П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (22)

22

Изправих се на крака с чувството на човек, който е поел на кръста си тежестта на Корнуелския експрес. Тя стоеше, звереше ми се с ръце на хълбоците и скърцаше тихо със зъби. Аз пък й се зверех насреща смаяно и укорително като Юлий Цезар на Брут.

— Я виж! — смотолевих.

Да бъда характеризиран като слисан от това, което се случи, ще бъде твърде бледа картина на бурята, която бушуваше под джуфките на ризата ми. Съвсем бях увесил нос. Ситуацията, в която се намирах, не беше някоя, в която лесно можеш да запазиш патрицианско достолепие.

Разбира се, до този момент вече бях привикнал с идеята, че на практика няма нищо на тоя свят, което да не може да се случи на завалията, който така прибързано е приел самоличността на малкия Джоуи Кули. Че разни Т. Мърфовци и О. Флауъровци обикалят и дебнат да ме осакатят — това можех да приема като естествен ход на нещата. Ако мис Бринкмейър ме беше подредила така, също щях да разбера. Може би даже щях да й вляза в положението. Но точно тази беда ми дойде като абсолютна изненада. Да се стигне до там, че Ейприл Джун да си оставя отпечатъка на подметките по задните ми части — о, не, честно казано, тук не бях в състояние да следя развитието на сценария, както би се изразил мистър Бринкмейър.

— Виж ти, какво беше това! — измънках в същата тоналност.

Даже и сега любовта ми бе толкова дълбока, че ако тя беше изразила нещо от рода на разкаяние и извинение — да каже например че кракът й се изметнал или нещо такова — мисля, че щях да простя, да забравя и да съм готов да започнем отначало.

Но тя не изрази нищо подобно. Напротив, изглеждаше тържествуваща в съмнителното си поведение. Изражението й безпогрешно издаваше триумф и задоволство.

— Така! — каза тя. — Как ти се хареса това? Да си умреш от смях, а?

Какъв ти смях! В този момент не бих се засмял даже и за кеф на умиращата си леля.

Защото разбрах какво се е случило. Изтощителните условия на холивудския живот с безкрайното си напрежение и къртовска работа, са дошли твърде много за крехките рамене на момичето. Получила е нервен срив. Последвало е нервно разстройство. С две думи, прекършена от машината, временно й се беше разхлопала дъската.

Сърцето ми се обливаше в кръв заради нея. Забравих болката в задните си части.

— Хайде, хайде — рекох успокоително и тъкмо щях да й предложа чаша топъл чай и една хубава почивка, когато тя продължи:

— Може би това ще те научи как се хленчи на продуцентите да ти дадат да налапаш цялата камера.

Пердето пред очите ми падна. Разбрах, че диагнозата ми е била погрешна. Ужасяващата истина ме млатна като мокър парцал. Това не беше нервен срив, причинен от претоварване. Колкото и невероятно да изглежда, след приказките й за артиста, дето не давал пукнат грош за личната слава, а само за благото на филма, това си беше чиста проба професионална завист. Беше старият случай Мърфи-Флауър в нов вариант, само че дяволски по-сериозен. Защото докато уреждах малките си затруднения с Томас и Орландо, имах бол място за маневриране. Сега бях сгащен между четири стени и кой би могъл да предвиди резултата?

Мисля, че в процеса на разказа обясних доста ясно, че това, което ме привлече Ейприл Джун, бе нейната зареяна нежност. В нея бях намерил, и можех да си заложа ризата за това, една ангелска душа.

Сега не бе останало нищо замечтано, нито пък нежно. Топлите сини очи, на които толкова се възхищавах, бяха станали стоманени и мятаха искри. Кожата, която копнеех да докосна, беше почервеняла, устата — стисната в злобна линия, а пръстите шаваха застрашително. Накратко, проявяваше всички признаци на някоя убийца като ония, за които пише по вестниците как халосват съпрузите си по кратуната и бутат останките в куфар. Така че с възможно най-голяма бързина минах от другата страна на канапето и застанах там, облещен тъпо в нея. И като направих това, за пръв път разбрах как изглежда кокошката в очите на червея.

Тя продължи да говори с глас, който изобщо не мязаше на оня, очаровал ме при първата ни среща. Сега излизаше от устата й като писклив вибриращ сопран, който ме пронизваше като шило.

— Ще научиш още как да стоиш настрана, когато приемам пресата. Що за безочие, да ми се натрисаш, когато специален представител на водещ ежедневник ме интервюира за идеите ми по въпросите на изкуството и насоките на обществения вкус! Ти и твоите букети! — на това място тя ми се озъби зловещо и ритна букета. — Ще те накарам да го изядеш.

