Хенри Райдър Хагард
Тя се завръща (21)

9
Пророчеството на Атена

След странния опит в Светилището имаше церемония. Както разбрахме, освещавали са войната. Ние не присъствахме.

Вечерта, както обикновено, вечеряхме заедно. Аеша беше ту весела, ту намръщена.

По едно време Тя каза:

— Знаете ли, че днес бях Оракул? Ония глупаци от Планината бяха изпратили главатарите си да разберат кои от тях ще бъдат убити и кои ще спечелят чест и слава. Аз не можах нищо да им предскажа, а само избъбрих няколко думи без смисъл. Ти, мой Холи, сигурно по-добре можеш да предсказваш от мене — пошегува се тя. — Вярвам в успеха, защото аз ще ръководя тази война. За мене миналото и сегашното са черна скала, която светлината на бъдещето ще освети.

Тя замлъкна и се замисли. После впери взор нагоре и каза на Лео:

— Няма ли да се вслушаш в молбата ми? Искам за няколко дни да си на безопасно място. Може и на лов да отидеш. Ако направиш така, аз ще съм с тебе, а Орос и Холи ще поведат войските.

— Не искам — отговори Лео, треперещ от гняв. — Възмущава ме този план — Холи да отиде да се бие, а аз да се спотайвам тук. — Лео беше храбър до безразсъдност. Макар че теоретично не одобряваше войната, бе готов да се сражава до смърт. — Аеша, знай, че няма да се спотайвам тука като страхливец, скрит в храма. Ако въпреки това ме оставиш тук, аз ще се промъкна и ще се присъединя към твоите бойци.

— Ела, щом толкова настояваш. Но не на своя глава, а с мое разрешение.

След това Тя се развесели и ни разказа весели случки от миналото. Странно бе да я слушаш как разказва за изчезнали народи, даже за някои, които въобще не са ни известни. Но тях ги е имало и Аеша е имала възможността преди две хиляди години да ги опознае.

Разказваше ни за тяхната любов и омраза, сила и слабост, радости и войни. Тя осмиваше стремежите им към суетата и пошлостта.

В разказите й започна да преобладава личното. Чухме за това, как непрекъснато е търсела истината, какви страдания е преживяла, кои религии е изучавала, за да ги отрече една по една, за проповедите й в Йерусалим, за замерването й с камъни от много учените мъже и за завръщането й в Арабия.

Но и арабите отрекли реформаторството й и затова тя била принудена да иде в Египет. В двореца на фараона срещнала прочут магьосник, който я обучил и благодарение на своята далновидност Тя го надминала. След като се усети, че е отишла далеч, тя смени темата и започна да разказва историята на Кор.

Спомни си за пристигането на Каликрат, придружен от египтянката Аменартас. Как ги пленили диваците и как те си навлекли омразата на нейните хора с надменността си.

Аеша се позамисли и ни разказа за една вечеря, станала в Кор.

— Ти седеше до мене, Лео, а от другата ми страна беше тази царствена Аменартас. Ядохме същото ядене, както сега. И тогава нощта беше тиха и приятна. Аменартас ме намрази, защото те гледах, тебе, нейния любовник. Борбата между нас двете започна оттогава и продължава векове. Не е стихнала, защото ние се надпреварваме да те спечелим. Тогава Аменартас заговори: „Виж, Каликрате, виното в чашата ти се превърна на кръв. О, дъще на Арабия, тъй ме наричаше тя, — ти ще го убиеш. Аз виждам ножа в ръката ти. Ето падналия Каликрат и твоите целувки няма да го съживят.“ Както каза тя така и стана — прибави Аеша. — Аз те убих в лудостта си. Ти не ме оцени и бягаше от моята любов… О, Боже, не може ли да остана самичка поне веднъж? Призраците на миналото все ме безпокоят…

— Хеса, дойде писмо от Атена — прекъсна я влезлият жрец.

— Скъсай печатите и го прочети! Може да се е разкаяла и да е решила да ми се покори.

Орос прочете следното:

„До Хеса от Колегията на Планината, известна на земята като Аеша, а в Обществото на небето като паднала звезда.“

— Началото е хубаво — каза Аеша звънливо, — но ти продължавай, Оросе!

