Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 3 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Иван Янев

Заглавие: Феникс

Издание: първо

Издател: Фабрика за книги

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Дайрект Сървисиз

Редактор: Даниела Младенова

Коректор: Мария Гильова

ISBN: 978-619-230-045-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13549

История

  1. — Добавяне

XV.
Шефката

Ян седеше във всекидневната и чакаше да се приготвят за излизане. Наистина от едни бездушни помещения, жилището се беше превърнало в уютно място. „Друго си е да пипне женска ръка“ — помисли си той. Срещата беше следобед, така че имаха няколко часа, които решиха да посветят на разходка и посещение в нещо като лунапарк, и Амира да си поиграе. Дали беше добра идея, не знаеше, но все пак не му се искаше да ги оставя сами точно преди тази, вероятно решителна среща. Трябваше да са максимално спокойни и уверени, а това се постигаше включително и със забавления. Попипа оставения на масата замък, който детето направи предната вечер, дарбата му се виждаше и от лаик, какъвто беше той в тази област. „Да, Амира има талант и трябва да го развие, за да се чувства добре и да бъде полезна както на себе си, така и на хората, а и майка и ще бъде спокойна и доволна. Аз също.“

— Ето ни и нас. Много ли се забавихме? — обърна се към него Лейла, влизайки във всекидневната. Появиха се едновременно, хванати за ръце майка и дъщеря.

— Не, никак, дори още не съм допил кафето, което впрочем е невероятно. Не мога да се сетя да съм пил по-разкошно кафе от това.

— Ласкател.

— Ех, винаги, когато съм искрен с жените, те не ми вярват — театрално разпери ръце той и направи такава физиономия, че двете се разсмяха. — Амира, имам подарък за теб. Ела! — когато детето се приближи, той му подаде нещо, което стискаше в ръка. Момиченцето го взе и се зае с отварянето му.

— О, ужас! — възкликна Лейла. — Та сега ще се омаже цялата с това шоколадово яйце. Мисля, че саботираш моите усилия за чистота. — И направи недвусмислен предупредителен знак към него, като едва прикриваше усмивката си.

— Разкрит съм. Предавам се и признавам своята вина — влезе в тона й той.

Амира се возеше на количките, а те седяха на една пейка и наблюдаваха множеството, състоящо се от малки деца, майки и тук-таме по някой татко. Никой все още не беше казал нищо във връзка с предстоящата среща, но и двамата постоянно мислеха за това.

— Как смяташ, дали ще успеем да се срещнем с шефа на службата? — не издържа и попита Лейла.

— Увериха ме, че всичко е уредено и аудиенцията е сигурна. Вчера следобед се чух последно със служителя, който се занимава с този случай — отговори той. — Всъщност шефът се оказа шефка, така че да се надяваме, че не е някоя пепелянка и ще успеем да разчитаме на това, че е жена, че е евентуално майка й въобще тези чисто женски качества, които липсват на мъжете.

Времето за пристигане го изчисли така, че да не пристигнат твърде рано, но и в никакъв случай да не закъсняват. Точно пет минути преди уреченото време те стояха пред кабинета на служителя, с когото последно бяха разговаряли, и очакваха да ги поканят. Минаха петте минути, той почука, но никой не отвори вратата, която отвън беше с топка и не можеше да се отвори без ключ. Минаха още пет, после и десет, но никой не се появяваше.

— Спокойно, това е чисто чиновнически прийом — каза той. — Искат да покажат, че в тях са и хлябът, и ножът.

— Няма проблем, ще чакаме колкото трябва, то и друго не ни остава — отговори Лейла.

Само че той имаше малко по-различно мнение и нямаше този път да се остави да го водят за носа, и то хора, за които лично се беше уверил, че не отговарят на позициите, които заемат. Знаеше къде е кабинетът на шефката, но даде още пет минути толеранс и щом изтекоха, без да каже нищо, направи им знак да го последват и тръгна към стълбите за следващия етаж. Спря само за миг пред кабинета и после рязко почука. Там нямаше топка, факт, който предизвикваше някои въпроси, и натисна дръжката. Секретарката ги посрещна и попита:

— Кажете какво има?

— Имахме среща със служителя, който отговаря за удължаване на регистрацията за престой на нелегално влезли в страната, но никой не ни отваря.

— Колегата е в болнични, така че няма как да ви обслужи.

