П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (7)

7

Още седях и се кокорех на лика си в огледалото, когато типът в бялата престилка, който ме беше нарекъл своето момченце — трябва да е бил д-р. Б. К. Бъруош — пристъпи напред.

— Ще си вземеш това, нали? — каза той със същия бащински тон и ми навря в носа малка картонена кутийка.

Аз, обаче, продължавах да се пуля. Нямах време за картонени кутийки. Все още се мъчех да се наместя в новия обрат в сценария.

Няма спор, може да ти се завие свят от цялата тая работа. Разбира се, чел съм разкази, в които се случват същите неща, но никога не съм предполагал, че човек трябва да предвиди такава възможност като номер от програмата в истинския живот. Съгласен съм, че трябва да си подготвен за всичко, но чак… искам да кажа… е, да пукна дано!

Отгоре на всичко се случи така внезапно. В разказите винаги има някакъв зловещ учен, който се щура около епруветките, или някакъв египетски магьосник, който прави заклинания, но събитията се развиват със седмици, ако не и месеци, а не ей така изневиделица — щрак и готово.

— Зъбът — обясни д-р. Б. К. Бъруош. — Сигурно ще искаш да го задържиш. — Пъхнах разсеяно кутийката в джоба си, нещо, което извика протестен вой от страна на тълпата. Това най-обикновено действие май ги възбуди.

Забълбукаха гласове.

— Хей!

— Не го прибирай.

— Трябва да те снимам като го гледаш.

— Придай си замислен вид.

— Вдигни го високо и му се усмихвай.

— Като че ли си казваш: „Добре, добре!“.

— Имаш ли изявление за пресата?

— Какво мислиш за политическата ситуация?

— Подкрепяш ли президента?

— Какво е бъдещето на киното?

— Изпрати послание към американския народ. Нещо кратко и сърцераздирателно.

— Ей. А какво ще кажеш за любимата си закуска?

Винаги съм познавал Ан Банистър като момиче твърдо и решително и трябва да кажа, че ме заляха топли чувства към нея в този критичен момент. Тя веднага пое нещата в свои ръце и започна да ги изтласква навън, като че ли беше охрана в някоя крайбрежна кръчма, току-що назначен и решен да действа.

— Не можете ли да оставите горкото дете да си поеме дъх? — викаше тя. — Как можете да го безпокоите в такъв момент? Я се поставете на негово място.

Онзи, който беше поискал послание за американския народ, каза, че ще му струва работата, ако се върне в редакцията без посланието.

Ан беше непоколебима.

— Ще ти дам всички послания, които си поискаш — каза тя. — Ще ти дам всичко, само изчезвай оттук.

Тя продължи да ги изтиква и скоро, благодарение само на личния си чар, успя да разчисти стаята. Д-р. Б. К. Бъруош и аз останахме сами.

— Вълнения, а — разпери ръце той. — Е, това са несгодите на славата.

Той се усмихваше, докато говореше — широката сияеща усмивка на зъболекар, който, освен че ще се нагълта с тлъст хонорар, знае, че току-що му е била направена безплатно реклама най-малко за хиляда долара.

Не бях в състояние да споделя слънчевото му настроение. Мъглата пред очите ми се вдигна и ме остави с изопнати нерви. Сега разбирах, че съм бухнал в доста смрадлива каша.

Искам да кажа, животът и без друго е достатъчно труден. Няма нужда да оплиташ още повече вече оплетените конци на нещата, като се преобразиш в хлапе с бермуди и златни къдри. Направо страхотно, ако това положение се окаже постоянно. Явно, ще отидат на кино всичките ми шансове да заведа Ейприл Джун пред олтара. Момиче в нейното положение не може да влезе в църквата под ръка с един хлапак в бермуди.

А какво ли ще си кажат приятелите от Клуба на търтеите, ако им се замъкна такъв, целият потънал в златни къдри? Не биха го преглътнали за нищо на света. Търтеите са клуб, който аз наричам доста свободомислещ, но те просто не биха го преглътнали. „Няма да го бъде“ горе-долу обобщава какво ще бъде становището на комитета.

Нищо чудно тогава, че съвсем не ми беше до това да потропам степ с някакъв ухилен зъболекар.

