П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (14)

14

За секунда помислих, че ми се е причуло. Искам да кажа, изглеждаше прекалено хубаво единственият човек, когото исках да видя в момента, да изникне точно сега. Не бих се изненадал повече дори и ако бях Аладин в секундата след потъркването на лампата.

За да се уверя, се шмугнах зад завесата и надникнах.

Еджи си беше! Седеше на крайчеца на един стол и гризеше края на бастунчето си. Срещу него се беше разположила самата мис Бринкмейър. От нея виждах само гърба, но лицето на Еджи беше пред очите ми. Както винаги по това време на деня, овалът му се зеленееше, макар и не съвсем неприятно. Еджи е един от ония типове с изчистени, патрициански черти, на които зеленото доста прилича.

Говореше мис Бринкмейър.

— Радвам се, че сте съгласен с мен — каза тя и в гласа й имаше някакво необичайно дружелюбие, като че ли е срещнала сродна душа. — Като учител по дикция най-добре знаете това.

Мистерията беше разбудена. Като събрах две и две, чатнах какъв е сценарият. Спомних си, че Ан ми казваше, че е намерила работа на Еджи. Хлапето Кули спомена, че тази сутрин имам урок по дикция. А когато лакеят обяви пристигането му преди малко, мис Бринкмейър бе казала: „А-ха, учителят по дикция“, или нещо такова.

Всичко беше много просто и не се изненадвах, че Еджи ще действа на този фронт. Откакто свърши ерата на нямото кино, в Холивуд не можеше и тухла да падне, без да цапардоса по главата някой английски учител по дикция. Това място е пълно с британци, които гонят кариера и ако не успеят да се намърдат в някой филм, поемат попрището на английския учител по дикция. Препоръки и квалификации не са необходими. Стига да си англичанин, добре дошъл у дома. Чувал съм, че има английски учители по дикция, които правят добри пари в Холивуд даже и с дефекти на небцето.

— Нищо — продължи мис Бринкмейър — в говорящото кино не е по-важно от добрия акцент. Външен вид, талант, излъчване… всичко това е вятър работа, ако гласът ти стряска хората и насън.

— Вярно.

— Какъвто е гласът на това дете. Виждал ли сте го някога на екрана?

— Е, не. Все така се случва, че…

— Ето това е. И идвате от Англия?

— Да.

— Лондон?

— Да.

— Там си живеете, предполагам?

— О, да.

— И никога не сте гледал филм с Кули. Ето това имам предвид. Мистър Бринкмейър ще каже, че гласът на малкия паразит си е наред, защото я го виж колко е спечелил последния път в Канзас Сити или където и да било, и разните му там подобни глупости. Но аз му казвам на мистър Бринкмейър, че Америка не е целият свят.

— Да, да.

— Не можеш да си позволиш да изключиш от сметката Великобритания и доминионите. Само гледай как ще се издъни в Лондон, викам на мистър Бринкмейър. А ето сега и вие потвърждавате думите ми, като казвате, че досега не сте го гледал.

— А-а.

— И предполагам, че това важи почти за всички, като съдя по завръщащите се оттам. И защо? Защото има охайски акцент, стържещ като дъскорезница.

— Тц, тц.

— Това, което викам на мистър Бринкмейър, е, че този акцент трябва да се рендоса колкото се може по-скоро, или ще започнем да понасяме загуби.

— Точно.

— Ние, естествено, не искаме да има един съвсем типичен английски акцент. По-скоро нещо по средата, което ще върви навсякъде.

— А-а.

— И точно на това искам да го научите.

— Точно.

— Разбира се, не знам какви са ви методите. Мис Банистър само ми каза, че сте най-нашумелият учител по дикция в Лондон и сте обучавал всички говорители на Би Би Си…

Това май постресна стария Еджи. Не успя съвсем да глътне бастунчето си, но беше на косъм.

— А, така ли каза? — измърмори той, след като едва го измъкна отново на повърхността.

— Разбира се. Каза, че сте особено добър в шлифоването на вашите ланкашърски акценти. Това ме наведе на мисълта, че може би ще се справите с охайските поражения в гласа на това двуного.

