П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (28)

28

Тъй като тая всмукателна помпа на два крака бе последният човек, когото очаквах да видя, просто застанах там и го зяпнах, дока то той си вадеше крайниците. Трябваха му една-две минути, за да се освободи, защото колата беше с размера на бирена халба, а Еджи е дълъг, строен, източен мъж, с конструкцията на гъсеница или на маркуч. Както и да е, най-накрая успя и се запъти към вратата с едно весело „Я сега да видим!“ на уста. Или по-скоро с едно весело „Я сега“ и нещо като гърлено бълбукане. Много преди да може да прибави „да видим!“, ме видя изправен на прага и гледката изглежда изтри думите от устните му. Спря се рязко, като че ли се бе сблъскал с нажежена печка и около петнадесет секунди стоя мигащ и издаващ глухи гърголещи звуци в задната кухина на гърлото си.

После се усмихна криво.

— Здрасти — изрече.

— Здрасти.

— Добро утро, Джордж.

— Джордж ли?

— Искам да кажа, добро утро, Еди.

— Еди?

— Така де, добро утро, Фред?

Хванах се за това, което ми се струваше единственото възможно обяснение, макар че и в най-върховите му моменти, не го бях виждал, горкичкия, такъв.

— Ти си фиркан.

— Нищо подобно.

— Не може да не си. Щом не забелязваш, че съм Реджи. Какви са тия тинтири-минтири за Джордж, Еди и Фред?

Той премигна отново.

— Искаш да кажеш, че наистина си Реджи?

— Разбира се.

Той избърса челото си и заговори обидено.

— Бих желал да не правиш такива неща, Реджи. И преди трябваше да говоря за това с теб.

— Какви неща?

— Как какви, ами да изникваш на места, където на никой не му минава наум, че ще бъдеш и да се изпречваш пред човек, който очаква да срещне някой съвършено различен. Страшен шок беше, да те видя как стоиш там, когато очаквам да видя Джордж или Фред, или Еди. Естествено, помислих си, че трябва да си Джордж или Фред, или Еди и че очите ми пак ми играят номера. Трябва да си по-внимателен. Постави се на мястото на ближния. Помисли как ще се почувстваш тогава.

Бях изненадан.

— Да не би да познаваш Джордж, Еди и Фред?

— Разбира се. Прекрасни хора.

— Знаеш ли, че са похитители?

— Може и да са похитители в свободното си време. Срещнах ги в Храма на новата зора. Там са черковни настоятели и всички в паството високо ги ценят. Еди ми зае своята книга с химни на вечерната молитва вчера, след службата изпихме по една лимонада и ме поканиха да се отбия днес за обяд и за една игра голф. Чудесни хора. Няма две мнения. Знаеш ли Храма на новата зора, Реджи?

— Чувал съм.

— Трябва да се присъединиш към нас. Прекрасно място. Едно момиче, Мейбъл Прескът, ме заведе там. Нещо средно между религиозно сборище и лечебно заведение. Вчера се записах.

— Съвсем навреме, бих казал.

— Направо в последния момент. Бях стигнал твърде далече.

— Беше стигнал твърде далече от доста време.

— Да, но тези два дни чашата преля, ако ме разбираш. Наистина, абсолютно невероятно. Живеех си най-спокойно, както винаги, без едничка грижа на тоя свят, пийвах тук, сръбвах там, и изведнъж върху бедната ми глава се засипаха удари. Направо ме смляха.

— Да?

— Уверявам те. Точно както ми каза Мейбъл. Стигнах точно до границата. Първо очите ми излязоха от строя. Симптомите бяха доста странни. Започнах да виждам астрални тела. Досаждали ли са ти някога астрални тела, Реджи? Абсолютно неприятно. Подават си главите иззад столовете.

— И за какво го правят?

— Откъде да знам. Някаква прищявка вероятно.

— Може би просто хоби.

— Наречи го хоби, ако искаш. Както и да е, правят го. Моето поне го правеше. Беше астралното тяло на едно дете — звезда на име Джоуи Кули. Случи се в твоята вила в Градината на Хесперидите. Беше се курдисал точно зад стола. Като казвам той, имам предвид, разбира се, неговия дух или призрак.

— Разбирам.

— И аз го разбрах. Направо ми изкара акъла. Но сигурно щях да го подмина, като погледна на случая като на моментна слабост, ако не беше това, което се случи на следващия ден. Сега, Реджи, старче, ще ти кажа нещо, в което няма да повярваш. Вчера сутринта трябваше да дам урок по дикция на същия този Джоуи Кули. След първоначалното естествено смущение да видя от плът и кръв познатия ми дух, или призрак, започнахме. Викам му: „Какво ще правим, младежо, с тия твои ужасни «о»-та. Я кажи: Осем оки овес за овена, който от снощи още се пощи.“ И знаеш ли какво го чух, мога да се закълна в това, да казва?

— Какво?

— Че той си ти! Представи си само! „Може да ти е любопитно да знаеш, вика, че аз съм братовчед ти Реджи Хевършот“.

