Хенри Райдър Хагард
Тя се завръща (5)

5
Ледникът

И тоя ден свърши най-после. След като изгълтахме няколко позамръзнали парчета от месото на яка, ние се увихме в неговата кожа и легнахме да спим, тъй като бяхме сигурни, че повече няма защо да се боим от снежните преспи.

През нощта настъпи остър студ, но благодарение на кожата на яка, както и на другите останали ни кожи, можахме криво-ляво да пренощуваме, макар и с тракане на зъби.

— Хораций — извика Лео призори, — ще напусна това място. Ако ще умирам, нека е по време на път.

— Отлично, драги Лео, тогава да вървим. Ако сега снегът не издържи слизането ни, той никога не би могъл.

Свързахме всички кожи в два вързопа, отрязахме няколко парчета от замръзналото месо и започнахме спускането. Добре, че подножието на планината беше широко и не бе затрупано изцяло от падналата лавина. Снегът се беше втвърдил като камък, обстановката долу беше по-различна отпреди, но ние вървяхме по края. Там снегът още не беше замръзнал.

Нищо нямаше да спечелим, ако чакахме, а не се придвижвахме по малко. Лео вървеше напред, аз го следвах по неговите стъпки. Снегът издържаше тежестта ни. Като изминахме половината от пътя обаче, се принудихме да легнем, за да не потънем в него, защото снегът бе мек. Плъзгахме се с лекота по хълма.

Спуснахме се благополучно, докато стигнахме двайсетина крачки от дъното, където имаше малка издатина от навеян сняг. Лео я премина благополучно, но аз, който бях на два метра встрани от него, внезапно пропаднах. Изгубих се надолу с пронизителен вик.

Всеки, който е потъвал някога във вода, знае, че е ужасно, но потъването в сняг е много по-страшно. Усетих как над мене снегът се затваря, нахлу тъмнина и почнах да се задушавам.

Преспата беше рохкава и за да не ме задави, успях с ръце да разчистя място около главата си. Така образувах малък отвор, през който започна бавно да се прокрадва въздух. Помъчих се да се изправя, но не успях, защото тежестта над мене бе непреодолима.

Изгубих надежда и се приготвих да мра. Това не беше приятно. Не ми се явиха видения, както при давещите се. Мисълта ми се отправи към Аеша, ново доказателство за силното й влияние върху мен. Стори ми се, че ме гледа. Облечена беше в дълга рокля, подходяща за пътуване, малките й очи бяха подивели от ужас.

Станах да я поздравя и да й разправя какво се е случило, но тя с ужасен вик изкрещя:

— Никакво нещастие не те е сполетяло! Ти си жив. Къде е моят повелител Каликрат? Говори, човече, кажи ми къде е той, или умри!

Призракът беше като жив, но интересното беше, че изчезна тъй бързо, както се и яви. Изгубих съзнание.

Но се появи светлина, чух и познах гласа на Лео:

— Хораций, Хораций, дръж се здраво за пушката!

Нещо имаше в протегнатата ми ръка. Сграбчих го отчаяно, нова струя чист въздух ме лъхна, но… не можех да помръдна. Инстинктивно придвижих краката си нагоре и дали случайно, или по нечие внушение можах да ги опра в скалата, до която лежах. Отново усетих пресен въздух, събрах сили и се повдигнах. Внезапно снегът се раздели и излязох от дупката като лисица. Ударих се в нещо. Беше Лео, който ми бе проправил с цевта на пушката чист въздух. Тогава се търкулнахме по стръмния склон, понесли се най-после към самия край на пропастта.

Изправих се и лакомо задишах. О, колко сладък беше въздухът! Погледнах ръката си и видях, че вените ми са почернели като мастило. Навярно съм бил на крачка от смъртта.

— Колко време бях там? — попитах Лео, който бе до мен и триеше потта си.

— Двайсет минути!

— А на мен ми се сториха двайсет века! Как ме изтегли? Как не пропадна и ти в снега?

— Прострях кожата на яка там, където снегът беше по-твърд, разчистих снега с ръце, защото бях видял къде пропадна. Не беше далеч от мене. Най-после стигнах пръстите ти, които бяха посинели. Взех ги за скала. Мушнах пушката в тях. За щастие бил си още в съзнание и веднага я сграбчи. Останалото знаеш. Ако не бяхме и двамата храбреци, нямаше да се спасим.

— Благодаря ти, стари приятелю — промълвих аз.

— Няма за какво. Допускаш ли, че бих тръгнал на такова пътешествие сам? Хайде, ако можеш, да вървим! Ти си бил в студено легло и трябва да се раздвижиш. Гледай, пушката ми е строшена, а твоята се изгуби в снега. Тогава няма защо да си правим труда да носим патроните! — И Лео се изсмя високо.

