Хенри Райдър Хагард
Тя се завръща (6)

6
Пред дверите

О, това спускане в пространството! Казват, че ония, които падат, губели съзнание, но аз твърдя, че не е вярно. Никога моят ум не е бил по-бистър от момента, в който полетях и се хвърлих към пропастта и никога такъв къс път не е бил изминат за толкова дълго време. Съгледах белеещото се дъно, подскачащо нагоре, за да ме посрещне, и изведнъж… трясък! Какво става? Аз още живеех! Бях паднал във вода, усещах студенината й!

Потъвах все по-надолу и мислех, че едва ли някога ще изплувам. Стигнах дъното, макар че дробовете ми щяха да се пръснат. Когато изплувах нагоре, спомних си за трясъка. Досетих се, че е от счупване на лед, който съм пробил при падането. Следователно на повърхността ме очакваше лед.

— Ужасно е — помислих си аз, — че след толкова многобройни страдания трябва да се удавя като мишка под някакъв си леден пласт.

Ръцете ми докоснаха леда. Блестеше над мене като стъкло. Хвала на небесата! Главата ми го проби: той бе изтънял благодарение на слабия студ през изминалата нощ. Издигнах глава и се огледах наоколо. О, гледката ме зарадва! Вдясно от мен беше Лео, на когото от косата и брадата шуртеше вода. Лео беше жив! Той чупеше леда с ръце и се мъчеше да се измъкне от дълбоката вода, за да стигне брега. Изглежда, че ме забеляза, защото очите му едва не изскочиха от орбитите.

— Живи сме и двамата, а пропастта е премината! — викна радостно той. — Казах ли ти, че Тя ни води!

Приближавахме се към брега, където ни очакваха старец и жена. Толкова бях отслабнал, че едва плувах напред. Пороят ме повлече и замалко да потъна на дъното, ако Лео не беше ме хванал за дрехите. Но тялото ми повлече и него и той извика:

— Ще потъна! Хвани се за края на въжето!

И той ми хвърли края на въжето, което още висеше на кръста му. По този начин той успя да освободи едната си ръка, с която ме придържаше. Дебелите ни дрехи, напоени от водата, ни теглеха надолу, но Лео съумя да се задържи на повърхността, защото беше добър плувец.

Вярвам, че щяхме да се удавим в тоя силен водовъртеж, ако не беше старецът на брега, който, като видя в какво положение сме, с необикновена за възрастта си бързина се спусна до скалата и дойде на края на брега. Веднага ни подаде дългата си тояга. Лео я сграбчи отчаяно и я държеше здраво. Избягвайки водовъртежа, стъпихме на крак, но реката отново ни сграбчи и ни отнесе навътре. Но с помощта на тоягата, края на която старецът държеше здраво, подпомагани и от жената, ние се търкулнахме на брега.

Лежахме по очи. Още бяхме в опасност. Старецът подаде ръка, но не можехме да я стигнем. Внезапно тоягата се изплъзна от ръцете му и водата отново ни отвлече. Но сега пък жената появи героизъм. Тя скочи във водата, стигаща до пояс, хвана с едната си ръка Лео за косата, а с другата се държеше за стареца. Лео бе измъкнат. Той скочи на крак и обвил с едната си ръка нежната снага на жената, успя да закрепи и мен.

Започна безмълвна, но жестока борба с водата. Накрая всички се претърколихме в подножието на скалата, където се строполихме запъхтени.

Повдигнах очи нагоре. Жената се беше изправила и гледаше втренчено Лео, чието лице беше изцапано с кръв, течаща от раните му. Дори и при сегашните обстоятелства оцених красотата и величието й. Изглежда, че тя се сепна и хукна към скалата.

Старецът, който вече се беше изправил, ни изучаваше с тъмните си очи, както се бяхме излегнали долу. Той ни заговори, но не разбирахме езика му. Опита на друг език, но без успех. Когато за трети път проговори, наострихме уши, защото езикът беше гръцкият.

— Вълшебници ли сте, та стигнахте в тая страна?

— Не — отвърнах аз на същия език, макар и с акцент, защото от дълги години не бях го говорил. — Ако бяхме вълшебници, щяхме да дойдем тук, другояче — и посочих с ръка раните ни и пропастта.

— Те разбират древната реч, която говорят в планината — избърбори той като че ли на себе си. След това ни попита: — Странници, какво търсите?

Аз се изхитрих и не му отговорих, защото се страхувах, че като научи истината може да ни хвърли обратно във водата. Но Лео не беше предвидлив и отговори на гръцки, примесен с тибетски думи:

— Ние търсим земята на Огнената планина, която е увенчана със знака на Живота.

