П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (3)

3

Ще ви кажа защо мислите ми бяха трезви и сериозни. Защото можех да разпозная, че имам пред себе си, както се казва в книгите, не край, а начало. Казано иначе, това, че съм се влюбил от пръв поглед — добре, но този факт не ме грееше много. Накъде, питах се, ще поема сега? Какво ми е бъдещето? С други думи, какви стъпки да предприема, за да се стигне до щастливата развръзка? Трябваше да се погледне очи в очи истината, че ако искам някога да си сложим халките и свещеникът да произнесе: „Ще вземеш ли, Реджиналд…?“, ме чака изнурителен труд. В никакъв случай не можеше да се гледа на цялата история като на фасулска работа.

Виждате ли, досега не съм ви го казвал, но във външния ми вид има някои дефекти, които не ми позволяват да бъда всеобщият галеник на противоположния пол. По външност не съм трепач. Метнал съм се на моя старец и ако някога сте го виждали, ще разберете какво имам предвид. Той беше сърцат войник и запален играч на поло, но в лице мязаше на горила — всъщност повече, отколкото много истински горили — и, както съм чувал, в тесния му приятелски кръг го наричали галено Консъл, Неандерталеца. А аз съм му одрал кожата.

Тия работи впечатляват момичетата. Те се вардят да не свържат бъднините си с мъж, който създава впечатлението, че всеки момент ще се покатери на някое дърво и ще почне да мята оттам кокосови орехи.

Както и да е, твърде късно беше да се направи нещо по този въпрос. Можех само да се надявам, че Ейприл Джун ще се окаже едно от ония редки създания, които умеят да пробият черупката, така да се каже, и да проникнат до душата под нея. Защото ако трябва да си говорим за души, то моята хич не е за изхвърляне. Не казвам, че е от ония души, дето ги хвалят по вестниците, но я докарва някъде до средно ниво.

И трябва да призная, че с всеки изминал ден усещах как ми се поизправя гребена. Май че отбелязвах прогрес. Не бих могъл да намеря човек по-благоразположен към мен от Ейприл Джун през първата ми седмица в Холивуд. Возехме се заедно с автомобила, къпехме се заедно, заедно вървяхме и разговаряхме надълго и нашироко в уханния здрач. Тя ми каза всичко за своите идеали, а аз й казах всичко за старото имение в Бидълфорд и как графините се представят в двореца и се разхождат из кралските земи в Аскот и още много други неща, които изглежда я интересуваха. И нямаше абсолютно нищо в поведението й, което да намекне каквото и да било отвращение от факта, че изглеждам така, като че ли идвам от зоологическата градина.

Всъщност, нейното приятелско отношение така ме окуражи, че до края на първата седмица вече бях решил да се пробвам.

Случаят, който избрах за натискане на копчето и привеждане на механизма в действие, беше едно парти в дома й на „Линдън Драйв“. Тя ми беше обяснила, че не обича партитата, защото й се виждат несериозни, но че от момиче в нейното положение се очаква да организира такива сегиз-тогиз, особено след като е отсъствала известно време.

Ставаше дума за една от ония весели вечери на открито в Бевърли Хилс, където се черпиш на бюфета, обикаляш, където ти скимне из блъсканицата и като капак се гмурваш в басейна. Събитията щяха да наберат скорост някъде след девет и преди десет, така че се явих около девет и четиридесет и пет.

Оказа се, че съм подранил. Бяха пристигнали няколко двойки и се шляеха под разноцветните фенери, но Ейприл още се обличаше, оркестърът не бе започнал да свири и беше ясно, че ще има известно затишие преди гуляят да се развихри.

При тези обстоятелства най-доброто, което можех да направя, беше да се присламча към масата с напитките и да се подкрепя с една-две. С оглед на това, което ме очакваше, исках да се усещам във върхова форма — в каквато не бях, благодарение на зъбобола, който ме държа буден през нощта.

Като се приближих до масата, забелязах, че идеята ми да си сръбна, макар и добра, не е оригинална. Хрумнала беше и на някакъв висок строен тип с белезникава коса, който така се беше окопал там, като че ли смяташе да векува и изглежда притежаваше заучен подход към барманите. А имаше нещо у него, нещо в начина, по който вдигаше и оставяше чашата си, което ми се видя странно познато. Стори ми се също, че съм виждал тази коса и преди. И в следващата секунда го идентифицирах.

— Еджи! — викнах му.

За късмет той тъкмо беше изпразнил чашата си, защото при моя боен вик подскочи близо петнадесет сантиметра във въздуха. Като се приземи, се наведе към оня зад бара, а гърдите му се повдигаха.