— О, несъмнено. Ще видим какво можем да направим… Ъ-ъ… мис Банистър… добре ли е тази сутрин?

Това бяха първите му думи, които удариха на камък. Мис Бринкмейър навири нос и от нея повя хлад. Не знаех какво има против Ан, но беше ясно, че не я харесва.

— Не съм виждала мис Банистър тази сутрин.

— Не сте?

— Когато я видя, имам да й казвам две думи.

— Защо, случило ли се е нещо?

— Предпочитам да не го обсъждаме.

— О, разбира се.

Последва затишие. Погрешната нота беше нарушила хармонията на разговора и го беше ориентирала към завършек. Мис Бринкмейър седеше със скръстени ръце. Еджи дъвчеше бастунчето си.

Първа наруши мълчанието мис Бринкмейър:

— Е, както казах, не знам какви са вашите методи. Нямам представа как вие специалистите навлизате в работата си…

Еджи живна.

— Ще ви кажа. Методите са различни. Съществуват няколко школи. Едни работят по една система, други — по друга. Аз, лично, обикновено започвам с един силен скоч и сода…

— Какво!

— Или по-добре два скоча със сода. Това настройва мозъка и създава атмосфера за обучение. Така че, ако имате скоч в къщата…

— Нямаме.

— Тогава нека бъде ракия — веднага му намери колая Еджи.

Мис Бринкмейър го изгледа ледено.

— Нямаме алкохол под никаква форма.

— Никаква?

— Никаква.

— О? — пророни Еджи и това навярно е всичко, което може да се очаква от човек, преживял такъв крах на мечтите и надеждите си.

— Мистър Бринкмейър и аз сме редовни посетители на Храма на Новата Зора.

— О? — Еджи сръфа отново бастунчето, като че ли се опитваше да извлече от него каквито има освежителни сокове.

— Да. Имах известни затруднения, докато убедя мистър Бринкмейър да стане последовател, но накрая успях и сега той е стриктен сторонник на сестра Стот.

Еджи дръпна бастунчето от устата си, изправи рамене, покашля се и изговори с твърд, решителен глас.

— Стриктен сторонник на сестра Стот.

— Точно това казах — стриктен сторонник на сестра Стот.

— Имам предвид това, че мога да го кажа.

— Не ви разбирам.

— При това доста добре, не мислите ли?

— Кое е добре?

— Това, че мога да го кажа.

Изглежда в главата на Еджи се прокрадна идеята, че няма да е зле да обясни.

— Мислех си за нещо, което се случи вчера. Срещнах едно момиче и то си позволи да ми натяква някои неща. Аз й изпях като камбанка мъчнотии като „Чичковите червенотиквеничковчета“ и „Непротивоконституционствувателствувайте“, и то без да се запъна, а тя се опита да ме убеди, че това не означавало нищо. Уплаши ме малко, признавам си, но днес аргументите й ми се изясниха. Това е абсурд. Искам да кажа да отричаш, че човек е абсолютно здрав, при условие че може без усилия да каже неща като „Чичковите червенотиквеничковчета“ и „Непротивоконституционствувателствувайте“, да не говорим за такива сложни и оплетени изрази като „стриктен сторонник на сестра Стот“… или, по-скоро струк… Чакайте сега — каза Еджи, като събра сили. — Не трябва да допускаме да ни объркват. Нещата са абсолютно ясни и добре формулирани. И за да не го разтягаме много, ето — систрен…

Спря. Лицето му доби тревожен израз. После, точно когато се канеше да направи нов опит, гласът му секна и вместо това от устата му излезе някаква хриптяща въздишка. Бастунчето се изплъзна от безжизнените му ръце и изтрополя на пода. Седеше вцепенен на стола, а адамовата му ябълка бавно се движеше ту нагоре, ту надолу. Беше ме зърнал как надничам иззад завесата.

Не виждах лицето на мис Бринкмейър, но си представям въпросителния й поглед. Един от ония особени погледи. И гласът й звучеше особено.

— Има ли нещо, мистър Манеринг?