— Също имахме уверение, че ще се срещнем със завеждащия Службата по бежанците. И нека само да ви кажа, че няма да мръдна оттук, докато госпожата не ни приеме, защото тук става въпрос за човешки съдби, а не за шикалки, схващате ли? — Той беше повишил тон, а секретарката отстъпи крачка назад. — И този ваш колега толкова ли е незаменим, че никой не може да обслужва тази дейност? Ето затова ще ни завладяват всякакви, защото няма кой да върши елементарни неща, но в същото време сте готови да не удължите регистрацията на жена, която се опитва да се спаси, да спаси себе си и детето си. — Той вече крещеше, а секретарката се чудеше къде да се дене.

Отвори се вътрешната врата, която очевидно водеше към кабинета на шефката, и на прага застана добре облечена и добре сложена жена на неопределена възраст. Тя не беше нито млада, нито стара.

— Господине, защо крещите? Тук е държавна администрация — със спокоен глас го попита тя.

— Извинете ме, госпожо, но може би именно заради това крещя, защото е държавна администрация. А в държавната администрация следва да работят хора, на които държавата им е мила, а не само да отбиват номера.

— Господине, мисля, че нещо сте се объркали, защото именно такива хора са в моя екип.

— О, не, госпожо, позволете ми да се усъмня във вашата увереност. И сега трябваше да имаме среща с вас, ако не се лъжа, а няма кой да ни приеме преди това и да свършим чисто административната работа.

— Заповядайте! Влезте да ми обясните за какво става въпрос — покани ги с жест шефката.

Той подробно разказа всичко от начало до край, тоест до този момент, когато нервите му не издържаха и нахлу при секретарката, която, вече успокоена и по нареждане на администраторката, им сервира кафе и чай. Службата се оглавяваше от твърде интелигентна жена, която много бързо схвана за какво става въпрос и мина на английски, за да може и Лейла да участва в разговора. Поиска цялото досие, което като с магическа пръчица само след минути се намираше на бюрото й. Тя внимателно прочете някои пасажи, а други бегло прегледа и каза:

— Вижте, въпросът с бежанците е повече от сериозен. Ние едва успяваме да се справим, дори не съм сигурна, че успяваме. Но полагаме всички усилия, включили сме целия наличен ресурс. Проблемът е, че тази бежанска вълна е на икономическа, културна и донякъде верска основа. Много малка част от тези, които заливат континента и в частност нас, защото ние сме на първа линия, са хора, които бягат от война. Ето защо се взе решение, което все още не се обявява, но което вече се прилага.

— Какво решение? — попита той със свито сърце, защото онзи служител, който беше в болнични, му спомена за него.

— Решението е, че на всички, които са с регистрация за престой у нас и не са от места, по които понастоящем се водят военни действия, да не им подновяваме регистрацията и да ги експулсираме обратно.

— Не, това не е възможно — рязко каза той. — Не и за тази жена и това дете.

— Съжалявам! Нищо не мога да направя. Правилата са за всички. Няма как да й удължим регистрацията. Тя трябва да бъде задържана и върната обратно.

— Това няма да стане, това е изключено. Там я чака смърт, а детето ще бъде обречено без майка си.

— Мисля, че преигравате. Не бъдете толкова черноглед. Ще се върне обратно и отново ще заживее предишния си живот.

— Не мога да заживея предишния си живот — каза Лейла. — Аз съм мюсюлманка, която наруши традициите, установени от моя род, така че няма при кого да се върна, а ако се върна, ще бъда съдена по шериата.

— И предполагам знаете, че жените там ги считат за всичко друго, но не и за човешки същества. А присъдите по шериата, отнасящи се до жени, твърде често завършват с изпълнение на смъртна присъда чрез убийство с камъни — каза той и се вторачи в шефката, която не знаеше какво да каже, нито какво да ги посъветва.

— Искам да помогна, но не мога. Решението е взето на най-високо ниво, а аз съм длъжна да изпълнявам заповедите. Нищо не мога да сторя, въпреки че… — тя не довърши, но той разбра, че тя вътре у себе си вече беше на тяхната страна.

Той се изправи и цялата му поза говореше за решителност и още нещо, което внушаваше респект. Той каза:

— Уважаема госпожо, вие можете да ни помогнете. Вие сте единственият ни шанс. С тази жена сме сгодени, тоест тя е моя годеница и ще стане моя съпруга в мига, когато получи статут на бежанка, за да можем да сключим граждански брак, както е по нашето законодателство.

Двете жени го гледаха изненадано и мълчаливо. Думите му дойдоха като гръм от ясно небе.