„Приветствам те, Аеша, ти, която си твърде стара и си събрала много мъдрост през изминалите векове, ти, която с други сили се показваш красива пред хората, заслепени от твоето изкуство. Но на тебе ти липсва оная сила, която имам аз — да виждам какво ще се случи по-нататък. О, Аеша, знай, че аз и моят чичо, великият вълшебник, потърсихме отговор от небето, за да научим изхода от войната. Писано е: за мене смърт, за което се радвам, за тебе копие, хвърлено от твоята ръка, а за земята на Калун — кръв и разорение.“

Аеша слушаше мълчаливо. Нито устните й трепнаха, нито страните й побледняха. Тя каза гордо на Орос:

— Предай на вестоносеца на Атена, че получих посланието й, но отговора ми ще получи в Калун. Върви си, жрецо и повече не ме безпокой!

Когато той излезе, тя ни каза:

— Онова, което ви разправих преди малко, е съвпадение. Както тогава Аменартас пророкуваше, така и Атена сега. Аменартас и Атена са една и съща жена. Добре, нека копието бъде хвърлено, но победата ще е моя.

Тя продължи замислено:

— Може би Кания ме заплашва с хитра лъжа, но и правилно да е отгатнала, бъде уверен, мили мой, че за нас ще е по-добре. Никой не може да избяга от съдбата си.

Замълча отново и сетне в поетичен и мечтателен изблик каза:

— Казвам ти, Лео, че ще се издаде заповед, относно бъркотиите в живота и смъртта. Зад маската на жестокостта ще блеснат милостиви загрижености, горещи ослепителни лъчи ще разсекат с меча на вечното правосъдие неправдите на моя груб свят. Събитията са стръмните и тежки стъпала, по които ние се изкачваме към двореца на радостта. Не се страхувам вече от онова, което ни очаква. Защото, знай, че ние сме крилати семена, ответи от вихрите на съдбата и паднали в определената им градина. Ще израснем и ще пръснем по целия свят благовонието на безсмъртието и щастието. А сега, Лео, остави ме самичка! И ти, Холи! Утре ще тръгнем рано.

На другия ден тръгнахме с войските на племената от Планината, които бяха жестоки и кръвожадни. Съгледвачите вървяха пред нас, след тях — конниците, яздещи жилави коне, вдясно и вляво вървеше пехотата.

Аеша се беше забулила и яздеше бяла кобила, първа по бързина и стойка. До нея яздехме ние: аз на един дебел кон, а Лео бе възседнал коня на хана. Заобикаляха ни жреци, телохранители и подбрани бойци, между които и спасените от Лео диваци.

Ние бяхме весели. Облъхваше ни прозрачният въздух на късната есен. Шумът от хилядите стъпки на войниците ни успокояваше.

Лео също беше весел и жизнерадостен. Напоследък слабееше, но сега страните му бяха зачервени. Аеша бе просветляла като ясна утрин, като зора след мрачна нощ.

— Отдавна съм затворена в мрачните канари на Планината, обградена от диви племена и завладяна от меланхолия. Колко се радвам, че отново гледам света. Колко са красиви горе снеговете! Ами тъмнокафявите склонове долу? Вижте поляните как зеленеят по граничните хълмове! Чудесно и безсмъртно като мене е слънцето! Сладък е въздухът! Повярвай ми, Лео, двайсет века не съм яздила кон, но не съм забравила. А това животно под мене никак не прилича на арабските коне, върху които съм препускала по пустините. Помня как яздех с баща си и се бих с мародерите-бедуини и как с копието си лично промуших главатаря им. Някой ден ще ти разправя за моя баща. Аз му бях любимката. Отдавна сме разделени, но копнея за часа, в който пак ще се срещнем някъде. Погледни, Лео, онази урва! Там живееше жрецът, който обожаваше котката, която ти хвърли в огъня. Чудно ми е защо тия племена обожават това животно. Изглежда, че този обичай е останал, от Александър Македонски, който е донесъл това вярване от Египет. Ще ти разправя и за Александър, защото той беше мой съвременник. Когато се родих, светът още кънтеше от неговата слава. Военачалникът му Расен пръв въведе в Планината поклонничеството към Огъня, от който пламнаха стълбовете в храма на Хеса или Изида. Между войските на Расен трябва да е имало някой, който е внушил на тукашните хора да вярват в предсказанията на магьосниците. Смътно си спомням, че аз бях първата Хеса в тоя храм и че пътувах насам с генерал Расен, който беше мой роднина.