Зеленият оттенък по лицето на Еджи изтъня в прозрачно бяло. Бях се показал иззад завесата и му се усмихвах окуражително. Исках да предразположа старото приятелче.

— Не — изхъхри той. — О, не. Не, благодаря.

— Не ми изглеждате добре.

Еджи преглътна два-три пъти.

— Не, ни най-малко, благодаря. Не съм бил по-добре.

Отвърна очи от моите с огромно усилие.

— Само да не се хилеше така!

— Да не се хилеше?

— Не разбирам защо трябва да се хили.

— Моля?

— Нищо — каза Еджи. — Нищо. Само дето има нещо толкова противно и злорадо в него. Розовите зайци, все пак, са съвсем друга работа.

На мис Бринкмейър, изглежда, започна да й светва, че е попаднала на откачалка.

— Искате ли чаша вода?

— Ъ? Не. Не, благодаря.

Последва тишина.

— Я слушайте — наруши я Еджи, — ще ми разкажете ли за този Храм? Любопитно ми е. Момичето, за което говорех, го спомена вчера и ми прозвуча добре. Едно от ония оздравителни заведения, а? Искам да кажа, да вземем случая с един човек, случай А например, на който му е дошло малко нанагорно. Взимат го при тях и го преобразяват, така ли?

— Точно това правят.

— Даже и ако е стигнал твърде далече?

— Нито един нещастник не е стигнал твърде далече за сестра Стот.

— Струва ми се, че ще се присъединя. На практика вече съм въздържател, разбира се, но напоследък имам проблем с дяволчета. Нищо сериозно, но дразни. Къде да намеря този храм?

— В Кълвър Сити.

— Трябва ли да си препоръчан, представен или нещо подобно?

— Просто отивате. Всички са добре дошли.

— Хубаво.

— Но сега нямаме време да говорим за това.

— Не, не. Точно.

— Искам да ви предупредя за това дете. Бъдете строг с него.

— О, разбира се.

— Не му търпете глупостите. Ще ви се качи на главата, ако види, че може.

— Костелив орех, а?

— По-костелив не може и да бъде. Бих го оприличила на бесен скункс човешки образ.

Нямаше да търпя повече това. Конструктивна критика, да. Дебелашки обиди, не.

Пристъпих напред.

— Чух тази забележка — процедих хладно.

Мис Бринкмейър се обърна.

— А, тука ли си?

— Мили боже! — изхъхри Еджи. — И вие ли го виждате?

— Моля?

— Виждате ли едно дяволче ей там?

— Дяволче е съвсем точно. Това е Кули.

— Това ли?

— Определено.

— Пфу! — Еджи се отпусна обратно на стола и разтърка челото си.

Мис Бринкмейър ме погледна с един от гаднярските си погледи.

— Косата ти цялата се е разбъркала. Толкова ли не можеш да я поддържаш сресана. Това е мистър Манеринг, който ще се захване с този твой акцент. Кажи „Добър ден, мистър Манеринг“.

Имах най-добро желание да не й противореча за такава дреболия.

— Добър ден, мистър Манеринг.

— Добър ден — отвърна Еджи, — май съм срещал астралното ти тяло.

— Е, чухте го как говори — каза мис Бринкмейър и се надигна. — Сега ви оставям. Трябва да се видя с готвача. Направете каквото можете за гласа му. Измъкнете тия охайски извивки от него, дори и ако трябва да използвате брадва.

Няколко секунди след като си беше отишла, Еджи продължаваше да мачка носната си кърпа и гърдите му се надигаха като развълнуван океан. След малко прибра кърпата, си.

— Ох, слава богу! Яко ме стресна, момчето ми, само това мога да ти кажа. Трябва да направиш нещо за това твое астрално тяло — дръж си го на верижка или нещо друго. Сигурно не знаеш, но вчера се беше освободило по някакъв начин и се появи при мен, дъхна ми в лявото ухо, като по този начин не само ме разтревожи и отчая, но и ме насочи в съвсем погрешна посока и към абсолютно неправилна идея за състоянието на нещата. Разбира се, сега всичко е наред. Виждам, че цялата работа…

Стоях погълнат от мисли. Сега, когато най-после сме сами, се чудех как да зачекна деликатния въпрос.