Отстъпих още една крачка зад канапето. Все по-малко и по-малко ми харесваше насоката, която взе този разговор.

— Мислех си, че поне у дома съм на сигурно място. Но не. Прокрадваш се като лисица.

Бих могъл да й обясня, ако ми беше дала възможност, че имах основателен мотив да се прокрадвам така, и че съм дошъл единствено, за да я спася от съдба, която макар и не по-лоша от смъртта, би била определено неприятна. Но тя не ми даде тази възможност.

— Опитваш се да привлечеш цялото внимание върху себе си, както винаги. Добре, ако мислиш, че номерът ти ще мине, помисли си пак. Можеш да си го избиеш от главата. Очакваш не само да ти вървя по гайдата пред камерата, така ли, но и да седя и да се усмихвам отзад, докато ти се натрапваш и ми крадеш интервютата?

Отново се опитах да я уверя, че допуска груба грешка в преценката си, но тя отново занарежда, без да ме изслуша.

— Каква наглост! Какво безобразие! Но защо — викна тя, прекъсвайки тирадата, — седя така и само си приказвам?

Точно така смятах и аз. Нямаше никакъв смисъл да продължаваме тоя разговор.

— Именно — съгласих се. — Точно. Тогава да си тръгвам, а?

— Стой си на мястото.

— Но мисля, че каза…

— Нека само да те хвана!

Не можех да отстъпя пред тази молба, която никак не се очертаваше като разумна. С бързо движение на ръката бе докопала някакъв голям, плосък нож за хартия и последното нещо, което се готвех да направя, бе да й се дам в ръцете.

— Слушай — започнах аз.

Не можах да продължа, защото докато го казвах, тя заобиколи с един скок канапето и разбрах, че няма време за слова. Като бързо противодействие направих един заден скок от около метър и седемдесет сантиметра. Това беше маньовър, който би могъл да се нарече изпреварващ ход. Със същата скорост тя направи скок напред от около метър и четиридесет сантиметра. Аз пък, като чух ножа да изсвистява покрай бермудите ми, скокнах встрани вероятно на деветдесет сантиметра. Това ме спаси за момент, но не можех да не забележа, че стратегическата ми позиция значително се е променила към по-лошо. Беше ме извадила от готовото ми укрепление и бях на голо поле с два фланга, открити за нападение.

Моментът изглеждаше узрял за нов опит за примирие.

— Всичко това е крайно неприятно — наблегнах аз.

— И още по-неприятно ще стане — увери ме тя.

Помолих я да не прави нищо, за което после ще съжалява. Тя ми благодари за грижите, но изтъкна, че аз ще бъда този, който ще съжалява. После отново започна да напредва, този път дебнешком, като леопард в джунглата, а аз, докато отстъпвах бдително, размишлявах, как няколко минути могат да преобърнат тотално възгледите на човека. От любовта към това момиче, която допреди малко така вълнуваше гърдите ми, не бе останала и троха. Ножът за хартия на практика беше посякъл нежната ми страст. Като си спомних, че някога бленувах да я заведа пред олтара под звуците на органа, бях готов да се хлопна по главата заради тая тъпащина.

Но тя не ми остави време за някакво по-пространно размишление. Скочи напред и оборотите на действието отново се ускориха. Не трябваше да мине много време, за да разбера, че се задава страшен край.

Да се опишат такива дълбоки емоционални преживявания винаги е доста трудно. Докато те са в развитие, на човек не му е до това да ги отбелязва и анализира и да съхранява в паметта си последователността на действията. Спомените му обикновено са замъглени.

Мога да кажа, че отстъпвах шеметно, но два пъти ножът ме засече на онуй място, най-пригодно за съприкосновение с ножове — веднъж, когато се оплетох в лампата до камината, и втория път, когато се спънах в някакво столче. И двете попадения бяха тлъсти парчета. Техният ефект беше, че събудиха най-доброто у мен и като бегач с препятствия, и като състезател без препятствия. Както се бях разбързал, едва не прескочих пианото, на което при по-щастливи обстоятелства ми беше свирила веднъж стари фолклорни песни. И ето че се намерих отново зад канапето.

Опасността ме беше направила толкова чевръст, че може би сега щях да успея да стигна вратата и да извоювам свободата си, ако недостатъчното познаване на местните условия не ме бе принудило да направя фатален гаф. Тя се приближаваше пъргаво откъм дясната ми страна и аз като последно магаре реших за по-бързо да мина под канапето, вместо да го заобиколя.

