П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (11)

11

Първото нещо, което забелязах в този нов и подобрен вариант на малкия Джоуй Кули беше, че той ни най-малко не изглеждаше смутен от случилото се. Промяната като че ли не му бе направила никакво, или почти никакво впечатление. Абсолютно спокоен и хладнокръвен. Или, ако трябва да го опишем най-точно, нехаеше. Закрачи през стаята, спря до леглото и седна, безгрижен като птичка.

Предполагам, обяснението е, че в Холивуд човек се научава да приема лошото с доброто и след като поживееш малко там, нищо не може да разклати земята под краката ти — нито дори ако се събудиш и се озовеш в чуждо тяло. Просто си казваш: „Я, Нечие тяло, а? Хм, да, да!“ и продължаваш да си свиркаш. Уводните думи на хлапето изобщо не засегнаха болния въпрос, а моето вечерно меню.

— Ошав! — възкликна то, като гледаше костилките на сливите с погнуса. — Разбира се, че е ошав. Едва ли има друго дете на света, което е изяло повече ошав от мен. Е, готин, да са ти сладки.

Като добави нещо под сурдинка за спанака, той извади от вътрешния си джоб една доста сплескана фуния сладолед и отърси една прашинка от нея.

Гледката дълбоко ме развълнува. Всяка фибра от тялото ми жадуваше тази фуния.

— Хей! Дай да си близна! — изврещях аз с треперещ глас.

Той ми я подаде, без да се колебае.

— Разбира се — усмихна ми се сърдечно. — Имаш я цялата. Странна работа, изглежда вече не обичам сладоледени фунийки така, както преди. Някога можех да изям цял тон, но сега някак не ме привличат. Същото е с шоколадения кейк, с реването, с тиквеника, поничките, и…

Възпрях го със страстен зов.

— Замълчи!

— Ъ-ъ?

— Не споменавай тия неща. Да не мислиш, че съм от камък?

— О, извинявай.

Последва тишина. Довърших фунийката.

— Йе-е! Голяма скица си — рече той, като ме оглеждаше.

— Ти също — отвърнах.

— Май и двамата сме скици — продължи той дружелюбно. — Как мислиш, се случи това? Страшен номер, а? Събуждам се в друга стая с непознат зъболекар, който ми тика огледало под носа и ми казва да си изплакна устата. После установявам, че съм някой друг, а като поглеждам в огледалото, откривам, че си ти. Голям майтап, наистина.

— Аз не виждам нищо смешно.

— Може би си прав. Но тогава ми се видя забавно. Хей ти, викам си, тука има грешка. Имаш ли представа как точно е станало?

Изложих теорията си, че трябва да е имало някакво объркване в четвъртото измерение. Той го обмисли.

— Ами да, май точно такава е била работата. Никога не знаеш какво ще стане, когато си под упойка, нали?

— Няма значение каква точно е била работата. Въпросът е, че е абсолютно откачена и искам да знам какво, по дяволите, ще правим.

— Не мисля, че има нещо, което можем да направим.

— Можем да направим изявления.

— Какво, да кажем на хората, че ти си аз, а аз съм ти. Нямам нищо против, ако искаш да ни тикнат в лудницата.

— Мислиш, че резултатът ще е такъв?

— А няма ли да бъде?

— Май ще бъде — казах аз, като помислих. — Да, разбирам какво имаш предвид.

Нямаше съмнение, че е прав. Какво здравомислещо, проницателно хлапе. На тези, които се мотаят насам-натам и тръбят подобни истории, неизбежно им се полага лудница. Сега разбирах, че въпросът нямаше да опре само в недоверието от страна на публиката и така да си остане, както си мислех преди. Ще се прибегне до усмирителни ризи и килии с меки стени.

— Между другото — допълни той, аз не се оплаквам. За мен промяната е добра. Гот ми е.

Като изключим факта, че му бях задължен за оная фуния сладолед, поведението му доста ме подразни. Самодоволен пикльо, това беше оценката ми.