— Забрави сега за несгодите на славата, Б. К. Бъруош — натъртих аз. — Да го оставим за друг път. Това, което искам да направя сега, е да дам изявление. Случи се нещо ужасно и ако не се вземат бързи мерки по съответните канали, ще се вдигне такава пушилка, че вола ще ви се отели. Заявявам, че случайно познавам подстрекателите.

— Само се облегни назад и се отпусни.

— Няма да се облегна назад и да се отпусна. Искам да направя изявление.

И тъкмо щях да го сторя, когато вратата се отвори и влезе една жена. Изглеждаше нервирана. Пуфтеше като локомотив.

— Каква суетня? — изсумтя тя. — Не мога да ги търпя. Като че ли хлапакът не е вече достатъчно разглезен.

Тя беше полутежка категория, необятна както в едната, така и в другата посока, с вид на свиреп бик, очакващ нахалника, размахал пред очите му червен плащ. Би могла да бъде висш служител от надзорния персонал на някое заведение за каторжници. Това предположение не се оказа вярно, иначе Б. К. Бъруош не би се обърнал към нея с мис Бринкмейър, от което заключих, че трябва да е жената, която хлапето Кули каза, че не харесва.

— Струва ми се, че момченцето вече се чувства добре, мис Бринкмейър — успокои я Б. К. Бъруош.

Тя посрещна тези любезни думи с презрително пръхтене, издаващо отвращение й омраза. Разбирах защо не се нрави на хлапето Кули. И на мен не ми се нравеше. Липсваше й онова, неназовимото, което обикновено определяме като чар.

— Разбира се, че се чувства добре. Защо да не се чувства?

Б. К. Бъруош обясни, че винаги изпитва известна тревога, когато упойва с газ. Това още повече я разгневи.

— Пфу! Дрън-дрън. Газ, как ли пък не! Когато бях дете никой не ме е упойвал с газ. Баща ми завързваше зъба с конец, затягаше го на вратата на обора и после я тръшваше. И всичкото това не се появяваше във вестниците. Цялата тая суетня за някакво си малко зъбче, което никога нямаше да го заболи, ако хлапето му с хлапе не ядеше тайно сладкиши, макар много добре да знае какво пише в Параграф Б, алинея 2 от договора. Ще разнищя аз тая бонбонена афера. Някой му внася лакомства контрабандно, но аз ще го разкрия. Хитър е за триста свраки, ама…

Усетих как гневът ми расте. Бях потънал в мисли и още веднъж се опитвах да разреша проблемите, които ме връхлетяха, а нейният глас прекъсваше разсъжденията ми. Беше един такъв остър, стържещ, не много по-различен от звуците, които се чуват в дъскорезниците.

Възпрях я с властен жест.

— Не дрънкай толкоз много — рекох строго.

— Какво каза?

— Казах „Не дрънкай толкоз много“. Как мога да мисля при цялото това крякане? За бога, жено, затвори си плювалника и ме остави да се концентрирам.

При тези мои думи Б. К. Бъруош се разхихика, макар че не бяха замислени като шега за публиката. У мис Бринкмейър, обаче, те предизвикаха морав цвят на лицето и учестено дишане.

— Заслужаваш да ти сваля панталона и да те наложа здраво отзад.

Вдигнах ръка.

— Без грубости, моля — казах хладно.

И тогава се сетих нещо и цялата ситуация ми се проясни. Спомних си какво ми беше казало хлапето Кули, когато чертаеше планове за това какво щял да прави, когато стане достатъчно голям.

Е, господ ми е свидетел, че сега той беше достатъчно голям да прави всичко, което си поиска. Моят клон от фамилията винаги се е радвал на изобилие, що се отнася до живото тегло, включително и аз. Когато се боксирах за Кеймбридж, тежах деветдесет кила на голо.

Разкикотих се от сърце, нещо, което не бях правил от известно време.

— Жено, вместо да заплашваш другите с насилие, по-добре е да се погрижиш за себе си. Сигурно не го съзнаваш, но, казвам ти, ти си го загазила. Отмъстителят е по следите ти. Кога ще удари, не се знае, но някой ден, на някое място ще получиш един по муцуната. Без майтап.

Б. К. Бъруош стана сериозен. Изглеждаше обезпокоен.

