Хенри Райдър Хагард
Тя се завръща (20)

8
Алхимията на Аеша

Малко след инцидента с леопарда Аеша беше обхваната от своя демон, който понякога се проявяваше.

Веднъж вечеряхме с нея и по навик правехме планове за нашето могъщо и безкрайно бъдеще, страхотното наследство, което Тя ни обещаваше.

Трябва да ви обясня, ако вече не съм го направил, че Тя ме беше уверила да не се безпокоя за напредналите си години и за грозотата си. Окъпя ли се в жизнените огньове, ще стана какъвто си искам. Аз се надявах, че външността ми ще се промени и както се разказва в приказките, ще стана безсмъртен.

Плановете на Аеша бяха непостижими, даже ужасяващи. Тя не познаваше днешната политическа структура, отношенията между хората, но и да ги знаеше, това едва ли би й било от полза. Практическите й познания за света се простираха дотам, докъдето й ги бяхме обяснили в пещерите на Кор. Сега жаждата й за нови сведения беше неутолима и тя използваше всеки удобен случай, за да ни разпитва, макар досегът ни с външния свят да бе прекъснат от години.

Все пак ние й обрисувахме различните народи и техните страни, нрави и обичаи такива, каквито ги знаехме от по-рано. Тя слушаше и после дълго размишляваше.

От всички народи най-много се интересуваше от китайския. Изглежда, че не по-лошо от нас беше запозната с монголите и разбираше техния език.

Когато горе-долу се ориентира в световното устройство, тя заживя с идеята да провъзгласи Лео за абсолютен монарх на целия свят. Напразно той я уверяваше, че не иска. Тя просто се изсмя и му каза:

— Ако аз се издигна над хората, трябва да ги управлявам, защото как може Аеша да заема второто място. И ти, Лео, понеже си мой господар, ще бъдеш господар и на света. Истинският ми живот още не е започнал. Аз съм изпълнена с мисъл за теб и в очакване на твоето безсмъртие.

— И после?

— Ти ще бъдеш надарен с вечна сила, с цялата мъдрост на вековете и с мощ, която е в състояние да промени местата на океаните. Тогава ще заживеем истинския си живот. О, как копнея — въздъхна Аеша — да доживея часа, когато ще заблестим като две нови звезди в небесните висини. Приятно ще ми бъде царе да се покланят пред трона ни.

Така говореше Аеша и сиянието на челото й се увеличаваше, докато я обхвана цялата. Очите й заблестяха като два въглена. В тях видях безграничната слава, видях и народи да минават и да й се покланят.

— Но как, мила Аеша, как ще постигнем това? — попита я Лео.

— Как ли? Много лесно. Толкова нощи слушах мъдрите беседи на Холи, че видях картата на света. Размишлявах и върху твоите сведения за различните народности, за техните странности и безполезни борби за богатства и първенство. И знаеш ли какво реших? Да ги слеем за тяхно добро в едно цяло, като се поставим над тях и ги управляваме. Реших да премахнем войните, болестите и страданията, та тези хора да изживеят краткия си живот щастливо.

— Как ще постигнем тия промени?

— Ти не мислиш философски, Лео, защото още не приемаш моята идея. Ако имам меч, с който да съкруша техните войски, ако мога да потопя флотите им в морските глъбини, да, аз, на която светкавиците и техните елементи се подчиняват, ще постигна целта си. Но ти се отвращаваш от смъртта и вярваш, че магиите на небето не са добри. Щом волята ти е такава, тогава тя е и моя. Ще търсим друга възможност.

— Но как ще убедиш земните царе да сложат короните си на твоята глава? — учудих се аз.

— Като накарам техните народи да ги изоставят и предадат. О, Холи, колко ограничен е умът ти, колко слабо въображение имаш! Не го ограничавай, а си помисли какво ще стане с народите, когато се явим между тях с купища злато, за да удовлетворим нуждите им. Няма ли да ни се покорят, когато видят силата на нашата красота и безсмъртие? Няма ли да извикат: „Бъдете царе и ни управлявайте!“

— Не знам — отговорих със съмнение. — Но къде ще се появим най-напред?