Лео и аз я гледахме онемели: тя ни беше наблюдавала през воала си.

— Ти, Холи — продължи Аеша, — както винаги си недоверчив и с вечно съмняващ се ум и сега си готов да повярваш, че ви лъжа.

Аз протестирах, като казах, че се замислям върху две очевидни противоречия в двата варианта на тая история, които са ми известни.

— Ти, Холи, не ми вярваш, защото смяташ, че Александър е живял преди мене. Знай, че ние с него сме връстници. Родени сме в едно и също време. Аз бях Оракул, с който той винаги се съветваше за своите битки. Благодарение на мъдростта ми той побеждаваше винаги. От деня, в който ги изоставих и тръгнах с Расен, звездата на Александър започна да гасне.

Лео издаде звук, подобен на изсвирване. Аз съпоставих разказа й с тоя на Ку-ен и я попитах:

— Аеша, помниш ли всичко, което ти се е случило в предишния живот?

— Още помня, какво се случи в Долината на костите, където ви намерих с Лео. Там стана голяма битка между жреците, поклонници на Огъня, и техните васали от Планината с войските на Расен, подпомогнати от населението на Калун. Оттогава, та досега неприязънта между Калун и Планината продължава.

— Значи ти си била нашия Водач? — попита Лео, като я погледна с остър поглед.

— Че кой друг можеше да бъде? Щях да ви изчакам в Светилището, но когато научих, че сте избягали от Атена, не се сдържах и така забулена излязох да ви посрещна. Бях с вас и на реката, но не ви се открих. И там ви опазих от нещастия. Лео, имах горещото желание да се уверя вярно ли е още сърцето ти на Аеша. Исках да проверя и мъдростта на Холи, да видя дали би ме познал така забулена…

Цял следобед слизахме по склоновете на Планината, но много по-бързо, отколкото когато ги изкачвахме след бягството ни от града на Атена. При залез-слънце стигнахме определеното място за престой.

Разпънаха шатра за Аеша. И понеже нямаше друга, ние с Лео и гвардията се настанихме между скалите. Аеша видя това и нахока главатаря, който се беше погрижил за храната на войската, но не и за пренощуването й. Нахока и Орос, но той й отговори, че ни е помислил за хора, свикнали на трудностите на войната. Тя обаче се разгневи най-много на себе си и за този пропуск. Докато Лео я успокояваше, тя ни даде да разберем, че ако искаме, можем да пренощуваме в нейната шатра. Тя не се страхувала от нощния студ.

Препирнята завърши с вечеря. По-точно вечеряхме ние, а тя ни наблюдаваше, защото не пожела да снеме воала си пред планинците.

През нощта Аеша беше неспокойна и тревожна. Като че ли нови страхове, които не може да превъзмогне, я бяха връхлетели. Последните й думи към нас бяха:

— Наспете се добре! Пожелавам ви здрав сън! Но не се чудете, ако изпратя някого през нощта да ви извика. Може да ми се явят видения и ще трябва да се съвещаваме, преди да тръгнем призори.

Разделихме се, но смътна тревога ни измъчваше до времето, когато пак щяхме да се съберем тримата.

Както бяхме уморени, веднага заспахме край лагерния огън. Спокойни бяхме, защото цялата войска ни пазеше.

Събуди ме викът на патрулите. Далечен беше той, но след малко и от нашата гвардия се извика. Пред очите ми се яви един жрец, върху бръснатата глава на когото блещукаше светлина. Лицето му ми се видя познато.

— Изпратен съм — каза жрецът, като произнесе и името си, — от Орос да ви предупредя, че Хеса ви очаква да се явите при нея и двамата, и то веднага.

Лео се размърда, стана и каза, че Аеша е могла да почака до сутринта, но после скочи и се приготви да вървим.

