Иван Янев
Феникс (10)

IX.
Ослепяващият програмист

Не можеше повече да издържа и се отправи към една кръчма. Влезе, но тя беше доста пълна. Все пак на една маса имаше един човек, който изглеждаше така, все едно щеше да умре съвсем скоро или му бяха казали, че има право на последно напиване, преди да го кастрират. Той попита дали може да се настани при него, онзи едва-едва кимна. Поръча си водка и бира, знаеше, че тази комбинация ще го доведе до пиянство и после щеше да има сериозен махмурлук, и че точно сега нямаше право да замъглява съзнанието си с алкохол, но не можеше да понесе това, което щеше да се случи след приемането на закона, не можеше да приеме това, което се случваше в личния му живот — загубата на Тео, отблъскването на Вероника, разводът. Той, в крайна сметка, изобщо не беше силен човек, както беше обяснил на вече бившата му жена, а и на тази, която обикна до безумие. Само изглеждаше или по-скоро демонстрираше сила, всъщност беше мек като краве масло, оставено на слънце. Вече пиеше третата водка с третата бира, когато онзи отсреща дълбоко въздъхна. Той също пиеше напитка след напитка.

— Наздраве! — каза Ян и протегна водката си към другия. Онзи първоначално не реагира, но после като че ли с усилие фокусира протегнатата ръка и в отговор и той вдигна чашата си, чукнаха се и отпиха. Продължиха да мълчат, но по едно време другият каза:

— Какво здраве, мамка му?

— Закъсал ли си го нещо, приятел?

— Не знам. Всъщност трябва да реша какво да правя и тогава ще се види дали съм го закъсал — каза другият и пак си млъкна. След може би 15–20 минути продължи:

— Трябва да реша дали да отида в някое село, дали да отида в манастир, или да се самоубия.

— Хммм, нито една от тия перспективи лично на мен не ми се струва подходяща. Ти изглеждаш доста интелигентно за посочените варианти.

— Нямам кой знае какъв избор.

— Да се запознаем. Аз съм Ян.

— Приятно ми е, братле, аз съм Мани.

— Окей, Мани, мисля, че си готин тип. Какво работиш? От какво разбираш?

— Виж, аз съм компютърен специалист, по-точно — програмист, но това вече не може да продължава. Няма как да продължи, а имам жена и дете.

— Защо не може да продължи, да не те уволняват?

— Засега още не, но вече не мога да се справям с работата. Ослепявам.

— Мамка му, това наистина си е леко усложнение. А жена ти?

— Жена ми ми каза, че нея я интересува само детето и изобщо не я интересува какво ще стане с мен.

— Това не е кой знае колко мотивиращо от страна на една съпруга, която все пак сигурно обичаш или най-малкото си я обичал. А детето колко е голямо?

— На 6 години. Когато бях на 35, то се появи на белия свят. Но тогава нямахме проблеми, защото не се беше активизирал този процес със зрението.

— А в какво се състои проблемът?

— Виждам като през паяжина и това винаги си го е имало, но сега вече пелената става все по-плътна и все по-трудно успявам да фокусирам, постоянно пред мен има паяжина, полудявам от нея.

— Затова ли предпочиташ да си държиш очите затворени? — попита го той, защото беше забелязал, че мъжът през по-голямата част от времето, държеше очите си затворени.

— Да, просто не мога да издържа тая паяжина.

— А докторите какво казват?

— Различни мнения има. Едните казват, че няма страшно, да свиквам, другите предлагат операция, но тя е сложна и не всеки офталмолог-хирург може да я извърши, а и парите са много.

— Приятел, зрението е най-използваното човешко сетиво, разбираш, нали? Тоест не бива да жалиш никакви усилия, за да можеш да спасиш каквото е останало за спасение. Като отидеш на село или в манастир, какво следва?

— Поне няма да тежа на семейството си. Там ще работя каквото има, за да се препитавам. В манастира също щях да търся някаква работа, чрез която да си изкарвам хляба, няма да ставам монах. Но повече не мога да бъда програмист, не виждам.

— Ти си в депресия, приятелю. А тая твоя жена… Не знам, ако не я обичаш вече, е най-добре да забравиш за нейното съществувание, защото това е, меко казано, идиотско от нейна страна, това е жестокост, която не мога да си представя, че е възможна. И то вие имате сравнително кратък брак, та тя не е ли знаела, че имаш все пак някакъв проблем?

