Хенри Райдър Хагард
Тя се завръща (12)

12
Вестоносецът

— Свърши се с него — казах тихо аз, — но светът нищо не губи.

— Толкова ме измъчи този луд… Но да не говорим повече за него. Може и да е бил здрав и умен, преди да се ожени за Атена. Смелчага беше и втори път не бих искал да се залавям с някой като него.

Лео се излетна на земята за почивка.

— Как успя да го победиш?

— Не бих искал да си спомням! Когато размаха сабята си, аз го хванах за краката и го запокитих в канарата. Чудна сила преля в мен. Откъде се взе не знам, но въпросът беше на живот и смърт. Щастлив съм, че свърших навреме с него, за да ти помогна, преди оня звяр да ти прегризе гърлото. Виждал ли си толкова едро куче, почти колкото малко магаре? Но ранен ли си, Хораций?

— Дясната ми ръка е разкъсана до костта. Но да слезем до реката, че ще умра от жажда.

Лео скочи, грабна сабята на Расен, която бе прекрасна, и доуби все още ръмжащото срещу нас второ куче… След това прибра копията и моя нож, като каза, че ще ни потрябват. Хвана и коня на хана.

— Хайде — каза ми той, — стани, приятелю! Няма да можеш да продължиш пеша.

Помогна ми да се кача на коня. Хвана го за юздата и го поведе към реката, която бе на километър от нас. Когато стигнахме, аз се смъкнах от седлото и пих, пих, толкова много, колкото никога дотогава. Водата ми се стори божествена. След това промих раните си.

Лео също се напи и ме попита:

— Какво ще правим сега? Реката е широка и плитка, но по средата сигурно е дълбока. Да я преминем ли сега? Ако останем тук до сутринта, може да ни настигнат и останалите кучета.

— Нямам сили да мръдна.

На трийсет ярда от брега имаше остров, покрит с тръстика и трева.

— Нека стигнем поне до него — каза Лео. — Качи се на гърба ми и да вървим.

Водата наистина беше много плитка, едва стигаше до коленете на Лео и благополучно стигнахме до островчето. Лео ме настани на меката трева и се върна обратно, за да донесе оръжието и да доведе коня. Когато се върна, първата му работа беше да го разседлае. Горкото животно бе капнало от умора и бързо се отпусна на тревата.

Лео се зае с раните ми. Макар че дрехите ми бяха дебели, месото беше разкъсано лошо, а и една кост бе строшена. Той събра в шепата си някакъв мех мъх и като изми раната, сложи мъха и я превърза. Помня, че постави и някаква тънка дъсчица. Заспал ли бях или загубил свяст, оттам нататък нищо не помня.

Събудих се на другата сутрин и Лео ми разказа, че сънувал останалите кучета. Те се били събрали на реката, лаели и с устрем всичките се хвърлили във водата. Но на островчето, срещу кучетата, застанала една жена, цялата в черно и със забулено лице. Щом кучетата я съзрели, вцепенили се и със скимтене се обърнали назад и побягнали. Само две били отнесени от течението. Черната фигура изчезнала безследно. Не останали следи от стъпките й.

Зазоряваше се, но силните болки в ръката ме измъчваха. Лежах неподвижно и прехвърлях събитията от предния ден. Сред бълбукането на водата дочух гласове, които ме хвърлиха в ужас. Поизправих се и в сутрешната мъгла, между тръстиките, можах да видя мъж и жена, които следваха стъпките ни по пясъка. Чух как мъжът караше кучетата да преминат границата на Планината, но те не смееха.

Разбутах Лео и му прошепнах:

— Събуди се, Лео, събуди се! Ние сме преследвани.

Той скочи, като триеше очите си. Грабна копието. Обаче ония от брега го видяха и се разнесе сладък глас:

— Хвърли оръжието, гостенино мой. Ние не сме дошли, за да ви сторим зло.

Гласът беше на Кания Атена, а мъжът беше Симбри.

— Хораций, какво да правим?

— Нищо, Лео. Остави ги да изиграят ролята си.

— Елате при нас — извика Кания. — Заклевам ви се, че няма да сбъркате. Сами сме, няма други с нас.

— Не съм сигурен — отвърна Лео.

Атена започна да увещава Симбри, но той й се противопоставяше. След това и двамата нагазиха с коне във водата и преминаха разстоянието до острова. Слязоха от конете и Атена ни каза:

— Вие, драги гости, оставихте лош спомен в земята на Калун. По пътя видяхме един труп, но с какво е убит, като по тялото му няма рана?

