Хенри Райдър Хагард
Тя се завръща (1)

1
Двойният знак

От онази нощ, в която на Лео се яви видение, изминаха двадесет години — най-ужасните, може би, изтърпени от човеци. Тия двадесет години преминаха в търсения и изпитания, за да свършат с едно удивително и потърсващо душата чудо.

Радвам се, че скоро ще умра, защото искам да продължа издирването в други царства, както вярвам, че ми е предопределено. Искам да узная началото и края на духовната драма, от която моята скромна личност прочете няколко страници тук, на земята. Аз, Людвиг Хораций Холи, боледувах дълго, по-близо бях до смъртта, отколкото до живота. Пиша тези редове край северните граници на Индия, в подножието на планини, чиито най-ниски склонове различавам от моя прозорец. Наистина, друг човек отдавна би умрял, но съдбата ми подари глътка живот, може би, за да опиша тая история.

Принуден съм да остана тук месец или два, докато събера сили, за да отпътувам, защото мечтата ми е да умра в родния си край. Докато силите ме държат, ще опиша историята или поне онези части от нея — най-съществените, защото съм принуден, пък и много мога да изхвърля. Не смея да се разпростирам надълго и нашироко, макар че паметта и бележките ми могат да доставят материал за няколко тома.

Започвам с видението.

След като с Лео се завърнахме от Африка през 1885 година, искахме да се уединим. Имахме нужда от това, за да се съвземем от страшния удар, който ни сполетя. Упътихме се към старата къща по бреговете на Къмбърланд, принадлежаща на моето семейство от много поколения, настанихме се в нея, за да можем спокойно да размишляваме.

Тези, които четат думите ми, които записвам сега, ще се запитат: „Какъв удар?“

Да, аз съм Хораций Холи, а моят другар, най-милият ми приятел, моят син, е Лео Винси. Ние бяхме хората, които, следвайки древното указание, тръгнахме към пещерите на Кор и Средна Африка и там открихме тази, която дирехме — безсмъртната Аеша, — тази, на която всичко безпрекословно трябва да се подчинява. Тя се влюби в Лео — този прероден Каликрат, гръцки жрец на Изида, когото тя преди две хиляди години бе убила от ревност.

Именно в нея открих Божествената, която трябваше безнадеждно да обичам не с плътта, а с душата си през безбройните години на битието. Какво престъпление съм извършил, та ми бе наложено подобно болезнено наказание?

Но дали е наказание? Няма ли да се окаже то оная мрачна и ужасяваща врата, през която минава пътят за двореца на Възмездието? Тя се закле, че ще бъде завинаги мой и негов приятел, че вечно ще живее с нас, и аз й повярвах…

Колко зими проскитахме тук между ледени височини и пустини! Но най-после вестоносецът се яви и ни заведе на планината, където намерихме храма на Духа. Дали случилото се не е алегория, съчинена за наше успокоение? Уверен съм, че не е така.

Нека припомня, че в Кор намерихме безсмъртната жена. Там, осветена от Стълба на Живота, тя призна мистичната си любов и пред очите ни изчезна по такъв ужасен начин, че и сега, след всичко, което се случи, аз треперя само като си спомня.

Какви бяха последните думи на Аеша?

— Не ме забравяйте! Съжалете ме! Не умирам! Ще се върна пак и още веднъж ще стана прелестна! Кълна ви се, че казвам истината!

Но няма отново да преразказвам всичко това. То е написано, човекът, комуто поверих тайната, не ме излъга и издаде книгата, която ми се струва, че е известна в цял свят. Има и тук хора, които я прочетоха на английски, а след това преведоха на индийски. Препоръчвам я на любопитния читател.

В тая къща на усамотения морски бряг живяхме година в очакване на изгубеното, търсейки път, чрез който да го намерим пак, но напразно. Тук се посъвзехме и косата на Лео, която побеля от ужас в пещерите, отново възвърна златистия си цвят. Пак се разхубави: лицето му прие предишния си вид, само че пречистено и тъжно.

Много добре помня оная нощ, нощта на просветлението. Ние бяхме със съкрушени сърца и отчаяни. Търсехме знаци и не ги намирахме. Мъртвата си остана мъртва и никакъв отговор не получи нашият зов.

Вечерта беше мрачна и есенна. Навечеряхме се и се разходихме по брега, заслушани в бавното плискане на вълните и в очакване да блесне светкавица от гърдите на далечния облак.

Вървяхме мълчаливо, докато най-после Лео въздъхна и ми стисна ръката.

— Не мога да издържам повече, Хораций.

Страдам. Страшно ме измъчва желанието да видя още веднъж Аеша. Силен съм и може да живея още петдесет години…

— Какво бихме могли да направим? — попитах аз.