Старецът ни погледна с изумление.

— Значи вие знаете? И кого търсите?

— Нея — отговори грубо Лео, — княгинята!

Мисля, че искаше да каже жрицата или богинята, но той говореше на гръцки, а може би защото жената, която изчезна, приличаше на княгиня.

— О, вие търсите княгинята? Тогава сте онези, които ни е заповядано да пазим. Но как да се уверя, че казвате истината?

— Сега ли е моментът да ни задавате въпроси — извиках гневно аз. — По-добре вие ни кажете кои сте!

— Кой съм аз ли, страннико? Аз съм пазачът на Дверите, а жената с мен е Кания^[1] на Калун.

Лео започна да пребледнява.

— Този човек е болен — каза старецът. — Сега, щом си отпочинахте, трябва да се подслоните, и то веднага. Елате да ми помогнете!

Подпирайки Лео от двете му страни, ние загърбихме адската река и проклетата скала и тръгнахме по тясна урва, докато стигнахме полянка, от която се виждаха Дверите…

Доколкото си спомням, пред нас се изпречи голяма скала, в която бе издълбана пещера. Изкачвахме се с много усилия, защото Лео беше почти изгубил съзнание и едва влачеше нозе. Още на първото стъпало той се олюля и рухна, а ние нямахме сили да го вдигнем.

Докато си мислех какво да правим, чух стъпки и погледнах нагоре. Видях, че жената слиза, следвана от няколко мъже — татари, с непроницаеми лица, малки очи и жълта кожа. Присъствието ни не ги впечатли. Тя им каза няколко думи и те вдигнаха Лео. Понесоха го нагоре. Ние ги последвахме и се озовахме в една стая, издълбана в скалата над Дверите, където жената ни остави. От тая стая преминахме през други, едната от които вероятно беше кухня, защото в нея гореше огън. След това влязохме в голяма стая, изглежда, спалня, защото имаше легла с постелки и кожи.

Положиха Лео на едно от дървените легла, а старецът, подпомаган от един татарин, го съблече. Направи ми знак и аз да се съблека. Зарадвах се, защото отдавна не бях го правил, но го сторих с големи усилия, понеже цялото ми тяло беше в рани и натъртвания.

Пазачът на Дверите свирна със свирка и друг слуга донесе съд с топла вода. Умихме се. Тогава пазачът намаза раните ни с благотворен мехлем. Ние легнахме и се завихме с кожите и постелките.

След малко ни донесоха супа, в която пазачът наля лекарство. Хапнахме малко в кревата, както си лежахме, а остатъка старецът наля в гърлата ни. Веднага чудна топлина заля тялото ми и аз се унесох. Нищо не помнех. Били сме много зле. Каква е била нашата болест, не зная, но вероятно е била предизвикана от изтощение, от рани и натъртвания. Всички те, събрани наедно, ни доведоха до един дълъг период на полусъзнание и на друг — с треска и полуда. Всичко това се мержелееше в паметта ми през седмиците, които прекарахме при пазача на Дверите.

На какво можех да оприлича това, освен на сънища! Самите сънища подлежат на забрава, което само по себе си не е лошо, защото бяха разбъркани, страшни, кошмарни, отражение, без съмнение, на истинските ни спомени от неотдавна преживените страхотни приключения. Понякога се пробуждах за малко. Предполагам, когато са ме хранили. Именно оттогава е и споменът как жълтоликият пазител на Дверите стоеше над мен като дух, облян от светлината на луната, как галеше брадата си с устремени в мене тъмни очи, готови да открият тайната ни.

— Те са хората — мърмореше той. — Без съмнение, те са!

После той отиваше до прозореца и се взираше продължително в звездите.

Припомням си, че веднъж в стаята настана някакво безпокойство, причинено от сочния глас на една жена и от шума на копринената й рокля, влачеща се по каменния под.

Отворих очи и видях, че тя е същата, която ни спаси, висока и с благородни черти жена, с красиво лице и пламенен поглед.

Тя се изправи пред мене, погледна ме с безразличие и се наведе да каже нещо на пазача с нисък глас. Вместо отговор той й се поклони и показа другото легло, където лежеше Лео. Тя тръгна натам с бавно и царствено движение.

Видях как тя се наведе над него, как повдигна края на завивката. Без да се обръща към пазача, тя произнесе няколко думи, които приличаха на заповед.

Пазачът излезе. Тя остана сама. Повдигна края на завивката и седна на леглото, като изучаваше внимателно лицето на Лео. Гледаше го продължително, после стана и започна нервно да се разхожда из стаята. По лицето й се бе отпечатало голямото смущение и напрежение, за да си спомни нещо, което не можеше.

