П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (16)

16

Храстите бяха толкова гъсти, че отначало не можах да я видя. После мярнах лицето й и забелязах, че и тя, като иконома преди малко, си играеше на конспиратори. Едното й око беше затворено някак си многозначително, а показалеца й беше на устните.

— Ш-ш-т! — каза тя.

— А?

— Да не си помислил да кажеш на някого!

— Какво имаш предвид?

— Къде е мис Бринкмейър?

— Не знам. Защо?

— Тайни дела, млади Джоузеф. Говори тихо, защото и стените са с уши. Имам тук един пирог с месо за теб.

— Какво!

Не помня кога друг път в живота си съм бил така дълбоко затрогнат. В този момент моята преданост към Ейприл Джун едва не се прехвърли към девойката пред мен. Като че ли за пръв път прониквах в тайните кътчета на душата й. Проговорих с треперещ глас.

— У теб ли е?

— В къщата е.

— Какъв размер пирог?

— От големите.

— Божичко!

— Не толкова силно. Сигурен ли си, че мис Бринкмейър не е наоколо?

— Не съм я виждал.

— На бас, че сега ще изскочи от ня… А, ето я!

Откъм къщата се чу стържещ глас и като се обърнах, забелязах кварталното проклятие да виси на един прозорец на горния етаж и да ме наблюдава. Това аз наричам обидно пъхане на носа в чуждите работи.

— Какво правиш там проклетнико? — тя явно беше на мнение, че каквото и да е то, не трябва да го правя. Даже и от такова разстояние можех да подуша липсата на вяра и елементарно доверие.

Беше момент за демонстрация на бърза и гъвкава мисъл.

— Наблюдавам един бръмбар — отвърнах с възможно най-безгрижен тон.

— Какво?

— Има един бръмбар тук. Наблюдавам го.

— Да не си посмял да носиш бръмбари в къщата.

Повдигнах вежди. Жест, пропилян на вятъра, разбира се, поради разстоянието.

— Нямам намерение да го нося в къщата. Просто наблюдавам навиците му.

— О? Е, добре, гледай да не се омърляш целия.

Тя изчезна и Ан отново цъфна като горска нимфа.

— Виждаш ли? Във всеки един момент си наблюдаван. Доставката на пирог с месо за теб, млади Джоузеф, е като пренасянето на депеши през противниковия лагер. Мислех да се скриеш тук и да чакаш завръщането ми. Но не е сигурно. Забравих, че може да ни види от прозореца на спалнята си. Ще ти кажа какво. Разхождай си се небрежно и се шмугни в съблекалнята. Ще те намеря там.

Както предполагате, тръгнах с не малка доза разочарование. Всяка минута, която ме разделяше от пирога, беше като час. Запътих се ядосан към съблекалнята.

Там имаше един градинар, който чистеше с парцал.

— Добър ден, сър — поздрави той.

Чистотата на произношението ме изненада малко, защото приличаше на японец и очаквах по скоро нещо, звучащо като бизон, който си тегли крака от блатото. Както и да е, нямах време да навлизам в подробности, тъй като исках да го чупя оттам по най-скоростен начин.

— Ще се забавиш ли много? — попитах.

— Искате да поседите тук сам ли, сър?

— Да.

— Тъкмо свърших. Е то, мисля, че е достатъчно.

Той бръсна още два пъти с парцала и излезе. Като минаваше покрай мен, забелязах, че е кривоглед и има брадавица на носа, от което заключих, че това трябва да е човекът, за когото говореше Джоуи Кули. Почувствах силно желание да поема щафетата с рогатите жаби. Прозорецът, от който беше говорила мис Бринкмейър, се намираше през един от този на моята спалня, като се брои отдясно наляво, така че вече знаех къде мога да доставя рогати пъпчиви жаби и да съм сигурен, че ще попаднат там, където ще са най-полезни. И след като така нагло си беше напъхала носа и провалила плановете ми, заслужаваше добър урок.

Както и да е, устоях на подтика си и влязох в съблекалнята. След малко се появи и Ан.

Скочих нетърпеливо на крака, но и този път не било писано на мечтите ми да се сбъднат. Всичко, което носеше, бе това, което мис Бринкмейър нарича букет рози. Зяпнах ги тъпо.

— Съжалявам — каза Ан, забелязала моя смут и отгатнала правилно причината. — Ще трябва да почакаш още малко. Тъкмо излизах от коридора, когато мис Бринкмейър слезе по стълбите. Трябваше бързо да скрия пирога в една ориенталска ваза. Ще го взема веднага, щом пътят се разчисти, така че горе главата.