— Ей с тия ръце — каза Лео.

— Така си и мислех. Съдбата тъй бе отредила и пророчеството се изпълни. Не ви упреквам, но трябва да кажете пред един защо сте го убили. А аз там ще ви защитя.

— Какво искате сега от нас, Кания?

— Отговорът, който трябваше да получа преди изминалите дванадесет часа. Но преди да ми отговорите, помнете, че само аз мога да ви спася. Ще ви направя хан на Калун и ще сложа короната на главата ви.

— Ще отговоря, но на Планината. Там ще разбера какво да ви кажа.

Атена побледня и отговори:

— Смърт ви очаква там. Мястото се пази от дивашко племе, което не знае какво е милост.

— Така да бъде. Но нека смъртта да е отговорът, който търсим. Хораций, хайде да я посрещнем!

— Кълна ви се, че там не живее жената на вашите блянове. Тази жена съм аз и Лео Винси е моят съпруг.

— Тогава, госпожо, докажете го на Планината.

— Но там няма жена. Има само Огън и Глас…

— Какъв глас?

— На Оракула, който говори с Огъня. Гласът на дух, когото никой не е виждал и няма да види.

— Хайде, Хораций, да вървим!

— Господа, вие се опълчвате на съдбата си. Послушайте ме! Аз съм бил на Планината — лично занесох тялото на стария хан — бащата на Атена, за погребение. Предупреждавам ви: не стъпвайте там!

— Благодарим за предупрежденията. Хораций, дръж ги под око, за да не ни нападнат, а аз ще оседлая коня.

Лео се отправи към коня, а аз сграбчих копието в здравата си ръка. Те не направиха опит да ни нападнат, а се отдръпнаха и започнаха да си шушукат.

Когато Лео се завърна с коня, той ми помогна да се кача и се обърна към Атена с думите:

— Тръгваме, както ни повелява нашата съдба. За зло или за добро — не знаем. Но позволете ми, Атена, да ви благодаря още веднъж за всичко, което направихте за нас, за гостоприемството, което ни оказахте. Бъдете мъдра и забравете всичко. Все едно че не съществувам. Не съм искал, но кръвта на съпруга ви е по моите ръце, а това е достатъчно, за да ни раздели. Върнете се при народа си, управлявайте го мъдро, като му създавате спокойствие и прехрана. Освободете се от дворцовите си кукли, които го тормозят. Забравете неприятностите, които сме ви създали. Сбогом, Кания Атена!

— Благодаря за сърдечните думи — отговори Атена. — О, Лео Винси, не ни се тръгва към Планината, но понеже ни поканихте, приемаме да дойдем с вас и да се срещнем с Духа. Ще премеря с оная силата и магията си и както е предопределено, на победителката ще бъде короната, за която от векове воюваме.

Едва изрекла тези думи и Атена скочи на коня си и нагази в реката, следвана от Шаман, който издигаше ръцете си нагоре в ужас. Той извика:

— Атена, навлизаш в забранената река, което означава, че решителният ден настъпи!

След тях и ние нагазихме във водата и благополучно излязохме на другия бряг, но отделно от тях, защото се страхувахме да не би Атена да повика кучетата и да ни нападне. Тогава още не знаехме онова, което по-късно научихме. А именно че земята около реката е свещена и неприкосновена. Понякога тя била нападана от народа на Калун, но великият Дух на Планината отблъсквал тези набези. И така вселил мистичен страх.

Стигнахме до една поляна, по която нещо се белееше. Това бяха човешки кости. В тая истинска долина на смъртта някога е била унищожена цяла армия. По-късно научихме, че е била на Калун.

Обикаляхме поляната и търсихме път към Планината. Накрая се отчаяхме и не знаехме коя посока да изберем. За пръв път срещахме такава трудност. Местността ни навяваше мълчание и… страх. И конят също, защото неспокойно пръхтеше и трепереше, посред купища от кости на нещастници, хвърлени от скалата долу.

— Докато успеем да се измъкнем оттук — казах аз, — изглежда, че и ние ще станем трупове.

Едва изговорих тия думи и ми се стори, че на върха нещо мръдна. И ето, изправи се фигура на жена, облечена в бяло и със забулено лице. Ние се сепнахме и се вцепенихме. Конят така се уплаши, че за малко щеше да ме събори.

Фигурата приближи на десетина крачки от нас и ни направи знак с обвитата си в бяло ръка.

