П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (10)

10

Ан изглеждаше страхотно. Гледката на нейното ведро лице за някой нещастник, който при отварянето на вратата е очаквал да види носа на Бринкмейърката, беше манна небесна. То сгряваше човешките гърди и не е тайна, че въпросните гърди го бяха закъсали за малко топлинка. Този ошав ми беше подействал разхлабително на нервната система.

Ан ми се усмихна като на стара дружка.

— Е, Джоузеф, как се чувстваш?

— Ужасно тъпо — отговорих.

— Но иначе си добре?

— О, да.

— Нали не те боли мястото на зъба?

— Ни най-малко, благодаря ти.

— Това е добре. Е сър, голямо изпращане беше.

— А?

— Всичките тия журналисти и журналистки.

— О, да.

— Между другото, казах им това, което искаха. Всъщност, беше работа на рекламния ти агент, но той се суетеше около Мичиганските майки, така че реших да застана на топа на устата, преди да са те разкъсали. Позволих им да те цитират, че Президентът има пълната ти подкрепа. Добре ли беше така?

— О, напълно.

— Чудесно. Не бях сигурна за политическите ти позиции. Искаха още да знаят какво смяташ за бъдещето на киното. Казах им, че според теб бъдещето на киното е цветущо в сигурните ръце на хора като Т. П. Бринкмейър. Хрумна ми, че една малка четка за стареца няма да му навреди. Ти го харесваш, а и мис Бринкмейър ще е доволна, а тя, ако си спомняш, не се държи много приятелски, откакто й напъха мексиканската рогата жаба в леглото.

— Моля!

— Какво искаш да кажеш с това „моля“?

— Но аз не съм пъхал мексиканска рогата жаба в леглото на мис Бринкмейър, нали?

— Не може да си забравил. Разбира се, че го направи, и беше много забавно, макар че мис Бринкмейър май не се смя така сърдечно, както някои други.

Прехапах устни. Няма да сгрешите, ако кажете, че бях ужасен. Осъзнах, че като съм влязъл в кожата на тоя малък дявол, съм се накиснал в доста гадна каша. Ако някога е съществувало дете с тъмно минало, то това беше Джоуи, и нищо чудно, че не е много популярен в някои среди. Изненадваше ме само как е отървавал кожата досега.

Не бях и помислял, че тази привидно мирна къща всъщност е кратер на вулкан от непримирими страсти. Ужасното хлапе явно беше истински обществен враг и не се учудвах, че когато мис Бринкмейър сграбчи ръката ми и я дръпна, имаше вид на човек, който би искал това да е шията ми. Не казвам, че съм започнал да изпитвам точно състрадание към мадмоазел Б., защото тя не беше жена, способна да вдъхва такова чувство, но можех да разбера гледната й точка. Можех да проследя мисълта й.

— Мислех си, че може би ще омекне малко, ако удариш една хвалба на нашето момче. Одобряваш ли?

— О, абсолютно — отвърнах. Гласувах с две ръце за всичко, което ще подобри ситуацията.

— А после поискаха обръщение за народа на Америка и аз казах нещо от рода на това, че трябва да имаме кураж, защото Благоденствието ни чака зад ъгъла. Не е добро, но не успях да измъдря нещо по-свястно в момента. А пък и „Благоденствието чака зад ъгъла, казва Джоуи Кули“ не стои прекалено зле за заглавие.

— О, съвсем не.

— След това се обадих в главния офис на Супер Ошав Корпорейшън и им казах, че отдаваш прекрасния устрем на своята кариера на факта, че консумираш Супер Ошав на всяко ядене.

Това беше жесток удар.

— Всяко ядене?

— Какво, не е ли така?

— Така ли е? — все още треперех.

Тя повдигна вежди.

— Не те разбирам тази вечер, Джоузеф. Държиш се странно. Един такъв отнесен. Първо забравяш, че си сложил рогатата жаба в леглото на мис Бринкмейър, което определено беше събитието на миналата седмица, а сега стъпваш доста несигурно върху терена за ошава. Май още не си излязъл от упойката на райския газ. Не си съвсем на себе си. Трябва ти една добра почивка. Ще трябва по-бързо да скачаш в леглото.

— В леглото? По това време на деня?

— Но това ти е обичайното време. Не ми казвай, че си го забравил. Хайде. Трябва да те изкъпя.

Сигурно си мислите, че шамарите на съдбата, които понесох до този момент трябва да са ме калили, но не бе така. При тези страховити думи стаята ми се завъртя пред очите и аз се опулих срещу Ан като през мъгла. Макар и да ми беше казала, че е гувернантка-компаньонка-медсестра на Джоуи Кули, не бях предполагал, че отношенията им са така своеобразно интимни. Моята дълбока скромност се надигна в страстен бунт.

— Не! — ревнах с цяло гърло.

— Не ставай глупав.

— Не! Никога!

— Трябва да се изкъпеш.

— Не и в твое присъствие.

Това някак си я озадачи. Несъмнено ситуация с такъв градус на напрежение не беше възниквала преди.

— Можеш да си вземеш гуменото пате във водата.

Отхвърлих предложението.

— Безсмислено е да се опитваш да ме подкупиш — заявих твърдо. — Ти няма да ме къпеш.

— О, не се излагай.

— Не, не, хиляда пъти не!

Нещата се закучиха. Тя ме гледаше умолително. Срещнах погледа й с непоколебима решителност. Вратата се отвори. Влезе мис Бринкмейър.

— Време е да…

— Хайде сега, и ти ли започваш.

— … се изкъпеш — продължи тя.

— Точно това му казвах и аз — намеси се Ан.

