думи се забиха като нож в душата на Аеша и тя с удивително себеотрицание за жена ги прие смирено. Ако някой друг човек или същество се опиташе така да й говори, сигурен съм, че го чакаше моментална смърт. Само с едно малко усилие на волята и Аеша щеше да го убие.

Но тя не го уби. Тя дори не го заплаши, а като всяка любеща жена завика и заплака. Да, едри кристални сълзи потекоха от очите й и закапаха надолу, както смирено бе навела глава.

При вида на трогателното доказателство за нейното човешко и любящо сърце целият гняв на Лео се изпари. Сега дойде неговият ред, за да се покае, и той я помоли за прошка. Тя подаде ръка в знак на опрощение и му каза:

— Нека другите да ми казват, каквото си щат, но от тебе не мога да слушам остри думи. О, ти беше жесток, жесток! С какво те наскърбих? Какво съм виновна, че духът ми бди над тебе — от пещерите на Кор, когато се разделихме, та до сега. Би ли обвинил майката, която вижда, че милото й чедо е в опасност, че се разкъсва от мъка, когато не може да му помогне веднага? Какво е животът на няколко полудиви планинци пред твоя за мене? Знай, че като ги умъртвя, другите ще те пазят по-внимателно. А ако не ги убия, те или техните другари могат да те заведат на някое опасно място, където да те дебне смъртта.

Като си помисли за смъртта на Лео, Аеша се разтрепера.

— Чуй ме, мила моя, — каза Лео. — Животът на който и да е от тия планинци е също такава ценност за него, какъвто е и моят за мене. Ти нямаш никакво право да го убиваш. Кой ти е разрешил? Не е хубаво в името на любовта си да отнемаш любовта на другите. Щом се страхуваш за моя живот, дай ми тогава безсмъртие, макар че ме е страх от него. Ще приема безсмъртието само заради тебе, защото моята вяра е против него и според нея то не е възможно на земята.

Аеша го слушаше много внимателно.

— Или ако, както казваш, още не е дошло времето да ме направиш безсмъртен — продължи Лео, — тогава нека се оженим. Поне в малкото дни, които ми остават, да съм щастлив.

— Бих могла, ако събера смелост, но не ме принуждавай повече, Лео! Защото да не би да поема риска и да те поведа по един страшен път. Лео, не си ли чувал за любовта, която убива? Или за отровата, скрита в чашата на радостта?

След тия думи Аеша сякаш се изплаши, стана и побягна от стаята.

Тъй приключи тази история. Леовите рани не бяха кой знае какви — обикновени одрасквания.

Планинците, вместо да бъдат убити, бяха повишени и станаха телохранители на Лео.