Хенри Райдър Хагард
Тя се завръща (7)

7
Първото изпитание

Шаман ме попита как се чувствувам.

— По-добре, вече, домакине, но как е вашето име?

— Симбри. Както ви казах при реката, аз съм потомствен пазач на Дверите. И съм придворен лекар в тая страна.

— Лекар или магьосник? — попитах невинно, все едно че не съм чул правилно.

Той ме погледна любопитно и отвърна:

— Казах лекар, което е добре за вас и за вашия приятел. Ако не бях такъв, досега да сте умрели, гостенино! Как се казвате?

— Холи. Ако не бяхте вие и жената, наистина не бихме останали живи, почтени Симбри, но съобразителността ви има нещо общо с магьосничеството. Затова си помислих, че сте вълшебник, макар че сте могли да ловите риба край реката.

— Дали съм ловил, Холи, не знам, но хванах двама души?

— Случайно, Симбри.

— Напротив, Холи. Като лекар изучавам бъдещето. Аз съм главатар на шаманите тук и след като бях предупреден, очаквах ви.

— Колкото и странни да се думите ви, те заслужават уважение. В тази страна изглежда, че лекар и магьосник са едно и също нещо.

— Вие го казвате и аз ви благодаря. Но кажете ми как намерихте пътя към тази страна, към която никакви хора не могат да тръгнат и да дойдат?

— Пътешественици сме само, но може да сме изучавали и ние медицината.

— Май че напълно я владеете, иначе едва ли бихте могли да пребродите тая планина, търсейки… но какво търсите? Вашият другар спомена за някаква царица, когато бяхме на брега на реката.

— Тъй ли? Не може да бъде! Ако Кания, която скочи в реката и ни спаси, е тази царица, значи я е намерил.

— Царица е, и то велика, защото името „кания“ у нас означава царица. Но как може човек, изпаднал в безсъзнание, да научи, че тя е такава? И откъде сте научили нашия език?

— Не е трудно да ви отговоря, почтени Симбри. Вашият език е древен и в нашата страна, неслучайно се изучава. Той е езикът на гърците и макар да се говори по света, странно ми е как се е появил тук.

— Ще ви кажа. Преди много години и поколения велик победител от този народ е завоювал страната на юг от нас. Той бил отблъснат, но негов генерал успял да напредне, да премине планините, да победи народа на тази страна и да наложи езика и вярата си. Той затвърдил властта си, основал династия, защото тази местност е заградена с пустини и непроходими планински снегове. Затова и не можем да се свързваме с външния свят.

— Чух нещо за тази история. Победителят не се ли е казвал Александър?

— Така е, а генералът беше Расен, от страната, наречена Египет, както гласи нашата история. Неговите наследници и до днес са на престола. Кания е от неговата кръв.

— Богинята, която той е боготворял, не беше ли Изида?

— Не, тя се наричаше Хеса.

— Това е другото име на Изида. Кажете ми, продължавате ли да я боготворите тук? Питам, защото в Египет този култ е забравен вече.

— На отвъдната планина има храм, чиито жреци продължават да й служат. Но истинския бог на тоя народ сега е Огънят, който гори в същата планина и от време на време избухва и умъртвява.

— В този огън живее ли богиня?

Той ме погледна смразяващо и отговори:

— Чужденецо Холи, нищо не знам за такава богиня. Онази Планина е свещена и който се опита да проникне в тайните й, умира. Защо ми задаваш такъв въпрос?

— Само защото древните религии ме интересуват. Видяхме Символа на Живота и тръгнахме насам, за да изучим вашата религия, за която днес знаят само учените мъже.

— Тогава се откажете, защото пътят, който води към Огъня, минава през челюстите на кръвожадни псета и през копията на диваците. А и няма какво толкова да научите.

— За какви псета говорите?

— Според наш стар обичай всички нарушители на закона и волята на хана се хвърлят на тия кучета, за да ги разкъсат на парчета.

— Според волята на хан? Омъжена ли е вашата Кания?

— Мъж й е неин братовчед, който владееше половината страна. Сега и те, и страната са едно. Но стига приказки. Дойдох да ви кажа, че закуската е готова.

Той се обърна и излезе.

— Приятелю Симбри, още един въпрос! Как се озовах в тая стая и къде е моят другар?

