Хенри Райдър Хагард
Тя се завръща (14)

2
Съдилището на смъртта

Завесите се разтвориха. В средата на олтара видяхме трон, върху който седеше една фигура, забулена от главата до мраморния под. Изпод гънките на нейното наметало се подаваше жезъл, обсипан със скъпоценни камъни. Тласкани от непозната нам подбуда, последвахме Орос и паднахме на колене.

Разнесе се звън и когато повдигнахме глави, видяхме, че ръката на Оракула, която държеше жезъла, се простря към нас. Чухме ясен глас, който ни каза на чист гръцки език:

— Приветствувам ви, скитници, дошли отдалече, за да се поклоните в тоя храм. Дори и да сте от друга вяра, вие не се поколебахте да ми отдадете почит — на мен, недостойната, определена за Оракул и Пазач на тайните на храма. Изправете се и не се бойте от мен, защото аз ви изпратих моя вестоносец да бди над вас по пътя дотук.

Ние бавно се изправихме и мълчахме, защото не знаехме какво да отговорим.

— Как се казваш ти — и жезълът се насочи към Лео.

— Името ми е Лео Винси.

— Харесва ми. Напълно го заслужаваш. А ти, другарю на Винси?

— Хораций Холи.

— Тъй, тъй… Тогава кажете и за какво сте дошли тук от толкова далечни места?

Ние се спогледахме и аз отговорих:

— Много дълъг ще е нашият разказ. Но как да Ви наричаме?

— С името Хеса, както ме наричат тук.

— Хеса ли? — казах аз, чудейки се дали не е носила друго име някога.

— Чакам разказа ви. — Гласът й беше леко раздразнен. — Е, тази вечер не целият, защото сте уморени, но най-важното поне. Започни ти, Лео Винси, но карай накратко, по своя преценка!

— Тъй да бъде, жрицо! Преди много години, когато бях младеж, аз и моят приятел, подтиквани от една история за нещо, случило се преди векове, отидохме в една дива страна. Там намерихме божествената жена, която беше победила времето. Тя беше вечно млада и изключително красива.

— И ти си я обожавал заради красотата й, както всеки мъж, нали?

— Не само я обожавах, а бях влюбен в нея.

— Тогава ти ще продължаваш да я обичаш, но това няма да е вечно, защото всяка любов е смъртна.

— Обичам я още, макар че Тя е мъртва.

— Е, как така? Нали каза, че била безсмъртна? Тя може би не е умряла, а само се е преродила?

— Не зная. Но аз я загубих и сега търся изгубеното.

— Лео Винси, защо я търсиш в Планината?

— Едно видение ми подсказа да се посъветвам с Оракула. Тук съм, за да науча нещо за изгубената си любима.

— А ти, Холи, не обикна ли също някоя безсмъртна жена?

— Жрицо — благоразумно се измъкнах аз, — дадох клетва да придружа Лео в трудния му път.

— Значи търсите красотата, както правят хората, когато ослепеят и полудеят.

— Не е вярно, защото слепите не виждат красотата. Знанието и гледането са притежание на мъдрите, о, Хеса.

— Умен си и имаш бърз език. Кажи ми, моята служителка Кания от Калун отнесе ли се гостоприемно към вас? Тя ли ви изпрати насам, както й бях заповядала?

— Не знаехме, че е Ваша служителка. Благодарим за гостоприемството й, но бяхме принудени да изтърпим изпратените от хана по петите ни смъртоносни кучета. Какво Ви е известно, жрице, от нашето пътуване?

— Преди три месеца моите вестоносци са ви съгледали и движейки се близо до вас в тъмнината, са чули какво си говорите. Веднага се върнаха и ми разказаха поради какви причини сте тръгнали насам. Затова заповядах на Кания от Калун и на стария магьосник да ви посрещнат и веднага да ви доведат тук. За хора, които изгарят от желание да научат отговори на една загадка, доста сте закъснели.

— Дойдохме толкова бързо, колкото ни бе възможно. След като вашите вестоносци са разбрали защо се придвижваме към Планината, са могли да ви разкрият и причините за забавянето ни в Калун. Въпросът ви е излишен.

— Добре, ще попитам Атена. Тя е отвън. Орос, покани я да дойде веднага.

Жрецът с бързи крачки излезе през дървената врата.

Лео се смути и ми каза на английски:

— Бих желал да изчезна оттук, защото ще се случи нещо лошо.

— Не ми се вярва, но и да стане, няма да е зле, защото може да блесне истината, заради която сме тук.