— Надявам се, че не съм прекалил с райския газ — заумува той. — Това не ми харесва. Прилича ми на делириум. Поведението на младежа е странно, откакто дойде в съзнание.

Дъскорезницата отхвърли тази теория.

— Дрън-дрън! Никакъв делириум. Говори така, само за да ме дразни.

— Така ли мислите?

Разбира се. Грижил ли сте се някога за нагло, надуто, хапливо дете-звезда, което се мисли за център на вселената, само защото маса тъпоумни женоря се тълпят да го видят на екрана и се прехласват?

Б. К. Бъруош отвърна, че не е имал такъв опит.

— Аз, обаче, се занимавам с това от една година и тия номера са ми познати.

Това изглежда убеди разколебания зъболекар.

— Значи смятате, че няма причина за безпокойство?

— Разбира се, че няма.

— Какво облекчение. Страхувах се, че малко не е на себе си.

— О, на себе си е, проклетника, само дето си е паднал на пъпа.

— Ха! — възкликнах аз и се ухилих, защото ми прозвуча странно. Каква ирония, би казал човек. — Изненадан съм да чуя това. Защото аз съм последният човек, който не си е паднал на дяволския пъп.

Откриваше се чудесна възможност да развия това твърдение. Темата не би могла да бъде по-точно формулирана.

— Госпожо — започнах аз, — и ти, Б. К. Бъруош, подгответе се за малка изненада. Ако не греша, това ще ви накара да подскочите.

— О, я си затваряй устата.

— Поетът Шекспир много точно го е казал, че на небето и земята има много повече неща, отколкото главите ни побират. Едно подобно нещо току-що се развихри точно в тази стая. Несъмнено ще ви е интересно да научите, че благодарение на непредвидено преплитане на връзките в четвъртото измерение…

— Спри да бръщолевиш глупости и тръгвай.

— Но аз искам да направя изявление. Та, с две думи, ето какво, в резултат на, както казах, странно взаимодействие в четвъртото измерение… забележете, наричам го четвърто, но то би могло спокойно да бъде и пето… не съм много сведущ по въпроса с измеренията…

— Ще станеш сведущ, като ти сведа два отзад. Ей сега ще го направя. Това преля чашата. Ще тръгнеш ли, веднага!

Тръгнах веднага. И ако ви се струва, че съм проявил слабост, мога само да ви кажа, че и Албърт Мемориъл^[1] щеше да тръгне веднага, ако мис Бюла Бринкмейър се беше вкопчила така в китката му и го беше дръпнала, както дръпна мен. Отделих се от стола подобно на коркова тапа, отделяща се от своята бутилка с помощта на някой иконом с яки мишци.

— Е, добре де — успях да изрека, примирен с неизбежното. — Чао-чао, Бъруош.

Междувпрочем, не съжалявах, че изявлението ми беше прекъснато, защото Цар Разум внезапно се върна на трона си и аз осъзнах, че съм бил на ръба да се представя като последен глупак.

Искам да кажа, урока, който научаваш от разказите за разните му там типове, които си сменят телата, е, че в подобни ситуации изявленията не вършат работа. Никаква полза. Излишни напъни на белите дробове. Ония от разказите винаги го правят и никой не им вярва. Реших, че оттук нататък ще бъда дискретен и безмълвен и ще се въздържам от всякакви опити да се обяснявам с обществеността. Колкото и тягостно е да не обелиш нито дума по въпрос, по който има много за казване, осъзнах, че абсолютното въздържание е най-мъдрата политика.

Като се задоволих, съответно, с едно предупреждение от рода на това да внимава в картинката, придружих мис Бринкмейър до вратата. Видът ми, обаче, не беше много оперен, защото, трябва да си призная, бях угрижен и неспокоен. Питах се как ще водя приемлив живот в компанията на тоя звероукротител. Като я беше сравнил със Саймън Легри, хлапакът Кули се беше проявил като проницателен познавач на човешкия характер. Тя притежаваше също и някои от недотам симпатичните качества на капитан Блай^[2].

На улицата ни чакаше луксозен автомобил. След малко вече пътувахме, като тя сумтеше на интервали, сякаш й се повдигаше от компанията ми, а аз мълчах, потънал в седалката, с угрижена бръчка на челото. Не мина много и колата зави по една алея и спря пред голяма бяла къща.