Тя взе картата на източното полукълбо, която бях начертал, и като сложи пръст на Пекин, каза:

— Ето мястото, където ще се установим за няколко века. Избрах китайците, защото ти ми каза, че те са най-многобройни. Освен това те са храбри, хитри и търпеливи. И макар че сега са безсилни поради лошото си управление и примитивно образование, те са способни да превземат малките западни народи. Ето защо ще се установим между тях. За няколко века те ще се усмирят, ще изучат нашата мъдрост и ти, Лео, ще направиш войските си непобедими, като дадеш на тоя народ добро управление, богатство, мир и нова вяра.

Не я попитах каква ще бъде новата вяра. Не беше необходимо, защото от само себе си се разбираше, че тя щеше да бъде някакъв култ към Аеша. Умът ми забръмча от предположения, някои добри, другите доста абсурдни. Представях си какво би се случило при първото явяване на Аеша в Китай, както и възможното нахълтване на жълтоликите в западните страни.

— Я си представи, че малките народи не дочакат да бъдат превзети от жълтоликите, а се съединят в едно и нападнат по-напред! — каза Лео.

— Ами тогава?

Лео се беше разсърдил от надменния тон, с който Аеша говореше за западните народи, защото той принадлежеше към един от тях, при това доста велик.

— И този вариант съм имала предвид. Тогава няма да има за какво да ми се сърдиш. О, тогава Изтокът, който е спал толкова време, ще се пробуди, по бойни полета, каквито историята не е имала, ще видиш моите пламтящи знамена да плющят във вихрена победа. Ти ще видиш как народите падат един след друг! Върху хекатомбите на хиляди мъртъвци ще се издигне тронът ти на цар и владетел на света, който ще възродим с огън и кръв.

Това ново евангелие на Аеша изпълни Лео с ужас, защото той мразеше абсолютния монархизъм и симпатизираше на демокрацията. Но аз не се притеснявах. Сцената беше смешна с ужасната си и фантастична абсурдност. Аеша имаше амбиции, каквито и луд не би допуснал…

За пръв път помежду ни се появи търкане.

Знаех-, че Аеша е способна на всичко и това, за което мечтаеше, можеше да го доведе до чудесен, но и ужасяващ резултат. Защо не? Смъртта не я грозеше, защото Тя беше безсмъртна и властваше над живота и смъртта. Несравнимата красота и дръзката й воля биха съкрушили всеки враг. Проницателният й ум би изнамерил нови оръжия, срещу които и най-добре екипираната и храбра армия не би могла да устои.

Наистина Тя би могла да постигне целта си с помощта на природните сили, които, както тя казваше и както вярвах аз, бяха в ръцете й. Тя можеше да заповядва на скритите сили на електричеството, което би хвърлило всички народи в краката й.

Аеша имаше големи амбиции и най-страшното в свръхчовешката й сила беше, че у нея нямаше никаква отговорност пред хората и Бога.

Би могло тя наистина да е била ангел, паднал от небето, както бе загатнала веднъж, и в което Атена и Симбри вярваха.

Само в две неща съзирах нейните добри страни: в прекрасната и безпределна любов към Лео и в приятелството й с мен.

Другото важно нещо, което не можех да си обясня, беше нейната страст към този човек, необяснима с тайнствеността и трайността си, която както в миналото, така и в бъдещето би била най-слабото й място.

Най-после разбрах най-важното: само човешката любов можеше да обезвреди безсмъртното й сърце, защото в противен случай Тя би опустошила Вселената.

Прав бях.

Докато се вдълбочавах в размишления, без да се страхувам, че Аеша може да ги прочете, видях Орос да се покланя пред нея.

— Как смееш? — попита тя остро, защото, когато разговаряше с Лео, не разрешаваше никой да влиза.

— Шпионите се върнаха, Хеса.

— Защо си ги пратил? Каква нужда има от тях?

— Нали ти ми заповяда?

— Добре де! Какво казват?

— Хеса, народът на Калун е отчаян. Сушата е нанесла големи щети и гладът зее в очите му. Народът обвинява чужденците, които са били в тяхната земя и са избягали при тебе.

— Друго?

