Хенри Райдър Хагард
Тя се завръща (4)

4
Снежна преспа

Сутринта слънцето ни свари вече на път през пустинята. Оттам на километър разстояние можахме на видим разрушената статуя на Буда пред стария манастир. На нея се бе облегнал Ку-ен. След малко всичко изчезна от погледа ни.

Когато гледахме светлината от върха, имах в себе си компас и успях грубо да засека посоката. Поради липсата на по-добър ориентир, сега си служехме с това указание.

Пътувахме почти на североизток, защото в тази посока светна огънят. През целия ден вървяхме благополучно през пустинята, превърната сега в цветна градина. Видяхме стада от диви животни и две диви магарета, които бяха слезли от планината да попасат прясна трева.

С настъпването на нощта се разположихме между храстите, накладохме огън, опънахме шатрата, която носеше на гърба си нашият як и опекохме месото на убити от нас животни. Вечерята ни беше разкошна — чай, масло и прясно месо от антилопи. Остатъка от месото изсушихме, защото запасът ни бе на привършване.

На другата сутрин определихме горе-долу накъде да вървим, като установихме, че сме изминали четвъртината от пустинята. И наистина, на четвъртия ден стигнахме подножието на планината. По пътя не ни се случи никаква неприятност. Лео казваше, че ни върви като по часовник. Аз забелязах, че доброто начало винаги означава лош край.

И не се излъгах, защото оттук започнаха мъчнотиите. Отначало възвишенията не бяха високи и лесно се изкачвахме по тях. Топящият се сняг обаче пречеше. На седмия ден сутринта стигнахме до един проход, който се виеше към средата на Планината. Стори ни се единственият път, по който можехме да продължим маршрута си. Когато видяхме, че той някога е бил път, много се зарадвахме от това си откритие. Всъщност само предположихме, защото всичко беше затрупано от снега, но забелязахме, че надвесилите се канари са дълбани от човешка ръка. Нашата ловкост и опитност на планинари не ни помогна: измъчваше ни студът, дългата нощна тъмнина и ледените ветрове, които свиреха в прохода.

Едва на десетия ден стигнахме края му и спряхме там, смразявани от ледения вятър… Нямахме дърва, за да стоплим вода, и утолявахме жаждата си, като смучехме парчета лед. Очите ни се бяха възпалили от студа и не можехме да спим…

Съмна се и слънцето грейна. Напуснахме шатрата и повървяхме стотина метра до един завой, където ни стопли слънчевата топлина. Пръв стигна завоя Лео. Чух го, че извика. След няколко секунди бях при него и — о, радост, пред нас лежеше Обетованата земя.

Далече пред очите ни се простираше тя, може би на десет хиляди фута. Тя бе равна, сигурно някога е била дъно на езеро, каквито ги е имало много в Централна Азия. Само едно нещо нарушаваше безбрежната равнина — очертанията на покрита със сняг планина. И друго видяхме: от кръглия връх на Планината се издигаше нагоре дим. Ясно беше, че това е вулканичен кратер. На единия край на кратера имаше огромна стълба, чийто връх завършваше с нещо, което приличаше на кръг.

Да, там беше символът на нашето видение, който дирехме толкова години. Сърцата ни забиха бързо.

Видяхме, че върхът беше много висок и с това си обяснихме, защо светлината от него осветяваше толкова силно високите върхове, които бяхме изкатерили. На около трийсет километра ни се стори, че има град, с бели къщи и покриви, построен между дърветата, край брега на широка река. Изглежда, че градът бе многолюден, защото с помощта на далекогледа, който носехме, видяхме хубави, зелени ниви, напоявани от канали, а границите им бяха отбелязани с дървета. Да, там лежеше Обетованата земя и в средата й се издигаше тайнствената Планина. Не ни оставаше нищо друго, освен да се спуснем по снежните склонове и да навлезем в нея.

