П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (9)

9

Влез — извика Еджи.

Не можех, разбира се, да видя кой беше влязъл в отговор на тази покана, но от факта, че братовчедът се надигна, заключих, че новодошлият ще да е момиче. Няма да видите стария Еджи да си вдига задните части от креслата, само за да поздрави мъжкия пол. Гласът, който проговори, доказа, че съм бил прав. Беше отривист, властен, но определено женски.

— Добър ден — рече гласът.

— Добър ден — рече Еджи.

— Ти ли си собственикът?

— О, не.

— Изглежда се чувстваш като у дома си.

— О, всичко е наред. Тук живее един човек на име Хевършот, а ние сме една плът и кръв. Хевършотови. Той ми е братовчед.

— Ясно.

— И от негово име — сигурен съм, че щеше да прегърне идеята, ако беше тук — мога ли да предложа една глътка?

— Една какво?

— Препоръчвам уискито.

— Да не би да намекваш, че консумираш алкохол?

— В общи линии.

— Нека да ти кажа, мистър Хикс…

— Не, Манеринг.

— Моля?

— Името е Манеринг.

— О? Добре, нека да ти кажа, мистър Манеринг, че не консумирам алкохол. Дошла съм тук, за да събирам дарения за Храма на новата зора.

— За… я пак го кажи?

— Никога ли не си чувал за Храма на новата зора?

— Не, не помня да съм чувал.

— Никога ли не си чувал за сестра Лора Луела Стот?

— Не, коя е тя?

— Това е жената, която ще изведе Калифорния от блатото на алкохола.

— Боже господи! — Можех да позная по гласа на Еджи, че е заинтригуван. — Да не би да има блато от алкохол по тия места? Каква удивителна страна е Америка. И ще ми приказват за съвременни удобства! Да не искаш да кажеш, че човек може да отиде там и направо да си лочи.

— Говорех фигуративно.

Последва тишина. От следващите й думи подразбрах, че девойката трябва да е изучавала Еджи доста настоятелно, защото възкликна:

— Хей! Ти изглеждаш ужасно.

Еджи каза, че няма нужда да се заяжда. Тя отвърна, че да, имало.

— Целият трепериш, а очите ти са като на риба. А пък кожата ти!

— Това е най-добрата, която имам — тросна се Еджи доста рязко, както ми се стори.

— Да, и още най-добрата, която някога ще имаш, докато продължаваш да се наливаш до козирката с тая гадост. Знаеш ли какво е това, което пиеш?

— Сто гайди.

— Двеста катафалки. Да ти кажа ли какво щеше да направи сестра Лора Дуела Стот, ако беше тука?

— Какво?

— Щеше да ти плисне чашата през прозореца.

— О? — каза Еджи, а не знам дали не беше и „Хо?“ — Да ми я плисне, така ли?

— Точно това щеше да направи. И щеше да е права. Даже и такава нещастна отрепка като теб си струва да се спаси.

— Нещастна отрепка?

— Точно това казах.

— Хо? — този път Еджи го каза съвсем ясно.

Последва нова пауза.

— Я ми кажи — проговори Еджи накрая с надменен глас. — Я ми кажи, мис…

— Прескът.

— Я ми кажи, мис Прескът, дали по някаква случайност не си с впечатлението… хм, дали по най-глупав начин не си позволила да допуснеш… абе, ти хабер ли си нямаш, че да си въобразиш, че съм фиркан?

— Ако под „фиркан“ имаш предвид…

— Имам предвид фиркан. Я чуй сега — обяви Еджи с някакво тихо достойнство. — Чичковите червенотиквеничковчета. Непротивоконституционствувателствувайте. Петър плет плете, през три плета преплита. Е, какво ще кажеш?

Трябва да си призная, че аз не бих могъл да намеря отговор на това, но момичето го направи.

— Пфу! С тия номера можеш да минаваш пред децата, не се и съмнявам, но те нищо не значат. Вятър работа.

— Какъв ти вятър. Я чуй пак. Кралица Клара крала на крал Карл кларнета. Гласът ми е ясен като камбанка. А ти правиш някакви инсинуации относно моята трезвост.

— Пфу! — беше отговорът. И още: — Дори самият факт, че можеш да изговориш всичко това, говори зле. Означава, че си преминал стадия на преплитане на езика и си се запътил със страшна скорост към ръба на пропастта. Знам точно за какво говоря. И баща ми пиеше, докато не му просветна пред очите. А се биеше в гърдите, че може да изговори всичко и по всяко време на денонощието, без да се запъне, независимо колко е насвяткан. Никога няма да забравя какво му казваше докторът: „Това е само крайпътна гара. Ти си експрес и не спираш на крайпътните гари. Но, мили боже! Почакай само, докато стигнеш крайната точка“.

— Крайната точка?

— Искаше да каже, когато ще започнат да му се привиждат разни неща…

— Не говори за привиждане!

— … и да му се причуват гласове.

— Не говори и за причуване!