Учудихме се, че вестоносците на Хеса са разбрали какво сме си говорили в планините, защото използвахме английския. Но още повече се смутихме, когато Хеса се обърна към мене със следните думи:

— Холи, ти си мъдър и опитен човек, защото предположението ти е правилно.

След забележката на Хеса изгубихме охота да говорим помежду си…

Вратата се отвори и пропусна погребалното шествие. Начело беше Симбри, а след ковчега, носен от осем жреца, вървеше Атена. Както беше облечена в черно от горе до долу, тя още повече изпъкваше на фона от следващите я, облечени в бяло, жреци. Сложиха ковчега с тялото пред олтара. Жреците се оттеглиха, а Атена и Симбри останаха.

— Какво иска моята подчинена Кания Атена? — студено запита Хеса.

Атена направи няколко крачки напред и подгъна коленете си с особена грациозност.

— Майко, винаги съм отдавала почит на свещения Олтар според завета на прадедите ми. Този мъртвец моли от тебе правото да бъде погребан в свещения Огън на тая Планина, което се полага на починалите царски особи.

— Жриците, седели преди мен на тоя трон, са разрешили и аз не съм тази, която ще забрани — проговори Хеса. — Това право се дава и на теб, Атена, когато ти дойде редът.

— Благодаря ти, Хеса, но моля ти се кажи на жреците си да запишат твоите думи, защото много сняг се е натрупал на главата ти и скоро ще започнеш да забравяш. Ако ни напуснеш, а това ще стане скоро, нека тази заповед да се спази от онази, която ще те замести.

— Стига, стига! Каква е тая злоба? Защо се правиш на глупаво дете, сякаш не знаеш, че утре можеш да загубиш красотата и младостта си, с които толкова се хвалиш днес. Престани и ми кажи от какво почина твоят съпруг, ханът на Калун?

— Питай скитниците, които му бяха гости. Кръвта му тежи на техните глави и вика за отмъщението на твоята ръка!

— Убих го, за да спася живота си — извика Лео. — Беше насъскал кучетата си да ни разкъсат! Ето белези от зъбите им! — Лео посочи раната на ръката ми. — И жрецът Орос знае, защото той лекува моя другар.

Хеса запита Атена:

— Как стана това?

— Моят господар беше луд — отвърна Атена. — Ловът на хора беше за него спорт.

— А не беше ли и ревнив? Виждам, че лъжата се бави на твоите устни. Лео Винси, кажи ти! Чакай, не искам да разкриваш тайните на една жена, която ти е предложила любовта си. Холи, предпочитам твоите думи, защото те ще са по-обективни!

— О, Хеса, тази жена и чичо й ни спасиха в реката, която граничи с Калун. След това ние бяхме болни и те се грижеха за нас усърдно. Кания се влюби в Лео.

— И твоят син също, защото Кания е красива, а той е мъж!

— Най-добре е той да ти отговори сам, но аз мисля, че той я отбягваше. И тя му даде срок от един ден да избере между смъртта и женитбата си с нея, когато мъжът й умре. Подпомогнати от хана, ние обаче побягнахме към Планината. Ханът ни подгони с кучетата си, ние го убихме и продължихме пътя си, макар че тази жена и чичо й искаха да ни спрат. Когато стигнахме долината на скелетите, един призрак се яви и на два пъти ни спаси от смърт. С неговата помощ успяхме да се озовем тук. Ето цялата истина!

— Жено, имаш ли да кажеш нещо? — попита Хеса заплашително.

— Майко! — отговори Атена невъзмутимо. — Дълги години бях свързана с един полудял звяр. Какво лошо има в това, че съм се влюбила в Лео, а той в мене? Природата заговори в нас и това е всичко. Освен това той се страхуваше от отмъщението на Расен, а и от тоя Холи, когото бих искала кучетата да са разкъсали! Толкова много се стремяха да напуснат страната ми и да дойдат в Планината. Но аз съм така уморена от цялата история, че моля за разрешение да се оттегля и да си почина за утрешния обряд.

— Ти каза, Атена, че сърцата ви са се устремили едно към друго и че неговото сърце ти принадлежи, но той се страхувал от отмъщението на мъжа ти и затова избягал. Не личи по нищо, че Лео е страхливец. Плитката от коса, която е в торбичката, твоя ли е?

— Нямам представа какво е скрил в торбичката си той.

— А не помниш ли, когато беше болен, как сложи тая плитка коса до твоята?

— О, Хеса, значи той ти е открил всичките ни тайни, макар че те не са за пред ушите на други.

Лео я прекъсна сърдито:

— Кания, нищо не съм казвал!

— Така е. Но ти, Атена, смяташ ли, че можеш да скриеш истината от моя буден дух, който е всевиждащ? Внимавай, защото всичко ми е известно!