Той отиде до Лейла, хвана я за ръката и продължи:

— Всичко е във вашите ръце, но едно ще ви кажа, аз няма да позволя моята бъдеща жена и нейната дъщеря да бъдат експулсирани.

Възцари се мълчание, което продължи повече, отколкото можеше да се очаква в административна единица, в която имаше среща на граждани със служител, и то отговорен.

Когато тишината започна да става твърде неловка, защото той продължаваше да не казва нищо, а да държи ръката на бежанката и втренчено да гледа към шефката.

Тя накрая се прокашля и каза:

— Това поставя нещата в малко по-различна светлина. Не мога да кажа каква, но положението се променя. За първи път се сблъскваме с подобен случай и не съм сигурна как да постъпя.

— Моля ви за помощ и се надявам да ни съдействате, защото нормите и правилата би следвало да служат на хората, а не обратното. Вижте, в противен случай ще се наложи да стана беглец в собствената си страна, а също и укривател на хора, тъй като при никакви обстоятелства няма да позволя да бъдат експулсирани те двете. — И той с другата си ръка прегърна момиченцето, което седеше напълно безучастно до момента, но прие прегръдката на мъжа и то също се притисна до него. Служителката, въпреки че беше бивша полицайка и би трябвало да е устойчива на подобни сантименталности, не успя да сдържи емоциите си и изражението й говореше красноречиво за това какви чувства я вълнуват. Тя самата започна да разсъждава какво и как да се направи, а те я слушаха много внимателно, макар че бежанката сякаш не беше съвсем концентрирана, но той си водеше подробно записки и задаваше уточняващи въпроси.

След като излязоха от кабинета на шефката, той бързо ги поведе навън, където хванаха такси да ги стовари пред жилището, което обитаваха, а на раздяла им каза, че не знае кога ще се видят, защото тръгва да урежда всичко, което се изисква като документация. Лейла понечи да каже нещо, но той я спря:

— Моля те, ще имаме време да говорим, нека сега да бързаме със задачите, а после ти обещавам, че ще поговорим. Просто ми вярвай! — И когато произнесе последните думи, сърцето му се сви, защото при други обстоятелства и на друга жена беше казал същото, но тя тогава не му се довери и въпреки че нищо не му каза, след това действията й говореха, че думите са му били отнесени от вятъра и не са произвели нужния ефект, а той пак искаше същото, което и сега — тя да му повярва, защото искреността му беше възможно най-дълбока, защото това беше добро дело. Онова също беше, но там имаше и нещо повече, даже онова беше всичко за него.

Накратко, подбудите му се различаваха, но искреността — не. А може би и тогава, и сега все го правеше от някакви егоистични подбуди, макар неосъзнати. Но нали преди време най-близките му хора го обвиниха в егоизъм и той си обеща, че след като те твърдяха, че е егоист, а той си е мислил противното, то оттук насетне да бъде осъзнат егоист и повече да не се разочарова, когато му го казват, защото, след като най-близките са го казали, то има ли смисъл да се доказва на по-далечните? Но той рязко тръсна глава и пропъди мрачните мисли, и усмихнат каза:

— Чао, Амира, чао, Лейла! Скоро ще се видим.

— Чао! — в хор отвърнаха двете и се запътиха към входната врата, а той продължи с таксито.

Веднага извади телефона си и започна разговор след разговор. Най-напред се свърза с Мария и подробно й обясни какво му трябва в спешен порядък. Разбира се, че тя веднага се отзова, въпреки че самата беше затрупана с ангажименти. Но със свободен нотариус много се затрудниха, защото нотариусите бяха малко, а нотариалната работа много. В крайна сметка, успяха съвместно да склонят един нотариус за следващия ден между две сделки да ги приеме и да заверят необходимите им документи. Но изрично отбеляза, че трябва предварително да ги изготвят както трябва, защото, ако не са в ред, ще се наложи да ги върне за друг ден.

Работиха дистанционно, но бяха онлайн помежду си, четяха закони, наредби, инструкции и внимаваха със съставянето на документацията.

Нощта напредваше и той изведнъж се сети, че не е информирал Лейла за нотариуса. Обади й се веднага и й каза, че в момента съставят нужното и че утре ще могат да направят нотариалните заверки. Каза й, че сега няма да може да й обясни всичко подробно поради липса на време, но след като подадат съответните документи в Службата по бежанците, подробно ще й обясни.