— Къде и кога? — мълвеше тя. — О, къде и кога?

Как свърши тая сцена, не помня. Облада ме забрава. По-късно ми казаха, че тая царствена жена, Кания, не е напускала стаята и грижовно и нежно е хранела Лео. А когато Лео не е имал нужда от нея, е хранила понякога и мене. Изглежда, че възбуждах любопитството й и тя чакаше да оздравея, за да го удовлетвори.

Не помня след колко време се събудих пак. Беше нощ и луната от чистото и ведро небе осветяваше стаята. Прозорецът не беше пречка за лъчите и те осветяваха леглото на Лео, където забелязах, че седеше царствената жена.

Лео в бълнуването си почна да изговаря английски и арабски думи. Това заинтригува извънредно жената, всяко нейно движение го издаваше.

Изведнъж тя внезапно стана и с безшумни стъпки приближи до леглото ми. Престорих се на заспал, и то така добре, че успях да я заблудя. Постъпих тъй, защото и аз бях любопитен. Коя беше тая жена, наричана от пазача Кания на Калун? Не беше ли онази, която търсехме? И защо пък не?

Тя отново се върна към леглото на Лео и във възцарилата се тишина се разнесе тихото й мърморене. Разпознах в нейния гръцки език и някои монголски думи, и то такива, които са общи за Централна Азия. Не всичко успях да чуя, но все пак достатъчно.

— Хора от моите сънища, откъде идвате? Защо Хеса ми помогна да ви посрещна? Вие спите. Но очите ви са будни в съня. Отговорете ми, моля ви, каква връзка има между мене и вас? Защо ви сънувам? Откъде ви познавам?

Сладкият сочен глас премина от шепот към мълчание.

Когато тя пак се наведе над Лео, една плитка от прекрасната й коса падна надолу и погали лицето му. Той се пробуди и с измършавялата си бяла ръка хвана косата. Каза на английски:

— Къде съм? О, спомням си, спомням си!

И очите им се срещнаха. Лео се опита да стане, но не успя. Тогава той отново заговори на развален гръцки:

— Вие ли сте жената, която ме спаси от водата? Кажете ми, не сте ли вие онази царица, която тъй дълго търсих и понесох нечовешки страдания заради нея?

— Не зная — отговори тя с нежен и сладък като мед глас, леко треперещ. — Аз наистина съм царица, ако Кания може да е такава.

— Отговорете ми тогава, царице, помните ли ме?

— Ние се срещахме в сънищата, а може би и някъде другаде, в далечното минало. Да, срещнахме се и при реката. Чужденецо, как е твоето име, ками ми!

— Лео Винси.

— Ново е за мен — прошепна тя с клатене на глава. — Но ви знам отнякъде.

— Как? Вие ме познавате! Откъде? — И Лео падна на леглото в безсъзнание.

Тя се взираше в него твърде внимателно. И изведнъж, като че ли тласната от невидима сила, тя се хвърли върху леглото на Лео, наведе глава и нежно го целуна в устата. След това се изправи, цялата изчервена, засрамена от тази проява на бурната си страст. Едва сега ме забеляза. Учуден, удивен, без да зная как, бях седнал на леглото, за да я слушам и наблюдавам по-добре.

Постъпката ми не беше кавалерска, но бях обладан от желанието да направя нещо. Глупост беше, но болестта и изумлението притъпиха разума ми.

Да, тя забеляза как я наблюдавам и такава ярост я обзе, щото си помислих, че краят ми идва.

— Човече — изсъска зловещо тя, — как си позволяваш?

И ръката й измъкна от пояса бляскава кама. Изправен пред голяма опасност, умът ми се пробуди и аз викнах:

— О, съжалете ме, дайте ми вода! Треската ме изгаря. Ей, пазачо, дай ми да пия!

Веднага се строполих изтощен отново на леглото си. Тогава тя прибра ножа и потърси паницата с мляко. Подаде ми я, наблюдавайки ме с пламнали от страст, страх и гняв очи.

Изпих млякото на големи глътки.

— Вие треперите. Сънувахте ли? — попита тя.

— Да — отвърнах аз. — Направих смъртен скок от оная скала в пропастта.

— Да не би друго да сте сънували?

— Не, не… Кажете ми, какво трябва да направим, за да се сприятелим с една царица?

— С царица ли? Човече, какво говориш? Закълнете се, че не сте сънували друг сън!

— Заклевам се в Символа на Живота и в планината на движещия се Илам, а също и във вашето име, о, царице на древността.