— Донесоха ви тук, когато спяхте, и ето че промяната се е оказала благотворна за здравето ви.

— Не помня, но кажете ми какво стана с моя другар?

— И той е по-добре. Кания Атена лично го храни.

— Атена ли? Че това е старо египетско име! Означава слънчев диск. Жена, която е наречена така, се слави с красотата си.

— Моята внучка Атена не е ли красива?

— Как мога да ви отговоря, вуйчо на Кания, след като съвсем бегло я зърнах?

Сега вече той излезе и жълтоликите и мълчаливи негови слуги донесоха закуската.

Същата сутрин, малко по-късно, изведнъж се появи и Атена, която заключи вратата. Това хич не ми хареса и като станах от леглото си, поздравих я колкото се може по-любезно, макар че бях изплашен. Стори ми се, че тя отгатна моите съмнения и подозрения, защото ми каза:

— Легнете и не се страхувайте! Нищо лошо няма да ви сторя. Кажете ми само какъв ви се пада човекът, наречен Лео? Син ли ви е? Невероятно ми се струва, защото вие двамата сте като светлината и мрака!

— И аз мисля така, Кания. Той е само осиновен от мене. Но аз го обичам като истински син.

— Какво търсите тук?

— Онова, което съдбата ни е обещала, че ще открием в планината, увенчана с Огъня.

След обяснението ми тя пребледня, но запази спокойствие:

— Там ще намерите смърт, ако не умрете още в подножието на планината, защото то се пази от диваците. Там царува Хеса и който наруши светостта на светилището, го хвърлят във вечно горящия огън.

— А кой управлява там? Някаква жрица ли?

— Да, една жрица, лицето на която никога не съм виждала. Тя е толкова стара, че се крие от любопитни очи.

Тръпки ме побиха, защото си спомних за една, която също имаше защо да се забулва.

— Забулена или не, ние бихме я посетили. Надяваме се, че ще е гостоприемна.

— Няма да направите това. Забранено е и не искам да си цапам ръцете с кръв.

— Коя е по-могъща? Вие или жрицата от Планината?

— Аз съм по-силната, Холи, нали тъй се казвате, защото, ако трябва, мога да събера 60 000 войници, докато тя разполага само с жреците и с необучените си диваци.

— Сабята не е единствената сила в света. Тази жрица идвала ли е някога в земите на Калун?

— Никога, никога, защото според стария договор, сключен след последната голяма битка между нея и народа от полето, бе уговорено под клетва, че ако тя премине реката, ще пламне нова битка, докато една от двете победи. В духовните въпроси жрицата е нашият оракул и глас на Небето, а земните въпроси разрешава ханът на Калун.

— Вие сте омъжена, нали?

— Да — отвърна тя и се изчерви. — Но ще ви кажа и онова, което, ако не знаете, скоро ще научите: аз съм омъжена за един луд, който ме отвращава.

— Знам вече, Кания.

Тя ме изгледа проницателно.

— Откъде? Шаман ли ви каза? А може би тогава вие сте бил буден. По-добре да бях ви убила! Какво ще кажете?

Замълчах, защото нямаше какво да кажа. Страхувах се, че тази жена с див поглед може да поиска да ми отмъсти.

— Повярвайте ми — продължи тя, — че аз винаги съм мразела мъжете, заклевам ви се, истина е! Аз, която имам устни по-чисти от планински сняг, аз, Кания на Калун, наречена Ледено сърце, сега съм едно безсрамно същество!

— Не е вярно! Има причини, които обясняват държанието ви и ако ви е удобно, можете да ги споделите с мен.

— Скитнико, понеже знаете толкова много, има такива причини. Ще ви ги кажа. И аз полудях като съпруга си. Когато за пръв път видях лицето на другаря ви в реката, когато скочих в нея да го спася, аз полудях и го…

— Залюбихте. Такива неща са се случвали и на хора, които не са луди.

— Нещо по-силно от любовта ме облада през онази нощ и не знаех какво върша. Страшна сила ме подтикна, някаква съдба ме хвърли в обятията му. Аз съм негова, само негова, и той ще бъде само мой!

