Иван Янев
Феникс (30)

XXIX.
Писмото на Ян

Твърде често фактите изграждат картина, безинтересна за окото. Твърде често тълкуванието на същите тези факти следва да бъде от повече от един ъгъл, тъй като едностранчивостта поражда заблуди.

Щом четеш това, означава, че съм възпрепятстван и не мога лично да ти разкажа всичко, всичко, което е необходимо да знаеш. Исках съдействието ти, без да се мотивирам и ти ми го даваше, за което ти благодаря, разбира се. Без теб, без Отшелника и без още няколко, които не е необходимо да осветлявам, нямаше да мога да противодействам на добре смазаната порочна машина. А дали съм се справил?… Може би ти ще имаш отговор на този въпрос, когато четеш това писание. Ще се опитвам да ти разкажа само това, което не знаеш, а пъзела сама ще подредиш. Знаех, не знам защо, но знаех, че някой трябваше да има възможност, ако се случи нещо, да разбере в цялост тази история. Именно затова ти дадох достъп до сейфа, в който събирах всичко по темата. Всичко е и в електронен вариант, а достъпът до електронната база също е в сейфа, така че вече е у теб и те съветвам, след като се запознаеш с материалите, тези на хартия да изгориш.

Когато се описва нещо в почти телеграфен стил, не е много интересно за хората, но за юристите, ако не се лъжа, е предпочитаният вариант.

Знаеш за борбата ми срещу закона за евтаназията. Тази борба ми донесе онази ужасяваща катастрофа, в която загубих сина си, а аз бях натрошен като спагети. Но това не ме отказа. Сега вече имах и личен мотив, трябваше да отмъстя за сина си. И някъде там я срещнах.

Тя е мюсюлманка, но образована и интелигентна, което автоматично води до усложнения с нейната религия, а според мен интелигентността и образоваността еманципират човек от всяка религия, но това не е трактат за религията и образованието, така че ще се опитам да ти спестя моите виждания за живота. Все пак не ти го обещавам, защото понякога става неусетно, както сама си разбрала вече, тъй като се познаваме от доста години. Та да продължа. Интуитивно винаги е разбирала, че онзи примитивен живот, който водели нейните роднини в едно затънтено село, не е нейният идеал за живот. Успяла да се измъкне и първоначално да завърши средно, а после, въпреки несъгласието на баща й, да отиде и да завърши висше образование. Но не спряла дотук. Кандидатствала и колкото и да ти се струва невероятно, била приета за докторант и започнала работа по дисертацията си. Но междувременно среща един мъж. Общо взето, все така се случва, нали? Влюбила се в него, защото бил внимателен, интелигентен и очевидно добре изглеждащ. Имало обаче леки въпросителни пред връзката им. И това, че мъжът бил петнайсетина години по-голям, изобщо не било пречка. Това, че бил преподавател в същия университет, също не представлявало проблем. Но той бил женен за жена от богата фамилия, на която дължал своето положение, понеже преди това бил най-обикновен бедняк. Бедняк, но хитрец, успял да завърти главата на богаташката дъщеря и за него вече нямало препятствия, станал преподавател, бизнесмен и въобще водел живот на истински бохем, нищо че уж бил правоверен.