Опитах се да си вдигна главата, но когато си така дълбоко разочарован, е трудно да се преструваш.

— И, все пак, има нещо, което ще те разсмее — продължи Ан. — Виждаш ли тези рози. Кой мислиш, че ги праща?

Свих мрачно рамене. Не ми пукаше кой ги е изпратил. Рози вместо пирог с месо — това хич не ме въодушевяваше.

— Кой?

— Ейприл Джун.

Апатията ми се стопи за секунда.

— Какво!

— Да. Мислех си, че ще те напуши страшен смях.

Изобщо не ме напушваше никакъв смях. Тя гледаше на нещата от напълно погрешен ъгъл. Та аз едва не се просълзих. Мисълта, че Ейприл Джун е намерила време в заетото си ежедневие да изпрати цветя на едно болно или поносимо болно дете, ме накара да заликувам. Даже забравих глада, който ме гризеше отвътре.

Имаше нещо така прелестно в този мил акт на вежливост. Това нежно сърце, мислех си, беше действало в такова точно съответствие с добрия тон. Цялата ми прежна страст се върна и ме заля цял.

— Да, пратила ти е цветя. Предполагам, угризения на съвестта.

— Угризения? — рекох студено, защото тонът й беше някак заядлив и ироничен, а това никак не ми харесваше. Гледах я накриво. Топлината от чувството, което беше предизвикала, като ми предложи пирога с месо, започна да тлее. Стори ми се, че съм сгрешил относно тайните ъгълчета на душата й. Посредствено момиче, помислих си. — Угризения? Какво искаш да кажеш?

— Предполагам, разбрала е, че ти дължи нещо, след като така се натрапи и се опита да ти открадне славата. Не знам защо й е рекламен агент. Няма нито един в бизнеса, който може да й каже нещо повече за това как да стане център на внимание.

— Не те разбирам.

Тя се засмя.

— Не ти ли казаха? Вчера, когато беше упоен, вратата внезапно се отвори и Ейприл Джун нахлу вътре. „Къде е сладкото ми приятелче?“, развика се, като чупеше ръце и се превземаше. „Искам си сладкото приятелче“ — и както го казваше, въртеше, опашка пред репортера, който я снима в шест пози. Включително как се навежда и целува безжизненото ти чело. После някой я изведе. Беше разтърсена от ридания. О, боже, истинско воденично кречетало!

Пак я изгледах студено. Този израз беше нов за мен, но човек можеше да разбере насоката. Непочтителният й и обиден тон ме раздразни неописуемо.

Намирам поведението й почти за ангелско.

— Моля?

— Определено. Няма по-подходяща дума. Колко други момичета в нейното положение щяха да си направят труда да ходят и да целуват чела?

Ан се облещи.

— Ти майтапиш ли се?

— Не.

— Искаш да кажеш, че наистина не смяташ Ейприл Джун за фльорца?

Първият път, когато чух тази чудовищна дума, прикачена на жената, която обичам, беше от Джоуи Кули над страниците на „Националното географско списание“. Тогава, ако си спомняте, преглътнах възмущението си и подадох маслинената клонка. Но сега не бях в настроение да подмина злостната обида.

— Достатъчно — заявих твърдо, — или престани да обиждаш тази божествена жена, или ме освободи от присъствието си.

Тя явно се засегна. Внезапна червенина покри бузите й. Виждах я, че гори, но не от срам или съжаление, а от негодувание.

— О? — каза тя. — Е, щом така мислиш по въпроса… добре тогава. Довиждане.

— Довиждане.

— И няма да получиш нито троха от оня пирог с месо. Не, сър, няма даже да го помиришеш.

Признавам, че се поколебах. Знаеше къде да насочи удара. Но аз бях силен. Махнах с ръка нехайно, или толкова нехайно, колкото можех.

— Това е напълно твой проблем — отвърнах сдържано.

Тя се спря на вратата. Поведението й издаваше несигурност. По-добрата й половина, изглежда, не беше съвсем мъртва.

— Ще ти хареса този пирог.

Не я удостоих с отговор.

— И знаеш, че е фльорца. Казвал си ми го.

— Предпочитам да не обсъждаме този въпрос.

— О, много добре.