След тази декларация тя се обърна и избяга от стаята… Отиде си и след напрегнатия разговор с нея аз си легнах. Как е могла тази голяма страст да я завладее? Коя е всъщност Кания? Каква роля щеше да играе в живота на Лео? Исках да бъде край него…

Следващите три дни не видях Кания. Симбри ми каза, че тя отишла в града, за да направи нужните приготовления за гостите си. Молих го да ме заведе при Лео, но той вежливо и малко твърдо отвърна, че Лео не се нуждаел от грижите на своя „баща“.

Измъчваха ме подозрения. Страхувах се да не би някое нещастие да е сполетяло Лео. В мъката си се опитах да му изпратя по жълтоликия слуга една бележка, която нахвърлих на едно изпоцапано листче, но той даже не посмя да се допре до него. Симбри му забранил да пренася писма, които не умеел да прочете. Най-после реших на всяка цена да стигна до Лео.

Вече ходех и усещах, че силите ми са се възстановили. Към полунощ внимателно се измъкнах от леглото. Луната осветяваше стаята ми. Взех един нож — едничкото ми оръжие, излязох навън и тръгнах.

Когато ме пренасяха от стаята, където лежах с Лео, запомних добре пътя. От моята спалня започваше коридор дълъг около тридесет крачки, толкова изминаха носачите. Следваше завой вляво по друг коридор, дълъг десетина стъпки, който отвеждаше до една стълба, водеща неизвестно къде, друг остър завой надясно, където беше предишната ми стая.

Вървях крадешком по дългия коридор и въпреки че беше тъмно, намерих завоя вляво. Вървях, докато стигнах и до втория завой. Припълзях около него, доколкото можах, за да отстъпя веднага, ако ме забележат. На вратата на стаята, в която беше Лео и която се заключваше отвън, видях да стои с лампа в ръка самата Кания.

Първата ми мисъл беше да бягам в стаята си, но не го направих, защото щях да бъда забелязан. Реших, ако ме открие, да кажа, че не съм могъл да устоя на изкушението да видя как е със здравето синът ми Лео.

Сниших се до стената и с разтуптяно сърце зачаках. Кания заключи вратата и се заизкачва по стълбите. Сега какво да правя? Не мога да вляза при Лео, защото нямам ключ. Да се върна в стаята си? Не, реших да я проследя и ако случайно ме види, да й се извиня. Или щях да науча някои новини, или пък щях да получа нож в гърдите.

Минах завоя и безшумно като змия се заизкачвах по стълбата. Тя беше с доста стъпала, извиващи се нагоре. Най-после стигнах края й, където имаше малка площадка и една врата, стара и с прогнили дъски. Отвътре дочух гласовете на шамана Симбри и Кания.

— Научи ли нещо, внучке?

— Малко, твърде малко, Шаман.

Като исках да разбера повече за техните тайни, смело се приближих до вратата и погледнах вътре през една цепнатина. Кания — с пурпурна рокля и златна коронка на главата, седеше пред Симбри на масата, а черната й коса падаше на вълни по мраморните й гърди. Изборът на такова облекло от Кания беше с някаква цел. Жените са майсторки в това отношение.

Симбри я гледаше с учудване и съмнение, което се долавяше и в замръзналото му изражение.

— За какво разговаряхте? — попита той.

— Разпитвах го какво го е накарало да дойде насам и успях да разбера, че търсят една красива жена. Повече нищо не каза. Попитах го дали търсената от тях е по-красива от мен, но той учтиво отклони разговора. Казах му, че в Калун няма по-прекрасна жена от мене, а освен това аз управлявам тази страна. Казах му, че аз, а не някой друг, ги спаси от буйната река. Сърцето ми, Шаман, ми подсказва, че аз съм жената, която той търси.

— Каза ли му го? — попита Симбри нетърпеливо.

— Да, и той каза, че може би е така, защото мисли, че жената се е преродила. Той ме изучаваше и внезапно ме попита дали някога съм влизала в Огъня. Аз отговорих, че единствените огньове, през които съм минавала, са на духа и че още съм в тях. Помоли ме тогава да му покажа косата си. Поставих в ръката му малко от косата си, но той я отблъсна и извади от една торбичка, окачена на врата му, един кичур. О, Симбри, по-прекрасна коса едва ли човек е виждал някога! Тя беше мека, копринена и дълга — от коронката ми чак до земята.

— И вашата коса е хубава — каза той, — но виждам, че не са еднакви.

— Да, защото няма жена, която да е имала такива плитки — отговорих аз.