— Значи гот, а?

— Разбира се. Винаги съм искал да съм голям и сега съм голям. Върховно! Откъдето и да го погледна, всичко е тип-топ.

Раздразнението ми нарасна. Гадеше ми се от това нехайно безгрижие. Малкият наглец изглежда не мислеше за друго, освен за себе си.

— Тип-топ, а?

— Точно така, тип-топ.

— За теб може.

— За кого друг.

— Ами помисли малко и за мен.

— За теб?

— Да, за мен. Ако искаш да знаеш моето мнение, повдига ми се от цялата — пъклена история. Имам съвсем определеното чувство, че аз съм този, който ще обере калая. Какво бях преди — свируках си напет и щастлив като член на английската аристокрация, хранех се добре, спях добре, имах добри доходи от ренти и тъй нататък, и тъкмо бях напреднал в голфа до прилични резултати. И какво стана? Внезапно, без някой да се консултира с мен, съм превърнат в дете, което трябва да хитрува, за да не го къпят някакви женоря и чието социално положение е като на затворник с петгодишна присъда. Иди там, ела тук… хайде, натиквай се в колата, измъквай се от колата… беж по стълбите, влизай в спалнята…

Той ме погледна изпитателно.

— Виждам, че си се срещнал със старата вещица.

— Да, срещнах се.

— Сграбчи ли те за ръката?

— Сграбчи ме.

— Обичаше да ме сграбчва за ръката и да ме влачи след себе си. Кипи от енергия тая дама. Мисля, че яде много мая.

— Това не е просто енергия. Тука има предубеждение.

— Ъ?

— Казвам, че действията й са продиктувани от предубеждение. Очевидно така те мрази, че би те навряла в миша дупка.

— Е, да, никога не сме били големи дружки.

— И защо не?

— Не знам.

— Аз обаче знам. Защото никога не си опитал да се помириш с нея. Не си си направил труда да упражниш такт и учтивост. Малко повече любезност от твоя страна, малко повече желание за сътрудничество, и тя можеше да ти бъде като втора майка. Да вземем един прост пример — занесъл ли си й някога червена ябълка?

— Не.

— Виждаш ли!

— За какво да го правя?

— За да се помириш с нея. Добре известен метод. Питай всеки заек от най-близката детска градина. Това би било най-лесното — да й занесеш червена ябълка. Можеше да го направиш по своя воля. Вместо това — процедих горчиво, — й пъхаш мексикански рогати жаби в леглото.

Той леко се изчерви.

— Е, а защо не.

— Ето ти пак.

— Но това е нищо. Какво са една-две мексикански рогати жаби между приятели?

— Я го гледай ти!

— Съжалявам.

— Твърде късно е да съжаляваш. Ти си вгорчил характера й.

— Е, тя ми вгорчи живота. Тоя ошав и спанака.

— Я го гледай ти! — казах отново. Бях доста ядосан.

Отново настана тишина. Той се разхождаше и влачеше краката си. Аз се зверех тъпо пред себе си.

— Е, това е — каза той накрая. Надникна в часовника ми. — Трябва вече да се размърдам. Преди да тръгна, нека да изясним някои неща. Каза, че името ти е Хевършот, нали така?

— Да.

— Как се пише?

— Ще намериш визитна картичка в сакото.

Той извади една.

— Я скивай — подсвирна. — Да не би да си от английския хайлайф?

— Съм. По-скоро бях.

— Винаги съм си ги представял едни такива гърчави. Така поне ги рисуват по картините.

— Падах си по игрите, спорта и развлеченията и така развих мускули.

— Нещо като атлет, а?

— Именно. И точно това така ме влудява. Погледни тая ръка — демонстрирах аз.

— Какво й е на ръката?

— Какво й е на ръката! Що за бъдеще имам с ръка като тази? Ако погледнеш бокса и футбола — определено съм аут. А мога ли да подавам отново такива топки в крикета? Съмнявам се.

— Нали не играеш крикет?