— Бих поел по белия път към познанието — отговори той тържествено. — Но мога и да умра и искам да умра още тази нощ…

Погледнах го сърдито, защото думите му ме изплашиха.

— Лео, ти си страхливец, щом не можеш да понасяш своята мъка. За разлика от някои като…

— Искаш да кажеш, като теб, Хораций — отвърна той с висок смях, — защото проклятието тежи и върху теб. Добре, ти си по-силен от мене и по-твърд, защото си живял по-дълго време. Но аз не мога да понеса тая мъка. Искам да умра.

— Престъпление е — казах аз, — ще обидиш Силата, която те е създала, ако захвърлиш нейния дар — Живота, като нещо употребено и презряно. Това престъпление влече след себе си страшно наказание, по-страшно, отколкото можем да си представим, а именно наказанието на вечната раздяла.

— Извършва ли престъпление човек, който, смачкан в килията за мъчения, грабва нож и се самоубива, Хораций? В подобно положение съм аз и ще употребя нож, за да реша съдбата си. Тя е мъртва и поне в смъртта ще съм по-близо до нея.

— Недей така, Лео. Може би Аеша е жива.

— Не, защото тогава тя би дала някакъв знак. Но да не говорим повече или ако трябва, нека е за друго.

След това размених с Лео някои мисли с малка надежда, защото забелязах, че това, от което се страхувах, щеше да се случи. Лео беше сломен. Скръб и печал разстроиха ума му.

— Лео — викнах аз, — толкова ли съм ти безразличен, че ще ме оставиш сам? Така ли ми се отплащаш за цялата ми обич и грижи? Желаеш ли моята смърт? Направи това, но знай, че моята кръв ще тежи на съвестта ти.

— Твоята кръв? Защо, Хораций?

— Защото пътят на живота е широк. По него могат и двама да пътуват. Вървели сме заедно толкова години, заедно сме изтърпели много. Вярвам, че няма скоро да се разделим. — Настъпи обрат в него. Той започна да се страхува за мен. Аз добавих: — Ако ти умреш, ще умра и аз.

Лео отстъпи.

— Добре — каза той внезапно, — обещавам ти, че тази нощ няма да се случи нищо.

— Дано — отговорих аз и си легнах преизпълнен от страх. Уверен бях, че желанието му за смърт, щом веднъж го е завладяло, ще расте и нараства, докато накрая стане непреодолимо. Тогава и аз бих закреял и умрял, защото не можех да живея без него. И в отчаянието си аз се унесох по оная, която бе отминала.

— Аеша — извиках аз, — ако притежаваш някаква сила, дай знак, че си жива, избави твоя поклонник от тоя грях, не съкрушавай сърцето ми! Умилостиви се и го обнадежди, защото Лео не би могъл да живее без надежда. А без него и аз не бих живял.

После заспах измъчен.

Събуди ме гласът на Лео. Говореше ми шепнешком, но възбудено в тъмнината.

— Хораций — каза той. — Хораций, татко мой, слушай!

Мигновено се събудих, защото гласът му ми подсказваше, че нещо се е случило, нещо, което ще повлияе на съдбата ни.

— Да запаля ли свещта? — попитах аз.

— Недей, Хораций, предпочитам да говоря на тъмно. Заспах и сънувах интересен сън, който друг път не съм сънувал. Стори ми се, че стоя под небесния свод. Нито една звездица не блещукаше.

Беше мрачно и черно и почувствах страхотна самота. После внезапно в свода, няколко мили по-далеч, блесна светлина. Помислих, че е комета. Светлината заслиза бавно, плуваше като огнен език надолу и по-надолу, докато спря над мен. Забелязах, че приличаше на език, по-точно на ветрило от пламъци. Светлината бе над мене и аз видях в блясъка й жена. Блясъкът се усили и успях да я разпозная. Хораций, това беше самата Аеша, с чудните си очи, красиво лице и черна коса. Тя ме погледна натъжена, с укор, сякаш че ми казваше: „Защо се съмняваш?“ Помъчих се да я заговоря, но устните ми не мръднаха, помъчих се да пристъпя и да я прегърна, но ръцете ми останаха неподвижни. Помежду ни имаше преграда. Тя вдигна ръка и ми направи знак да я следвам. Тогава, Хораций, тя изчезна и ми се стори, че душата ми се откъсна от тялото и я последва. Прелетяхме набързо към изток, — по суша и по море — запомних пътя. На едно място тя спря и погледнах надолу. Луната осветяваше срутените палати на Кор и недалеч от там беше заливът, който отминахме. Продължихме над блатата и спряхме до главата на етиопеца. Наоколо бяха събрани арабите, които ни зяпаха любопитно, а също и нашите другари, които се удавиха в морето. И Джоб беше между тях — усмихваше се тъжно, поклати глава, като че ли искаше да ни придружи, но му бе невъзможно. Пак през морето, през пясъчни пустини, през няколко морета, и ето бреговете на Индия се разстлаха пред нас. После към север и все към север летяхме над поляни, докато стигнахме планини, покрити с вечен сняг. Преминахме над тях и спряхме за миг над една сграда върху едно плато. Това беше манастир, защото видяхме как стари калугери четат молитви по терасите му. Манастирът ще го позная пак, защото прилича на полумесец, а пред него грамадна срутена статуя на един Бог е втренчила вечния си поглед в пустинята. Познах, че сме пресекли най-далечните тибетски граници и пред нас лежат девствени земи. Много планини се ширят отвъд тази пустиня, море от хиляди и хиляди снежни върхове. Близо до манастира се издигаше усамотен хълм, по-висок от заобикалящите го. Ние спряхме на заобления му връх, където изведнъж блесна святкащ лъч, като по сигнал изпратен от разстояние. Вървяхме напред, лъчът се снишаваше по пустинята и през обширна равнина, в която имаше много села и един град, построен върху могила. Спряхме на един връх. Тогава забелязах, че той е кръгообразен, както символът на живота при египтяните. Видях също, че огънят, който свети пред него, излизаше от кратера на вулкан. На тоя връх ние спряхме за малко, докато сянката на Аеша посочи с ръка надолу, усмихна се и изчезна… Тогава се събудих… Хораций, ето какъв знак ми се яви.