— Казах й. Разбира се, че й казах, но тогава аз работех, карах кола и нямаше никакви проблеми. А сега дори взе детето си и отиде да живее при сестра си. След много увещания се върна, но по-скоро се върна, защото не можеше да продължи да стои при нея.

— Познавам в известен смисъл света на хората, лишени от зрение, тъй като се е налагало да общувам с тях, но ти, преди да станеш незрящ, е добре да положиш всички усилия да стопираш процеса. Операцията щом е единственият вариант, значи следва да насочиш цялата си енергия за нейното осъществяване, за да си полезен както на себе си, така и на детето си, разбираш ли?

— Да, но тя е много скъпа. Вярно е, че имаме някакви спестявания, но жена ми иска апартамент, защото вече й писнало да живее на квартира, иска детето да има дом. Но знам, че аз фактически не присъствам в бъдещите й планове, така че тя няма да ме подкрепи. Нещо повече, помолих я да дойде с мен по време на евентуалната операция, а тя ми отказа. Родителите ми са възрастни и не могат да ме подкрепят, и на практика съм останал сам.

— Ясно, значи жената е аут, родителите няма как, а ти, ти къде си и какво мислиш?

— Не знам, аз искам да си сменя работата и да си намеря каквато и да е друга, която да мога да върша. Всичко бих работил. Мен от работа не ме е срам, мога да мета, да чистя… каквото и да е, но да мога да се издържам и да не тежа поне аз у дома.

— Ти май наистина не схващаш. След като перспективата е процесът да продължава, какво решение би било, че ще работиш някъде за мизерно съществувание, докато ослепееш напълно? Ти наистина ли вече си се предал? Та уж компютърен специалист, програмист, а елементарната логика не виждаш в случая.

Програмистът се замисли дълбоко. А той си поръча поредната водка с бира, вече не ги броеше, но чувстваше, че беше пиян, много пиян. По едно време компютърджията каза:

— Прав си! Май трябва да се опитам да спася каквото е останало за спасение. Благодаря ти!

— Така е далеч по-добре — каза Ян и продължи: — какво ще кажеш да ти възложа една задача? По твоята част е. — Ян не можа да повярва, че е задал този въпрос. Не можа да повярва, че е напът да се довери на един непознат. Но интуицията му подсказваше, че няма да сбърка. „Абе, то интуицията ти крещеше, че и тя е твоето момиче, но…“ — помисли си. Програмистът сякаш леко се оживи.

— За какво става дума?

— Да спасим човешки животи. Да спасим хора, които нямат вина, но искат да ги умъртвят. Не мога да ти кажа всичко сега. Ако си съгласен, казвай и влизаш в играта. Но държа да те предупредя, че тази игра е опасна, това е игра, в която, ако сгрешим, не е както в компютърните игри, а смъртта тук ще е съвсем реална.

— Мене ли ще плашиш със смърт? — с пиянски глас отговори компютърният експерт. — Казвай какво трябва да направя и го правя без проблем, стига да притежавам компетентността, а ако трябва ще се усъвършенствам, щом трябва да спасим нечии животи.

Ян се замисли, но знаеше, че нямаше кой знае колко други варианти. Надраска на салфетката и му я подаде.

— Ето тези профили трябва да хакнеш и да извлечеш колкото се може повече информация от тях, а после да се обадиш на телефонния номер най-отдолу или да пишеш на посочения мейл.

Мани взе салфетката и се загледа с премрежен от заболяването си и от алкохола поглед.

— Добре, братле, заемам се със задачата.

* * *

Замъкна се до малката си квартира. Беше се включил автопилотът му, защото беше толкова пиян, че му се губеха множество моменти. Но когато се събуди на следващия ден, установи, че е с дрехите, а главата го цепеше ужасно. Полежа известно време, а после се дотътрузи до банята, където се отдаде на блаженството на ледената вода, която като балсам заливаше пламналата му от болка глава. Махмурлукът наистина си го биваше, отдавна не се беше докарвал до такова окаяно положение и още повече че съзнаваше предния ден, че не трябваше да го прави, но въпреки това не успя да потисне желанието си и да наложи волята си и сега изглеждаше като новоявил се раб пред портите на свети Петър, и чакаше разпределението си — дали ще ходи в Рая, или в Ада. Но като че ли вече беше във второто.