Жрецът пак се поклони и каза:

— Желанието на Хеса е господарите да си вземат оръжието, а гвардията им да тръгне с тях.

— За какво ни е тя? Имаме да изминем стотина метра, и то в центъра на войската! — възпротиви се Лео.

— Хеса напусна шатрата — поясни жрецът — и сега е на отвъдната урва, откъдето изучава пътя.

Попитах го:

— А ти откъде знаеш това?

— Орос ми го съобщи. Затова Хеса моли господарите да вземат и гвардията със себе си, защото е сама.

Аз се колебаех. Но си спомних, че Аеша ни беше предупредила, че е възможно да ни извика през нощта. Не можех да се съмнявам, че повикването ни е някаква игра.

Повикахме гвардията си — десетина души, взехме копията и сабите си и тръгнахме.

Стражата не искаше да ни пропусне, но щом чу паролата от нас, ни изгледа изумена. И да се съмняваха, те си замълчаха, защото се страхуваха от нас — приближените на Аеша.

Продължавахме пътя си към урвата. Започна да ни обзема съмнение. И главатарят на гвардията даде израз на подобно нещо. Изведнъж нещо бяло се мярна в урвата.

— Ето Хеса, Хеса е там — викнаха всички.

Успокоихме се. Тя ни направи мълчалив знак да я следваме към Долината на костите. Аеша спря при едни скали. Приближихме се към нея, а жрецът и свитата ни се отдалечиха.

Лео вървеше малко по-напред от мене и го чух да казва:

— Аеша, защо скиташ през нощта в такива пусти места?

Тя не му отговори, а разтвори ръце и се заспуска надолу. Чухме особен, тревожен звук. Погледнах и видях как скелетите се изправят и танцуват пред нас. Аеша ни демонстрираше силата си. Признавам си, че се изплаших. А и най-големият храбрец би сторил същото при тая потресаваща гледка.

Зад мене шумът стана още по-тревожен. Обърнах се и видях, че скелетите са се изправили и нападат с копия нашата гвардия. Планинците паднаха на колене и бяха избити без съпротива от скелетите. Фигурата в бяло ни посочи с ръка и заповяда:

— Хванете ги, но ви забранявам да им направите и най-малкото зло.

С ужас познах гласа на Атена. Хората й връхлетяха върху нас и ни заловиха. Получих силен удар по главата и паднах на земята. Преди това зърнах Лео, който се биеше с няколко души. От устата му рукна кръв. Изгубих свяст. Защо ли не ме убиха? Сигурно са ме помислили за мъртъв или са решили да ми пощадят живота.

Когато се пробудих, беше светло и видях спокойния и нежен образ на Орос, който се беше надвесил над мене. Видях и Аеша.

— Човече, говори — изпъшка тя. — Какво стана? Ти си жив, но къде е Лео? Къде си скрил моя господар? Кажи или умри!

— Атена го отнесе.

— А ти как остана жив?

— Аеша, нас ни измамиха. А и ти беше казала, че ще ни повикаш през нощта.

Накратко й разказах какво се случи. Тя ме изслуша внимателно. После огледа мястото, където бяха избити телохранителите ни. Забави се на мястото, където беше пленен Лео. Там имаше счупена сабя, която беше на Лео, и двама убити. Те бяха облечени с черни дрехи, а лицата и ръцете им бяха намазани с бяла боя, така че в тъмното да приличат на скелети.

— Капан за наивници, Холи. Кажи ми дали Лео бе ранен?

— Помня, че от устата му течеше кръв.

— За всяка негова капка кръв ще взема стотина живота. Назад и на конете, защото днес имам работа. Ти, Холи, остани тук. Орос, нахрани го и му дай да пие. Превържи раната на главата му.

Аеша повика водачите и капитана на войската си и им заповяда:

— Служители на Хеса, нощес с измама е пленен чужденецът — моят годеник. Трябва да го освободя, преди да му направят нещо лошо. Ще нападнем войската на Кания Атена, която е отвъд реката. Довечера искам да нощувам край града Калун. Конници, следвайте ме! Капитани, спускайте се надолу и тежко на онзи, който отстъпи в тая битка! Смърт и вечен позор го очакват, а храбреците ще бъдат възнаградени с богатство и слава! Прекрасната земя на Калун ще бъде плячка за победителите. Заповядвам ви да преминете реката! Аз и конницата ще минем по средния брод. Крилата да нападат!

