Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 3 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Иван Янев

Заглавие: Феникс

Издание: първо

Издател: Фабрика за книги

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Дайрект Сървисиз

Редактор: Даниела Младенова

Коректор: Мария Гильова

ISBN: 978-619-230-045-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13549

История

  1. — Добавяне

XII.
Емиграционната служба

Телефонът иззвъня. Тя сънено протегна ръка и го вдигна:

— Ало.

— Добро утро, Лейла — прозвуча бодро гласът на Ян. — Как са двете дами? Наспаха ли се вече, или все още се излежават?

— Второто е по-близо до реалността — със смях отговори тя.

— Ясно, значи ще имате необходимост от известно време, за да се оправите и да станете готови за излизане.

— Къде ще ходим? Мислех, че днес няма да излизаме.

— Обадиха ми се от Службата за бежанците и ми поръчаха да отида, но заедно с вас.

— Но защо на теб са се обадили?

— Ами, Лейла, когато променях адреса ви, станах ваш гарант, че няма да преминете в нелегалност и няма да избягате от страната. Да, знам, че е трябвало да ти кажа, но не исках да ти причинявам повече отрицателни емоции, така че не се цупи.

— Не се цупя, но…

— Всичко е наред, Лейла, все някога трябваше да отидем и то в обозримото бъдеще, защото регистрацията ти е напът да изтече.

— Така е, прав си. Дай ми половин час, става ли?

— Нека да е час. Ще мина да ви взема с Амира, после ще отидем да закусим и да пием кафе, а след това, въоръжени с нужното самочувствие, отиваме да удължим престоя.

— Добре. Благодаря! До скоро!

— До скоро!

Таксито спря пред портала на службата, отговаряща за бежанците. Тримата слязоха и бавно се отправиха към пропуска. Ян едва ходеше. Още не можеше да асимилира случилото се в крайпътния мотел, но знаеше, че е жив, въпреки че немощта му беше повече от видима. Очевидно Вероника му беше спасила живота, инсценирайки убийството му. Все пак ясно му показа, че повече нито иска да го вижда, нито иска да го чува. Той се чудеше защо? Та нали тя го беше потърсила, тя му предложи своите емоции и тяло, а той ги пое с цялата си, изведнъж възкръснала от пепелта, любов? Да, тя имаше театрални умения, беше му го доказвала неведнъж, но сякаш имаше доза искреност през онази вечер, когато се наслаждаваха един на друг. „А може би защото е знаела, че е за последно“, помисли си Ян.

След като охраната се запозна с регистрационната карта на жената и махна на Амира, учудено се обърна към него:

— А вие?

— Аз съм с тях.

— Не може. Те ще влязат сами.

— Защо да не мога да ги придружа?

— Сега няма да ви давам обяснения, имам достатъчно работа, че да се занимавам с всекиго. Тая да влиза и да се оправя.

— Вижте какво, търсите си белята — извика Ян. — Първо, тя не е „тая“ и второ, аз влизам с тях, ясно ли е? Освен ако не трябва да устроя панаир пред тази институцийка. — И без да изчака облещилия се охранител да отговори, той последва Лейла и Амира, които стояха на няколко метра след входа.

— Какво става? — попита жената. Той махна и продължи, без да отговори. Насочиха се към вратата на кабинета, в който беше идвал вече и където му казаха, че няма да й продължат регистрацията за престой.

— Ето тук трябва да влезем — каза той и почука. Отвори вратата и тримата влязоха. Зад бюрото седеше служител на средна възраст, който се ровеше нещо в компютъра си и изобщо не им обърна внимание. Те стояха до вратата и чакаха. След няколко минути служителят със самочувствие на римски патриций вдигна глава и каза:

— Кажете.

— Ние сме за удължаване на регистрацията за престой в страната — каза Ян.

— Вие? — попита напомпаният от самочувствие чиновник.

— Не аз персонално, а тази жена и дъщеричката й.

— А на вас какъв ви е случаят?

— Аз съм с тях. И ако може да говорим на английски, защото дамата не владее нашия език, а е повече от добре, да не кажа задължително, да разбира разговора ни. — Това сякаш удари в целта. Служителят все едно изведнъж се сви и нищо не каза. После вдигна телефонната слушалка и се обади на някого веднага да дойде. След минута вратата се отвори и на прага застана младо момиче, което човекът зад бюрото с жест покани да влезе.