Напредвахме благополучно около четири километра до мястото, където пътят свършваше. Внезапно грамадна лавина полетя надолу и големи камъни профучаха над нас и със страшен рев паднаха в пропастта. Никак не се уплашихме, защото вече бяхме претръпнали.

Там, където пътят свършваше, забелязахме в снега две наши стъпки и отпечатък от копитото на яка. Гледката ни развълнува. Видя ни се странно, че сме се върнали на мястото, откъдето бяхме тръгнали. Погледнах в пропастта: беше стръмна и напълно непристъпна. Обзе ни отчаяние.

— Какво да правим, Лео? Пред нас е смъртта, зад нас пак е тя. Как ще преминем тези планини без храна, без пушки, с които да убием някое животно? Смъртта ни е сигурна, защото трябва да стоим тук и да гладуваме. Борихме се, но не успяхме, скъпи Лео, краят ни наближава. Само чудо може да ни спаси.

— Чудо ли? — отговори Лео. — Та случилото се досега не беше ли чудо? Кой ни заведе до върха и ни спаси от преспите? Кой сложи канарата до краката ти, когато пропадна? Кой ми даде сила да те изтегля от твоя снежен гроб? И какво е това, което ни запази през седемнадесетте опасни години, които малцина биха преживели на наше място? Сила някаква, чудо някакво; съдба някаква, предопределена да се сбъдне! — Лео млъкна, но след малко прибави натъртено: — Казвам ти, Хораций, че дори и без пушки, храна и яка, пак не бих се върнал назад, защото ако го направя, ще ме сметнат за страхливец и недостоен за нея. Ще вървя напред!

— Но как?

— По онзи път — и той посочи ледника.

— Това е пътят на смъртта.

— Така да е, Хораций. Ясно е, че в тази земя хората намират живот в смъртта, или поне така вярват те. С нашата смърт ще продължим пътя, защото, щом умираме в тази страна, може да се преродим пак. Аз избрах, твой ред е!

— Отдавна съм направил избора, скъпи Лео… Поехме заедно и ще извървим пътя ръка за ръка. Може би Аеша бди и ще ни спаси.

Тогава решихме да разрежем кожата на яка на парчета, от които свързахме въжета. Завързахме ги около кръста си. Единият им край остана свободен с надежда, че ще ни послужи. После овързахме около стъпалата и коленете си парчета кожа, за да ги предпазим от нараняване в канарите и си сложихме дебелите ръкавици. Напълнихме раници с камъни и започнахме да ги хвърляме в пропастта, за да ни подскажат откъде да минем. Привършихме приготовленията — предстоеше ни да извършим едно от най-рискованите придвижвания, каквито някога човек е извършвал доброволно.

Спряхме за миг, спогледахме се, прегърнахме се и да си призная, аз се разплаках. Всичко ми се видя толкова печално, толкова трагично и безнадеждно: идеше краят на въжделения, стремеж и идеали.

Не можех да понеса мисълта, че изправеният пред мен така красив, силен и великолепен мъж, най-добър приятел и другар в живота, само след няколко минути може да се превърне в безформена маса от месо, кръв и сняг. За себе си не помислих. Остарях вече и време ми бе да умра. Живях невинен, ако следването на сирената на пещерите, която ни съблазни не беше грях.

Не мислех за себе си, а за Лео, и когато видях решителното му лице и блестящи очи, възгордях се с него. Макар и със съкрушено сърце, го благослових и му пожелах щастие през вековете, като го молех да го придружа там и да му бъда другар докрай. Той с няколко думи ми благодари.

Един след друг заслизахме по стръмния склон. Отначало беше лесно, макар че всяко подхлъзване можеше да ни отнесе във вечността. Но ние бяхме опитни и заякнали планинари.

Изминахме четвъртината от пътя и спряхме край огромни камънаци, които се бяха загнездили в леда. Внимателно се облегнахме на ледника и погледнахме наоколо. Мястото ужасяваше. Нищо определено не можахме да видим, сто и двадесет фута под нас един издаден склон препречваше погледа ни.