— Така ли?

— Абсолютно вярно. „Да ти кажа, между другото, вика, че аз съм братовчед ти Реджи Хевършот“.

— Гледай ти.

— Именно. Веднага разбрах какво означава това. Не стига, че очите ми сдадоха багажа, ами сега и ушите ми отиваха на кино. Е, мога да разбера кога съм победен. Запътих се право към Храма на новата зора и поисках формуляр за постъпване. Та ето как се запознах с Джордж, Фред и Еди. Къде са те, между другото?

— Споменаха, че ще ходят на църква.

— А-а. Имали са предвид храма. Сутрешната молитва започва в единайсет. Най-добре да ида при тях. А сега ми кажи, Реджи, как, за бога, си се… — той спря и започна да души. — Хей, подушваш ли нещо да гори?

Подуших и аз.

— Да, май подуш… Какво ти става? — той беше направил внезапен скок и сега отстъпваше бавно, ококорил очи и с изплезен език.

После май се постегна.

— Нищо, нищо. Само малка криза. Лек намек за старите проблеми. Предполагам, известно време мога да очаквам подобни неща. Нали си спомняш, че говорихме за астралното тяло на Джоуи Кули? Е, пак се появи точно зад теб. Не го окуражавай. Преструвай се, че не го забелязваш.

Обърнах се. Хлапето Кули стоеше на прага с димят тиган в ръка, от който се носеше ужасна миризма на изгорели наденички.

— Хей — каза той.

— Отново гласове — промълви Еджи, като трепна. — То проговори.

— Хей, май не се оправям добре с тия наденички — каза хлапето. — Някак си се спаружват и изгарят. Охо, кой е това?

Опитах се да го предупредя с поглед.

— Нали не си забравил учителя си по дикция? — рекох многозначително.

— А?

— Вчера сутринта. Твоят учител по дикция. Човекът, който дойде да ти преподава дикция.

— А-а, вярно. Вярно. Да, моят учител по дикция. Спомням си. Как си, учителю по дикция? Как е хавата?

Еджи пристъпи осторожно.

— Ти истински ли си?

— Предполагам.

— Имаш ли нещо против, ако те ръгна?

— Давай.

Еджи го направи и си отдъхна облекчено.

— А-ах! Не че не ти вярвах. Само че… Абе, всичко е така у плетено — каза малко кисело. — Искам да кажа, понякога си истински, понякога не си. Май липсват установени правила. Както и да е, не виждам какво правиш тук.

— Опитвам се да си сготвя малко наденички, но изглежда не го правя много добре. Можеш ли да готвиш наденички?

— О, да. В училище бях спец. Можех да опържа наденичка на върха на молива. Искаш ли да дойда и да ти помогна?

— Наистина ли?

— Разбира се.

Той тръгна, а аз скочих и го спрях, като го сграбчих за сакото. Досега говорихме за други неща и бях забравил, че това е мъжът, който преметна Ан, като разтури подло годежа.

— Стой! — викнах. — Преди да тръгнеш, Егремонт Манеринг, искам пълно обяснение.

— За какво?

— За долното си поведение.

Изглеждаше озадачен.

— Какво искаш да кажеш. Не съм се държал долно.

— Ха! — изсмях се остро. — Годежът ти е развален, нали така? Изклинчил си от брака с Ан, нали така? Ако не наричаш това долно, да спечелиш любовта на едно момиче и после да кажеш: „На ти си куклите, дай си ми парцалките“, то друг ще го нарече! Ти какво ще кажеш, млади ми Кули.

— Звучи ми доста долно.

— Както би прозвучало и на всяко доблестно дете — казах.

Еджи гледаше в недоумение.

— По дяволите, всичко това няма нищо общо с мен.

— Ха! Чу ли това, Кули?

— Искам да кажа, че не аз развалих годежа. Ан го направи.

Зяпнах.

— Какво!

— Разбира се.

— Тя е развалила годежа?

— Именно. Снощи. Аз се отбих да й кажа, че съм се присъединил към Храма, и тя ме чупи. Много нежно и по най-деликатен начин, но все пак ме чупи. И ако искаш да знаеш каква мисля, че беше причината, спомни си какво ти казвах преди няколко вечери на онова парти. Ти ме подканяше да се откажа от пиенето, а аз ти казах, че ако го направя, Ан ще ми тегли шута, защото се хвана с мене, само за да ме превъзпита. Следиш ли психологията, Кули?

— Разбира се.

— Ако едно момиче се сгоди за някой тип, за да го превъзпита, а той вземе, че се превъзпита сам, това я кара да се чувства глупаво.

— Ами да. Точно това стана в „Любовници в беда“.

— Именно. Хайде сега, млади ми Кули. Напред към наденичките!

Още веднъж сграбчих сакото му.

— Не, стой! Стой! Още няма да тръгваш, Еджи. Ти не вникваш в същината.

— Какво искаш да кажеш с тая същина?

