Иван Янев
Феникс (26)

XXV.
Арестът на Лейла

Почти наближаваше обед, но решиха първо да отидат в институцията за бежанците и после да хапнат някъде. Той се обади и го свързаха със съответния експерт. Представи се, а после му обясни, че идват заедно с бежанките да добавят към документите за искане на бежански статут и договор за работа, което би трябвало да е повече от достатъчно за издаване на необходимото разрешително. Експертът веднага се сети за кого става дума и първоначално говореше неразбираемо и разтегливо, но после каза, че ги очаква и веднага ще уведоми колегите си, които също работят по темата. Ян не успя да схване защо чиновникът се държи така, но после реши, че не би могъл да има кой знае какви изисквания към горкия човечец. Чисто формално Лейла и Амира се намираха извън закона, въпреки че документите им бяха депозирани и очакваха становище. Все пак те нямаха право свободно да се движат по улиците. Това той го съзнаваше и разбираше, че рискът е много голям, но нямаше друг избор. Всеки полицай, на когото му е скучно, можеше да им поиска личните документи и играта да приключи не така, както им се искаше. Вървяха бавно, а той все по-тежко се подпираше на бастуна си. Кракът продължаваше адски да го боли, но се уверяваше, че веднъж да приключи с тази история, после ще си даде дълга, изпълнена с наслади почивка. Знаеше, че се опитваше сам себе си да преметне, но трябваше да държи съзнанието си в абсолютна концентрация. Стигнаха до портала на институцията и този път охраната не се опита да ги възпре, а ги пропусна, без да ги удостои с каквото и да е внимание. Влязоха и започнаха да се изкачват по стълбите. Тогава ги блокираха и отгоре, и отдолу. Появиха се униформени, които им препречваха пътя както за отстъпление, така и навътре.

— Какво става? — извика Ян. Никой не му отговори, а униформените отгоре продължаваха да настъпват и да ги затварят като в клещи. Те стояха по средата на широкото стълбище и не знаеха какво се случва. — Искам обяснение! — отново изкрещя той.

— Спокойно, господине, вие може и да се отървете, но жената трябва да дойде с нас — каза един от слизащите към тях.

— Не, жената има подадени документи за статут на бежанец, така че нищо не можете да й сторите, докато не излезе резолюцията. Ето и този документ доказва, че тя има всички права да получи право да пребивава тук — каза Ян, като размаха договора за работа, който носеха в агенцията и който трябваше да постъпи в досието на жената.

— Тя е закононарушител, така че сме принудени да я задържим и въдворим в център за бежанци, докато я върнем обратно, откъдето е дошла. И без това има достатъчно тук от тяхната порода.

— Това няма да стане — каза Ян и застана пред жената и детето с лице към този, който все пак комуникираше с него.

— Вижте, по-добре е за вас да се махнете и да ни позволите безпрепятствено да я отведем.

— Интересна работа. Това прилича на засада. И за една жена, и едно дете цял взвод сте докарали. Не разбирам.

— Това е по заповед на шефката, тя държеше да открием тази жена и да я задържим, така че… — не довърши блюстителят на закона, който се намираше само на четири-пет стъпала от притиснатите. Поне долните не напредваха, а стояха в подножието на стълбите и очакваха заповеди.

— Не може да бъде! Та ние с госпожата обсъдихме изцяло създалото се положение и тя е на наша страна. Тя разбра, че жената и дъщеря й трябва да останат тук, защото в противен случай там ги чака гибел.

— Това не е в моите компетенции, а и честно казано, изобщо не ме интересува. Единственото, което ме интересува, е да изпълня заповедите на началството, които гласят да задържа тази жена и детето й, да ги заведа в центъра и толкова. Слезте надолу, за да можем да вземем жената и детето.

— Не, преди да чуя лично от шефката ви, че ми говорите истината. Оставам тук и ще окажа всяка съпротива, въпреки че съм човек, който уважава законите на държавата си.

— Опасявам се, че си го търсите, но не поемам отговорност за това. Вината си е изцяло ваша.

Той извади палката, но в същия миг женски глас го спря:

— Почакай малко — шефката се появи в горния край на стълбите и каза:

— Е, играта свърши, така че, ако обичате, не създавайте допълнителни усложнения. Би било много глупаво да оказвате съпротива. Само ще си навлечете сериозни неприятности. И без това не е съвсем сигурно, че няма да ви подведем под отговорност за помагачество и укриване на бежанци. Радвам се, че сами дойдохте, защото всички издирвания останаха безрезултатни.

— Но, госпожо, нали с вас постигнахме консенсус! Ние изпълнихме всички условия и сега носим и договор за заетост на Лейла. Какво повече искате? Защо е всичко това?

— Нещата се промениха.

— Какво се промени?

— Политическата ситуация. Ако искам да спася поста си, трябва да действам бързо и безкомпромисно спрямо всички, включително и по отношение на тези двете.

— Но, вие сама знаете, че те не са обикновен случай. А ако ги върнете обратно, това ще е равносилно на смърт за тях. Всичко сме оправили и за вас няма да има никаква пречка да постановите статут на бежанци за тях.

— Съжалявам! Казах, че трябва да бързам. Вярно е, че в крайна сметка, те ще получат статут на бежанци, но също е вярно, че те отдавна ще са екстрадирани от държавата, когато излезе решението за техния статут.

— Кучка! — Ян изкрещя и вдигна високо бастуна си и го насочи към безсърдечната жена, но палката се стовари с такава сила по главата му, че той се строполи по стълбите и загуби съзнание, а полицаите, без да се бавят, го закопчаха в белезници и го отмъкнаха нанякъде.

Белезници сложиха и на Лейла, която външно равнодушно наблюдаваше сцената, но всъщност вътрешно цялата се тресеше и разбираше, че гигантските усилия, които положи за спасението на дъщеря си, се сгромолясваха със страшна сила.