— Кания Атена също е побесняла против тебе и нашата свещена колегия. Денонощно подготвя две армии — едната четиридесет, а другата двайсетхилядна. Последната ще бъде изпратена, начело със Симбри, срещу Планината. Ако претърпи поражение, тя възнамерява с другата да нападне полетата на Калун.

— Ама че страшни новини — изсмя се презрително Аеша. — Омразата ще подлуди тая жена, която се осмелява да се състезава с мен! Холи, смяташ ли, че мога да се хваля с нещо, което нямам сила да направя? Ако се съмняваш, след няколко дни ще се увериш!

— Какво смяташ да правиш, Аеша?

— Почакай малко. Нека се уверя, че шпиони те не преувеличават нещата поради страхливостта си. Толкова е уморително, но ще проверя как стоят работите.

Тя се взря в пространството, което беше нещо обичайно за нея, но го вършеше рядко. Поради леност ли, или поради това, че я изтощаваше много, не знам.

Красивото й лице прие строг вид като на човек, който се намира в момент на изстъпление. Светлината на челото й угасна, а големите зеници на очите й се свиха и потъмняха. Около пет минути тя съзерцаваше така. После, все едно че се събужда, прекара ръце по лицето и се успокои както преди.

— Истина е — промълви Тя. — Трябва да се приготвя по-бързо, за да умрат по-малко хора от моя народ. Господарю мой, ще участвуваш ли и ти? Не, не — продължи тя. — Ти ще си стоиш тук в безопасност, а аз ще вървя да посетя Атена, както й обещах.

— Където ти отидеш, там ще съм и аз — възпротиви се Лео, като лицето му се изчерви от гняв и срам.

— Не ти забранявам, но ще говорим по-късно. А сега, Оросе, слушай внимателно. Върви! Изпрати навсякъде Огъня на Хеса и го предай на всички главатари. След три нощи, когато луната изгрее, заповядай племената да се съберат — не всички, достатъчни са само двайсет хиляди от най-добрите воини. Останалите ще пазят Планината и Светилището. Да носят храна за петнадесет дни. Ще се присъединя към тях на сутринта. Върви!

Орос се поклони и си отиде, а Аеша смени разговора, като заразпитва пак за китайците.

На следващата вечер пак водихме подобен разговор, но една забележка на Лео предизвика Аеша.

Лео, който не отхвърляше плановете й като невъзможни, все пак ги оспорваше, доколкото можеше, защото те противоречаха на неговата етика, на неговите политически, обществени и религиозни разбирания.

— Ти ще победиш — каза той, — но всяка война носи разорение. Средствата, които ще изхарчиш, ще усилят данъчното бреме на народа ти.

Аеша го погледна и се засмя.

— Май че ви изглеждам като някое лудо момиче, което, тласкано напред-назад от вятъра на въображението си, не мисли какво прави. Не съм толкова вятърничава, че аз, сама жена, да почна война с цял свят. — Както говореше, Тя придоби царствен вид и в очите й се появи страшен блясък, който смрази кръвта ни. — След последните ни разговори от военен характер аз премислих всичко, прекарах много неща в ума си и измислих война без разходи за тези, които ще управляваме, поради което те ще ни обикнат много. Помниш ли Лео, как в пещерите на Кор карах Майката на Природата да ми разкрива тайните си една по една. Елате с мен, за да видите онова, което никой смъртен не е виждал и да се уверите, че съм добра ученичка на Природата.

— Какво има да гледаме? — усъмни се Лео.

— Ела, Лео, любими мой, остави философа у тебе първо да види, а после да разсъждава.

Тя му обърна гръб, като му се усмихна така сладко, че той я последва, защото беше готов, ако се наложи, да влезе и в огъня заради нея.

Тръгнаха и аз го последвах. Бях любопитен да видя нейното ново чудо.

Тя ни поведе по един коридор, по който по-рано не бяхме минавали. Стигнахме до една врата, която Лео отвори по неин знак. Покори й се веднага. Отвътре излизаше силен прилив на светлина. Не бе трудно да отгатнем, че това беше нейната лаборатория.

В пещерата видяхме металически епруветки и други уреди. Имаше и пещ, която не се нуждаеше от гориво, защото в нея гореше факла от вечния огън, каквито имаше Светилището. Светлина се излъчваше от недрата на земята под нозете ни.