Вече споменах, че бях седял много пъти в тая стая и я познавах добре, но това се отнася само за видимата част от нея. Не бях запознат с онова, което не се вижда. И точно това ме провали. Както казах, мислех да съкратя разстоянието, като се пъхна под канапето и изляза от другата страна — един маньовър, забележете, който щеше да бъде достоен за Наполеон, ако бе сполучил, защото би ме извел в близка до вратата позиция. Затова се проснах на пода. Само за да открия, след като започнах да се напъхвам, че от проклетата му мебел до пода няма и тридесет сантиметра. Бутнах си главата навътре и заседнах.

И преди да успея да се изправя и да намеря по-удобно укритие, Ейприл вече работеше с ножа.

Направо ми разказа играта. Спомням си, че дори и в този сублимен момент се чудех как, по дяволите, жена с нейната тънка снага и явно крехка физика може да демонстрира такъв замах при удара. Винаги съм гледал на директора от първото ми училище като на баш майстора на палката, но той можеше ряпа да яде в сравнение с това слабо синеоко момиче. До голяма степен беше въпрос на ритмично подаване, така предполагам.

— Готово — каза тя най-накрая.

Вече бях минал от другата страна на канапето и се гледахме през него. Бързото упражнение беше извикало руменина по бузите й и блясък в очите й. Никога не е изглеждала по-красива. Пепелта, обаче, на моята угаснала любов, не показваше никакви признаци да се разгори някога отново. Търках си онуй място и я гледах навъсено. Изпитах мрачно задоволство, като си помислих, че няма да бъде предупредена за това какво ще се случи, когато Реджиналд, лорд Хевършот, най-подир се добере до вратата й.

— Готово — повтори тя. — Да ти е за урок. Сега се пръждосвай.

Дори и да не знаех тая дума, щях да разбера по жеста й, че съм освободен и не чаках да ме подканят. Най-краткият път до вратата беше моят път. Запътих се нататък.

И тогава, въпреки всичко, по-добрата ми половина надделя.

— Слушай — казах. — Има нещо…

Тя размаха заплашително ножа за хартия.

— Махай се! Изчезвай!

— Да, но чуй…

— Пръждосвай се — вирна нос тя. — На тебе говоря.

Въздъхнах примирено. Свих рамене. Мисля, че казах, макар че не съм сигурен: „Така да бъде“. Както и да е, тръгнах отново към вратата. И тогава мярнах нещо през прозореца и спрях.

Там, с носове опрени в стъклото, бяха Томи Мърфи и Орландо Флауър.

Кръвта ми се смръзна. Разбрах какво се е случило. От факта, че стояха там рамо до рамо, очевидно приятелски настроени един към друг, се подразбираше, че търканията, които съществуваха между тях, вече не съществуват. Трябва да са обсъдили нещата след моето напускане и да са решили, че най-добри резултати ще се постигнат, като се спре братоубийствената вражда и се обединят средствата. Сливане, мисля, е техническият термин.

Лицата изчезнаха. Знаех какво значи това. Лекетата бяха отишли да заемат позиция пред входната врата.

Ейприл Джун направи крачка към мен.

— Казах ти да се пръждосваш.

Все още се колебаех.

— Но — казах нерешително — Томи Мърфи и Орландо Флауър са навън.

— Какво от това?

— Не сме в много добри отношения. Всъщност, искат да ми изкарат вътрешностите.

— Дано да го направят.

Тя ме подгони до вратата, отвори я, пипна ме за врата и ме блъсна. Изстрелях се навън в нощта и с тръшкането на вратата се чуха бойни викове и бързи стъпки. С нарастващо чувство на обреченост разбрах, че са за мене. Само пъргавите ми нозе можеха да ме спасят сега, но вече нямах пъргави нозе. Нищо не унищожава така бегача, като събития от рода на тези, които ми се случиха. Крайниците ми се бяха вкоравили и изобщо не ставаха за спринтиране.

В следващия момент ненаситни ръце ме сграбчиха и със задавеното „Давайте, мерзавци!“ бях повален.

И после, тъкмо когато се опитвах да захапя най-близкия глезен с надеждата да постигна, макар и слаб резултат, преди да е дошъл жестокият край, стана чудо. Някакъв глас извика: „Спрете това, малки зверчета!“, чух сладката музика от две зашлевени бузи, последвана от два страдалчески вопъла и нападателите ми се стопиха в мрака.

Една ръка ме хвана за китката, помогна ми да се изправя и се намерих загледан в съчувстващите очи на Ан Банистър.