— Говоря ти какво ще стане с мен след няколко години, когато отида в училището. Да не мислиш, че ми се нрави перспективата да бъда една отвратителна малка мърша, която ще пее тенор в хора. А по-добрите екземпляри ще се бият като вълци за привилегията да я ритат по задните части.

— Я по-кротко, по-кротко — разгорещи се и той, — да не мислиш, че на мен ми харесва перспективата през остатъка от живота си да се мъкна с лице като това?

— Сега няма да обсъждаме лицето ми.

— Да. Май е по-добре да замълчим. Мили боже, каква безподобна мутра!

— Моля те!

— Е, ти пръв започна.

Последва напрегнато мълчание. И двамата бяхме засегнати. Той отново погледна часовника ми.

— Мисля да тръгвам. Трябва да се отбия в Малибу. Малка среща с рекламния ми агент.

— За какво?

— О, да му кажа здрасти.

— Не можеш да казваш здрасти на никакви рекламни агенти в този си вид.

— О, всичко е наред. Той ще разбере. А, има още нещо, за което си мислех. Къде ходя вечер?

— Моля?

— Трябва да нощувам някъде, нали? Къде каза, че живееш?

— Не помниш ли? Наел съм малка къща в Градината на Хесперидите.

— А, така е добре. А ти да искаш да знаеш нещо?

Помислих за момент. Имаше, разбира се, сто въпроса, които да задам, но не можех да се сетя. После нещо ми хрумна.

— Каква е тази история с откриването на някаква статуя?

— А, това ли, само една статуя на стария Бринкмейър.

— Разбирам.

Значи така, вдигаме статуя на приятелчето? Е, нямах възражения. Без съмнение, напълно заслужена чест. Разбира се, не знам доколко е разумно един мъж с вид на балон да допуска показването на своя статуя. Въпрос на личен избор.

— Аз ли ще смъквам плаща?

— Разбира се, че не. Нещо друго?

— Споменаваха за някакви Мичигански майки.

— Това е делегация, която идва от Детройт. Ти ги посрещаш.

— Почитателки, така ли?

— Точно така. Мичиганският клон на Клуба на верните фенове на Джоуи Кули.

— Идват да засвидетелстват уважение, така да се каже?

— Това е идеята. А ти ги приемаш.

— Е, мисля, че нямам нищо против това.

— Разбира се, че нямаш — взе да приглася. Явно имаше желание да ме развесели и ободри. — Няма да имаш нищо против изобщо. Не трябва да вярваш на всички глупости, които ти издрънках в чакалнята. Бях скапан заради проклетия зъб, който въртеше като бормашина. Всъщност, ще видиш, че е голяма веселба. Няма друг в киното с такава широка публика. Почакай да получиш пощата с писмата на обожателите. И е доста приятно да играеш пред камера. Ами да, мисля, че ще ти хареса. Е, трябва да си обирам крушите. Радвам се, че се видяхме.

Той се приближи до прозореца и го прекрачи.

— А, виж, относно мама Бринкмейър. Почти щях да забравя. Ако някога имаш нужда от рогата жаба, ще я получиш от кривогледия градинар с брадавицата на носа. Той винаги се навърта наоколо. Само му кажи, че е за леглото на мис Бринкмейър и няма да ти иска нищо.

После изчезна, за да си покаже носа само след секунда.

— Ей, слушай, има нещо, за което трябва да те предупредя. Утре ще ти звънна по телефона.

Полазиха ме тръпки.

— За какво ще ме предупреждаваш?

— Сега нямам време да ти обяснявам, но има нещо, за което трябва да внимаваш. Ще ти се обадя сутринта.

Той изчезна, а аз се отпуснах в леглото, все още треперещ. Не ми харесаха последните му думи. Стори ми се, че звучат зловещо.

Както и да е, нямах възможност дълго да размишлявам върху тях. Природата си взе своето от изнурените ми телеса. Преди да разбера къде съм, очите ми се затвориха и вече бях заспал.

Така приключи първият ми ден като Джоуи Кули.