— Що за дявол сте вие? — викна Лео и гласът му със страшна сила бе повторен и потретен от околните скали. Но видението не отговори, а даваше само знаци.

Лео се упъти към него, за да се увери дали не е халюцинация. Видението се отдръпна до купчина кости като дух на възкръснал мъртвец. Лео отстъпи назад, но фигурата посочи към небето, а после към скалата пред нас. Тогава Лео се обърна към мен и ме попита:

— Какво да направим?

— Подчинявай се! Може да е предизвестие отгоре — и с глава кимнах към върха.

— По-скоро е отдолу, защото видът на тоя водач не ми харесва никак.

Фигурата ни даде знак; да я следваме. После се обърна наляво и започна да се движи тихо и безшумно между камънаците и костите. Следвахме я на стотина метра. Така стигнахме до една пукнатина в скалата, която и ние бяхме забелязали, но ни се стори невъзможна за преминаване. Но фигурата влезе в нея и изчезна.

— Трябва да е някаква сянка — усъмни се Лео.

— Глупости! Продължавай!

И Лео поведе коня в пукнатината. Фигурата ни очакваше на края й и като видя, че я следваме, продължи напред, а ние след нея. Напредвахме по една урва, която ставаше все по-мрачна, докато свърши с пещера, или галерия, издялана в скалата. Фигурата се приближи до нас и поиска да хване поводите на коня, но той толкова се уплаши, че треперещ от страх се изправи на задните си крака. Фигурата го удари жестоко по главата. Той се укроти и подчини.

Тя поведе коня от едната страна, Лео от другата и продължихме по тъмния тунел. Пътят беше тесен. От двете му страни трябва да имаше пропасти, защото чувах как надолу падат камъни.

Внезапно в далечината светна лъч, който ме обнадежди. Излязохме от тунела. Бяхме стъпили за пръв път на един склон на върха, издигащ се нагоре още няколко километра. Наоколо имаше признаци за човешко присъствие, защото земята беше обработена, имаше и стада от овце и волове.

Навлязохме в нова урва по каменистия път покрай буен поток. Мястото беше пустинно, склоновете бяха обсипани с фигурки от лава, широчината му беше около половин километър.

Не бяхме изминали и километър, когато чух остро изсвирване и веднага зад нас изникнаха петдесетина мургави мъже, червенокоси и с бяло облекло от козя козина, въоръжени с щитове и копия. Те се спуснаха върху нас с остри писъци.

— Ха сега де — каза Лео и извади сабята си. — Като не можем да избягаме, ще продадем живота си скъпо. Сбогом, Хораций!

— Сбогом — отвърнах с шепот аз.

Спомних си, че Кания и Симбри ни бяха предупредили, че още на първия склон ще ни убият.

Водачът ни изчезна зад хълма. Подозрях го, че ни вкара в капан. Но щом диваците ни наближиха на няколко крачки, той ненадейно се появи на върха. Нищо не им каза, само простря ръка. Каква магическа сила имаше в този жест, не знам, но диваците паднаха по очи, сякаш ги удари гръм.

Водачът направи знак на един от диваците, навярно техен главатар, който го погледна, както битото куче своя господар и му посочи първо небето, после и нас.

Главатарят разбра какво искат от него, защото заговори нещо с гърления си глас. Той кресна остро и диваците се разбягаха наоколо.

Водачът ни кимна с глава и ни поведе нагоре, сякаш нищо не беше се случило. Вървяхме повече от два часа нагоре, докато стигнахме до местност, обрасла с трева. Приятно се изненадахме, че там намерихме запален огън, а на него — врящо гърне. Никакъв човек не се виждаше наоколо.

Водачът ни направи знак да спрем и аз да сляза от коня. Посочи ни гърнето, сигурно да се нахраним. Умирахме от глад. За коня бе приготвен голям куп зелена и сочна трева.

Докато Лео разседлаваше коня, аз взех един глинен съд, оставен до огъня, и отидох на потока, за да се напия и да промия раната си. Когато се връщах, дойде ми наум да се приближа до забулената фигура и да й предложа да пие вода. Надявах се, че ще открие лицето си. За пръв път фигурата даде знак, че е човешко същество, защото отказа вежливо и веднага ми обърна гръб.

Тя не пожела нито да пие, нито да яде, когато Лео й предложи храна. Той бе снел гърнето от огъня и когато ястието изстина, го изядохме с апетит. Пихме вода и Лео отново превърза ръката ми. После, изглежда, сме позадрямали. Събуди ме някаква сянка, покрила лицето ми. Тя беше на нашия Водач, който ни посочи коня и слънцето. Възседнах коня и продължихме пътя си освежени и с пресни сили.