— Виж, аз знам, че правиш всичко възможно за нас, но не съм сигурна… — запъна се тя.

— Какво има, Лейла? Има ли нещо, което те притеснява по отношение на добрите ми намерения? Смяташ ли, че ще застраша теб или Амира? — малко рязко зададе тези въпроси, тъй като умората вече се опитваше да го надвие.

— Не. Не исках да кажа това. Съжалявам! Извинявай! Само искам да не ти създавам проблеми.

— Всичко е наред, ти извинявай! Просто ми се довери. Починете си добре тази нощ, а утре ще се видим. Поздрави Амира!

— Да, добре, благодаря! Лека нощ!

— Лека нощ, Лейла!

Той затвори телефона и дълбоко въздъхна. Намираше се в онова състояние, в което не беше изпадал от много дълго време, а именно — да действа, без да се замисля, все едно имаше добре разработен план. Познаваше се добре, поне що се отнасяше до настъпването на именно тази фаза. Знаеше, че действията му бяха последователни и възможно най-точните. Знаеше го това, но не знаеше как го постига, то някак си се случваше. Когато се посвещаваше на нещо, винаги имаше такова усещане и напълно му се довери и този път, отхвърляше детайл след детайл и беше убеден, че така трябва да се подрежда пъзелът. Отиде до хладилника и си сипа една голяма водка. Отпи глътка и каза: „Ето за това само си струва човек да изпрати една поздравителна картичка до руснаците — за тази прекрасна напитка. А и за руската салата също. Нищо че едни от най-хубавите водки изобщо не се произвеждат в Русия, а руската салата е всъщност френска. Но все пак благодарение на тях са толкова известни и двете изкушения. То и ние им дадохме писмеността, но…“.

Махна, все едно да се смъмри, че е започнал да философства и отново се зае с компютъра, нормите и писането. Искаше да надскочи себе си, знаеше, че адвокатката перфектно ще опише юридическата страна на въпроса, но той следваше да изпипа логическата, хуманната, онази чисто човешка страна, пред която само изрод нямаше да може да устои. А у тази служителка, ръководеща понастоящем институцията за бежанците, имаше нещо човешко, дори не е изключено да има твърде човешко, но да го прикрива някъде дълбоко, защото чувствата, емоциите и въобще сантиментите пречат в работата. Те са противопоказни на професионализма, но ако изобщо не ги притежава човек, то тогава и не може да се нарече съответното двуного, а именно — човек.

 

 

Зазоряваше се, а той още беше на компютъра. Все пак трябваше и да дремне, дори и да е час, но трябваше. Денят щеше да е повече от интересен. И наистина беше. С Мария прегледаха за последно документацията, разпечатаха и я окомплектоваха в папки, както си му е редът. После взеха от квартирата двете бегълки и се отправиха към нотариалната кантора, където следваше да се придаде вярност на написаното. Времето минаваше, а нотариусът все не ги приемаше. Неговите помощници отдавна разгледаха документите и зададоха уточняващите си въпроси, но без нотариуса нищо не можеше да стане. Времето неумолимо течеше, а до края на работния ден трябваше да се подадат документите, тъй като именно в полунощ на този ден регистрацията за престой изтичаше, така че утре вече щеше да е безвъзвратно късно. Той се разхождаше нервно в чакалнята, а жените седяха мълчаливо. Изведнъж нахлу някаква наперена дама, която заяви, че има спешна работа при нотариуса, така че останалите ще трябва да почакат. Наконтената представителка на женското царство и особено нейният самонадеян тон извадиха мъжа от и без това крехкото спокойствие. Той се приближи до нея с изражение, което не говореше нищо добро, и тихо, но ясно каза:

— Изчезвайте оттук, защото ще измета цялата кантора с прекрасните ви телеса и парцали.

Жената се закова и едва след минута-две каза:

— Вие кой сте? Ако обичате, разкарайте се. Ама че кретен!

Той, без да казва нищо, я хвана за ръката и стисна силно, така че жената изкриви лице от болка и я избута през вратата. След това бавно и внимателно затвори вратата след нея. Един от помощниците на нотариуса видя случката и само каза, че с тази дама шега не бива, тъй като не била случайна, а също била много състоятелна. Никой не му каза нищо и продължиха да чакат, и да гледат стрелките на стенния часовник, който тиктакаше отчетливо.