И изчезна. А аз си седях там и ме обземаха горчиви мисли. Сега, когато имах време да се концентрирам изключително върху това, осъзнах какво бе означавал за мен този пирог. А ясното съзнание, че Ейприл Джун никога няма да разбере какво съм жертвал заради нея, се забиваше в мен като зъб на усойница.

Скоро се изправих, за да изляза навън под слънчевата светлина и си стегнах колана с надеждата да приглуша болката в стомаха. Разхождах се напосоки, твърде разсеян, за да гледам къде ходя, когато някаква необичайна мекота на терена ме накара да погледна в краката си. Разбрах, че съм се отклонил от пътеката към една леха, зад която беше ниската стена, ограждаща имението на Бринкмейър. И тъкмо се канех да се върна обратно, защото не се съмнявам какво би сполетяло оня, който нагази цветните лехи в градината, когато вниманието ми бе привлечено от една глава. Тя цъфна над оградата и каза: „Ей, ч-ч-ш!“. Видението бе толкова неочаквано, че стъпките ми секнаха и се опулих насреща.

Беше червена глава, чиято заобленост и стърчащи уши я сродяваха с античните вази с дръжки от двете страни, и принадлежеше на едно момче с хулигански вид, зелени очи и пъпки по лицето, фиксираше ме с поглед, който безпогрешно може да се определи като враждебен.

— Ей, ч-ч-ш!

Момчето ми беше абсолютно непознато. Но такива бяха почти всички, които срещах в тоя нов свят. Джоуи Кули, предполагам, го е познавал. От вида и тона му заключих, че трябва да е някой, когото моят предшественик някога е накърнил с дела или думи.

Мълчанието ми изглежда го подтикна към по-големи висоти на въображението.

— Ей, ч-ч-ш! Малкият лорд Фаунтлерой!

Усещах, че ядът му се засилва. В началото нямах никакви идеи относно младия негодник, но сега в мен започваше да се оформя едно съвсем определено чувство, че пъпльото си проси едно яко кроше в ченето. Този епитет „Малкият лорд Фаунтлерой“ бе проникнал през защитната ми броня и бе улучил ахилесовата ми пета. Откакто се събудих в стола на Б. К. Бъруош, пустите му златни букли бяха тайният ми срам. Толкова бях жегнат, че, не се и съмнявам, бих скочил през оградата и бих атакувал със зъби и нокти, ако не ме бе сепнал незадоволителният вид на тази нещастна ръка, която така ме депресира и в ранния утринен час. Да се опитам да избъхтя някого в ченето с ръка като тая, би било хвърлен труд на вятъра. С въздишка осъзнах, че битка по правилата на играта е немислима.

Принудих се да прибегна до думите.

— Ей, ч-ч-ш! — викнах в отговор. В края на краищата, няма авторско право за това точно възклицание. Разбира се, не бях много оригинален, но все пак беше нещо.

— Ей, ч-ч-ш! — дойде от негова страна.

— Ей, ч-ч-ш! — върнах му го, бърз като светкавица.

— Ей, ч-ч-ш! — беше неговият контраудар. — Мамино синче! Кокона! Фукльо!

Май излезе с едни гърди напред в обмена на реплики.

— Букльо! Женчо!

И тогава в главата ми дойде щастливият спомен за нещо, което Барми Фодърингей-Фипс от Търтеите веднъж беше казал на Уфи Просър в мое присъствие, защото Уфи му отказа заем от десет кинта до следващата сряда. Спомням си, че тогава Уфи беше почервенял като пиперка.

— Пъпчиво прасе такова! — викнах.

Бях улучил. Той трепна и стана морав. Предполагам, всеки обилно пъпчасал човек не обича да му се обръща внимание на какво му прилича тиквата.

— Я ела тук — разкрещя се той. — Предизвиквам те.

Не отговорих. Попипах ръката си, за да видя дали все пак не може да се направи нещо. Но тя беше тънка като кибритена клечка, а мускулът — не по-голям от пъпка. Абсолютна трагедия.

— Предизвиквам те! Два пъти те предизвиквам!

Изведнъж, като манна небесна, ми дойде спасението.

Както споменах, стоях сред една цветна леха. Сега забелязах, че в средата на тази цветна леха се кипреше малко дръвче, върху което топлото калифорнийско слънце бе наляло изобилие от твърди обли портокали. Това обръщаше нещата на сто и осемдесет градуса. Да му отвърна с портокали. Ето му цаката.