Аз въздъхнах и се престорих, че съм изгубил свяст, друго по-подходящо не можах да измисля. Притворих очи и забелязах, че лицето й, както беше зачервено, започна да избледнява, защото моите думи попаднаха на място.

Тя заговори високо, за да мога да я чуя:

— Радвам се, че той не е сънувал други сънища, защото щеше да ги разкаже, а това би било лошо знамение. Не ми се ще, някой, който е преминал през опасности, за да стигне дотук, да бъде хвърлен на кръвожадните кучета. Защото макар и стар и грозен, той ми изглежда мъдър и дискретен човек.

Приближаващите стъпки на пазача ме зарадваха. Той влезе в стаята и видях, че се поклони на жената:

— Как са болните, внучке?

— В безсъзнание са и двамата.

— Така ли? Мислех, че вече са се събудили.

— Чухте ли нещо, Шамане?

— Аз ли? Да, чух измъкване на нож от ножницата и лай на кръвожадни кучета.

— А нещо друго, Шамане?

— Странни гледки, Кания, внучке мой… Но ето, те се събуждат.

— Да — отвърна тя. — И докато единият спи, другият нека бъде пренесен в друга стая. Има нужда от промяна и от чист въздух.

Човекът, когото тя нарече Шаман, държеше в ръката си лампа, която осветяваше лицето му. Аз имах подозрения към този човек, но те се засилиха, защото лицето му изразяваше отмъстителност.

— В коя стая, Кания? — запита той.

— Струва ми се — отговори тя бавно, — в по-здравословна, където ще се съвземе. Мъдър човек е, а и имам заповед да не му се нанася никаква повреда. Но защо питате?

Той сви рамене и каза:

— Казах вече, че чух лая на кръвожадните кучета — това е всичко. Вие казахте, че имате заповед, с която не бива да се шегуваме, даже и ако не можете да си обясните целта й.

След това той отиде до вратата, свирна и слугите веднага се явиха. Той разпореди и те ме вдигнаха заедно с постелята, върху която лежах, и прекосявайки различни проходи, ме отнесоха в друга стая, приличаща на първата, но по-малка.

Пазачът ме наблюдава малко, дали ще се събудя. Той допря ръка до сърцето ми и извика. След това напусна стаята, клатейки глава и заключи вратата. Аз заспах дълбоко.

Когато се събудих, беше светло. Умът ми беше бистър и бях добре, което показваше, че треската е отминала и съм на оздравяване… Спомних си събитията от изминалата нощ и можах внимателно да ги обмисля. Направих това по много причини, най-важното от които бе, че бях в опасност.

Видях и чух много работи и тази жена, наричана Кания, отгатна, че съм чул и видял всичко. Наистина, ако не бях я респектирал със Символа на Живота, тя би заповядала на Шаман да ме умъртви. И той не би се поколебал.

Както и да е, сега-засега бях спасен, а занапред ще се уповавам на съдбата си. Трябваше да бъда предпазлив, дори да се преструвам на глупак. Като отблъснах от ума си собствената си участ, съсредоточих се върху сцената, на която бях свидетел, и по-точно какво целеше тя.

Нашето издирване свършваше ли? Тази жена ли беше Аеша? Лео все още беше в безсъзнание и отговор на въпроса нямаше. Едно нещо беше очевидно: тя самата призна за някаква връзка между нея и Лео. Защо го целуна? Уверен бях, че тя не беше разпусната. Но и никоя почтена жена не би извършила такова нещо, особено с чужденец, висящ между живота и смъртта.

Това, която тя извърши, беше плод на неудържим порив, изхождащ от възпоменания, които я подтикваха към такава постъпка. Няма друга жена по света, освен Аеша, която да го познава.

Най-сетне дали пък онова, което калугерът Ку-ен и десетки милиони хора вярват, не е истина? Дали душите на различните хора не сменят физическите си тела, така както се сменят дрехите? Чудна светлина проблесна в ума ми. Дали пък Аменартас и Кания, тази жена с царствен вид, не са една и съща? Нима не е възможно, щото тя, „добила магията на своя народ“, както сама бе написала на делвата, да победи тъмнината на миналото и да познае жреца?

Какво ли щеше да стане, ако в тая жена се бе вселила Аменартас, а не Аеша? И като господарка на страната още веднъж ли щеше да покори своя любим? Какво ни очакваше? Както и да е, истината щеше да излезе наяве.

Докато размишлявах, вратата се отвори и вътре влезе Шаман, който бе нарекъл жената своя внучка. Изправи се пред мене…