П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (5)

5

Значението на думите му ми убягна. Нищо не загрях. Енигматично хлапе. Едно от ония, които, както се вика, се изразяват в загадки. То ме зяпаше въпросително, а аз му се пулех насреща също толкова въпросително.

Тогава реших да ударя направо в целта, прескачайки всички странични въпроси:

— Какви момчета?

— Вестникарчетата.

— Вестникарчетата?

Нещо май му светна.

— Ти не си ли репортер?

— Не, не съм репортер.

— Тогава какво правиш тук?

— Ще ми вадят зъб.

Това изглежда го изненада и ядоса. В гласа му прозвучаха определено резки нотки.

— Не може да ти вадят зъб.

— О, да, ще ми вадят.

— На мен ще ми вадят зъб.

Отбелязах едно вероятно разрешение.

— Може би — подхвърлих неангажиращото предположение — и на двамата ще ни вадят зъб, а? Искам да кажа, на теб един, и на мен един. Зъб А и зъб Б, така да се каже.

Хлапето все още изглеждаше нервирано. Оглеждаше ме изпитателно.

— Кога е часът ти?

— В три и половина.

— Не може да бъде. Моят е тогава.

— Също и моят. Д-р. И. Д. Зизбаум беше съвсем категоричен. Уговорихме се по телефона и думите му не оставиха място за недоразумение. „Три и половина“, каза д-р. И. Д. Зизбаум така ясно, както сега те виждам.

Момчето се успокои. Алабастровото му чело се изглади и то явно престана да гледа на мен като на някакъв бандит и негодник. Като че се изпълни с някакво дълбоко просветление.

— А-а, д-р. И. Д. Зизбаум? Моя ще го вади д-р. Б. К. Бъруош.

Чак сега, като се огледах, забелязах, че в двата края на стаята, в която седяхме, имаше по една врата.

На едната се мъдреше надпис, гласящ следното:

 

 

А на другата:

Мистерията беше разгадана. Тия двамата зъбокъртачи може да са били стари познайници от зъболекарския колеж или просто с цел икономии деляха една и съща чакалня.

След като се увери, че не е имало никакъв опит да бъде избутано от опашката, хлапето стана самата приветливост. Тъй като вече не бях съперник за първото място на зъболекарския стол, а само сродно човешко същество, изправено пред фактите от живота точно като него, то промени тона си и вмъкна нотки на вежлив интерес.

— Боли ли те зъба?

— Ще ми спука гьона.

— И моя. Леле-мале!

— Леле-мале и при мен.

— Къде най-много върти?

— Май навсякъде, та чак до ноктите на краката.

— И при мен. Този мой зъб е истински убиец. Точно така.

— Моят също.

— На бас, че моят е по-страшен от твоя.

— Не е възможно.

После ме погледна многозначително и сервира голямата, според него, новина.

— Ще ме упоят с газ.

Не останах по-назад.

— И мен също.

— На бас, че ми трябва по-голяма доза, отколкото на теб.

— На бас, че не ти трябва.

— На бас на един трилион, че ми трябва.

Започна да ми се струва, че в разговора отново се прокрадва злост и че скоро ще се овъргаляме на пода в ръкопашна схватка. Затова реших, че не мога да позволя хармонията в отношенията ни да бъде помрачена. Изоставих тая тема и се прехвърлих на един друг аспект, който ме озадачаваше. Спомняте си как реших, че момчето говори в загадки и все още исках да получа отговор на тези негови твърде загадъчни встъпителни думи.

— Може и да си прав — рекох миролюбиво. — Но, както и да е, какво те накара да ме вземеш за репортер?

— Очаквам цял орляк подобни.

— Така ли?

— Именно. Ще има и фотограф, а също и автори на психологически портрети.

— И всичките тия ще зяпат как ти вадят зъба?

— Разбира се. Когато ми вадят зъб — това е новина.

— Какво!

— Разбира се. Ще го има на първа страница на всеки вестник в страната.

— Кое, зъба ти?

— А-ха, зъба ми. Слушай, когато ми вадиха сливиците миналата година, цивилизацията беше покъртена. Аз съм голяма работа, така да знаеш.

— Искаш да кажеш, специална особа?

— Ще ти светна какво искам да кажа. Аз съм Джоуи Кули.