Пропътувахме през тревисти места, без да срещнем никого. Но разнасящият се от време на време дивашки писък подсказваше, че ни наблюдават. На смрачаване местността се промени.

Вместо с трева, пътят ни беше осеян с камъни и заобиколен от борове. Започваше изкачването на самата Планина. Мракът не ни спря, защото пътя ни осветяваха звездите и слабият блясък на Огнения стълб. Водачът ни беше неуморим. В тъмнината нечовешкото у него се усили и сега той ни приличаше на истински дух, забулен в бяло и движещ се непрестанно напред, без да ни погледне нито веднъж.

Движехме се ту наляво, ту надясно. Минахме под сенките на дърветата в някаква гора, и навлязохме в една урва, която приличаше на амфитеатър, издълбан в скалите от реката. Изглежда, че тук е имало крепост, защото входът беше много тесен и непристъпен. Можеше да премине само един човек. Пространството на амфитеатъра беше обширно, а по скалите бяха построени каменни къщи. Събраните пред тях стотици мъже и жени като че ли извършваха някакъв обряд на лунната светлина.

Сцената беше дива и фантастична. В средата на множеството се извисяваше исполин с червена коса и брада, препасан през кръста само с един кожен пояс. Той Се провикваше и пееше: „Хо-ха-ха-хо“, покланяше се и пак изреваваше: „Хо“. Викът му отекваше наоколо.

Най-изумителното нещо обаче беше една бяла котка. Тя стоеше пред всички, допряла с лапи рошавата си глава, и клатеше главата си по същия начин, както и диваците. Церемонията, изглежда, беше някакво жертвоприношение.

Пространството, в което диваците празнуваха, беше заобиколено от каменна стена, към която се упътихме. Благодарение на гъстите борови дървета не ни забелязаха.

Промъкнахме се в най-големия гъсталак до отворената врата. Водачът ни се спря и ни даде знак и ние да сторим същото. Той се спусна по-надолу и започна да наблюдава сцената. Стори ни се, че той не е очаквал подобно нещо, защото беше смутен и ядосан. Опомни се бързо и ни заповяда да не мърдаме.

След това сложи бялата си ръка върху маскираното си лице и изчезна. Не видяхме къде отиде, бяхме сигурни само, че не е до нас.

— Какво ще правим сега? — попита Лео.

— Стой, където си, ще чакаме, докато се върне или пък се случи нещо — отвърнах аз.

Страхувахме се, че ако изцвили конят, може да ни забележат, но скоро забравихме за това, увлечени от дивашката сцена, която се разиграваше пред очите ни.

Не присъствахме на нищо друго, освен на пролога на една трагедия, която предстоеше да бъде изиграна. Напевите заглъхнаха и тълпата, която бе изправена срещу исполина с котката, се раздели, за да стори място на седем човека с вързани ръце. Те бяха мъже и жени, между които имаше един старец и една висока и прекрасна жена. Седмината бяха наредени на една линия и бяха изплашени, защото старецът падна на колене, а една от жените се разхълца.

Оставили ги бяха в това положение, докато разпалят огъня, който не след дълго избухна и освети хората. Всичко беше готово и един дивак донесе бялата котка, седнала на дървена табла.

В дълбоката тишина той прочете някаква молитва. После с таблата и котката се заразхожда около завързаните напред-назад, което направи няколко пъти. Всеки път се доближаваше до някой от тях. Поднесе я към лицето на затворника отляво. Котката се изправи, прегърби се и започна да движи лапи нагоре-надолу. После дивакът се приближи към следващия вързан и повтори същата церемония.

Когато се изправи пред красивата висока жена, пета поред, котката се разфуча, вдигна лапи и удари жената, която изписка силно. Присъстващите изкрещяха някаква дума, която разбрахме, и тя беше „Вещица!“

Палачите, които очакваха котката да им посочи жертвата си, се спуснаха към жената и я завлачиха към огъня. Вероятно вързаният до нея беше съпругът й, защото се опита да я защити, но какво можеше да направи с вързани ръце! Един от палачите го повали на земята с удар на тояга. Но жената успя да се отскубне, и се вкопчи в мъжа си. Палачите обаче я грабнаха и я затътриха към огъня, сред виковете на присъстващите.

— Не мога да изтърпя това зверско, хладнокръвно убийство — викна Лео.

И той извади сабята си.

