Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Laughing Gas, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: П. Г. Удхаус

Заглавие: Смехотворен газ

Преводач: Веселина Тихолова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кронос“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфия“ АД — Пловдив

Редактор: Красимира Маврова

Художник: Борис Драголов

ISBN: 954-8516-10-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8053

История

  1. — Добавяне

15

— Уф! — изпъшка той, като масажираше нацеленото място. — Уф!

Ако си бях предишният стар вежливец, несъмнено щях да спра, да се извиня и да изкажа съжаление, тъй като явно бях подредил добре човека. Лицето му беше силно мораво, очите му с цвят на касис сълзяха обилно. Но сега нямах време да любезнича с икономи. Исках да спра Еджи и да продължа с изявлението си.

С тази мисъл в главата припнах към входната врата, но от лего нямаше ни вест, ни кост. Беше пропаднал вдън земя.

Потънал в мрачно настроение, аз се върнах в коридора. Икономът още стоеше там и изглеждаше донякъде възстановен. Лилавият оттенък липсваше от лицето му и беше престанал да мачка жилетката си. Облегнат на стената, той леко пуфтеше. Природата и здравият организъм явно му бяха помогнали да се свести.

Погледнах го навъсено. Не можех да му простя за ненавременната намеса. Ако не се бяхме срещнали в коридора, щях да съм възстановил разговора си с Еджи, добавяйки към твърдението си подкрепящи детайли, както би казал старият Плимзол. А тъй като бях забавен, аз го изгубих. Беше изчезнал яко дим, като росна капка от розов листец. Мътните ги взели всички ръгащи се икономи — е то така се чувствах.

— Сър — обади се той, докато прелитах покрай него.

Пуснах му още едно навъсено око. Разговор с него беше последното нещо, което исках. Имах желание да размишлявам.

— Мога ли да поговоря с вас, сър?

Пуснах го да мине покрай ухото ми.

— Дойде ми една идея, сър. Във връзка с въпроса, който обсъждахме по време на закуската ви.

Вече го подминавах.

— За парите, сър.

Това ми удари спирачките. Никоя друга дума в целия език не би го направила. Спрях, погледнах го и наострих уши.

— Искаш да кажеш, че си намерил начин да събера известна сума?

— Да, сър. Мисля, че намерих разрешението на нашия проблем.

Ококорих се. Нямаше вид на особено интелигентен човек. И все пак, ако се вярва на думите му, беше успял там, където много изтъкнати мислители биха се провалили.

— Намерил си?

— Да, сър.

— Искаш да кажеш, че като си размислил, си решил, че можеш да ми отпуснеш малко.

— Не, сър.

— Тогава какво искаш да кажеш?

Той зае съзаклятническа поза. Огледа се надясно, огледа се и наляво. Надникна в дневната, надникна и нагоре по стълбите.

— Дойде ми на ум, както си лъсках сребърните прибори, сър.

— Какво ти дойде на ум?

— Идеята, сър. Често съм намирал, че умът ми е най-пъргав, когато чистя среброто. Като че ли ритмичните действия помагат на мисълта. Негова светлост често казваше…

— Остави сега Негова светлост, че така ми е причерняло. Каква ти е идеята?

Той изпълни отново правилата на тайните общества. „Дали някой не ни наблюдава?“ — такъв беше видът му. Сниши глас до шепот.

— Зъбът, сър!

Не схванах.

— Събут ли? Кой?

— Не събут, сър, зъбът.

— Зъбът?

— Да, сър. Това, което ми мина през ума, докато чистех среброто, беше зъбът. Хрумна ми съвсем внезапно.

Нищо не разбирах от това. Приказките му бяха като на фиркан иконом. Но никой иконом, разбира се, не може да бъде фиркан в такъв ранен час. Даже Еджи рядко беше.

— Чий зъб?

— Вашият, сър — в очите му се прокрадна тревога. — Нали е у вас, сър?

Все още бях като в мъгла.

— Вчера ми извадиха един зъб.

— Да, да, сър. Точно за него говоря. Зъболекарят ви го даде, нали, сър?

— Какво искаш да кажеш с това дал ми го? Той ми го извади.

— Да, да, сър, но когато бях момче и ми вадеха зъб, зъболекарят винаги ми го даваше да си го пазя с другите джунджурийки. И се надявах…

Поклатих глава.

— Не, нищо такова не се е слу… — спрях. Проблесна внезапен спомен. — Да, за бога, даде ми го. Ей го тука в една картонена кутийка.

Бръкнах в джоба и я извадих. Икономът изпадна в екстаз:

— Ха! Тогава всичко е наред, сър — рече той с облекчение, като иконом, който е смъкнал товар от плещите си.

Все още не проумявах.

— Защо?

Той отново се превърна в Черния конспиратор. Погледна наляво, погледна и надясно. Надникна тук, надникна и там. После сниши гласа си до такъв шепот, че не можех да чуя ни то една проклета дума.

— Говори по-силно — раздразних се аз.

Той се наведе и долепи устни до ухото ми.

— Златото е в този зъб!

— Златото? Пломбата, искаш да кажеш.

— Пари, сър.

— Какво!

— Да, сър. Ето това ми дойде наум, докато лъсках среброто. В един момент главата ми беше куха, както бихте казал. В следващия — хоп, ето я идеята. Лъсках купата, която мистър Бринкмейър едно време спечели в Годишния голф-турнир на кинематографските магнати и просто я изпуснах от ръце. „Тюх! Да ми се пукне джигера дано!“, казах си…

— А?