— Точно за това ще говоря. Някой трябва да направи нещо, за да те измъкне от тая кал. Наистина, правя го като най-добър приятел. Трябва да ми паднеш на колене за това, че те предупреждавам. Да, сър, ако не действаш по най-бързия начин, писано ти е да си получиш своето. Познавам симптомите. Това, което накара татко да се плесне по челото, беше срещата му с един розов заек, който му поискал огънче, и нещо подобно ще се случи и с теб, ако не се вземеш в ръце. Така че, помисли си. Е, не мога да стоя тука цял следобед и да те вразумявам. Трябва да събера даренията. Какво ще кажеш, би ли отпуснал нещо за каузата?

— Пфу! — изпухтя Еджи с ясното намерение да си й върне камъните.

— Е, не разчитах на това. Но не забравяй какво ти казах.

Очевидно при тези думи тя беше духнала, защото креслото изскърца, когато Еджи отново се тръшна в него. Можех да го чуя как диша тежко.

И ето че, макар да бях слушал внимателно всяка дума от разговора, установих, че така нареченото ми подсъзнание трябва да е работило на пълни обороти, без да го усетя. Защото, когато отново се върнах към личните си проблеми, осъзнах, че възгледите ми се бяха променили. Бях се завъртял на сто и осемдесет градуса от предишните си намерения и разбрах, че като съм се крил от Еджи, съм допуснал стратегическа грешка.

Ужасяващият глад за понички и тям подобни сладкарски изкушения все още ме разяждаше и се сетих, че по тоя въпрос може да се стори нещо конструктивно. Еджи можеше да се превърне от натрапник в животоспасител. Разбира се, той не беше милионер, но имаше стабилен доход и сигурно беше в състояние да се справи с някой и друг сладкиш, ако подходя правилно. Така че се надигнах с намерението да се пробвам.

Забележете, сега, като поглеждам назад, разбирам, че моментът не беше правилно избран. Но тогава това не ми хрумна. Всичко, за което мислех, беше да се докопам до лелеяното. Тъй че, както вече казах, се надигнах бавно.

Обектът, с който възнамерявах да вляза в контакт, както казват в Америка, се беше облегнал в креслото и още дишаше на пресекулки. Главата ми щръкна точно зад неговата. Една съвсем удобна позиция за насочване на словата ми към лявата му ушна кухина.

— Еджи — изстрелях аз името му.

Спомням си веднъж, когато бях дете — не се сещам по каква причина, навярно заради самата шега — се бях скрил в една ниша на главното стълбище в Замъка Бидълфорд и бях казал „Бам!“ в ухото на иконома, който слизаше с поднос, съдържащ гарафа, сифон и чаши. Хората вярват, че Бидълфорд се обитава от Виещата лейди и първото нещо, което докоснаха краката на иконома след моето „Бам!“ беше една тигроподобно килимче в дневната две площадки по-надолу. Винаги съм гледал на този епизод като на върхова точка в емоционалната демонстрация. Но всичко това до момента, когато се надигнах тихо иззад креслото и казах: „Еджи“, се беше спотаило в най-тъмната част на подсъзнанието ми.

Реакцията на братовчеда не беше толкова скоростна, колкото тази на иконома. Последният беше стартирал на момента, сякаш имаше крилца на гълъб, докато Еджи седя в продължение на шест секунди като изтукан и се блещеше напреде си, без да трепне и с един-единствен мускул. После главата му се завъртя бавно и очите ни се срещнаха.

Точно в този момент той си запретна яко ръкавите. Сега беше времето след бавния старт да демонстрира нещо по-впечатляващо по отношение на скоростта. Един пронизващ врясък изскочи от устните му и още отекваше в стаята, когато се озовах сам. При все че Егремонт Манеринг се намираше в полулегнало състояние, когато му хрумна да тича, взе разстоянието до входната врата за, бих казал, по-малко от секунда и четвърт. Беше нещо като дим и вятър.

Побързах към прозореца и надникнах предпазливо. Беше ми любопитно къде се е приземил добрият стар приятел. Със скоростта, с която се движеше, ми се виждаше невероятно да е още в Калифорния, но за моя изненада стоеше там, на няколко метра. Изглежда беше ударил доста бързо спирачките.

С него видях едно момиче, облечено в бежово и когато то проговори, разбрах, че това трябва да е бил доскорошният ни посетител. Вероятно тя вече се е отдалечавала, когато е чула страховития писък и се е върнала да се запознае с последните новини. Еджи стискаше ръката й като удавник сламка.

Трябва да си призная, че външността на момичето ме изненада малко. От тона й и от цялостната насока на разговора бях останал с впечатлението за някого от типа на Бюла Бринкмейър, но тя беше доста хубава, макар и да става дума за една, бих казал, доста строга хубост. Имаше вид на дъщерята на свещеника, който играе хокей и хока селяните, когато искат да се оженят за сестрите на починалите си съпруги.

— Какво има сега? — попита тя.

Еджи продължаваше да стиска ръката й.