Едно от железните ми правила в живота е никога да не стъпвам в кино, ако съм информиран от моите агенти, че във филма има дете. Та благодарение на този факт аз всъщност никога не бях виждал този юноша. Но, разбира се, знаех името. Ан, ако си спомняте, беше ми говорила за него. Също и Ейприл Джун.

— А-а, о-о — плеснах се по челото. — Значи Джоуи Кули?

— Точно така. Джоуи Кули.

— Да, чувал съм.

— Мога да си представя.

— Познавам твоята гледачка.

— Моята какво?

— Е, придружителката ти, или каквато е там Ан Банистър.

— А, Ан? Тя е екстра момиче. Такава си е.

— Да, точно такава.

— Истински арабия, и ако някой каже нещо друго — не го слушай.

— Няма.

— Ан е бижу. Да, господинчо, ето това е Ан.

— И Ейприл Джун ми е говорила за теб.

— А, така ли. И какво ти е казала?

— Каза ми, че си играл в последния й филм.

— Така ли, това ли каза? — Той изпръхтя яростно и челото му се помрачи. Беше ясно като бял ден, че е засегнат. Бях подхвърлил случайно малко информация, а изглежда го настъпих по мазола. — Мътните я взели тая! В нейния последен филм, така ли? Нека да ти кажа, тя игра в моя филм!

Той изпръхтя още веднъж. Отново беше сграбчил „Националното географско списание“ и забелязах как то потрепва в ръцете му. Скоро спазъмът премина и той пак си беше същият.

— Значи се познаваш с тая фльорца? — запита любимецът на американските майки.

Мой ред беше да се разтреса, и аз го направих — при това като желе.

— Тая какво?

— Тая фльорца.

— „Фльорца“ ли каза?

— Точно „фльорца“ казах. Гледай я откъдето си искаш, пак си е въздух под налягане.

Аз се изправих в пълен ръст.

— Ти говориш — изстрелях — за жената, която обичам.

Той започна да бръщолеви нещо, но аз вдигнах хладно ръка, казах „Моля“, и се възцари тишина. Той си четеше своето „Национално географско списание“. Аз си четях моето. И в продължение на няколко минути нещата се развиваха в този план. Тогава си рекох: „Е, добре де, пусто да остане“ и реших да протегна маслинената клонка. Такава глупост, помислих си, двама нещастници на ръба на ваденето на зъб да седят един срещу друг и да четат „Националното географско списание“, вместо да се опитат да забравят предстоящото изпитание посредством приятна беседа.

— Значи ти си Джоуи Кули? — рекох.

Той прие увертюрата и отвърна в същата тоналност.

— Никога не си казвал по-вярно нещо — отговори добронамерено. — Ни повече, ни по-малко, това съм аз. Джоуи Кули, Идолът на американските майки. А ти кой си?

— Името ми е Хевършот.

— Англичанин, така ли?

— Точно така.

— Отдавна ли си в Холивуд?

— От около седмица.

— Къде си отседнал?

— В една малка къща в Градината на Хесперидите.

— Харесва ли ти Холивуд?

— О, супер. Страхотно местенце.

— Трябва да видиш тогава Чиликот, Охайо.

— Защо?

— Ами това е моят край. И точно там бих искал да съм сега. Да, господинчо, обратно в малкия стар Чиликот.

— Мъчно ти е за дома, а?

— И още как.

— Е, все пак и тука сигурно си прекарваш доста добре?

Лицето му помръкна. Изглежда отново бях бръкнал в рана.

— Кой, аз ли? Не, не си прекарвам.

— Защо не?

— Ще ти кажа защо. Защото на практика съм окован във вериги и затворен в килия. Нямаше да е по-зле даже и на Дяволския остров^[1], или в Чуждестранния легион, или където и да било другаде. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Знаеш ли какво направи старият Бринкмейър, когато подписвахме договора?

— Не, какво?

— Вмъкна една клауза, че трябва да живея в къщата му, така че да съм му под око.

— Кой е този Бринкмейър?

— Шефът на корпорацията, за която работя.

— И ти не му харесваш личното око?

— Нямам нищо против него. Той е симпатяга. Става дума за сестра му Бюла. Тя го накара да направи това. Тя ми вади душата. Истинска усойница. Чувал ли си за Саймън Легри^[2]?

— Да.