— „Да ми се пукне джигера“, сър. Беше любимият израз на Негова светлост в моменти на възбуда. „Да ми се пукне джигера!“, казах си. „Зъбът!“.

— И какво значи това?

— Мислете, сър, мислете! Оценете каква позиция имате в очите на обществото, сър. Вие сте Идолът на Американските майки. А феновете си умират за сувенири от техните любимци, мога да ви уверя в това. Виждал съм тлъсти суми да сменят собственика си заради едно от копчетата на панталона на Фред Астер[1], наистина много тлъсти суми. А човешкото желание да се сдобиеш с един зъб не може и да се сравни с това да имаш копче от панталон.

Потреперих. Най-после бях проумял думите му.

— Мислиш, че този зъб може да бъде продаден?

— Под тезгяха, сър, под тезгяха.

Потреперих отново. Този човек започваше да ме пали.

— Кой би го купил?

— Всеки, сър. Всеки от големите колекционери. Но това ще отнеме време. Идеята ми беше да се обърнем към някое списание. Например „Екран и красота“. Много ще бъда изненадан, ако не дадат две хиляди долара за него.

— Какво!

— Да, сър, и после ще си ги върнат с десет пъти повече отгоре.

— Ами!

— Наистина, сър. Ето какво ще се случи, ще организират състезание за читателите си. Един долар за участие в състезанието и зъбът на Кули ще отиде у онзи, който направи еди-какво си — като например да назове дванадесетте най-популярни звезди в правилния ред или нещо подобно.

Главата ми бучеше. Чувствах се като че ли съм заложил на аутсайдер в годишните конни надбягвания и съм го видял да прескача последната ограда с три дължини пред останалите.

— Две хиляди долара?

— Повече, сър. Пет, ако имате добър посредник.

— Познаваш ли добър посредник?

— Това, което бих ви предложил, сър, е да ме наемете за уреждането на тази сделка.

— Ще го направиш ли?

— Ще бъда горд и щастлив да го направя, сър. За обичайната комисиона.

— И каква ще бъде?

— Петдесет процента, сър.

— Петдесет? Познавам един писател, чийто агент продава нещата му за десет.

— Литературна продукция да, сър, но не и зъби. Зъбите вървят по-скъпо.

— Петдесет е прекалено. По дяволите, та това е моят зъб.

— Но не сте в удобна позицията търгувате с него.

— Знам, но…

— Имате нужда от някого, който знае как да се спазари.

— Ти знаеш ли как да се спазариш?

Той се ухили самодоволно.

— Нямаше да питате, сър, ако ме бяхте видели как преговарям за комисионната си с местния търговец.

Замислих се. Разговорът можеше да се закучи, ако той не бе махнал с ръка.

— Е, хайде, сър, да не се пазарим. Нека кажем двадесет.

Това ми се видя по-разумно.

— Дадено.

— Макар че двадесет процента няма да ме направят богат човек. Както и да е, нека бъде така. Бих ли могъл да взема кутийката, сър, и може би един-два реда с вашия почерк, гарантиращ автентичността. Тези редактори са станали много подозрителни напоследък, откакто „филмови мечтания“ беше преметнато с една долна фланелка на Кларк Гейбъл, която се оказала фалшива. Имам писалка, сър. Може би само ще напишете няколко думи на кутийката.

— Нещо като „Оторизиран зъб на Д. Кули. Да се счита за единствения оригинален такъв“?

— Това е съвсем достатъчно, сър. Благодаря ви, сър. Благодаря ви, сър. Ще го занеса в редакцията веднага щом приключи обяда. Страхувам се, че преди това официалните ми задължения ще ме задържат в къщата.

След няколко часа крачех покрай басейна и си тананиках весело. Обядът беше приключил. А също и бедите ми. Бъдещето, така черно някога, сега се къпеше в златна светлина.

Този великолепен иконом се беше погрижил така умело и уравновесено за нещата, че не виждах други по-сигурни ръце, в които бих могъл да ги поверя. Като че ли беше продавал зъби с комисиона през целия си живот. Беше позвънил в „Екран и красота“, уговорил среща, уточнил, че парите, когато се стигне до определена сума, ще се изплатят в дребни банкноти и беше тръгнал за офиса да сключи сделката.

Имах отвратителен обяд, в който така беше наблегнато на спаначения мотив, че граничеше с фарса, но въпреки болезнената празнина в корема ми се чувствах като подмито детенце. Целият кипях от жизнерадост и оптимизъм. Дори и ако този иконом не се окажеше чак такъв магьосник, за какъвто го мислех, и успееше да вземе само две хиляди, щеше да бъде достатъчно. А нещо в спокойното му решително лице и в хладнокръвното му самоуверено поведение ми подсказваше, че ще извлече максималната цена.

И така, както казах, тананиках си весело и без съмнение щях да продължа да си тананикам още малко, ако вниманието ми не беше привлечено от пресекливо тихо свирукане, което като че идваше от храстите в другия край на поляната. Отначало предположих, че това е само някоя местна птица, която си върши работата, но след няколко секунди се чу женски глас:

— Хей! Джоузеф!

Гласът на Ан. Тръгнах натам да видя какво иска.

Бележки

[1] Фред Астер (1899–1987) — американски хореограф и актьор. — Бел.пр.