Първоначално нещата вървели като обикновен флирт, но по-късно прераснали в сериозна връзка, поне за момичето, а той успешно симулирал влюбеност, докато всъщност се развличал с новата си играчка. Обещавал й, че ще се разведе и ще се ожени за нея, че ще живеят щастливо и прочие глупости, които радват всяко момичешко ухо. Тя му вярвала, защото го обичала. Правила всичко за него, придружавала го при командировките, без да отдава значение на факта, че той внимателно избирал маршрутите, за да не го видят с нея, защото, ако връзката му стигне до фамилията на жена му, го чакал сериозен скандал и загуба на множество привилегии. Сметките на квазиобожателя се объркали, момичето забременяло. Първоначално приела своята бременност със срам, но в следващия миг си казала, че щом бащата на детето и я обича, то и всевишният ще им прости. Звъннала му, но той имал заседание, а след него пътувал в командировка. Казал й, че веднага щом се върне, ще се видят. Така и станало, след няколко дни се срещнали и то в неговия кабинет. Той се държал както обикновено, прегърнал я, целунал я и я попитал дали има нужда от нещо. Тя мислела, че това е човекът на нейните мечти, който не просто я обича, а я боготвори и веднага му изтърсила новината, че чакат дете, тяхно общо дете. Тогава настъпила мигновената промяна, той я отблъснал и седнал зад бюрото си. Жената се озадачила, но въпреки това продължила да говори за тяхната любов, за детето им, за това колко щастливо ще живеят. Но той изкрещял, че това са пълни глупости и всичко е било само едно забавление и че не е имал никакво намерение да се женят, защото всичко дължи на сегашната си съпруга и по-точно на нейното състояние, така че да си избие от главата тези небивалици. После извадил пачка пари, подхвърлил ги към нея, после й подхвърлил листче с адрес и телефон. Наредил й да отиде веднага на посочения адрес, който всъщност бил на частен медицински център, чийто директор е негов голям приятел, който ще направи аборта, и никой няма да разбере. През зъби й обяснил, че и друга е пращал там и не е имало никакви последствия след аборта, така че да бъде спокойна. Момичето не могло да го познае. Това ли бил човекът, който само допреди минути за нея бил всичко на света? Обезумяла, започнала да крещи и с две ръце вдигнала една мраморна ваза, която запратила по този, който досега уж я обичал повече от целия свят. После избягала, събрала си багажа от общежитието и тръгнала. Първоначално се настанила в един малък хотел в покрайнините на града, но като чула за смъртта на любовника си, много се изплашила. В полицейското съобщение се казвало, че е убит с удар на ваза в главата. Първоначално решила да се предаде, но после заради растящото в нея същество, променила намерението си. Възникнала и нова опасност, за която по онова време жената все още нямала представа. Братът на убития знаел за тяхната връзка и веднага разбрал кой е убиецът, но не съобщил на полицията, а искал сам да изпълни смъртната присъда с нечувана жестокост. После променил присъдата, която пак щяла да е смъртна, но едва когато успее да й договори всички органи за продан. Тази идея му дошла в момента, когато попаднал на човек от неговата религия, който се занимавал с търговия на човешки органи. Той започнал да я търси навсякъде — в университета, в родното й място, при близките й, но никой нито бил я виждал, нито чувал.

Жената била в безизходица и не знаела какво да прави. Сетила се за оная старица, която убедила баща й да я прати на училище. Единствено старицата й се струвала подходяща възможност за спасение, защото всеки друг ще я предаде и ще я съдят и в крайна сметка, ще я убият с камъни. Много внимавала, но стигнала до родното си село и през нощта се промъкнала до старицата, която я изслушала, и след дълго мълчание казала, че положението е сериозно, но ще направи всичко по старческите си сили да помогне на едно младо същество и на едно, което тепърва ще дойде на белия свят. Завела я в друго село при друга старица, която изглеждала още по-стара. Там изкарала бременността си, родила и откърмила детето. Помагала на старицата в домакинството и друго с каквото може, което и потушавало донякъде болката от факта, че е убийца и че я е предал този, на когото се обрекла безрезервно.

Един ден старицата от нейното село дошла на гости и разказала за мъж, който от известно време се настанил в близост до родната й къща и постоянно разпитвал за нея. По описанието на старицата жената разбрала, че това е братът на убития. Като чула това, старицата и казала, че това е най-страшното, което може да я сполети, защото той я търси за кръвно отмъщение и няма да я убие бързо, а ще я измъчва вероятно дни наред, така че трябва да бяга колкото се може по-надалеч. Тя и не подозирала за плана органите й да бъдат продадени на черния пазар.