— Тогава защо не се къпе?

Ан се поколеба. Виждах, че не иска да ме издаде на голямата бяла главатарка и благородните й подбуди ме изпълниха с уважение. Извадих я от неудобната ситуация.

— Защото не искам — отсякох.

— Не искаш? — Бринкмейърката ми излезе с един от нейните конски звуци. — Не е въпрос дали искаш, а е въпрос…

— На скромност — креснах в лицето й. — Всичко е въпрос на принципи. Човек си има своя код на поведение. На баня, като на баня — тук заех от лафовете на стария Хорас Плимзол. — Нямам никакви възражения. Всъщност, ще ми е приятно. Но когато се иска подкрепата ми за превръщането на въпросната баня в някаква си Вавилонска оргия…

Бринкмейър погледна към Ан.

— Какви ги дрънка той?

— Не разбирам. Тая вечер е много интересен.

— На мен това не ми е забавно.

— Странен, исках да кажа.

— Няма нищо странно — изпръхтя Бринкмейър. — Тия ги разправяше и оня глупак зъболекарят. Искаше да ме накара да повярвам, че било делириум. Казах му, че хлапакът просто си е наглец, какъвто винаги е бил. Точно такъв е и сега.

Отправих ултиматума си. Бях учтив, но железен.

— Ще се изкъпя, но пресичам прага на банята единствено сам.

— Да, и ще разплискаш водата, а после ще се преструваш, че си се къпал.

Отминах злостния намек с безмълвното презрение, което заслужаваше. Грабнах си пижамата и се шмугнах в банята, като заключих вратата след себе си. Бързи, решителни действия, докато още крякат, това е единственият начин да се справяш с жените. Безсилни са пред лицето на свършения акт.

Предполагам, че мадмоазелата е изкудкудякала доста неща зад вратата, навярно все в гамата на обидите, но шумът на водата милостиво заглуши гласа й. Напълних си една вряла вана и потънах в нея с наслада. Сега вече чувах какво вика Бринкмейърката — нещо от рода да си изтъркам ушите — но не обърнах внимание. Човек не обсъжда тия неща с жените. Намерих гуменото пате и с изненада открих какво удоволствие ми доставя да си играя с него. Дали заради това, или заради успокоителния ефект на доброто дълго киснене, след двадесет минути излязох с приведена в порядък нервна система. Усещането ми за блаженство се оформи окончателно след откритието, че Бринкмейърката не е сред присъстващите. Надиграна от по-ефективното ми водачество, тя се беше оттеглила, без съмнение в пълен смут. Бе останала само Ан, за да ме завие.

И тя го направи като същинска майка, което, да си призная, ме изненада. Винаги съм харесвал Ан — всъщност, както стана ясно, имаше време, когато я обичах. Но докато бяхме заедно, имах усещането за една, не бих казал точно безчувственост, а по-скоро будна, самоуверена, безкомпромисна властност, която толкова други самоиздържащи се американски момичета имат, и която винаги съм смятал за недостатък. Липсваше й милата, нежна, сладка мекота, която така ме бе привлякла у Ейприл Джун. Но сега Ан като че ли беше излязла право от онова стихотворение за „Ти, грижовен ангеле“.

Тя подгъна одеялата около мен като междувременно ме подкачаше приятелски.

— Ти си откачил, млади ми Джоузеф. Къде ти е главата тази вечер?

— Добре съм.

— Предполагам, че пак си в някое от закачливите си настроения. Стара драка си ти, Джоуи, нали? Макар че ако продължаваш да се будалкаш с мис Бринкмейър, много скоро ще я засърби ръката и ще те напердаши. Чудя се как не го направи сега.

Думите й ме отрезвиха. Виждах истината в тях. Обръщайки се назад към отминалата сцена, можех да си спомня как ръката й потрепна веднъж-дваж.

— Х-м — промърморих.

— Да, и ако бях на твое място, щях да внимавам повече. Обуздай тая твоя любов към шегите. Бедата ти, мили ми Джоузеф, е, че чувството ти за комичното е прекалено остро. Давам всичко за един добър смях — това е твоето мото. Е, фукльо, лека нощ.

— Лека нощ.

— Удобно ли ти е?

— Съвсем удобно, благодаря.

— Съветвам те да заспиваш колкото можеш по-бързо. Утре имаш тежък ден — тя ми хвърли един, както ми се стори, многозначителен поглед — защо, и аз не знам. — Много тежък, а?

— Да, доста — отвърнах, за да не се издам.

— Всичко е уредено за утре вечерта.

— А, така ли?

— Да. Е, лека нощ.

Ан ме целуна по главата и излезе, а аз останах да лежа, потънал в мисли. Струва ми се, основният трик в превъплъщението ми в младия Джоуй Кули беше, че докато не свикна с нещата, никога няма да разбирам напълно какво ми се говори. Дяволски досадно, разбира се, но какво да се прави.

Лежах там, зазяпан в отворения прозорец, който се беше превърнал в тъмносин силует с няколко звезди в средата. И, както зяпах, тези звезди внезапно изчезнаха. Някакво исполинско тяло се беше изпречило между тях и мен и можех да чуя шум от крак върху перваза.

Запалих лампата, фигурата стоеше вече насред стаята. Беше фигура на як мъжага в светлосив костюм, долните му крайници завършваха със сиво-сини чорапи, хармониращи на елегантната вратовръзка и преливащи, така да се каже, в чифт изискани велурени обувки. С две думи — самият трети граф Хевършот.

— Браво на момчето! — възкликна фигурата със задоволство в гласа. — Най-после сме тук.