Да откъсна един и да го приведа в движение, беше за мен въпрос на секунда. И забележете моето задоволство, когато открих, че каквито и недостатъци във физиката да има Джоуи Кули, той беше невероятно добър стрелец с портокал. Давид в разприте си с Голиат, не би могъл да демонстрира по-точна стрелба по мишена. Снарядът ми улучи момчето право по върха на носа и преди да се окопити от изненадата и вцепенението, вече го бях халосал — три пъти — веднъж по лявото око, веднъж по дясното и веднъж по брадата в посочения порядък. После накъсах още плодове и поднових обстрела.

Беше лесна победа. Старата история за необразования абориген, който се кълчи, крещи закани и те вика на ръкопашен бой и прозорливия потомък на по-просветена раса, който се подсмихва под мустак и го прави на маймуна с артилерията си.

А този червеноглав нещастник изглеждаше по-зле и от маймуна. Той издържа на още половин дузина портокали и после реши да отстъпи пред моята превъзхождаща стратегия. Докато офейкваше, с едно последно усилие го праснах по врата.

Последно, защото както заемах поза за пореден изстрел, ръката ми беше заклещена от нечия желязна ръка и се намерих увиснал във въздуха като муха за пъстърва.

— Господи мили боже! — изпищя мис Бринкмейър. Изглеждаше бая разчувствана. — Не мога ли да сваля очи от теб за една минута и ти да не замислиш някоя тъпа игра? Съсипал си портокаловото ми дърво.

Нямах много останал въздух, за да си построя разумна защита, а мисля, че и не чу какво й казах за военната необходимост. Повлече ме към къщата.

— Качвай се моментално в стаята си — каза тя между ред други забележки от обидно естество — и да не си посмял да се покажеш навън, докато не тръгнем за студиото.

Мислех си, че това е доста лошо посрещане за герой, проявил такава забележителна изобретателност в трудна ситуация и завоювал такава блестяща победа, но нямаше да постигна нищо, ако река да споря. Беше ясно, че няма да е от добрите слушатели. Затова й позволих да ме ескортира до стаята, след което тя излезе и хлопна вратата зад гърба си. Легнах на леглото и се отдадох на размисъл.

Питах се кое е пъпчивото момче и какъв е източникът на явното му неодобрение към Джоуи Кули. Познавайки Джоуи, предполагах, че шаркавият трябва да е имал доста основание, но все пак се радвах, че му бях дал да се разбере. Тука ставаше дума за моето достойнство. Има обиди, които човек не прощава и ако е бил принуден да приеме самоличността на хлапе със златни къдри, то „малкият лорд Фаунтлерой“ е точно такава обида.

Но не ми беше оставено много време да преживея отново баталната сцена и триумфа на своето мъжество. Внезапно, като че ли бе натиснато някакво копче, мъчителният ми копнеж за храна отново започна да взима връх.

Още се борех с него, когато чух стъпки пред вратата. Беше Ан.

— Ето те и теб, глупчо глупав — каза ми тя, — нямах сърце да го скрия.

И напъха нещо в ръката ми. Беше голям, сочен пирог с месо.

Нямах думи. Случва се в някои моменти на върховно блаженство. Само приближих богатството до устните си и забих зъби в него.

И точно тогава вратата се отвори с трясък и разкри мис Бринкмейър с вид на лейди Макбет в най-лош вариант.

— Така и предполагах! — ревна тя. — Знаех си, че някой му пренася контрабандно храна и се досещах, че си ти. Мис Банистър, уволнена си!

Стоях на кръстопът. Представяха ми се две възможности. Можех да спра да ям и да защитя Ан с красноречието, което имам на разположение, или можех да продължа да гриза като вълк колкото се може по-дълго, докато пирогът бъде изтръгнат от ръката ми.

Избрах по-благородния път. Ударих го на защита.

И разбира се, никакъв ефект. По-добре да бях мълчал и пестил енергията си за взимане на своето, докато обстоятелствата са благоприятни. Присъдата беше в сила без право на обжалване. Изхождайки от най-добри и благородни мотиви, моята благодетелка си изяде ритника.

Казано ми беше да си затварям устата. Бях разстроен. Бях покрусен. Ан изхвръкна. Бринкмейърката изхвръкна. И ето ме сам.

Сипейки мрачни клетви, крачех из стаята. По едно време се озовах до прозореца. Надникнах през него ей така. И там, с ножица в ръка до един храст край бараката, беше кривогледият градинар с брадавица на носа.

Застинах на място. Отваряше ми се нова насока за размисъл.

Минута по-късно бях на покрива на бараката и привличах вниманието му с едно предпазливо „Хей!“.