— Това е нашата преводачка. Слушам ви.

— Миналата седмица идвах при вас и промених адреса на двете дами, които дотогава обитаваха център за нелегално преминали границата. Сега те живеят в нормални условия, но регистрационната им карта изтича и желаем да подадем молба за удължаване на престоя, защото все още няма хуманитарен статут или статут на бежанец.

— Вие какво искате да кажете? Че в нашите центрове условията не са нормални ли? — сопна се служителят.

— Вижте, господине, нямам никакво намерение да споря с вас. Съвсем естествено е, че в центровете няма как да има нормални домашни условия, с каквито тази майка и дъщеря й разполагат понастоящем, така че нека да не изпадаме в дребнавост. Просто ни помогнете, за да се удължи престоя.

Момичето едва смогваше да превежда, но се виждаше, че беше добра в професията си. Лейла мълчеше и оставяше Ян да води разговора. Чиновникът взе регистрационната карта и я разгледа, после каза:

— Не мисля, че ще й удължим престоя.

— Какво? — Ян почти изкрещя. Лейла се надигна от стола и се вторачи в мъжа зад бюрото.

— Има решение, макар не още съвсем наложено, да не удължаваме престоя на нелегално преминали границата и все още нямащи статут. Експулсираме ги обратно оттатък граничната бразда и там ги поемат другите колеги.

— Не, това не трябва да става — почти извика жената.

— Лейла, моля те успокой се — мъжът я хвана за ръката и я застави да седне. — Господине, това е, меко казано, необяснимо, искам среща с шефа на Службата за бежанците. Тази жена не може да бъде върната обратно, защото за нея там няма живот и би било равносилно на това да й подпишете смъртната присъда. Надявам се, че проумявате това, което ви казвам…

— Нищо не мога да направя, но все пак напишете молбата и елате утре. Що се отнася до среща с шефа, това е малко трудно, но виждам, че вие сте се ангажирали с тези хора, което ме навежда на мисълта, че и вие трябва да дадете обяснения.

— Моля? Какви обяснения да давам?

— Вижте, при тази терористична заплаха, която е повсеместна, всичко е от значение, така че, ако обичате, напишете вашите подбуди да подкрепяте тази жена и детето и.

* * *

Той я държеше за ръката, дори почти я притискаше към себе си, когато излязоха от ведомството и тръгнаха по пустите улици. Мълчаха, но и двамата знаеха, че онова, от което се бяха опасявали, сега вече се виждаше съвсем ясно на хоризонта. И двамата знаеха, че не бива да се допусне връщане обратно, защото това означаваше сигурна смърт за Лейла. Ония ненормалници живееха още в Тъмните векове и съдеха по шериата, в който жените не струваха кой знае колко, а даже нищо.

— Ян, нека да ти разкажа.

— Лейла, моля те! Нищо не ми казвай сега. Отиваме да се почерпим по един сладолед. — Той я стисна още по-силно и не и позволи да продължи и да му разказва нещо, което в този миг нямаше да им е от полза, а само би върнало младата жена към неща от миналото, които трябваше да си останат там, защото щяха отново да я наранят, отново да я разстроят и после щеше да има нужда от много време, за да възстанови равновесието си. Така че правилно мъжът я възпря и не й позволи да започне своя злокобен разказ.

* * *

Телефонът на Мария извибрира, но делото, на което беше, се проточи твърде дълго, а за този ден имаше толкова много неща да свърши. Погледна екрана и си помисли: „Сега и ти ли?“. Но знаеше, че щом я търси, значи има защо, тъй като никога не си позволяваше да я притеснява за глупости или незначителни работи. Отхвърли го и му написа съобщение: „В заседание съм. Ще ти звънна, щом приключа“. Почти веднага получи отговор: „Спешно е. Чакам“.

Тримата седяха на една пейка в парка и ядяха сладолед във фунийка. Всеки беше потънал в собствените си мисли и търсеше най-удачната перспектива на създалото се положение.

