П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (6)

6

Д-р. И. Д. Зизбаум се оказа един доста мрачен тип. Приличаше на зъболекар с тайна мъка на сърцето. В отговор на моето „Добър ден“ той само ми посочи стола с печален жест. Един от ония силни и безмълвни като скала зъболекари.

Аз, от друга страна, не можех да си спра езика. Винаги съм такъв, когато сме на четири очи с някой кътникотрошач. Сигурен съм, че и при вас е същото. Предполагам, идеята е, че ако успееш да поддържаш разговора, въпросният разрушител може така да се заплесне, че да остави мръсната работа в полза на една сладка раздумка. И така, набрах скорост.

— Здравейте, здравейте, здравейте. Ето ме и мен. Добър ден, добър ден. Какъв прекрасен ден, нали? Тук ли да седна? Ей сегичка. Да се облегна ли назад? Ей сегичка. Да си отворя ли устата? Ей сегичка.

— По-широко, моля — изрече горестно д-р. И. Д. Зизбаум.

— Ей сегичка. Всичко сме приготвили за порция от добрия стар райски газ, нали? Браво. Знаете ли — изпелтечих и се изправих, — от години не са ме упойвали с райски газ. Трябва да съм бил дванадесетгодишно хлапе. Да, помня, че бях фъстък, защото това се случи по времето на началното училище, а, разбира се, човек напуска началното училище в невръстна възраст. И като говорим за хлапета, знаете ли кого срещнах в чакалнята? Не друг, а самия Джоуи Кули. И какво странно съвпадение — него също ще го упойват с райски газ. Колко е малък света, нали така?

Сепнах се сконфузен. Нямаше нужда да видя резкия болезнен гърч по изразителното лице на д-р. И. Д. Зизбаум, за да се сетя, че съм сгафил по най-нетактичния начин. Заслужавах един ритник отзад.

Защото внезапно ме осени прозрението какъв му е проблемът и защо днес той не е старият веселяк д-р. И. Д. Зизбаум, чийто игрив смях и остроумни шеги, без съмнение, го правят душата на годишните зъболекарски събрания. Той окайваше съдбата си, че голямата шестица в зъболекарския свят, ваденето на предния кътник на Джоуи Кули, се е паднала на съперника му д-р. Б. К. Бъруош.

Без съмнение той е чул цялото това щракане на камери и взимане на интервюта, а пронизителните писъци на психологическите портретисти едва ли са погалили слуха му. Искам да кажа, набили са му го, че старият татко Бъруош ще се появи на първите страници на всички вестници и ще осъмне, малко или много като любимеца на масите, докато всичко, което той, д-р. Зизбаум, може да очаква, е моята скромна такса.

Това беше напълно достатъчно да опечали и най-жизнерадостния зъболекар, затова сърцето ми се сви за горкия човечец. Напрегнах се да измъдря някоя окуражителна реч, която да върне цвета на бузите му, но всичко, което ми дойде на ум, беше едно изявление в духа на това, че последните открития върху басейна на Конго са хвърлили нова светлина върху нещо си. Можех да се позова на „Националното географско списание“.

Това, обаче, май не го развесели особено. Сигурно не се интересуваше много от басейна на Конго. Всъщност, много хора не се интересуват. Той само тежко въздъхна, разчекна ченето ми още малко, надникна вътре, въздъхна отново, като че ли не хареса съдържанието и направи знак на сестрите да се приближат с райския газ.

И след кратък промеждутък, в който усетих, че нещо ме обгръща, ето че вече бях изключил.

Не знам дали сте запознати с техниката на упойване с райски газ. Ако сте, сигурно ще си спомните, че си има и други недостатъци, освен усещането, че хвърляш топа в разцвета на своя живот от запушване на гръкляна. Става дума за неприятните сънища и фантазии, които обикновено ти се привиждат. Последния път, когато ме упойваха, както вече споменах във встъпителните си бележки, имах усещането, че някой ме натиква в морето и смътно чувствах как акулите си поделят братски моите крайници.​

И този път нещата протекоха чудновато, но не така зле, както преди. Акулите не бяха застъпени в сценария. Звездата на програмата беше малкият Джоуи Кули.