Склонна съм да преглътна твоето непокорство, неверните сведения, които ми изпрати, лъжите ти за моя сметка. Знам, че си ги държала като пленници и бе готова на всичко това, само и само да го задържиш. Ти заплашваше Лео, когато ти отказа. А за да е пълен грехът ти, не се посвени да ме излъжеш и в моето светилище.

— И така да е, какво от това? — спокойно отвърна Атена. — Изглежда, че ти си влюбена в тоя мъж. О, какво кощунство! И природата ще се разгневи! Хеса, знам, че си зла, но знам и това, че съм твоя гостенка, а и ти не можеш да проливаш кръвта на една влюбена. Не можеш да ми напакостиш, защото съм равна на теб!

— Атена, ако исках да те убия, бих го сторила, както стоиш пред мен. Ти имаш право, но аз ще ти отмъстя, невярна служителко! Не ти ли бе предадена заповедта ми? Не ти ли се каза да доведеш гостите веднага тук? Кажи ми всичко, за да разбера защо не си ми се покорила?

— Ти заповяда, но не ти се покорих, защото този мъж не е твой, а мой! Сърцето ми го подсказва. И моят чичо — магьосникът, смята така. Кога, как и къде душите ни са се срещнали, не зная. Затова съм при тебе, Майко на тайните и пазителко тяхна, да науча истината, защото поне ти нямаш право да лъжеш пред тоя олтар. Призовавам те, в името на Силата, на която и ти ще трябва да даваш отчет, да отговориш сега на моя въпрос: Кой е този човек, към когото цялото ми същество се стреми? Какъв ми е бил в древността той? Говори, Оракуле, заповядвам ти!

— Наистина — каза Лео, — говори, защото и аз съм в неведение.

— Лео Винси, коя мислиш, че съм аз?

— Вярвам, че ти си онази Аеша, в чиито ръце умрях някога в пещерите на Кор. Вярвам, че ти си същата Аеша, която открих и залюбих преди двадесет години в същите пещери. Там те видях да умираш, след като ми обеща, че пак ще се върнеш.

— Гледай ти, как лудостта може да заблуди един човек — обади се Атена тържествуващо. — Не от двайсет, а от осемдесет години моят дядо помни, че тази жрица седи на трона на Майката на Планината.

— А ти, Холи, коя вярваш, че съм? — попита Хеса, без да обърне внимание какво говори Атена.

— В каквото вярва Лео, в същото вярвам и аз. Мъртвите понякога възкръсват, но ти знаеш повече за това.

— Наистина, понякога и това се случва, знам, както ми е известно и друго. Но стига толкова. Утре, щом погребем мъртвеца, пак ще поговорим. Пригответе се тогава да чуете най-страшното нещо — ИСТИНАТА!

Още Хеса не бе завършила и сребърните завеси се затвориха мистериозно. Без никой да им заповяда, жреците в черно обградиха Атена и се оттеглиха. Белите жреци и жрици не бяха слушали разговора ни. Те продължиха песнопението си и след като се оттеглиха, при олтара останахме само ние с Лео, Орос и мъртвеца.

Орос ни направи знак да го последваме. Той ни отведе в добре обзаведено помещение, където по негова заповед пихме някакво особено питие. И досега вярвам, че беше приспивателно, защото след като го изпихме, повече нищо не помня. Когато се събудих, бях бодър и здрав. Видя ми се странно, че в стаята мъждука лампа — нощ ли беше още?

Помъчих се да заспя пак, но не можах. Мислите ми се въртяха все около сцената с Хеса и Атена. Дали пък Хеса нямаше да се окаже, че действително е Аеша? Какъв кошмар! Държанието пък на Атена предполагаше, че тя се уповава на някаква неизвестна сила.

Раната ме зачовърка. Исках да стана и да я превържа. Помислих си да събудя Лео, за да ми помогне, но го оставих да си почива до решителния час, когато щяхме да научим или най-хубавото, или най-лошото.

Както бях седнал в леглото си, видях, че към мене се приближава Орос с лампа в ръце.

— Много дълго спахте, приятелю Холи. Трябва да ставате, защото ни чака работа.

— Я не се подигравай, Орос! Че навън още не е тъмно.

— Да, защото настъпи нова нощ. Хубаво е човек да се наспи, защото не се знае дали скоро ще имате тая възможност. Ела да ти превържа ръката.

— Орос, кажи ми…

— Нищо няма да ти кажа, приятелю, освен че трябва да тръгваш, за да присъстваш на погребението на хана. Може да чуеш там отговора, който те интересува…

След десет минути той ме заведе да закуся, където намерих Лео облечен и нахранен. Орос ни каза, че Хеса не пожелала да ни будят, защото ни очаквали много неща, които сме щели да преживеем през идващия ден.