Най-сетне вратата към кабинета на нотариуса се отвори и оттам излязоха клиентите, които толкова много се забавиха. Покрай тях се шмугна именно този помощник, който проследи случката с нахалницата отпреди минути. Вероятно бързаше да докладва, че следващите клиенти са малко нервни. За всеобщо облекчение, нотариусът лично излезе и ги покани да влязат. Зададе рутинните въпроси, като най-вече го интересуваше да разбере дали наистина подписват декларация, че ще сключат граждански брак веднага щом тя получи статут на бежанец. Лейла изненада всички с използването на езика, обстоятелство, което той си отбеляза наум, но нищо не каза. Едва по-късно разбра, че при всяка свободна секунда, тя учеше езика от разговорника, купен при първото пазаруване. За негово облекчение, нотариусът не беше от любопитните и след като се увери, че всичко е според закона и тяхната воля, завери документите. Оставаше едва половин час до края на работното време на Службата за бежанците. Трафикът по това време винаги беше повече от кошмарен, но трябваше да се справят. Изхвърчаха като куршуми и влетяха в първото такси, което им се изпречи. Почти не чуха думите на нотариуса, който казваше, че е хубаво друг път, като имат важна работа, да не чакат последния момент и също — да не му гонят клиентите. Шофьорът получи троен бонус, ако съумееше да ги закара на посочения адрес преди 17,30 ч., когато кепенците щяха да хлопнат и всички усилия щяха да отидат по дяволите. Биваше си го, караше на ръба на оцеляването, но това за тях нямаше значение, целта оправдаваше всичко. В 17,25 ч. шофьорът закова пред портала на службата. Той му подхвърли парите и с максималната скорост, на която беше способен, забърза към вратата. Запъхтени, жените го следваха. Точно в този момент охраната застана напряко и им прегради пътя. Той изобщо нямаше никакво време да се обяснява, адреналинът му беше на макс. Само вдигна бастуна, а охраната инстинктивно се дръпна, той мина, а след него и жените. Въобще не обърнаха внимание на виковете, които охранителят започна да бълва. Преминаха тичешком по стълбите.

Той чувстваше, че кракът вече го предава, но знаеше, че не може да капитулира тъкмо сега.

17,29 ч., с почукването натисна и дръжката на вратата и вкупом влетяха в деловодството. Жената вече се приготвяше да си ходи и им хвърли такъв отровен поглед, че ако не беше само поглед, те повече нямаше да могат да вървят по тази прекрасна земя. Служителката не можеше да повярва и не можеше да осъзнае, че някой се осмелява точно в края на работното и време да влиза със скоростта на галопиращ кон.

— Вече приключих, така че заповядайте утре сутрин в 9 часа — каза троснато чиновничката.

— Объркала сте се, госпожо. Сега е точно 17,29 ч., а работното ви време е до 17,30 ч. — отговори той, като се стараеше да звучи спокойно, защото в противен случай можеше да й извие врата, преди да се овладее съвсем. Но все пак, нещо в него направи впечатление на служителката и сякаш тя долови спотаената агресия у мъжа. Разбра, че е по-добре, ако не иска да си има неприятности, ще трябва да обслужи този особняк.

— Добре, но ще трябва да ме изчакате за секунда, защото току-що започнах да изключвам компютъра.

Той веднага заобиколи бюрото и без да се церемони, даде отказ от изключване, защото разбра, че тази женица беше на „вие“ с компютрите и трябваше да го изчакат да се изключи, а после да го включи, което не беше в техен интерес. Служителката нищо не каза, а веднага започна да се занимава със специализирания софтуер за прием на документи. После пое папката и започна да разглежда документите.

— Моля ви, регистрирайте документацията и ми дайте входящ номер, няма какво да гледате документите — сопна й се мъжът.

— Такива са инструкциите, та ако има нещо, което липсва, да кажа.

— Няма какво да ни казвате, защото това е последният срок за нас, така че, без да внесем документите, аз оттук не тръгвам, надявам се, че ме разбирате. И това, че вече мина 17,30 ч., изобщо не ме интересува, защото сме в срок.

— Това не е проблем, тъй като програмата регистрира всичките след този час като подадени точно в 17,30 ч. — каза някак си сговорчиво жената. Чак сега мъжът видимо се отпусна. Служителката въведе каквото трябваше, прибра документите в едно чекмедже и му подаде номерче.

— Заповядайте, това ви е входящият номер, когато има резултат, ще се свържем с вас, но може и вие да се обаждате.