„Мамка му, как можах така да се наредя?“ — изпсува сърцераздирателно, но нямаше полза. Все пак след ободрителната студена вода сякаш се почувства по-добре. Спомни си как навремето, като млад спортист, след спечелването на първата шампионска титла с отбора пиха цяла нощ, а на сутринта трябваше да пътуват и треньорът ги заведе в една гостилница, и им каза как да преборят постпиянското състояние. Реши да пробва тоя трик и сега, след толкова много години. С гримаса на смъртник излезе и се запъти към една близка супаджийница, взе си шкембе чорба и бира. Сложи гаргантюански количества лют пипер и чесън и „О, чудо!“. След още една бира наистина се почувства значително по-добре. „Мама му стара, да не съм станал обикновен селски пияница?“ — промърмори на себе си, а момичето, което сервираше, се обърна и каза:

— Казахте ли нещо, извинете?

— О, не, не. Единствено се възхитих на вашето обслужване и прекрасните ъъъъъ… гозби, които правите тук.

— Благодаря!

Той плати и тръгна обратно към жилището. Щом се прибра, веднага се зае с лечението на махмурлука си, а неговото решение на кажи-речи всеки проблем беше сънят. Трябваше, първо, да се наспи и след това нямаше проблем, който да му устои. Е, или почти нямаше. Заспа мигновено. И както обикновено през последните години, той я сънува. Сънува я как са заедно, как се прегръщат, целуват, после бяха на морския бряг, а бризът развяваше прекрасните й коси, а тя стоеше по бански, изящна като русалка. Морските вълни заливаха фините й глезени, а той я беше прегърнал през раменете и се наслаждаваше на момента. Всъщност той сънува това, за което жадуваше неговото подсъзнание. Беше се уморил от фалшивост, лицемерие, празнословие, пропаганда, манипулация, пиар и всички тези новости на съвременното общество.

* * *

Той я беше срещнал и я беше усетил на някакво извън съзнателно ниво, беше разбрал, че тя всъщност е онова нещо, от което той имаше потребност, което му даваше енергията и увереността, от която се нуждаеше, за да живее. Той разбираше, че тя споделяше неговите ценности, ценности, в които той напоследък беше силно разколебан, защото тези ценности фактически носеха единствено и само негативи на тези, които ги изповядват, и съвсем резонно хората, които ги изповядваха, се топяха със скоростта на пролетен сняг. Вече не беше нито модерно, нито рентабилно, а беше дори старомодно да имаш подобни разбирания. Съвременното консуматорско общество категорично ги изхвърли от битието си и ги прати в историята, където да трупат прах и бъдат в забвение.

Днес, ако искаше човек да е успешен според разбиранията на своите съвременници, трябваше да е егоист, безчувствен, да не проявява жал към никого и към нищо, да не обръща внимание на такива глупости като липса на справедливост. По-слабите физически и психически да бъдат смачквани, защото това е действителността — който е силен, оцелява. Защото това е законът на джунглата. Слабите трябва да бъдат унищожавани, от тях полза няма и разни лозунги за равноправие или равнопоставеност вече звучат не популистки, а смешно и глупаво.

Сепна се. Телефонът вибрираше под възглавницата му.

— Ало — каза Ян с доста странен глас.

— Добре ли си? Звучиш все едно си пробягал столичния маратон или си изпил един кашон водка.

— По-скоро второто е. Но, добре съм, Мария. Ти как си? Как ти се отрази времето с двете момичета.

— И двете са страхотни! Вчера следобед и днес до обяд пазарувахме и ги разходих, като им показах много от историческите и културните забележителности, макар че надали им се правеше тази историко-културна обиколка, но трябваше мъничко да отърсят стреса, който са натрупали.

— Благодаря ти, Мария! Ти си истинско приятелче.

— Моля те, не говори пиянски глупости.

— Не, вече съм добре, но имах нужда да изпусна парата. Направих го по най-примитивния начин, с което нямам основание да се гордея.

— Всичко наред ли е?

— Да, доколкото може да се каже. Така и така всички ще умрем. Но междувременно можем да свършим и нещо полезно. Вчера и снощи пак се занимавах с евтаназията. Толкова много идеи хвърчат в главата ми, че докато хвана някоя, тя вече е избягала, а на нейното място е дошла друга.

— Да, това е голям проблем. Но мисля, че с приоритет днес са двете дами, така че подготви се и отиди при тях. Знаеш, че искат да те видят.

— Не знаех, но щом казваш.

— Лейла пита за теб и вчера, и днес.