— По-добре е да оставиш зверовете да направят каквото си искат — отговорих аз, макар че и на мен кръвта ми кипеше.

Не знам дали Лео ме чу, или не, но той с див вик се хвърли напред, а аз го последвах на кон. Врязахме се в тълпата, която отстъпи пред нас, вземайки ни за призраци.

Приближавахме огъня, където бяха палачите и жертвата.

Пред него, на един камък, с жестока усмивка, седеше исполинът-жрец и хранеше котката със сурово месо от кожена чанта, провесена на едното му рамо. Толкова се беше задълбочил в церемонията, че не ни забелязваше.

— Оставете жената — викна Лео и размаха сабя, като с един удар отсече ръката на един от палачите, който бе стиснал врата й.

Дивакът падна встрани. Жената се изскубна и избяга в тъмнината. Жрецът стана и се отправи към Лео, с котката в ръка, като викаше диво. Лео го наближи, размахал сабя, като го псуваше на английски и на други езици.

Вероятно котката се изплаши и ядоса от суматохата, защото скочи право срещу лицето на Лео. Той я хвана с лявата си ръка във въздуха и я удари в земята. Тя се загърчи и замяука ужасно. Но Лео не се задоволи с това, ами я грабна и я хвърли в огъня.

След това страшно светотатство, извършено с божеството на диваците, страшен писък огласи нощта. Като буйна морска вълна те се спуснаха срещу нас. Видях как Лео съсече един. Аз бях свален от коня и завлечен към огъня, където намерих Лео в същото положение. Той се съпротивляваше юнашки.

— Защо не остави котката на мира? — извиках му аз.

Бях вече до огнената пещ. Пламъците й лижеха косите ми, червените й дупки ме очакваха, когато изведнъж ръцете на тия зверове се отпуснаха и аз паднах на земята. Погледнах нагоре и видях нашия призрачен водач, който разтреперан от яд, посочваше исполина. С него имаше много хора, облечени също в бяло и въоръжени със саби. Очите им бяха черни, а лицата и главите им — обръснати и лъщяха от светлината на огъня.

Присъствието на хората в бяло ужаси побеснялата паплач. Тя само преди минута ревеше и искаше да ни хвърли в огъня, а сега се разбяга на всички страни, като стадо овце, нападнато от вълци.

Главатарят на хората в бяло, човек с благородни черти и непрекъснато усмихващо се лице, приближи до исполина-жрец и му каза няколко думи, които аз разбрах.

— Куче — каза той с равен и мек глас, но въпреки това не по-малко ужасяващ, — куче проклето, какво искахте да направите с гостите на всесилната Майка на Планината? Така ли се отблагодаряваш, загдето ти и твоите поданици бяха щадени досега? Казвай, ако имаш да казваш нещо, но отговаряй веднага, защото времето ти изтича!

Червенокосият великан падна веднага на колене пред главния жрец и запроси милост.

— Престани! — каза главният жрец. — Тя е съдията, който съди, и сабята, която сече. Аз съм само ушите и гласът. Казвай дали щяхте да хвърлите тези хора в огъня, макар че ви бе заповядано да ги посрещнете гостоприемно? И щяхте да извършите това, само заради смелостта им да спасят жертвата от вашето безумие. Не, не! Мълчи, защото видях всичко! Поддадохте се на уловката ни, защото искахме да разберем имате ли право да живеете от благоволението на Майката на Планината.

Нещастникът още се вайкаше, когато жрецът се обърна към фигурата и извика:

— В тебе е силата, произнеси присъдата!

Нашият призрачен водач издигна ръката си и посочи към огъня. Дивашкият исполин пребледня и падна по гръб неподвижен. Беше мъртъв.

По-голямата част от тълпата се беше разбягала, но главният жрец извика неуспелите да се скрият и им каза:

— Диваци, вижте края на вашия главатар. И вашата съдба ще е такава, ако още веднъж не уважите заповедите на Хеса, Майката на Планината. Вдигнете онова мъртво куче!

Няколко диваци се приближиха пълзешком и изпълниха заповедта.

— Сложете го в „леглото“, което беше приготвил за жертвите си.

Те домъкнаха грамадното тяло до пламтящата клада и го търкулнаха в ямата. То се сгромоляса с трясък в пламтящите борове.

— Слушайте всички! — отново извика главният жрец. — Вашият главатар получи справедливата присъда на Вестоносеца. Същото ще последва и вас, ако някой се осмели да затаи зло в сърцето си. Така заповяда Хеса от трона си до Огъня на Планината.