Двама жреци работеха вътре — единият бъркаше в железен съд някаква сплав, а другият я пресилваше в глинен калъп. Двамата спряха за миг, за да приветствуват Аеша, но Тя им каза да продължат работата си. Попита ги дали всичко е наред.

— Твърде добре, о, Хеса — отговориха те.

От тази пещера преминахме през няколко врати и пещери, през няколко прохода и стигнахме до малка стаичка. В нея нямаше нито огньове, нито лампи и все пак тя беше осветена от мека светлина, която се излъчваше от стената срещу нас.

Аз я попитах:

— Какво правеха двамата жреци?

— Защо задаваш глупави въпроси? В твоята страна не стопяват ли метали? Искате ли да узнаете тайната ми? — попита Аеша. — Едно е да чуеш, а друго е да видиш, нали? Ето, гледайте, за да изчезнат съмненията ви!

Тя посочи две особени дрехи, окачени на стената, ушити от плат и дървени парчета, които бяха с качулки и приличаха на водолазни костюми.

Под нейното ръководство Лео ми помогна да облека едната, завърза я отзад, а Тя помогна на Лео да облече другата.

— Нищо не виждам — обадих се аз.

Настъпи мълчание, стана ми страшно и поисках да узная дали не съм останал сам.

— Холи, намираш се в тъмнината, в която си бил винаги — подигра ми се Аеша — Това е тясната тъмнина на невежеството, незнанието и подозрителността.

Както ми говореше, чух, че нещо се отвори. Предполагам, че бяха каменни врати. Тогава наистина светна. Толкова силна беше светлината, че и под дрехата ме заслепи.

Видях, че стената пред нас изчезна и че бяхме пред прага на друга стая. В дъното й имаше олтар и върху него бе поставено някакво вещество, голямо колкото детска главичка.

Това нещо приличаше на човешко око. Вероятно от него излизаше светлината. То беше заградено с огнеупорни тухли, но те не бяха пречка за светлината, която ги пронизваше, като че ли бяха от стъкло. Отправените нагоре лъчи падаха върху метална буца, която бе поставена в рамка.

А какви бяха тия лъчи! Да бяха събрали всичките диаманти на света, светлината, която биха излъчили те, не би била по-силна. Очите ми горяха, усетих страшни болки в кожата на ръцете и краката си, а Аеша стоеше непредпазена с дреха и спокойна. Тя дори обиколи стаята и като отметна булото си назад, наведе се над лъчите. Тези лъчи й придаваха вид на желязна статуя.

— Рудата е готова, и то по-рано, отколкото смятах — прошепна Тя.

Грабна топката в ръцете си, като че ли беше перце, и се приближи до нас.

Със смях ни каза:

— Кажи ми сега, многоначетений Холи, виждал ли си по-добър алхимик от мене — бедната жрица на една забравена вяра?

Тя поднесе тогава бляскавата руда до очите ми. Аз се обърнах и побягнах. По-скоро, опитвах се, защото облеклото ми пречеше. Стигнах стената и там захвърлих шлема си, защото горещи гвоздеи се забиваха в очите ми. Тъй стоях, а Тя се смееше и подиграваше зад гърба ми, докато най-после чух, че вратите се затварят и благословената тъмнина дойде.

Аеша ни помогна да свалим облеклата, които ни предпазваха от опасните лъчи. От очите ми течаха горещи сълзи.

— Е, доволен ли си сега, Холи?

— От какво?

— Не знам, но аз съм доволна от изгарянията и от уплахата ви.

— И аз също — изръмжа Лео, който стоеше в другия ъгъл и проклинаше нещо.

Аеша се смееше, и то непрекъснато, защото се видя, че е владетелка над всичко земно, че е господарка и на Вселената. Смя се, докато се появиха сълзи в очите й, чак тогава каза:

— Ама че сте непризнателни! Ти, Лео, пожела сам да видиш чудесата, които правя. А ти, Холи, дойде непоканен, след като ти казах да не идваш. Сега и двамата сте груби и сърдити. А и плачете като деца с изгорял пръст. Ето, вземете това! — Тя ни подаде някакво лекарство, което взе от полицата. — Натрийте си с него очите и смъденето ще изчезне.