— Хей — попита той със слаб, треперещ глас, — да не би да си чул случайно един глас, а?

Човекът отвърна, че май е чул някой да казва нещо за някакви мрежи.

— О, чул си значи?

— Еджи, дърто магаре — казах аз.

Този път той се обърна и се втренчи в мен. Лицето му беше измъчено и тревожно.

— Реджи? — прошепна той колебливо.

Примигна няколко пъти, после протегна ръка и предпазливо ме ръгна в гърдите. Щом пръстът му докосна материален колосан нагръдник, чертите му се отпуснаха с облекчение.

— Да му се не види!

Поиска от човека зад бара още един скоч и чак когато го получи и гаврътна щедра глътка от него, проговори отново. Гласът му беше строг и укорителен.

— Хей, старче, познаваме се от милион години — каза и избърса капка пот от челото си, — затова никога не прави това отново. Мислех си, че си на хиляди мили оттук и изведнъж чувам гласа ти, един такъв призрачен и глух… да вика името ми… като някой зъл демон. Това е единственото нещо, от което се страхувам — да започне да ми се причува. Казвали са ми, че дотогава всичко друго е нормално, но започнат ли веднъж да прииждат гласове, това е началото на края.

Той потрепери и довърши питието си на екс. С това изглежда приключи лечението, защото видът му стана по-спокоен.

— Така, така, така, ето те тук, а, Реджи? От векове не сме се виждали. Скоро ще станат шест месеца или нещо такова. Какво, за бога, правиш в Холивуд?

— Дойдох да те видя.

— Мен?

— Да.

— Това се вика братовчед! Пийни нещо, Препоръчвам ти скоча. Ей ти, на бара, ще бъдеш ли така добър да разбъркаш един скоч със сода за роднината ми и същото за мен.

Опитах се да го разубедя.

— Не бих пил повече.

— Ти не си пил изобщо.

— Исках да кажа, ако съм на твое място. Вече си наквасен.

— Полунаквасен — поправи ме той, както винаги доста прецизен по тези въпроси.

— Наречи го полунаквасен тогава. А е още десет часа.

— Ако човек не е полунаквасен до десет вечерта, значи не се старае. Не се безпокой за мен, Реджи, старчето ми. Още не знаеш чудесата на калифорнийския климат. Така превъзходно стимулират, че ден след ден можеш да смучеш колкото си искаш, и никакъв протест от страна на черния ти дроб. Това имат предвид ония, които казват, че Калифорния е земният рай и затова непрекъснато се изсипват пълни влакове от Средния запад, все хора с изплезени езици. Предполагам, че и ти си дошъл за това, нали?

— Дойдох да те видя.

— А, да, вече ми го каза, нали?

— Да.

— Казах ли ти, че си чудесен братовчед.

— Да.

— Така си е. Наистина чудесен. Къде си отседнал?

— Наех малка къща в Градината на Хесперидите^[1].

— Знам я отлично. Имаш ли изба?

— Имам бутилка уиски, ако това ти е на ума.

— Точно това ми е на ума. Ще гледам непременно да те навестя. Човек не може да има прекалено много оазиси. Междувременно, пийни си сладко и после повтори.

Имаше нещо в тая работа, което до този момент ме беше озадачавало, и сега открих кое е то. Спомних си, че във влака бях говорил на Ейприл за Еджи и тя подчерта, че не го познава. А ето че той беше тук, в къщата й, и се биеше в гърдите като гуляйджия в комична опера.

— Ти какво правиш тук? — запитах го, решен да разгадая мистерията.

— Прекарвам си страхотно — отговори той весело, — а при вида на честното ти лице — още по-страхотно. Възхитен съм да те видя отново, Реджи. По-късно ще ми кажеш какво те е довело в Калифорния.

— Не познаваш ли Ейприл Джун?

— Ейприл коя?

— Джун.

— И какво за нея?

— Питах те дали я познаваш.

— Не, но бих се запознал с удоволствие. И това се отнася за всеки твой приятел. Тя приятелка ли ти е?

— Това е нейното парти.

— Прави й чест.

— Ти не си поканен.

Лицето му се проясни.

— А, ясно. Сега виждам какво намекваш. За бога, момко, не е нужно да си канен, за да отидеш на парти в Холивуд. Просто се шляеш, докато видиш цветни фенери, и тогава влизаш. Много от най-щастливите си нощи съм прекарал като гост на хора, които не ме различават от Адам и не са имали представа, че присъствам. Но, по някакво странно стечение на обстоятелствата, тази вечер не съм натрапник. Доведоха ме. Как беше това име, което спомена? Ейприл…?

— Джун.

