Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 3 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Иван Янев

Заглавие: Феникс

Издание: първо

Издател: Фабрика за книги

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Дайрект Сървисиз

Редактор: Даниела Младенова

Коректор: Мария Гильова

ISBN: 978-619-230-045-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13549

История

  1. — Добавяне

V.
За Равенството (Изтокът и Западът)

— Сигурно е така, но бих искала жената също да има право на мнение. За такъв свят си мечтая и в такъв свят бих желала да живеем аз и моята дъщеря. — Жената погледна малкото момиченце, което отпиваше от чая, и се усмихна, но усмивката й беше някак скована. — А това, което се случва, особено в Изтока, спрямо нас, жените, не е добро. Ние също сме човешки същества, както и мъжете, но винаги са ни третирали в добрия случай като нисша категория хора или като собственост на мъжете. Вярно е, че ние, жените, в нашите общества имаме затруднен достъп до образование, което рефлектира и върху нашето разбиране за живота като цяло, но също е вярно, че от малки още ни готвят за второстепенната роля в семейството и от нас се иска да раждаме и да боготворим мъжа си — жената млъкна и сякаш се притесни, че се беше разбъбрила толкова пред един непознат. За това там, на изток, щеше много да страда и да съжалява за тези си думи.

— Аз съм християнин — каза мъжът. — Е, вярно, че само на хартия съм такъв. По разбирания съм по-скоро агностик, но смятам, че в християнството има много добри и човеколюбиви неща, които се опитвам да прилагам и на практика. Впрочем в корана също има много справедливи догми, но сякаш там проблемът се състои в различните му тълкувания. Трябва да си призная, че ме изненадахте с това, че сте мюсюлманка. Защото сте успели да отхвърлите потискащите догми на религията и се стремите да сте равноправен човек, какъвто би следвало да е всеки, който живее или се ражда през третото хилядолетие след Христа. Религиите са били упование за хората и са ги съхранявали, но в едни други исторически периоди, когато образоваността е била на ниско ниво, когато не са имали толкова възможности да си приспособят един по-добър и качествен живот. Сега е по-различно, с което не искам да кажа, че не бива да се вярва в Бог, но да се прилага фанатичност е, най-меко казано, плод на нездрав ум и дори ограниченост. Не съм подозирал, че такъв разговор ще водя с мюсюлманка, която дори не познавам.

— Да, наистина — усмихна се за втори път жената. — Нека да се запознаем! Аз съм Лейла, което означава нощ. А това е моята дъщеричка Амира, или в превод — принцеса.

— Прекрасни имена — засмя се той. — И толкова много ви отиват и на двете. И след като дамата се представи, което ме навежда на мисълта, че съм позагубил кавалерските си обноски, нека да ви се представя и аз. Уважаеми дами, аз съм Ян. — Той протегна ръка и първо пое ръчичката на малката Амира, а после и тази на майка й. — Радвам се, че сте съумели да се измъкнете от онзи свят, в който жените трябва да имат единствено обслужваща роля. В исляма има също много хубави неща, в това няма спор, но всичко идва от тълкуването, защото всяко течение си тълкува корана така, както му е угодно. Трябва да кажа, че в християнството жената също има подчинено положение, но с напредването на светското общуване, сега дори на много места, има водещата роля. Тук на това му казват еманципация и по моему е твърде опасно явление, защото жените започнаха да губят женствеността си, а мъжете започнаха доста да се изнежват. Това, разбира се, на мен не ми допада, но нищо не мога да сторя. Дори и когато съм могъл да въздействам, аз съм давал възможност на жените да се еманципират. Сигурно защото самият аз имам дъщеря.

— Вие сте женен? — учудено запита Лейла.

— Бях.

— Съжалявам. Исках да попитам за дъщеря ви.