Струваше ми се, че той и аз сме в някаква стая, почти като чакалнята, само че по-голяма, и както в истинската чакалня, в двата й края имаше две врати.

На първата висеше надпис:

А на другата:

Хлапето Кули и аз се боричкахме кой да влезе през вратата на Зизбаум.

Е, всеки тиквеник би разбрал кой греши. Опитвах се да обясня на заблудения малък негодник. Повтарях му: „Не се ръгай, приятелче, опитваш се да влезеш в погрешна стая“, но никакъв ефект — той се ръгаше още повече. След малко ме изтика в едно кресло и ми каза да седя там и да чета „Националното географско списание“, а той отвори вратата и влезе.

После нещата малко се размазаха. Когато отново се проясниха, аз още седях в кресло, но това беше зъболекарско кресло и разбрах, че съм излязъл от упойката.

Първото нещо, което видях, беше д-р. И. Д. Зизбаум в бялата си престилка. Той ме наблюдаваше с любезна усмивка.

— Е, моето момче — каза той бащински, — добре ли се чувстваме?

Тъкмо се канех да попитам защо, по дяволите, ме нарича своето момче — защото ние от рода Хевършот, макар и дружелюбни, си имаме достойнство, когато внезапно забелязах, че не сме сами. В стаята не можеше и муха да бръмне.

Тук беше Ан Банистър, седнала от едната ми страна, на което не възразявах. Ако по някакъв начин е дочула за моето вадене на зъб и искрица от старата любов и нежност се беше пробудила в гърдите й и я беше накарала да пожелае да е с мен в часа на изпитание, то в това нямаше нищо лошо. Дяволски мило от нейна страна. Но най-категорично не одобрявах присъствието на всички останали от тълпата. Искам да кажа, някакви си абсолютно непознати нямат право да се качват на главата на човека, когато си вади зъб. Поне тогава той има правото на едно ъгълче за уединение.

Около мен се беше сбрало цяло пълчище навлеци и имах смътното чувство, че някъде съм ги виждал. Някои бяха от женски, други от мъжки пол. Някои носеха камери, друга не. Станах от стола. Това ме обиждаше. Чудно как д-р. И. Д. Зизбаум ги е допуснал в помещението. Тъкмо щях да му го кажа — и нямаше да му цепя басма — когато направих странно разкритие. А именно че докторът в бялата престилка не е И. Д. Зизбаум. Това беше съвършено друг човек.

И тъкмо се канех да направя допитване, когато открих нещо друго. Нещо, което ме накара да си поема рязко въздух с едно стреснато — „Хей, какво е това!“.

Трябва да спомена, че когато влязох в чакалнята, бях облечен в светлосив костюм със сиво-сини чорапи, хармониращи на елегантната вратовръзка и преливащи се, така да се каже, в изискани велурени обувки. А сега, мили боже, да пукна, ако не носех бермуди и три-четвърти чорапи. И тогава внезапно мярнах лицето си в огледалото и видях, че то е невероятно красиво, увенчано със златни къдри. А очите, които се пулеха в мен, бяха големи и изразителни, и имаха дълги ресници.

— По дяволите! — изпищях аз.

Е, като си помисли човек, кой не би го направил? Веднага прозрях какво се е случило. Някой, както казва поетът, е сгазил лука. Джоуи Кули и аз трябва да сме били упоени точно в един и същ момент и вероятно поради слаба организация по време на общото ни лутане из четвъртото измерение, или както там го наричат, се е получила непредвидена подмяна. Малкият смахнат бързак е взел, че е налетял на моето тяло, а аз, като е нямало къде да отида, съм се приютил в неговото.

Разбира се, че грешката е негова, магарето му шантаво. Казвах му да спре да се ръга.