— Точно така. Сега си спомням всичко. Моята годеница е рекламният агент на Ейприл Джун и тя ме доведе тук.

Реших, че това е добра възможност да се заема с тая годенишка история. И без друго се чудех как да отворя дума за нея.

— Имах намерение да говоря с теб за това.

— За кое?

— За този твой годеж.

Говорех с решителен глас, който определено приляга на една глава на фамилия, защото добрата ми стара съвест малко ме гризеше. Разбирах, че доста бих разочаровал Хорас Плимзол и леля Клара. Искам да кажа, че ме бяха изпратили да хвана птичето и да му налея ум в главата, а аз бях тук от една седмица без изобщо да се сетя за него. Откакто слязох от влака в Лос Анджелис, той напълно се беше изпарил от главата ми. Един пример какво може да стори с теб любовта.

Той претегли внимателно изказването ми.

— Годеж?

— Да.

— Моят годеж?

— Да.

— И какво за него?

— Именно де, какво за него?

— Аз съм най-щастливият човек на света.

— Но леля Клара не е.

— Коя е тая леля Клара?

— Майка ти.

— А, маминка? Да, знам я. Да пием ли за маминка?

— Не.

— Както кажеш. Макар че ми се вижда малко нелюбезно. Е, какво й е на маминка? Защо не е най-щастливият човек на света?

— Защото сън не я хваща от тревоги по теб.

— Мили боже, защо? Аз съм си добре.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това ти си си добре? Засрами се от себе си. Забягваш в Холивуд и те намирам тук да смучеш алкохол като прахосмукачка…

— Не си ли се надул малко, старче?

Добре казано. Бях се надул, разбира се. Но ми се струваше, че да се понадуя беше от значение. Не можеш да нахокаш свястно някого, ако не си придадеш малко важност.

— И да съм, не ми пука. Гади ми се от теб.

В очите му се прокрадна болка.

— Това Реджиналд Хевършот ли е? — изрече той с упрек. — Моят братовчед Реджиналд, който преди две години на връх Нова Година, в компанията на моя милост и стария Померой Гадняра, строши двадесет и три чаши в Cafe de l’Europe и беше изхвърлен оттам врещящ и хвърлящ къчове…

Прекъснах го с хладен жест. Голямата ми любов така ме беше пречистила, че изпитвах погнуса от спомена какво се бе случило с по-лошата ми половина преди две години.

— Остави сега това — рекох. — Искам да знам за тази твоя история. Откога си сгоден?

— О, от известно време.

— И смяташ ли да се жениш?

— Скъпи ми приятелю, та нали това е идеята.

Малко се затруднявах да продължа. Старият Плимзол ми беше казал да упражня властта си, но не виждах как да стане това. Еджи си имаше доста свои пари. Ако го заплаша, че ще го оставя на стотинки, той просто ще поиска да ги види, ще си ги пъхне в джоба, ще ми благодари и ще си продължи по плана.

— Добре де, ако мислиш да се жениш — опитах аз, — по-добре ще е да спреш да пиеш.

Той поклати глава.

— Не разбираш, старче. Не мога да спра да пия. Имам усещането, че това момиче се сгоди за мен, за да може да ме превъзпита и ще се почувства много глупаво, ако аз взема и сам си се превъзпитам. Можеш да си представиш как ще я обезкуражи това. Вероятно ще загуби интерес и ще ми бие дузпата. Трябва да мисля за тия неща, знаеш. Аз така го виждам — най-сигурната, разумна и стабилна политика е да се поддържам нормално фиркан до церемонията и после — да изтрезнявам поетапно по време на медения месец.

Това беше възможна теория, разбира се, но в този момент нямах време да навлизам в нея.

— И коя е тая твоя годеница?

— Казва се… — той спря и сбърчи чело. — Казва се… Виж, ако ме беше попитал преди час, не, даже преди половин час… А-а! — възкликна бодро. — Ето я и самата нея. Сега ще я попитаме.

Той помаха с ръка сърдечно на някого зад гърба ми. Обърнах се. Едно слабовато момиче идваше към нас през поляната. Не виждах хубава ли е или не, защото лицето й оставаше в сянка. Тя му помаха в отговор.

— Здравей, Еджи. Ето те и теб. Знаех си, че ще си тук.

Нещо в гласа й ме накара да се втренча напрегнато в нея, когато излезе на светло. В същия момент нещо в моята физиономия я накара да се втренчи също толкова напрегнато в мен. Докато се обърнеш, и ние вече се блещехме втренчено един в друг — тя в мен, аз в нея. И докато се обърнеш отново, и последните ни съмнения бяха разпръснати.

Без да го усуквам повече, ние бяхме аз и Ан Банистър.