— Е то това е Бюла Бринкмейър. А знаеш ли какво е хомот?

— Искаш да кажеш това, дето се слага на шията на вола?

— Не, не искам да кажа това, дето се слага на шията на вола. Искам да кажа това, дето се слага на шията на онеправдания, на потиснатия, на тоя, за когото няма бял ден. Това съм аз. Божичко, какъв живот! Да ти кажа ли нещо?

— Кажи.

— Не ми се позволява да си играя, защото съм щял да се ударя. Не ми се позволява да си имам куче, защото можело да ме ухапе. Не ми се позволява да се къпя в басейна, защото съм щял да се удавя. И чуй сега това. Никакви лакомства, за да не надебелея.

— Не думай?

— Думам, и още как. Има го в договора ми. „Втората страна, или артистът, както е наречена оттук нататък в документа, ще се въздържа от всякакъв вид сладоледи, шоколади, фруктови десерти, кейкове и близалки, оттук нататък наричани лакомства, като в това число се разбират и понички, желе, пай и всички храни, богати на скорбяла, и най-вече пиле.“ Представи си що за адвокат е тоя, дето им е позволил да вмъкнат това в договора!

Да си призная, бях ужасен. Ние от рода Хевършот открай време сме били с отличен апетит и винаги се вълнувам, когато чуя, че някой е на диета. Знам как бих се чувствал на неговите години, ако някоя силна ръка ме държеше настрани от лавката със сладкишите.

— Чудя се защо не си зарязал всичко.

— Не мога.

— Обичаш изкуството си прекалено много?

— Ами, не.

— Харесва ти да носиш светлина в сивия живот на хората в Питсбърг и Синсинати?

— Да се задави дано Питсбърг. Същото важи и за Синсинати.

— Тогава сигурно смяташ, че парите и славата компенсират това, което бих нарекъл безбожни лишения?

Той изпръхтя. Изглежда мнението му за парите и славата беше толкова ниско, колкото и на Ейприл Джун.

— Каква полза от парите и славата? Не мога да ги ям, нали? Най-много на света искам да сложа точка на цялата история и да се върна в Чиликот, Охайо, там, където сърцата са чисти и мъжете са мъже. Точно сега ми се иска да съм при мама. Трябва да опиташ пърженото й пиле по южняшки. А и тя ще си умре от кеф да ме види. Но не мога да се измъкна. Имам петгодишен договор и бас държа, че ще ме накарат да го изпълня.

— Разбирам.

— О, да, аз сега съм божа кравичка. Чуй обаче, да ти кажа ли нещо? Само им гледам сеира. Чакам. Някой ден ще порасна. А когато порасна, о, мама миа!

— О какво?

— Казах „О, мама миа!“ Ще фрасна един на Бюла по муцуната.

— Какво! Ще удариш жена?

— На бас, че ще ударя жена. Да, господинчо, ще си получи своето. И има още около шест продуцента, които ще фрасна по муцуните, и цяла сюрия уредници и постановчици. И оня мой рекламен агент. Ще го фрасна по муцуната, и още как. Да, господинчо! Междувпрочем — заключи той, като си направи сметка, — много ще ти е мъчно да намериш някого, когото да не фрасна по муцуната, когато порасна достатъчно. Имам ги всичките в един малък бележник.

Той изпадна отново в мрачно мълчание и аз не знаех какво точно да кажа. Никакви мои думи, чувствах го, не биха могли да утешат това покрусено дете. Стрелата явно се беше забила така дълбоко в душата му, че едно обикновено „Я се стегни, старче!“ не би свършило работа.

Така и така, оказа се, че нямаше и да имам време да завържа окуражителен разговор, защото в този момент вратата се отвори и оттам започнаха да се върволят разни типове, някои от мъжки, други от женски пол, някои с камери, други без, и въздухът така се нажежи от интервюта и светкавици, че не бе възможно да пророня и дума. Просто си седях и си четях „Националното географско списание“. Скоро се появи една сестра в бяла престилка и обяви, че д-р. Б. К. Бъруош е разтворил клещите. Тълпата премина в неговата стая, задавайки въпроси до последния момент.

Не след дълго се появи друга сестра в бяла престилка и каза, че д-р. И. Д. Зизбаум ще се радва, ако се отбия, така че аз се поверих в ръцете на бога и я последвах в операционната зала.