— Сега виждам, че цялата работа е един съвсем нормален психически феномен. Съвсем нормален психически феномен — повтори той, като че ли от думите му ставаше по-леко. — Не казвам, че го разбирам — вероятно нашите умове не са устроени да разбират тия неща — но предполагам, че те постоянно се случват. А онова момиче се опита да ме подлъже, че откачам! Това само показва, че не трябва да се слушат хората. Имат добри намерения, но правят само бели. Осъзнаваш ли, че ако не се бяхме срещнали тук, за да се убедя, че това е само един съвсем нормален психически феномен, сега вече щях да съм някакъв си скапан въздържател? Уверявам те. Бях взел решение. Твърдо бях намислил да отида в този Храм или каквото и да е, и да се запиша доброволно.

Продължавах да размишлявам. Разбирах, че моята позиция изисква внимателно обяснение. Ще бъде необходимо, разбира се, да направя свидетелско показание, и това трябва да стане по най-подходящия начин.

Не се съмнявах, че в края на краищата ще успея да представя очебийните факти. Еджи, макар и вятърничав, съвсем не е скептик. Само един пример — вярва на всичко, което специалистите по надбягванията пишат във вестниците. Очаквах да бъде възприемчива публика.

Но, разбира се, предварителните разговори бяха необходими.

Гласът на Еджи стана заядлив:

— Каква гъска е това момиче. Да предположим, че баща й наистина е видял розов заек. Да предположим, че наистина му е поискал огънче. И какво от това? Тия работи са си съвсем индивидуални. Това, което кара един човек да вижда розови зайци, може изобщо да няма същия ефект върху друг човек, замесен от по-здраво тесто. Въпрос на организъм и, предполагам, на жлези. Имам страхотен организъм и жлезите ми са супер, така че няма за какво да се безпокоя. Но, да не бъбря повече. Сигурно си умрял от скука. Междувпрочем, трябва да те уча на дикция. Е, чух ти гласа, младежо, и съм съгласен с оная сладурана, че нещо трябва да се направи. Необходим е масаж, или корекция, или нещо подобно. Това твое „о“ май е основният кусур. Така както каза „Добър ден“, ми прозвуча като банджо със стомашно разтройство. Хайде да започнем оттук. Повтаряй след мей. „Осем оки овес за овена…“

Взех решение. Нямаше смисъл да го увъртам. Трябваше да играя с открити карти. Обясненията може да са необходими по-късно, но сега се налагаше да хвана, както се казва, бика за рогата.

— Слушай — рекох, — имам нещо да ти казвам.

— Именно. „Осем оки овес за овена“. Хайде младежо, всички заедно. Повтаряй след мен: „Осем оки овес за овена, който от снощи още се пощи“.

Отказвах да бъда отклоняван от целта си, само за да се бъзикам с някакви си глупости.

— Трябва да започна с това — казах, — че аз съм братовчед ти, Реджи Хевършот.

Еджи повтаряше „Осем оки овес за овена“ с подкупващ, окуражителен глас, когато думите ми го пронизаха като с куршум. Той премигна няколко пъти.

— Каза ли нещо? — попита той глухо.

— Казах, че съм братовчед ти Реджи Хевършот. Съвсем просто е — продължих по-смело. — Моята душа влезе в чуждо тяло.

За момент настъпи тишина. Изглежда се опитваше да го смели. После, точно когато си мислех, че е започнал да схваща същността, изпусна дълга, потресаваща въздишка и с жест на печално примирение се наведе и си прибра шапката и бастунчето.

— Това е краят. Предавам се. Ако някой пита за мен, ще бъда в Храма на новата зора. Писмата пращайте на сестра Стот.

След туй премина през завесата с наведена глава.

— Хей, чакай малко! — хукнах след него, но се сблъсках с някакво тежко тяло. За момент ми причерня и съвсем скоро разбрах причината. Бях се врязал в едно шкембе.

Направих крачка назад и погледнах нагоре. Беше икономът, в чиято диафрагма благополучно се бях паркирал.