Така с малкото дете, което вече било поотраснало, защото минали цели три години, тя поела към цивилизацията, където искала да потърси спасение, надежда и спокойствие. Незнайно как, отмъстителят я последвал и се опитвал да се добере до нея, но тя благодарение на късмета си, все успявала да му се изплъзне. Когато ми каза, че го е срещнала тук или по-скоро, че й се е сторило, че е той, направих така, че заедно с мои добри познати му устроихме засада. Хванахме го и го заведохме в едно мазе, където изтръгнах от него всичко до майчиното му мляко. Ако се интересуваш от подробностите, записите са тук и можеш да ги чуеш, макар че не ти ги препоръчвам. После го изхвърлих край един път и се обадих на полицията да го приберат, защото е опасен джихадист. Всичко това не съм го разказвал на Лейла, само я успокоих, че вече няма да ги преследва този ненормалник. Надявам се, че не съм и дал лъжливи надежди.

Там при записите от разпитите са и едни снимки, които убедиха шефката на Службата за бежанците да побърза с освобождаването на жената и детето, а дни след това да им бъде даден статут на бежанци. Предупреждавам те, че съдържанието на снимковия материал е такъв, че можеш да ме обявиш за изтрещял сексманиак, но те уверявам, че друг начин нямаше, ако исках да покажа безкомпромисност и да не позволя да разколебая нито за секунда въпросната госпожа, че ще разпространя тези снимки.

В тънката папчица се намират най-важните документи, отнасящи се до „Райска градина“. Там накратко е описана идеята и нейното осъществяване с конкретните имена и търговци. Там ясно се казва, че „живите“ банки за органи се набират от клошарите, които така и така на никого не са необходими и никой не води на отчет, от бежанците, които по нелегални канали влизат в страната, и единствените легални там са безнадеждно болните, на чиито роднини се заплаща сериозно, за да се съгласят и да предоставят органите на своите евтаназирани роднини. Да, знам, че е като филм на ужасите, но с тази разлика, че не е филм, а реалност. Реалност, която се надявам вече да е в историята. Всички документи по случая „Райска градина“ трябва да бъдат публикувани и да стигнат до обществото. В случай че по една или друга причина съм възпрепятстван да го сторя, пусни документите за центъра до националната осведомителна агенция. Журналистите си знаят работата. Използвай електронната поща, която съм посочил тук. Отново ти напомням, че в нея се намират и всички документи, доказателства и описания около случилото се напоследък, всичко съм пращал там, за да не бъда изненадан и да остана без някое важно сведение.

Тази вечер седя и си мисля колко малко време мина, откакто я срещнах, а толкова много събития се случиха. В това време станаха толкова важни неща и сякаш всички бяха с някаква връзка помежду си. Дали все пак няма някаква закономерност в природата? Да, трябва да има, не е възможно друго. Защото другото е хаос. Но ето, напът е всичко да приключи успешно, дори щастливо, защото днес вече няма никакви пречки те да отпътуват — сключихме граждански брак, а ти и Отшелника бяхте кумове. Не е ли някак си забавно? Сключих брак, за да помогна на една жена и дъщеря й да отидат възможно по-далеч оттук. Утре на обяд е полетът им, ще ги изпратя и отново се връщам към своя си живот, ще продължа да чета, пиша и да размишлявам. Какво по-хубаво от това? Е, има и по-хубави работи, признавам, но се оказа, че не мога да стигна до тях. Аз не, но надявам се, че тя ще съумее да преодолее травмата, защото не е убийца. Въпреки че е убила една отрепка, тя е изключителна жена, от която започнах да се страхувам. Защо ли? Ще ти кажа. Защото като че ли започна да пропуква оная черупка, която с толкова труд навлякох върху си. Не бих искал отново да повярвам и после…

Но трябва да ти призная, че наистина изпитвам удовлетворение, освен за двете бежанки, така също и за това, че осуетих една гигантска престъпна машина. Радостен съм, че я повредих и се надявам повредата да е непоправима. Последният пирон ще бъде тази папчица, когато стане достояние на медиите.