Послушахме я и болката изчезна, но още четири часа очите ми бяха кървавочервени.

— И все пак какво беше чудото, което искаше да ни покажеш, та ни отведе при оня непоносим пламък!

— Исках да ти покажа дара на пламъка, който аз, невежата, наричам мощен агент. Ето, погледни — продължи тя, — как блещука то, макар и слабо! Вземи топката, Холи!

Не исках да я послушам, защото се страхувах, че ще изгоря ръцете си. Погледът ми стана неподвижен.

— Холи, какво предполагаш, че е това?

— Злато или мед.

— Чисто злато е.

— Тогава тук трябва да има в изобилие златна руда — каза Лео.

— Така е. Има руда в изобилие, но не е златна, а е желязна.

— Как така?

— Лео, ти не разбра ли, че аз от желязна руда правя чисто злато? — със смях отговори Аеша. — Ето такава е моята алхимия. Къде другаде ще видиш толкова много злато? С него ще си послужим занапред.

И двамата с Лео се изненадахме, защото не предполагахме, че Аеша има и тази способност. Тя прочете нашите мисли и неверието ни я разгневи страшно.

— В името на Природата — викна тя, — ако не ми беше приятел, Холи, бих завързала дясната ти ръка, за да я превърна в злато! Но защо ли се ядосвам на един сляп и глух? Скоро ще ми повярваш.

Тя се отдели от нас и слезе по проходите при жреците, които работеха. Каза им нещо и отново се върна при нас с голям железен къс.

— С какъв знак искаш да отбележа тоя къс, който ти приемаш, че е желязо?

— Със знака на живота.

— Добре — отвърна Аеша.

Двамата жреци се наведоха над желязото и с резец и голям чук направиха на него пръстенообразния знак.

— Това не е достатъчно — каза Тя. — Холи, дай си ножа! Утре ще си го получиш, но ще бъде още по-ценен.

Извадих ловния си нож, индийска изработка, чиято дръжка беше желязна.

— Помниш всички знаци по него, нали? — попита Аеша.

— Да.

Тя заповяда на жреците да надянат непропускащите облекла, които преди малко бяхме носили. Каза ни да се оттеглим, за да не ни убият лъчите.

След като излязохме, те започнаха работата си. Бавиха се няколко минути. Тогава Аеша ни извика. Учудих се, че жреците бяха без защитните облекла. Мажеха си очите с лекарството. Аеша им заповяда да изнесат железния къс и моя нож на специална носилка.

Жреците бяха здравеняци, но се огъваха под тежестта на метала. А преди малко Аеша сама го носеше, като че ли бе перце.

— Как така — попита Лео, — ти, сама жена, можеше да го носиш, а сега двама мъже пъшкат под тежестта му?

— Силата, която ти наричаш Огън на Живота, има свойството да превръща всичко, което докосна, в лек предмет. Как другояче бих се справяла с такива тежести?

— Сега разбрах — отговори Лео.

Жреците вдигнаха метала и го скриха в една яма в сламата, като я затвориха с железен капак. След това се върнахме в стаята на Аеша.

— Всичкото това богатство и тая сила са твои, нали? — попита Лео.

Аз помнех предупреждението и не смеех да отворя уста.

— Тази тайна открих преди няколко века, но не пожелах да си послужа с нея. Холи ще каже, че е магия. Твърдя, че е точно обратното — това е знание, което съм усвоила.

— Вярваш ли, че твоето откритие ще съсипе западния свят? — попита Лео.

— Ако знаеш нещо друго, което да мога да направя, без да съсипя твоя свят, за който полагаш такива нежни грижи, кажи ми го — отвърна Аеша.

Аз се разсмях, но веднага се опомних и обръщайки се към Лео, смених усмивката с намръщена гримаса. Страхувах се, че Аеша ще побеснее.

— А ако не знаеш, тогава светът ще загине. Господарю мой, разкрий ми мислите си изцяло! Не мога да догоня бързината им. Толкова години живях, без да мога да беседвам с благородни хора като тебе или дори равни на мен!