Тъй си мислехме, без да подозираме какви ужаси и страдания ни очакват, преди да намерим пак Символа на Живота. Забравихме умората, бързо се върнахме в лагера и изгълтахме замръзналото месо. Боляха ни зъбите от твърдината му, а студенината му заледяваше стомасите ни. Изправихме яка, натоварихме го и тръгнахме. През цялото време толкова много бързахме и така бяхме заети с мислите си всеки поотделно, че не проговорихме нито дума.

Тръгнахме надолу по снежните склонове, без да се бавим, а и пътят беше отбелязан с камъни отстрани. С удоволствие се вглеждахме в тия каменни стълбове, защото те ни подсказваха, че няма да изгубим посоката към Обетованата земя.

Тия склонове бяха по-дълги, отколкото предполагахме, и когато се стъмни, едва бяхме стигнали подножието им. Трябваше да прекараме още една нощ в снега и опънахме шатра под една надвиснала скала. Температурата тук беше по-висока. Но не вярвам да е била по-ниска от 18–20 градуса под нулата. Тук-там слънчевата топлина през деня беше разтопила снега, така че намерихме и вода за пиене, а и якът можа да си похапне планински мъх.

Пак се съмна и слънцето хвърли червено-златното си покривало над самотните безкрайни планини. Закусихме с останалата храна и поехме пак напред.

Не можехме вече да видим равнината, както и извисяващия се вулкан, защото отпреде ни се изпречиха планински гребени, пробити от тесен проход, към който се и отправихме. Стълбовете сочеха, че в същата посока беше и затрупаният от снега път. Към пладне закрачихме по него по-смело. Обаче бързането ни беше излишно, защото след час видяхме какво ни чака.

Между нас и прохода се намираше дълбока, истинска пропаст, а на дъното й течеше вода, шумът на която чувахме. Вдясно от пропастта продължаваше пътят, тъй като някои от стълбовете стърчаха до самия край на пропастта. Останахме като гръмнати. Трябваше да намерим изход. Не можехме да слезем в пропастта.

— Виж ти — каза Лео, — тая пропаст трябва да е образувана от вулканично изригване!

— Може би. Изглежда, че тук е имало дървен мост, който е изгнил. Но това няма значение, защото трябва да намерим начин да продължим.

— Да, и колкото се може по-скоро, ако не искаме да умрем тука.

И така, ние се обърнахме надясно и тръгнахме покрай пропастта. Извървяхме един километър и стигнахме до един ледник, по повърхността на който имаше разпръснати и замръзнали камъни. Ледникът се спускаше като водопад по скалата, но дали стигаше дъното на пропастта, или не, не можехме да видим. Във всички случаи да се спуснем по него беше невъзможно. И от мястото, където бяхме, беше ясно, че пропастта се вдълбочава.

Върнахме се и се отправихме наляво от пътя. На това място над нас се извисяваха снежните планински върхове, а под нас зееше страховитата пропаст. Когато започна да се смрачава, на половин километър от нас забелязахме гол скалист връх, който се издигаше на края на пропастта. Ускорихме крачки с надеждата, че от този връх може да видим път за слизане.

Когато най-после достигнахме върха, висок сто и петдесет фута, видяхме, че там пропастта е още по-дълбока и стръмна. Никакво дъно не се виждаше, макар че чувахме страшния рев на водата. Широчината на пропастта беше към половин километър. Докато гледахме околността, слънцето бавно се скриваше зад планините и светлината му гаснеше като свещ.

Върхът беше много стръмен, особено откъм страната, по която се изкачвахме като по стълба, без да си помислим дори да се върнем назад в това мрачно време. Предпочетохме да останем на върха. Бяхме страшно уморени. Като снехме товара от яка, опънахме шатрата на завет и се нахранихме със сушена риба и царевица. Това беше останало от храната, която носехме от манастира.