Тръгнахме към олтара и макар че завесите бяха спуснати, стори ни се, че тронът е пуст. Орос обясни, че според старинния обичай, Майката е отишла да даде отчет за мъртвеца.

Заобиколихме олтара и преминахме през няколко врати и стаи. Това били, както ни каза Орос, жилищата на Хеса и нейните служителки. В една от стаите ни очакваха няколко жреца със запалени факли и лампи в ръце.

— И през деня пътят е тъмен — каза Орос. — Може да се качим по външните снегове, но нощем е опасно.

Той запали факли и лампи за нас. Започнахме да се катерим по безкрайните тъмни галерии. С мъка се промъквахме по издълбаните от поклонниците на Огъня пътеки в канарите. След неопределено време стигнахме до подножието на голямата стълба.

Орос се поклони почтително на Лео и му каза:

— Почакайте тук, господине. След малко ще отидем до високия стълб на Огъня. Там е най-високата точка на Планината.

Едва бяхме седнали и усетихме помитащото течение на вятъра, който препускаше през галериите. Чух ревящ звук и попитах Орос на какво се дължи. Той ми отговори, че сме близо до кратера на вулкана и звукът означава, че Огънят на живота е изригнал.

Заизкачвахме отново стълбата. Не беше опасно, а уморително, защото стъпалата бяха най-малко шестстотин. От време на време спирахме, за да отдъхнем. Най-сетне стръмните стъпала започнаха да привършват и видяхме кръглата площадка.

Орос ни поведе напред. Блесна светлина и след двайсетина стъпала стълбата свърши. Ако Лео не беше ме хванал с ръка, щях да падна долу, поразен от зрелището, което се изпречи пред очите ми. Бяхме на площадката, която беше дълга около 80 метра и широка 30. Над нас беше небето, обсипано със звезди. На юг се разстилаше мрачната равнина на Калун, а на север се вълнуваше огнено езеро — кратерът на вулкана, от който излизаха огнени пламъци. От огненото езеро нагоре се издигаха дим и пари, които се възпламеняваха във въздуха и по този начин се образуваше Стълбът на Живота.

Точно надясно от този стълб пурпурна светлина се спускаше към земята на Калун и се виждаше от отвъдните планини, докато се разсее в небосклона. Силен вятър духаше непрекъснато и намаляваше голямата горещина.

Гледката така ме завладя и изуми, че аз коленичих. За да откъсна поглед от огненото море се хванах с две ръце за перилата и погледнах надолу. Казах на Лео и той да направи същото.

Долу жреците с качулки на главите отправяха молитви към небето. Но при тях не бяха Хеса, Атена, да не говорим за мъртвеца.

Орос, комуто гледката беше позната, ни хвана за ръцете и помоли да продължим пътя си по един тесен коридор, покрай скалата. Стигнахме един заслон, образуван от лава, където вятърът бучеше със страшна сила и сякаш продуха дробовете ми. В големия, колкото стая, заслон имаше хора, между които беше и Хеса. Тя седеше на стол, издълбан в скалата. Наметната беше с пурпурно наметало, което скриваше тъмните й дрехи от глава до пети.

До нея стояха Атена и старият Шаман, които бяха неспокойни, освен това на погребалното си легло бе простряно тялото на хана на Калун.

Поклонихме се на Хеса, която повдигна глава. Тежки мисли я занимаваха, беше угрижена. Тя отправи няколко думи към жреца Орос:

— Довел си ги читави, служителю мой! Доволна съм, защото за тези, които не знаят пътя, той е страшен. Гости мои — продължи тя, — какви са впечатленията ви?

— Онова огнено море, прилича на ада, за който разказва нашата вяра — отвърна Лео.

— Не е ад, а Огън, от който черпим своя живот. Истинският ад е тук — и тя посочи гърдите си, като оброни глава. Така постоя известно време, сетне повдигна главата си и продължи: — Мина среднощ, а до зората ни чака много работа. Да, до времето, когато светлината замести тъмнината.

— Кания — обърна се Хеса към Атена, — ти донесе починалия си съпруг. Разрешено му е да бъде погребан на това свято място, както царствените си родители. Пепелта им е гориво за Свещения огън. Орос, жрецо мой, повикай обвинител и защитник с книгите им. Нека ми кажат всичко за мъртвия, за да съставя присъдата си и да реша кому да дам душата му — на Духа на живота или на Духа на смъртта. Жреци, обявявам Съда на смъртта за открит.