Понеже сметнахме, че колкото повече се взираме, толкова по̀ биха ни се изопнали нервите, отново легнахме по очи и се захлъзгахме нанадолу. Сега спускането ни бе по-трудно, защото имаше по-малко камънаци и по-дълго трябваше да се плъзгаме, докато стигнем до тях. Въжетата, които заканвахме за краищата на скалите, по изпъкналостите на леда, ни помагаха доста. Щом стъпехме на твърда почва, ние ги издърпвахме и така се спасявахме от нещастия. Най-после достигнахме склона, който беше на половината път, че и повече, от пропастта. Този склон според моите пресмятания отстоеше на 250 фута от ръба на пропастта и на 150 от мрачното й дъно. По него нямаше никакви камъни, но ние седнахме на няколкото грапави ледове, за да си починем.

— Трябва да разгледаме какво ни чака — каза Лео.

А за да извършим това имаше само една възможност: да се надвесим от склона и да видим какво има долу. Без да проговорим, отгатнахме мислите си и аз поисках да го извърша.

— Не — каза Лео, — аз съм по-млад и по-силен. Ела да ми помогнеш. — И той започна да завързва въжето си за един силно издаден лед. — Сега ме дръж за краката! — промълви той.

Истинска лудост бе, но можехме ли да предприемем друго!

Като залостих здраво краката си в една ледена дупка, хванах краката на Лео и той се заспуска. Пред очите ми тялото му се изгуби до половината.

Какво е съгледал той, няма значение, защото впоследствие го видях и аз, по-важното бе, че Лео се дръпна изведнъж и аз изтървах краката му. Кой знае! Може би, подчинявайки се на инстинкта си, направих това. Ако е така, моля за прошка, но ако се бях задържал и аз щях да полетя в пропастта. Въжето се скъса.

— Лео — изкрещях аз, — Лео! — Чух един глас, гъгнещ, който помислих, че казваше: „Ела“, а в действителност той извикал: „Не идвай!“.

Аз не спрях, а с лице напред се плъзнах и спуснах по леда. За две секунди стигнах до ръба, а на третата бях над него. Пред мен имаше вдлъбнатина в канарата, където се закачи дрехата ми и аз отчаяно вкопчих нокти. Можах да стъпя във вдлъбнатината и останах залепен към канарата с разперени ръце като разпънат.

Едва тогава видях нещо, което смрази кръвта ми. Лео висеше на четири-пет фута под мен, въжето му се беше закачило. Той не можеше да стигне дъното, а се въртеше около канарата. Под него зееше пропастта. Някъде долу се белееше дъното. Това видях.

Представете си само! Стоях на местенце, където и птичка трудно би стояла, а долу над пропастта Лео висеше като паяк и се въртеше бавно във въздуха.

В много опасни ситуации съм изпадал, но такова нещо не беше ми се случвало. Обзе ме агония и студена пот рукна от тялото ми. Косата ми се изправи. А долу Лео в съвършено мълчание се въртеше и всеки път обръщаше към мене очите си със страшен поглед.

Най ме плашеха мълчанието и безпомощността. Ако беше крещял, ако се беше борил, щеше да е по-добре. Но да гледам, че той е жив долу и се върти във въздуха! О, Боже мой, колко бе ужасно!

Краката ми се разтрепериха и започнаха да ме болят. Умът ми се смръзна. Какви ли не гледки се занизаха пред очите ми! Спомних си много неща. Видях се дете, катерещо се по дърветата. Стигнал съм едно място, откъдето не мога да мръдна. Какви страдания изпитах тогава! Спомних си как един мой приятел се изкачил на една пирамида в Египет и как половин час останал на блестящия й връх, както бях разпънат аз сега. Виждах бледото му измъчено лице… Виждах червения гранит на пирамидата… Всичко се изгуби от очите ми.

О, години, години! Аеша бе поверила живота на Лео в ръцете ми. В мрачина и мълчание чувах само как пукат мускулите ми. Внезапно в тъмнината блесна светлина и в мълчанието се разнесе звук. Блясъкът беше от ножа, с който Лео започна да реже яростно коженото въже. Звукът беше от шума, който той произвеждаше. Шум на смъртта, полувик на презрение и ужас; при третия удар шумът престана и въжето се откъсна. Откъсна се… видях. Твърдата кожа беше разрязана и остатъкът от въжето се мяташе във въздуха.

След минута чух тъп шум. Лео беше паднал на дъното. Той беше мъртъв, въобразих си аз — месо и кости, примесени със сняг. Не можех да понеса това. Нервите ми не издържаха, но успях да запазя самообладание. Не можех да чакам повече, докато имах още сили трябваше да се плъзна надолу като ранена птица. Да, ще последвам съзнателно Лео. Отпуснах ръце встрани, освободих се от мъката си и се успокоих. Издигнах за последен път очи към небето, помолих се. Останах за миг в това положение.

— Идвам! — тъй извиках.

Издигнах ръце нагоре и като плувец се гмурнах в тъмната пропаст.