— Оле-ле! Там, вътре!

— Какво има там вътре?

— Едно призрачно дяволче. Подаде си главата иззад стола ми и очи в очи ми каза: „Еджи, старче, дошъл съм за теб, Еджи!“

— Значи така.

— Точно така. „Дошъл съм за теб, Еджи, старче“, така каза. Като някаква стара дружка. Не съм виждал малкия негодник в живота си.

— Сигурен ли си, че не беше розов заек?

— Не, не, не. Беше един малък нехранимайко. Да не мислиш, че не мога да разпознавам малките нехранимайковци?

— И какъв точно нехранимайко?

— От най-лошия вид. Не ми се понрави от пръв поглед.

Момичето сви устни.

— Е, аз те предупредих.

— Да, но от къде можех да знам, че ще ми се случи ей така изведнъж? Дяволски внезапно, ето какво най-много ме стресна. Тоя малък мерзавец се пръкна просто така. Без никакво предупреждение.

— А ти какво очакваше? Да се представи с предварително писмо?

— „Дошъл съм за теб, Еджи“, така каза. С един такъв гаден, злобен гласец. „Ой-ларипи, Еджи“, така каза. „Дошъл съм за теб, старче“. Какво трябва да направя, как мислиш?

— Има само едно-единствено нещо. Да дойдеш с мен и да се оставиш в ръцете на сестра Лора Луела Стот.

— Тя оправя ли се с малките нехранимайковци?

— Точно там е най-добра.

— А има ли изба?

— Какво да има?

— Е, трябва ми естествено нещо за повдигане на духа. И то ми трябва бързо. Няма смисъл да идвам при тази Стот, ако не може да го уреди.

Момичето се ококори невярващо.

— Да не искаш да кажеш, че възнамеряваш да консумираш алкохол след това, което ти се случи?

— Никога в живота си не съм имал по-голяма нужда от едно питие. Да консумирам алкохол? Разбира се, че възнамерявам да консумирам алкохол. Възнамерявам да излоча цяла кофа.

— И нямаш намерение да го откажеш?

Този път Еджи трябваше да се ококори невярващо. Момичето беше проговорило, като че ли не вярва на ушите си, а сега и той проговори, като че ли не вярва на своите.

— Да го откажа? В такъв момент? Когато всеки нерв от тялото ми беше изтръгнат от корен и завързан на възел? Каква абсолютно фантастична идея! Не мога да си представя как е дошла на такова интелигентно момиче като тебе. Да не би да си пропуснала факта, че цялата тая история ме разтърси из основи? Нервните ми окончания вибрират като желе на вятър. Ти сигурно не можеш да си представиш целия кошмар на ситуацията. „Еджи“ каза той просто ей така, „ето ме, Еджи, старо куче…“

Тя направи отчаян жест, като дъщерята на свещеника, която е открила ерастиански^[1] проповедник в селото.

— Прави, каквото знаеш. Чупи си главата. За твоето погребение става дума, не за моето.

— Мразя тоя израз.

— Но когато опреш до него — а това ще стане доста бързо и ще бъде страшно — спомни си, че винаги има топло гнезденце, което те очаква в Храма на новата зора. Нито една човешка отрепка не е толкова долна, че да не намери там своя пристан.

Тя се отдалечи и остави Еджи с овесен нос. А той, като погледна колебливо назад, като че ли се чудеше дали е, безопасно да се върне и да удари още една глътка от уискито, реши, че не е, и запреплита крака към хоризонта да търси своя лек някъде другаде. Аз пък дадох на хлапето Кули още петнадесет минути и щом не се появи, също се чупих. Малко по-късно, след като се покатерих с лекота на покрива на бараката, бях отново в спалнята и се чувствах по-празен от всякога.

И всичко това съвсем навреме, както се оказа, защото тъкмо бях седнал на леглото, когато ключът се превъртя в ключалката и мис Бринкмейър цъфна на вратата.

— Наспа ли се? — попита тя.

Ако тая жена все така ми бае за спането, няма да я бъде.

— Не — намусих се. — Не съм.

— Защо не?

— Бях прекалено гладен.

— Защо, за бога, като си бил гладен, не си позвънил? Ще ти изпратя вечерята.

Тя се оттегли и след малко се появи някакъв лакей — ако се съди по вида — филипинец. И си представете как се почувствах, когато видях на подноса единствено няколко сухи бисквити, чаша мляко и чинийка с гаден ошав от сини сливи.

Разбира се, опитах се да убедя дръпнатия в предимствата на пържолата и бифтека, но всичко, което получих беше: „Извинявам, да“, „Чудесно добре, альо“, „Не, можето би, също“ и подобни дивотии, така че накрая махнах с ръка изтощено и го освободих. После ометох съдържанието на подноса и отново потънах в размисъл.

Започнаха да падат сенките на вечерта. И съвсем скоро, след като бяха започнали да падат, чух стъпки по коридора. Секунда по-късно вратата се отвори и влезе Ан Банистър.