Ужасихме се, че храната свършва. Можехме да оживеем само ако убиехме някакъв дивеч. Иначе можеше да ни нахрани само мършавото тяло на стария як. Завихме се с дебелите кожи и в благотворния сън забравихме за опасността, която ни грозеше.

Преди да се съмне, ни събуди ужасен гръм, придружен от неизброимо число гръмотевици, които като че ли излизаха от дулата на хиляда грамадни топа.

— Велики Боже — извиках аз, — какво ли е това?

Изхвърчахме от шатрата, но нищо не можахме да забележим. В това време якът замуча страшно. Като не можехме да видим нищо, поне чувахме и чувствахме.

Бумтенето се прекрати, но остана един особен шум, болезнено опъващ нервите ни. Появи се и един неестествен вятър, който ни похлупваше надолу. Когато се съмна, видяхме всичко: голяма снежна преспа се движеше надолу по склона към пас. О, каква гледка беше! От върха на стръмния склон, на два километра, че и повече, слизаше нещо като живо, търкаляше се, плъзгаше се, натрупваше се в дълги, подвижни вълни, ревеше като бурно море.

Докато наблюдавахме тая величествена картина, първата вълна се удари в нашия хълм, който се огъна като топола от вятър. След удара тя се отдели и тогава с величествено придвижване се изля като вода на края на пропастта от другата страна. Това беше само началото, само предизвестие, защото след тази вълна, бавно като змия, се свличаше и тялото към пропастта… То се струпваше пред нашия хълм и ние помислихме, че и той заедно с нас ще се смъкне в пропастта като песъчинка…

Големи камъни, с векове стояли по местата си, се откъртиха с трясък и се понесоха надолу. Отначало те се движеха бавно, отмествайки пред себе си грамади от сняг. След това камъните с огромни и страхотни скокове полетяха във въздуха.

При първото им подскачане ние се скрихме зад върха на нашия хълм и легнахме на земята. Загнездихме се добре, страхувайки се да не бъдем овесени от вятъра в пропастта. Нашата шатра отдавна отлетя в пропастта като есенен лист, отнесен от вятъра, и ние се страхувахме да не я последваме.

Грамаден камък се разби на върха на хълма и парчетата му полетяха надолу. Останахме незасегнати, но когато се обърнахме да видим яка, той беше обезглавен. Продължавахме да лежим, очаквайки всеки момент края си.

Колко време трая това, не знаехме — може би десет минути, а може би и два часа. В такива моменти времето не може да се пресметне. Усетихме само, че вятърът е спрял и страховитите му ревове са замлъкнали. Станахме и се поозърнахме.

Планинският склон, който бе покрит доскоро с дебел пласт сняг, сега беше гола скала. Самият връх беше като обезглавен, а част от пропастта, запълнена със сняг. Слънцето грееше невинно и снегът отразяваше лъчите му по околните височини. Преживяхме всичко и по чудо останахме живи.

Но какво беше сегашното ни положение? Не можехме да слезем надолу, за да не потънем в снежните преспи. Още повече че по склоновете се носеха надолу с трясък камъни, повлекли грамади сняг. Ясно беше, че трябва да останем на върха.

И тъй, стояхме там без храна и шатра и си мислехме какво ли би казал нашият стар приятел Ку-ен, ако ни видеше сега. Гладът бе неизбежен и потисна другите ни чувства. Инстинктивно погледнахме трупа на стария як.

— Да одерем кожата му — предложи Лео. — Все ще послужи за нещо, а и тази нощ ще ни потрябва.

С усърдие и дори с благоговение извършихме операцията над убития ни другар, с мисълта, че не ние сме виновни за смъртта му. Ако някога, в някое от следващите превъплъщения, го срещнем в човешки образ, поне нямаше да ни укори, че ние сме го убили.

Разрязахме тялото му на парчета и захванахме да ядем от месото му. Отвратително беше. Почувствувахме се диваци. Но какво друго бихме могли да сторим?