— Така е. Онази, която притежаваше тази коса, беше нещо повече от жена.

Употребих всякакви усилия, за да го доразпитам, но той упорито мълчеше, страхувайки се да не произнесе думи, които трябва да премълчи. Тогава излязох. Моля те, Шамане, провери в достъпните за твоята мъдрост книги и ми кажи коя може да е тази жена! Къде мога да я намеря, за да я убия!

— Да, ако можеш. И ако е жива. Но кажи ми откъде да почна?

— Започни с писмото, което главният жрец Орос от Планината ти изпрати неотдавна.

Симбри затърси из купчината пред него и извади един свитък.

— Чети — прошепна Кания.

— „От Хеса (обиталището на Огъня) до Атена, Кания на Калун. Сестро моя, съобщи ми се, че двама чужденци от западно племе пътуват към вашата земя, търсейки моя оракул, на когото щели да зададат един въпрос. Заповядвам ви на първия ден от идния месец, вие и Симбри, мъдрият шаман, пазачът на Дверите, да наблюдавате мястото при реката до стария път, защото чужденците ще дойдат оттам. Помогнете им всякак и ги доведете здрави в планината. В противен случай ще ви държа отговорни. Не мога да ги посрещна аз самата, защото ще наруша договора между нас, който гласи, че Хеса от Светилището не ще стъпи в земята на Калун, освен ако избухне война. Идването им е предопределено.“

— Без съмнение — каза Симбри — тия скитници не са току-тъй, щом Хеса ги очаква.

— Да, не са никак случайни. Сърцето ми очаква един от тях. Хеса не може да бъде жената, която търсят, по известни вам причини.

— Има и други жени в Планината — отговори сухо Шаман, — ако наистина някоя жена е замесена в тази работа.

— Понеже съм аз, той няма да замине за Планината.

— Хеса е всемогъща, внучке моя, и зад тия сладки нейни думи се крие страшна заплаха. Твърдя, че е силна, каквато е от древни времена, а има и слуги по земята и небето, които й съобщават за всичко. Те са я предупредили за тия хора и какво би се случило с тях. Знае се как отмъщава тя — на много поколения от дълги векове насам е известно. Затова не й се противопоставяй, защото зло ще ни сполети. Тя е дух, и то ужасен! Щом казва, че тъй е наредено, не можеш да ги спреш.

— А аз казвам, че той няма да отиде. Другият, ако иска, да върви.

— Атена, нима искаш Лео да ти стане любовник?

— Не, искам го за съпруг.

— Най-напред той трябва да поиска това. А как една жена може да е женена за двама мъже?

— Нямам съпруг. Ти, Симбри, знаеш това най-добре. Натоварвам те в името на кръвната връзка между нас да ми приготвиш друга доза…

— За да се заякчи връзката ни и с убийство ли?

— Заповядвам ти да го направиш!

— Не, Атена, не искам. Грехът вече лети наоколо. Твоята красота може да го оплете в мрежите ти. Най-добре е да го пуснеш да си върви.

— Не мога да го оставя жив. Аз трябва да го имам, както трябва да мразя и обичам, която го обича. Някаква сила отблъсква сърцето му от мене. О, ти великий шамане, ти, за когото няма неразгадаеми тайни, кажи ми какво казват твоите звезди?

— Научих много тайни, Атена. Ти си права, че съдбата на този човек е преплетена с твоята. Но помежду ви се издига непреодолима стена, зад която очите ми не могат да видят какво има. Зная само, че в смъртта ти, той и аз ще бъдем близо един до друг.

— Тогава нека дойде смъртта и желанието ми да се изпълни.

— Не бъди така сигурна. Не смяташ ли, че будните очи на Хеса ни наблюдават?

— Тогава покрий тайните ни думи с праха на измамата. Ти имаш тая сила. Изпрати утре вестител в Планината да каже на Хеса, че двамата стари чужденци, забележи — стари, са пристигнали, но са си счупили в реката краката и са болни. Когато оздравеят, ще й ги пратя. Въпроса си те ще зададат на нейния Оракул след три месеца. Трябва Да се задоволи с това и да почака! Спи ми се, Шаман — продължи Атена, — иначе ще ми се пръсне мозъкът. Дай ми от онова лекарство, което носи продължителна почивка без сънища.

След това те се оттеглиха и чух, че вратата се затвори.