Главатарите изреваха от радост. В жилите им течеше кръвта на войнствените им деди. След едночасов ход стигнахме блатистата местност. Дясното и лявото крило на войската се разгърнаха, а конницата спря пред блатата. Аеша мълча през цялото време. Само веднъж проговори:

— Холи, смяташ ли, че тази война е безумна? Страхуваш ли се?

— Щом ти си главнокомандващ, не. Но какво ще правиш с втората армия на Атена?

— Ще се изпари пред мене яко дим. Холи, ти ще видиш неща, каквито не са виждани никога по земята. Ти ще изпълниш една особена поръчка. Стегни поводите на коня си, защото ще яздиш надалеч. Вземи и коня на Лео, защото е бърз и силен. Ако и той грохне, смени го с някой от конете на гвардейците.

Забравих раните си. Аеша втренчи очи нагоре.

Тя напрягаше цялата си воля. Трепереше като тръстика. Проследих погледа й и видях, че на небето се събират тъмни облаци.

— Преди да се смрачи, небето ще бъде по-диво, отколкото моето сърце! — викна Аеша. — Холи, мятай се на коня, тръгваме!

Стигнахме брега на реката. Нагазили до пояс, дружините на Атена бяха готови с копията си да посрещнат конете ни. Планинците, като ги видяха, се хвърлиха в реката и клането се започна. Орос каза на Атена, че един съгледвач видял как Атена, Симбри и гвардията отвели с кола Лео в града Калун.

— Известно ми е — прекъсна го Аеша.

Нашите ескадрони завзеха брега, но бяха отблъснати след атака на неприятеля. Битката се повтори няколко пъти, но нашите все бяха отблъсквани. Най-после Аеша реши, че на войските ни е нужен водач и това ще бъде тя самата. Даде ни знак да я последваме и настъпихме в реката. След знака й за атака нашите войници с дива радост настъпиха. Неприятелят се поколеба и отстъпи. Завзехме брега. Продължихме атаката начело с Аеша. Войските, които идваха след нас, доубиваха войниците на Калун.

Аеша даде знак и спряхме да закусим, а конете да се напият с вода. Съгледвачите ни донесоха, че многобройната армия на Атена пази мостовете и стените на Калун. Малката ни армия не била в състояние да се справи с нея. Аеша не обърна внимание на това донесение. Заповяда да се сменят уморените коне и да продължим да напредваме.

Бурни облаци се събираха на небосклона и вещаеха нещо страшно. Светкавица светна над Калун. Нападахме, а постовете на неприятеля се разбягваха пред нас. Забелязахме голяма войска, развяваща копринени знамена и подсилена с блестяща конница. Когато приближихме, към нас дойдоха посланици. Един придворен ни каза:

— Хеса, чуй думите на Атена. Твоят любим чужденец е пленник в двореца на Калун. Напредвайте, но ние ще разбием малобройната ти войска. Ако случайно победите, любимецът ти ще бъде убит. Затова се върнете в Планината. Атена ти дава мир и живот за твоите хора.

Аеша пошепна нещо на Орос и той извика:

— Няма да има отговор. Вървете си, ако обичате живота, защото смъртта се приближава към вас.

Посланиците с луда бързина се върнаха назад. Аеша се обърна към мене и със страшен глас каза:

— Холи, приготви се да надзърнеш в устата на ада. Исках да ги пощадя, но сърцето ми вещае друго. Холи, да знаеш, че те заплашват, че ще го убият.

Тя се обърна към войската си и извика силно:

— Капитани, не се бойте! Малко сте, но с вас е десет хилядна невидима сила. Следвайте Хеса и не се плашете от посрещалите. Предайте на войниците си да не се страхуват от нищо и да нападат.

След Хеса, през труповете на врага, право в Калун!

Главатарите обиколиха на коне войската и предадоха заповедите на Хеса. Отвсякъде се раздадоха възторжени викове. Издадоха се няколко заповеди и цялата армия се построи като клин, на върха на който беше Аеша.