— Имам предвид извънредната ситуация. Когато Ан те е чупила снощи, все още сама си е изкарвала хляба. Днес е на улицата. Работата й пропадна. Случайно разбрах, че малко или много е в безизходица. Така че някой трябва да се погрижи за нея. В противен случай единственото, което стои между нея и опашката за безработни, е мястото на сестра в зъболекарски кабинет.

— О, не!

— Не, ама да. Ще трябва да носи бяла престилка и да казва: „Мистър Бъруош ще ви приеме сега“.

— Това няма да й хареса.

— Направо ще й е противно.

— Ще се чувства като птичка в позлатена клетка.

— Точно като птичка в позлатена клетка. Така че има само едно нещо, което може да се направи. Трябва да й кажеш, да те приеме отново.

— О, не мога да направя това.

— Разбира се, че можеш.

— Не мога. Има пречки от техническо естество. Истината, старче, е, че веднага след като Ан ми показа пътя снощи, аз изприпках при Мейбъл Прескът и сега съм сгоден за нея.

— Какво!

— Да. И тя не е момиче, за което можеш да се сгодиш и на следващия ден да кажеш, че си си променил решението. Тя е… хм… бих казал малко докачлива. Истинска кралица, забележи, и аз я обичам лудо, но докачлива.

— О, по дяволите!

— Най-доброто, на което мога да се надявам, ако й кажа, че има промени в програмата, е да ми извие врата и да играе хоро върху останките ми. Я слушай — сети се той, — Ан си е добре. Защо да не си остане бавачка на нашия майстор на наденичките?

— Вчера я уволниха.

— За бога, май навсякъде я уволняват, а? Винаги съм го казвал. Каква е ползата да започваш работа? Само за да я загубиш.

Хлапето Кули, което стоеше замислено и чешеше брадата си с дръжката на тигана, проговори.

— Ето едно предложение, момчета. Може и да е нищо, но нали всички работим за шоуто. Защо ти не се ожениш за Ан?

Потреперих.

— Кой, аз?

— А-ха. Нали каза, че я обичаш.

— Обича ли я? Е, това е чудесно — намеси се Еджи.

— Супер — отсече хлапето. — Не може да е по-добре.

В този момент те забелязаха, че от мен излиза едно глухо „ха-ха“.

— Какво ти става? — попита Еджи.

— Ан няма и да ме погледне.

— Разбира се, че ще те погледне.

— Обезателно ще те погледне — подкрепи го детето. — Той е богаташ — добави, като се обърна към Еджи.

— Знам, че е богаташ. И то от ония богаташи, с които Англия с право се гордее.

— Всяка дама ще поиска да се омъжи за богаташ.

— Не мога да си представя нещо, което да събуди интереса на средната дама повече от една седмица в някой курорт.

Те като че ли съвсем бяха уредили вече нещата, но аз все още клатех глава.

— Тя няма да ме погледне — повторих. — Аз съм последният мъж на света, за който ще си помисли да се омъжи.

Дребосъкът Кули се обърна към Еджи с нещо, което бе замислено като доверителен шепот.

— Той има предвид лицето си.

— О? — каза Еджи. — О, а-а, да, разбира се. Да, сигурно.

Той се покашля.

— Не бих се тревожил за твоето лице, Реджи. Мога да те уверя, че от определени ъгли… при определена светлина… искам да кажа, че има някаква сурова честност…

— И какво значение има в крайна сметка лицето на човека? — каза Джоуи Кули.

— Именно.

— Външният вид не значи нищо. Нали и Франкенщайн се е женил?

— Така ли? — каза Еджи. — Не знам. Не го познавам. Трябва да е учил в Хароу.

— Силата и страстта. Ето това е важно — каза хлапето Кули. — Трябва само да си решителен. Иди право при нея, сграбчи я за китката, зяпни я огнено в очите и дишай тежко.

— Именно.

— И ръмжи.

— Точно, да, ръмжи — потвърди Еджи. — Макар че, като казваме „ръмжи“, не значи просто да издаваш звуци като пекинез, когото са изненадали, докато си яде кейка. Трябва да прибавиш и някоя уместна забележка.

— Правилно. Като например „Хе-е-ей, я слушай, бейби!“ Ако направи това, тя е в краката му.

— Значи, оставяме те да го свършиш, Реджи. Трябва само да я намериш. Знае ли някой къде може да е в този час?

— Ще се върне всеки момент.

— Тогава всичко е наред — потри ръце Еджи. — Ти се помотай малко и междувременно си изглади ръмженето, старче, докато аз навестя кухнята с младия Златокоско и му покажа как се готвят наденички, които неговото астрално тяло да оцени високо. Идваш ли, хлапе?

— Тук съм, друже. Да тръгваме.

Те се оттеглиха по посока на кухнята. Аз тръгнах бавно по алеята и накрая се спрях, загледан тъпо към шосето. Скоро видях приближаваща се кола с Ан на волана.

Излязох на шосето и тя удари спирачките с уплашен писък.