Гласът му замря в тъмнината, но аз лежах спокоен, размишлявайки върху чутото. Лео пропълзя до мене, хвана ръката ми и я стисна.

— Спиш ли — попита ме сърдито той, — говори, човече, говори!

— Не — отвърнах аз, — никога не съм бил по-буден, чакай малко.

После се изправих и отидох до отворения прозорец, вдигнах решетката и погледнах небето, което при първата слаба окраска на зората имаше цвета на перли. Лео се приближи, облегна се на прозореца и аз видях, че той трепери като премръзнал. Личеше си, че беше много развълнуван.

— Говориш за знак — казах аз, — но виждам само един чуден сън.

— Не беше сън — пресече ме той сопнато, — а видение.

— Нека и видение да е. Но има видения истински, има и лъжливи. Какво ти дава право да мислиш, че твоето е истинско? Каква е същността му — не е ли една чудесна приказка, която си сътворил, тласкан от скръб и надежди? Сънувал си, че си сам в обширния свят. Добре, всяко живо същество е самотно. Сънувал си, че сянката на Аеша ти се е явила. Някога напускала ли те е? Сънувал си, че тя те е превела през морета и суша, минали сте през места, познати вам, летели сте над тайнствени планини и сте стигнали непознат връх. Не те ли е водила тя през живота към онзи връх, който се намира отвъд вратите на смъртта? Това е сън и нищо друго.

— Не казвай нищо повече — извика той. — Каквото съм видял, видял съм го и ще го следвам. Мисли каквото си искаш, Хораций, и прави каквото щеш! Тръгвам утре за Индия, ако искаш ела с мен, ако ли не — мога и без теб.

— Бълнуваш, Лео. Не забравяй, че не виждам никакъв знак. А страшният сън на човек, който само преди няколко часа искаше да се самоубива, няма да ни застави да предприемем опасна експедиция из снежните върхове на Централна Азия. Смяташ ли, че Аеша се е преродила там в лама или в нещо подобно?

— Никога не ми е минавало през ума такова нещо, но защо не? Помниш ли една сцена в пещерите на Кор, когато живият гледаше мъртвия, а и двамата бяха едно и също лице? Помниш ли, че Аеша се закле, че пак ще дойде на тоя свят, а как ще стане това, ако не чрез прераждане?

Нищо не му отвърнах. Борех се със себе си.

— На мен знак не ми се явява — казах аз, — затова не съм възторжен като теб. Но вярвам, че пак ще се включа в играта.

— Никакъв знак ли не виждаш? Искам да го видиш! О, колко искам да се убедиш, така както аз съм убеден, Хораций!

Дълго мълчахме с вперени в небето очи. Зората бе бурна. Черни облаци висяха над океана. Един от тях беше като грамадна планина и ние го наблюдавахме. Върхът му заприлича на вулканичен кратер. От кратера се показа друг облак и като стълб се издигна нагоре. Когато слънчевите лъчи озариха тази планина, стълбът и другите облаци побеляха като сняг. После тя сякаш се стопи от тия огнени стрели, средата на стълба изтъня и изчезна, оставяйки огромен кръгообразен черен облак.

— Виж — каза Лео плахо и тихо, — това е планината, която сънувах, до нея е черният обръч и пред него свети огънят. Ето знак за двама ни, Хораций.

Гледах, докато за миг обръчът изчезна в синевата. Тогава се обърнах към Лео и му казах:

— Ще те придружа в Централна Азия.