— Благодаря ви! — каза той. — Да, да, ще се обаждаме, разбира се. И извинявайте, че малко рязко се държах. Довиждане и лека вечер!

— Довиждане.

Всички излязоха вече успокоени и дори жените най-после се обадиха, защото до този момент и дума не бяха обелили. Той с мъка клекна и гушна Амира, и я попита:

— Искаш ли да ядем сладолед, скъпа?

— Да! — отговори момиченцето. — А ти ще ядеш ли? — попита го тя.

— Да, разбира се, щом ти искаш и аз искам.

— А мама и леличката?

— Да ги попитаме, искаш ли? Хайде! — Обърна се към двете жени и попита: — Ние с Амира се интересуваме дали желаете сладолед, понеже ние сме сладоледогладни и отиваме да ядем?

Те се усмихнаха. Нещо, което не бяха правили може би целия ден.

— А за мен може ли бира? — попита Мария.

— Може. Разбира се, че може и тъй като няма да те оставя сама, аз също ще бъда на бира — отговори той.

— Е, за мен ако може натурален сок — каза Лейла. Той усети, че момиченцето го тегли за крачола.

— Нали каза, че ще ядем сладолед, защо сега казваш, че ще пиеш бира?

— Ще ядем сладолед, а после ще пия бира, така става ли? Макар че май тая комбинация не е от най-успешните, както съм чувал.

— Да! Става — отговори усмихнатото дете.

Те не бяха забелязали, че докато правят планове за най-близкото си бъдеще, охранителят, намерил подкрепление, се приближаваше застрашително към тях. С него вървяха още двама. Едва когато охранителят каза: „Ето го!“, чак тогава те забелязаха, че край тях има трима мъже, които очевидно не изпитваха любовни чувства. Той понечи да каже нещо, но адвокатката му направи знак да си мълчи. Вече чувстваше смазващата умора, която започваше да го обзема, защото, след като човек направи нещо и започне да се успокоява, едва тогава започва да чувства и умората. А работата, която току-що завършиха, беше онова, към което се стремяха толкова много. Макар че резултатът все още трябваше да се чака, но на него не можеха да влияят, а се налагаше да проявят търпение. Той се подпря тежко на бастуна си и остави юристката да се оправя с тия дебеловрати типове. И тя започна да се справя блестящо с тях. Разправията отекваше надалеч в празното учреждение. Никой не забеляза слизащата по стълбите жена, която с интерес гледаше оформилата се група. Изчака малко и след като се ориентира в ситуацията, се намеси:

— Какво става тук?

Глъчката в миг утихна, а Ян вътрешно се зарадва на късмета си.

— Госпожо, току-що подадохме документите, за които говорихме с вас. Но преди това този господин — той посочи охранителя — се опита да не ни допусне до деловодството — сбито разказа същината той.

— Госпожо, той нахлу, дори искаше да ме удари с бастуна си.

— Това е пресилено, разбира се. Бил съм искал да го ударя, той да не би да е екстрасенс, че знае какво съм искал да правя? Аз само си проправих път, защото господинът се опита да ни възпре. После, както се вижда, намерил подкрепления и пристига да ми търси сметка за нещо, за което би трябвало да ми е съдействал.

— Добре. Стига толкова. Тръгвайте! — обърна се към охранителите шефката на Службата за бежанците. И след като тримата мъже с начумерени физиономии се отдалечиха, тя продължи: — Радвам се, че успяхте! Приоритетно ще се заема със случая, защото той хем не е от обичайните, хем започнах да имам голям, макар необясним, интерес към него.

— Притеснявам се, че в полунощ изтича регистрацията за престой — каза той.

— Да, това наистина е притеснително. Няма защо да ви заблуждавам, тъй като ситуацията започва да излиза от контрол и хайките са повсеместни. Центровете за бежанци се пръскат по шевовете, въпреки че вече имаме няколко големи групи, които експулсирахме от страната, точно с изтекли регистрации. А сред тях дори имаше и такива, които не стигнаха до регистъра и вече ги проводихме по обратния път. Но ще направя всичко възможно това да не се случи с тях.

— И тя погледна жената и детето, както му се стори, със симпатия.

— Благодаря ви! Знаете, че с нетърпение ще очакваме развитието.

— Да, знам. Разбира се, че съм наясно. Това са човешки съдби, а не игра на боулинг, така че ще направя каквото е по силите ми и което е в моите компетенции.

— Лека вечер и до скоро!

— Лека вечер! — в хор отговориха. — И благодарим! — каза Лейла.