— О, моля ви, няма защо да съжалявате. Може би трябва да се радвате — засмя се Ян. — Все пак вече ви казах, че тук, при нас, жените взеха много да се вземат на сериозно, така че може би не е чак толкова зле, че това е вече минало. Да, имам дъщеря, казва се Габриела. Тя е много лъчезарно дете и е невероятно интелигентна. Е, дете е малко пресилено да се каже, тъй като вече е пълнолетна, но за мен тя винаги ще си остане моето малко и сладко момиченце. Имаше известни колебания, преди да тръгне за чужбина. Естествено, че момче беше замесено, но след като самата тя размисли, за пореден път се убедих, че е умна, много умна. Каза ми: „Тате, ако това момче е за мен, то той ще ме чака или ще дойде при мен. А ако не е, значи няма никакъв смисъл да си пропилявам младостта с някаква фантазия“. — Ян замълча, после дълбоко въздъхна и каза: — Имах и син, Тео, но го загубих.

— Съжалявам!

— И аз също. И той беше умно дете като кака си. Увличаше се по шахмата, което показваше, че имаше логическо мислене. Загубих го в една катастрофа. В същата катастрофа, в която аз бях смлян и натрошен, но оцелях, а той не. Той загина. Синът ми беше немного по-голям от Амира, но загина, и то по всяка вероятност заради мен. И знаеш ли, Лейла, в известен смисъл може да се свикне с болката, но с липсата — не.

Той замълча, тя също мълчеше. Личеше си, че е някъде и преживява отново нещо, изражението му постоянно се променяше.

— Иначе — продължи той — дъщеря ми не е тук, тя е далече, за мое и за нейно щастие.

— Защо? Не ви ли липсва?

— Вероятно не можете да си представите колко много ми липсва, но… Отиде да учи висшето си образование на Запад и после остана да работи там. Но така е по-добре. По-добре е за всички. Вярно е, че егоизмът ми трябваше да се смири, но всъщност сега тържествува, защото е на далеч по-сигурно място, отколкото е тук, в тази страна. Поне се надявам, че е така. Но зная, че винаги ще си остане чужденка там някъде. Както се казва, камъкът си тежи на мястото. Дано, дано един ден тук нещата да потръгнат и Габриела да се върне. Само да се появи искрица надежда и съм сигурен, че всички интелигентни и способни хора, които бяха прокудени от родината си, ще се върнат, защото ще виждат смисъл да работят за държавата си.

— Трябва да призная, че за вашата страна не се чуват кой знае колко добри думи. Всички се опитват единствено да преминат през нея, но не желаят изобщо да остават.

— Да, така е. Страната ни е приказна, но няма късмет, все се управлява от разбойници. И в момента също една подобна шайка я е овладяла и няма никакъв шанс да тръгне по пътя на прогреса. Но това не е от значение за цивилизованите държави, към които уж се стремим, защото те ни използват като буфер между вас, които настъпвате от изток, и себе си, докато се радват на благоденствието си. Между другото, знаеш ли, че в Средновековието по нашите земи се е разпростирала империя, която точно така е правила: в покрайнините си е заселвала, или по-скоро е допускала да се заселват, племена, които хем са й защитавали границата, хем са играели роля на бариера, буфер и въобще в известен смисъл — фронтова линия срещу настъпващите варвари. Това е разкошна земя. Има невероятна природа, но няма късмет — въздъхна дълбоко той.

— Защо тогава още си тук? — попита го тя вече доста по-свойски.

— Защо съм тук? — повтори въпроса той, все едно не вярваше на ушите си. — Че къде да бъда? Тук съм се родил, тази страна ми е дала много. И най-вече образованието, тук съм мечтал и съм се надявал. Не искам да ходя никъде, искам да помогна за очистването на това кътче земя от мизерниците, които са го полазили и печелят безскрупулно от народ и ресурси.

— Но дъщеря ти не е тук?