— Не е красиво да се подиграваш с мене — запротестира Лео.

Аеша го погледна гневно. Аз се огледах към вратата. Лео не се уплаши от погледа й, само кръстоса ръце и я стрелна с очи.

— Заплаших Холи, че ще превърна костите му в злато, което наистина смятах да направя, и ето, той трепери от стъпките ми и се стряска от погледа ми, дори когато е нежен. Но ти, Лео, само ти не се страхуваш от мене, макар че още не знаеш защо те обичам така безумно. О, господарю мой, колко си добър към мене, колко си търпелив към моята непостоянност и женска слабост!

Тя понечи да го прегърне, но внезапно се съвзе и му прави знак да седне на леглото. Щом той изпълни нареденото от нея, Тя взе малко столче, седна до него, и втренчи хубавите си очи, като дете, което очаква да му разкажат хубава приказка.

— Лео, разкрий ми защо не приемаш моя план. Не се безпокой, аз ще размисля внимателно.

— Аеша, ти знаеш, че светът признава златото като най-голямо богатство. Цялата цивилизация е изградена върху него. Направиш ли го общодостъпно, което не е проблем за теб, всичко установено досега ще рухне. И хората отново ще се мъчат като своите прадеди.

— Защо не? Златото ще ги върне към епохата, когато не бяха добри и не знаеха що е разкош и лакомия.

— И смазваха главите си с дървени и каменни брадви — подхвърли Лео.

— А кои пронизват сърцата си сега със стомана или железни стрели, както ти ми каза? О, Лео, когато златният бог е низвергнат, когато лихварят и тлъстият търговец треперят и бледнеят като тебешир, когато богатствата им се превърнат в смет, тогава народите няма да бедстват! Защо защитаваш златото? Какво лошо има в това — продължи Аеша, — ако съсипя живота на ония, които мислят повече за богатства, отколкото за смелост и добродетели. Не каза ли еврейският пророк, че те ще трупат къща върху къща, докато окаяните, които богаташите са ограбили, не намерят място, където да живеят. Лошо ли е, ако поддържам каузата на бедния и потиснат народ, а се противопоставя срещу грабителските страсти на шепа хора? Защо вашият свят да не стане по-щастлив?

— Смятам, че светът и без твоята намеса ще стане друг, сътворен по нов план, управляван от неизпитвани закони и стремейки се към други цели. Светът е странен и кой знае какво може да се случи!

— Когато настъпи времето, Лео, ще видим какво ще стане. Засега ще оставим златния бог на мира. Щом искаш, нека той царува още на земята.

Вместо него исках да коронясам живата Сила на Природата, която е вечно жива, която може да даде здраве на хората, може да подобри характера им, може да превръща един метал в друг, да разруши град или да изтръгне тая Планина.

Аеша се обърна към мене и ми каза:

— А ти, Холи, не се бой от моя характер. Гневът ми е на мига и преминава. Сърцето ти е златно. Защо тогава да позлатявам костите ти?

Благодарих за комплимента и се оттеглих за почивка. Чудех се, кое е по-силното у нея — добротата или гневът?

На другия ден се уверих, че каквито и съмнения да имах относно нейната сила, в химическите способности на Аеша нямаше защо да се съмнявам. Точно когато се обличах, двамата жреци от лабораторията донесоха тежък къс, покрит с платно. Оставиха го на пода по заповед на Орос.

— Какво е това? — попитах го аз.

— Подарък на Хеса, с която, както ми се каза, вчера си се осмелил да спориш.

Орос дръпна платното и металът, белязан със Знака на Живота блесна с чистотата на истинско злато, за което от векове копнеят човешките сърца. То беше меко и можех с нокът да изпиша името си.

И ножът ми беше тук и както беше казала Аеша, само дръжката му беше станала златна.

И сега се питам как можа Тя да събере толкова светлина, че успя да превърне желязото в злато.

Но отговорът е тайна. Мисля, че работата в лабораторията й не спираше, защото Тя наистина се подготвяше за борба с жителите на земното кълбо. Както и да е. Тя никога повече не продума за това. Мълчание й беше необходимо, за да се подготви за някоя по-неотложна работа.