— Ако не ми удължат регистрацията, тогава… — заекна младата жена. — Тогава ще бягам, ще се крия, но няма да се върна там. Там ме чака фалшифициран съд и смърт. А Амира няма бъдеще без мен. Или по-скоро това бъдеще там, което я чака без мен е по-лошо дори от смъртта. — Тя прегърна малкото момиченце и силно го притисна към себе си. Детето я погледна учудено, но и то се притисна към гърдите на майка си. Мъжът мислеше толкова усилено, че напрежението му личеше в израза и в позата. Не знаеше какво ще прави, но знаеше, че пред нищо няма да се спре, за да даде подкрепа на тези две изгубени и нуждаещи се от съдействие същества. Той чувстваше също, че жената е с много силен характер и има нужда единствено от подкрепа, докато си стъпи на краката. Не беше от ония разглезени и лековати жени, които искаха наготово да получават, но при тези обстоятелства тя беше безсилна. Истински героизъм беше изминаването на целия този опасен път дотук, придружен от трафиканти и всякаква паплач. „А сега и чиновническата паплач ще направи така, щото да продължи да се крие, да продължи в своята несигурност, в своята мизерия, въпреки че тя иска само две неща — сигурност и да се труди, за да отглежда дъщеричката си. Не, това не е възможно, трябва да има начин и ще го намерим“ — помисли си мъжът. Той я хвана за ръката и каза:

— Лейла, няма да се дадем и в крайна сметка, ще победим, уверявам те, че няма да позволя да бъдеш експулсирана.

— Благодаря! Благодаря ти, но това не е твоя грижа, ти и без това достатъчно много ни помогна и достатъчно много се забърка с нашите трудности, така че може би е време да се разделим, за да не ти донесем неприятности тук, в родината ти.

„Ако знаеш колко повече съм се забъркал от това, което си мислиш, съвсем ще ти призлее, защото съм се накиснал до шията, но с ясното съзнание, че ще направя всичко, за да може несправедливостта поне мъничко да намалее“ — помисли си той, а на глас каза:

— Моля те, не говори небивалици. Първо, не може просто така да ме зарежете, второ, на мен нищо не могат да ми сторят и трето, ние ще успеем, па дори и да се наложи да стигнем до най-високо ниво. — А наум добави: „Било на държавата, било на подземния свят, което в случая е кажи-речи едно и също“.

Тя нищо не каза, само стисна ръката му и така изрази толкова много, колкото нямаше да изкаже с десетки думи. Той сякаш се присети изведнъж и зарови в чантата си, после извади нещо и го подаде на момиченцето:

— Амира, това е за теб. — Детето го пое и се усмихна лъчезарно. — Надявам се да ти хареса. Това е книжка за оцветяване и флумастери.

— Много си мил — каза майката и се усмихна.

— Не знам дали трябва, или не, но…

— За Амира ли?

— Да, но…

— Трябваше да ти кажа по-рано, съжалявам. Наистина трябваше.

— Не, моля те, ако това ти причинява дискомфорт, нищо не искам да знам, просто…

— Да, да, извинявай, това е пропуск от моя страна. Амира има малко смущения, които, отстрани погледнати, човек смята, че е странна, но тя е едно обикновено момиче, макар че… — майката замълча. После решително тръсна глава и продължи: — Тя е със синдрома на Аспергер, което води след себе си някои особености в комуникацията й с другите. Но теб те прие, не знам как, но ти си първият човек, когото прие от първия миг. А и синдромът на Аспергер не е проблем за нас двете, а и за цивилизованото общество. Да, тя е част от аутистичния спектър, но знаеш, че много от интелигентните хора, допринесли за развитието на човечеството, са именно аутисти. Амира също има своите си дарования и се надявам, че ще съумея да й помогна да ги развие. Тя обожава да рисува. Тя обожава да съзерцава шахматното поле и фигурите върху него, което ме навежда на мисълта, че в тази посока също може да има поле за изява, което може да означава, че с математиката ще бъде на „ти“. Тя тук, в цивилизацията, има бъдеще, но там, в ония примитивни условия, е обречена. Сега разбираш ли защо без мен Амира няма никакъв шанс?

— Да — тихо отрони той. — Извинявай, не исках да те разстройвам. Амира е прекрасно същество.