Противниците ни се спуснаха срещу нас. Грамадна маса от конници и пехота с издигнати копия ни обграждаше. Аеша свали булото си и го размаха над главата си като знаме.

Облаците започнаха веднага да се събират. Притъмня. Затрещяха гръмотевици. Аеша изкрещя и над войските на Калун се изви такава буря, каквато не бях виждал през живота си. Гръмотевиците падаха върху тях, вятърът хвърляше камъни и пръст и така помиташе всичко по пътя си. Адът се беше спуснал наоколо. Напредвахме в него, но той не ни засягаше.

Войските на Калун се разбягаха с ужас и писък. Коне и конници се търкаляха и умираха. Пехотинците бяха вдигани от вятъра и захвърляни на купчини, а отгоре им падаше гръм и ги убиваше. Стените на Калун бяха съборени и отнесени надалече от бурята. Пламъци се виеха в адската тъмнина над подпалени къщи.

От многобройната армия на Атена не остана нито един войник. При това нито едно наше копие не беше окървавено, нито една стрела не беше пусната.

Чух възторжен глас до ухото си:

— Обещах ти бури, Холи, видя ли, че мога да командвам злите сили! Ето, всичко премина. Виж, мостът на Калун е пуст. Ако искаш да знаеш къде е войската на Атена, погледни ония камари. Там са костите на нейната армия.

На моста Аеша застана като на парад и поздравяваше войската от кобилата си. Племената я виждаха за пръв път без воал и започнаха да викат:

— Богинята, богинята! Поклонете се на богинята!

Ние с Аеща и Орос препуснахме с конете си в горящия град и се отправихме към двореца на Атена. Той беше пуст. Едва следвахме Аеша, която сновеше като светкавица по стълбите и из коридорите. Тя вървеше все по-напред, докато стигнахме стаята на стария Симбри. Вратата беше заключена, но Аеша я отвори с диханието си. Лео, горд и бледен, седеше вързан на един стол. До него, с нож в ръката, беше старият шаман, а на пода лежеше величествена в смъртта си Кания Атена.

Аеша насочи ръката си към шамана и ножът падна. Самият той рухна на пода като гръмнат. Тя се наведе, взе ножа и бързо разряза въжетата, с които беше вързан Лео. Аеша, сякаш изчерпала сили, седна на пейката и замълча. Лео се изправи, удивен от трескаво разигралите се събития, и каза:

— Тъкмо навреме дойде, Аеша. Ако беше закъсняла само една секунда и това куче щеше да ме убие. О, Хораций, благодаря на небето, че и ти си жив. Какво става с войската на Атена? Как се промъкнахте тук?

— Битката е загубена от някои, но не и за мен. Аз дойдох не през урагана, а на неговите криле… Какво изтърпя в мое отсъствие? — попита Аеша.

— Бях заловен, вързан и докаран тук. Внушено ми бе да ти напиша писмо, за да спреш похода. Иначе ме заплашиха със смърт.

— И после?

— Буря, падащи стени, ужас, който за малко не ме подлуди.

— Бурята беше моя вестоносец, че аз идвам и ще те спася.

— Атена побесня. Тя каза, че армията й е унищожена. Взе нож да ме убие.

— И?

— Казах й, че и да ме убие, ти ще ме последваш и в смъртта. Тогава тя се отказа и изпи отровата. Преди да издъхне извика: „Отивам, за да ти проправя път. Аз съм унищожена. Аеша иде начело на войската си, за да си отмъсти.“ И падна преди малко на пода. Виж, Аеша, гърдите й още се повдигат. А тоя стар идиот замахна с ножа си да ме убие!

Лео седна пак на стола, за който доскоро беше завързан, а лицето му доби старчески вид. Аеша се разтревожи и поръча на Орос да даде лекарството, което Тя му беше поръчала да вземе със себе си.

Орос извади от джоба си едно стъкълце и го подаде на Лео с думите:

— Пий, господарю, ще ти подейства добре.

— Жаден съм — извика Лео със стария си весел смях, — от снощи не съм пил нищо. Яко се бих с тия диваци.

След като го изпи, той каза, че е гладен като вълк. Донесе ни се храна и седнахме в присъствието на трупа на Атена да хапнем…