Както и да е. Стана късно, а обещах утре рано да отида при Лейла и Амира, да им помогна да опаковаме багажа, после да хапнем и да ги изпратя на летището. Все пак може би е излишно да пиша всичко това, след като още утре вечер с теб имаме уговорка да се срещнем в онзи бар, да пием бира, вино, водка или каквото кажеш и да ти разкажа всичко онова, което ти пиша. Но по-добре да съм го написал, защото, както добре знаеш, писаното остава.

В огромния пепелник, поставен на ъгъла на заведението, в което трябваше да се срещнат, листата догаряха. Адвокатката изчака да се превърне и последният лист в купчина пепел, след това влезе в бара и си поръча бутилка вино. Загледа се отново в мобилния си телефон и за пореден път препрочете съобщението на пресслужбата на полицията:

„Днес около обяд полицейски служители са направили опит да задържат на аерогарата мъж, за когото има сведения, че е съпричастен към терористична мрежа. Предполагаемият терорист е оказал яростна съпротива и е бил застрелян. Секунди по-рано, пред погледа на полицията, която не е успяла да го възпре, е пронизал с нож гражданин, който е изпращал свои близки на летището.“

На погребението, освен двамата гробари, които си изпълняваха служебните ангажименти, присъстваха малко хора, обособили се в единични групи — Моника стоеше с непроницаема маска върху лицето си, Вероника блуждаеше с поглед някъде отвъд върховете на дърветата, Мани беше приковал поглед в прясно изкопания гроб, Боби с цялото си семейство, включително и Вита, оформяха най-внушителната група от това тъжно събитие.

Нямаше нито поп, нито някакво друго служебно лице. Покойникът не беше вярващ в онзи смисъл на религиозните вярвания.

Катафалката дойде, хамалите, под ръководството на погребалния агент, чевръсто свалиха ковчега и го положиха на земята. След като се помотаха безцелно и видяха, че няма да има някакви ритуални разтакавания, представителят на погребалната агенция им нареди да пристъпят към спускането на ковчега в гроба.

Церемонията приключи бързо. Ковчегът беше предварително добре закован, тъй като гледката не беше приятна. Така никой от присъстващите не можа за последно да види човека, който по някакъв начин беше минал през техните животи.

Ковчегът беше спуснат, а всеки от присъстващите, както беше обичаят, мина и хвърли буца пръст върху му. Пръстта трополеше върху последния дом на този, който, в крайна сметка, всички по един или друг начин обичаха.

След това безмълвно, както бяха се и срещнали, се разделиха. Всички се натовариха по колите и си тръгнаха завинаги от този, който им беше причинил както много радост, така и много терзания. Моника и Вероника, без да се поглеждат, всяка запали своята кола и без да се обръщат, заминаха. Мани се приближи към Боби и семейството му и каза:

— Боби, искаш ли да ви закарам?

— Ако няма много да те притесним, да. Благодаря ти! И се радвам, че още шофираш, което ми подсказва, че зрението ти все още е добро. Ян ми разказа подробно за теб и признавам, че много ме трогна и с цялото си сърце желаех всичко с теб да се нормализира. Жалко е, че едва тук се запознахме лице в лице, но надявам се, че занапред ще поддържаме контакт!

— Да, разбира се, за мен ще бъде удоволствие да се виждаме и занапред. А що се отнася до зрението ми, да, стабилизира се. Надявам се, че процесът е стопиран! Днес заедно с жена ми и детето заминаваме на почивка. Имаме нужда малко да релаксираме, а и мисля, че започнахме да се преоткриваме.

Последните от погребението си тръгнаха, а катафалката потегли току преди тях.