— Да, наистина и се радвам, защото мисля, че предстои решителната битка — или ще се очистим от паразитите, или ще бъдем отново завладени, макар най-вероятно не по оня, примитивния начин — с оръжие, а чрез пари и предатели. Войнстващите радикали от твоята религия също ще направят всичко, за да настъпят към сърцето на цивилизацията, а пътят им минава през този райски край. Та когато нещата са така поставени, радвам се, много се радвам, че дъщеря ми не е тук, защото най-ценното за човек са именно децата. Бъркам ли, Лейла? За теб не е ли най-ценното Амира? Не би ли направила всичко за нея? Не би ли се радвала, ако тя е в безопасност?

— Да, тя е най-ценното за мен. Няма нещо, което да не сторя за Амира. Напълно те разбрах.

Мълчаха, а чашите им вече бяха празни, но това въобще не им правеше впечатление. И двамата размишляваха.

— Знаеш ли, ние сме невероятно толерантен народ — продължи той. — Тук, преди да се появят така нареченият радикален ислям и бежанските вълни, живеехме в сговор и християни, и мюсюлмани, и евреи, и атеисти, и такива, на които изобщо не им пука за която и да е религия. Толерантни сме чак до глупост, защото все позволяваме на най-корумпираните и измамни типове да ни управляват. Понякога ми писва от тази толерантност, защото толерантността е добродетел, но безкрайната толерантност — глупост.

— Много добре казано. Браво! — оживи се тя и очите й заблестяха. — Ти да не си философ? Или историк?

— Обичам историята. Но очевидно и към философията имам някакъв уклон — усмихна се мъжът.

— Но тук жените се чувстват добре. Тук няма фереджета. Тук няма унижения за тях. И повярвай ми, че обикновените мюсюлмани са добри хора.

— Разбира се, че съм наясно за това, че обикновените мюсюлмани са добри хора. Аз самият имам много приятели мюсюлмани. Даже знаеш ли, че в училище имах гадже мюсюлманка? Но това беше нормално за нас, преди да дойдат ония главорези и да поискат да унищожат цивилизацията, да наложат техния примитивен начин на живот, защото това е примитивизъм, Лейла. Светът, цивилизацията прогресират, религиите са имали и имат своето значение, но то вече е ограничено, а не водещо, сега сме в XXI век, а не в Тъмните векове. Що се отнася до жените? Да, вярно е. В масовия случай е така, но все пак и тук има дръвници, които се отнасят зле с жените си. А от известно време някакви се опитват тук-таме да слагат фереджета на жените си, а те от своя страна твърдят, че това е тяхно право и никой не може да им го забрани. Даже се опитват и децата си да пращат с подобни одеяния на училище, което е абсолютно недопустимо. Иначе и тук има още дълъг път да се извърви и не съм сигурен, че равенството между половете е възможно. Лично моето заключение е, че или трябва да се подчиниш на жената, или трябва да ти е подчинена, но ако поискаш да ти е равна, тя се дъни в това. Тя не може да е равноправен партньор на мъжа. Нещо й пречи, не знам какво. А може и аз да съм попадал все на такива представителки на вашия пол или пък нещо да не съм правил, както трябва, защото от подчинено положение, ако поискаш да сте равни, тя стига до точката на равенство, но веднага след това се опитва да те подчини и така минава линията на пропорционалното партньорство. Но стана твърде философски — усмихна се Ян.

— О, не, слушам те с интерес и мисля, че започвам да опознавам тукашните нрави.

— Страхувам се, че не съм подходяща извадка за тукашното състояние. Твърде често минавам за особняк, така че не си прави прибързани изводи. Но Амира сякаш спи? — каза той. И наистина детето се беше подпряло с ръчичките и спеше на масата. Лейла погледна с големите си очи дъщеря си и нищо не каза. Но той разбра и без думи.

— Лейла — тихо проговори той — нека да ви заведа на място, където да можете да си отпочинете на спокойствие, а утре ще се срещнем отново и ще обсъдим, ако има какво. И ако желаеш, ще споделиш, а в случай че ми е във възможностите, можеш да разчиташ.

Тя само кимна уморено, а може би тъжно. Той извади мобилния си телефон и проведе няколко разговора.