— Добре, Мария, ставам и след един студен душ тръгвам.

* * *

Вечерта Ян отиде в жилището на двете бежанки. Амира излъчваше доволство, но у майка й се забелязваше и някакво напрежение. Взетата пица предвидливо не съдържаше свинско месо, а само пилешко, както и различни сирена. Момиченцето лакомо се нахвърли върху й.

— Е, как беше? — попита той. — Харесахте ли придружителката си?

— О, да. Много мила жена. Благодаря! Купихме си дрехи и други неща, от които имаме нужда. Амира истински се радваше, защото в последно време изпитва само лишения и страх. Купих си и разговорник на вашия език, така че съвсем скоро ще можем да общуваме и на него, тъй като имам дарба за учене на езици.

— Радвам се — усмихна се той и извади картата, повъртя я и след това и я подаде. — Адресът ти е променен, така че полицията и онова място, в което събират нелегално преминалите границата, вече са наясно, че с Амира живеете тук. — Той не й каза, че от Агенцията за бежанците му заявиха най-безцеремонно, че жената няма да получи продължаване на регистрацията за престой в държавата, така че след седмица, когато изтичаше настоящата регистрация, щяха двете да ги върнат обратно, откъдето идваха. Той се опита да стигне до по-високо ниво, било в институцията за бежанците, било в полицията, и да направи нещо, но удари на камък. Всички, с които разговаря днес, все едно бяха назначени на длъжностите си след конкурс за кретени.

— Благодаря! — поемайки картата, каза тя. — Не знам дали и как да те питам, но…

— По-добре недей. Всичко е наред и се движим по план — каза той, но сам не вярваше на думите си. Все пак трябваше да вдъхне увереност в тази изтерзана душа, защото от собствен опит знаеше, че когато човек вярва, чудесата са възможни. Имаше предвид вярата по принцип, а не вярата в някакви божества или тотеми.

— Да, но какъв е планът?

— Доколкото разбрах, задача номер едно е при никакви обстоятелства с Амира да не ви депортират обратно, а задача номер две е да продължите нататък. Правилно ли съм възприел ситуацията?

— Да — много тихо каза тя. — Никога и при никакви обстоятелства не бива да ни връщат обратно, защото… Защото там ни чака сигурна смърт. Поне мен, а без мен Амира няма шанс, защото няма при кого да отиде. Виж, Ян, днес видях един човек, почти съм сигурна, че е той, въпреки че беше доста попроменил външния си вид, няма как да го сбъркам. Този е дошъл за нас, чувствам го.

— Той видя ли ви?

— Не съм убедена, но не е изключено.

— Лейла, не искам да знам неща, които нямат пряко отношение към настоящата картина, но ще се наложи малко да ми поразкажеш, за да знам как да действам. Без твоята подкрепа нямаме кой знае какви изгледи за успех. А най-ценното за каквото и да е, е информираността. И ти ще трябва просто да ми повярваш не защото вдъхвам доверие, а защото и двамата знаем, че това е единствената възможност за евентуален хепиенд, нали?

— Така е. Аз поисках да ти разкажа, но ти ме спря.

— Вярно е, тогава нямаше необходимост, но сега, след като смяташ, че има някой, който е дошъл за вас, ще се наложи, но молбата ми е да не ми разкриваш неща, които не искаш.

— Много неща не искам дори да си спомням, камо ли да говоря за тях. Всъщност цялото си минало искам да изтрия.

— Хм, в това сякаш можем да обменим опит. Или най-малкото да ти кажа аз как се опитвам да се справя с това, защото аз също се разделих с миналото си, но не защото се срамувам от него, не. А защото там останаха неща, в които вярвах, но които се оказаха илюзии за глупаци. А никой не иска да си спомня, че е глупак, нали? — усмихна се накриво той.

— Да, така е. И аз не искам да си спомням това.

— Махни с ръка и продължи напред, както го правиш. И знам, че е по-лесно да се каже, даже само това е леснината, но да не се връщаш към миналото си, ето в това се състои мъчнотията. Когато взех окончателното решение, че всичко от миналото си ще погреба, без няколко елемента, тогава си казах: „Прошката е добро, недоверието — глупаво“. И после започнах ден след ден, нощ след нощ да изграждам истинска китайска стена между настоящия аз и миналия аз.

— И?

— Е, трудно се гради подобна преграда, но продължавам с усилията. Твърде често се случва всичко изградено да рухне в миг, а после да започвам отначало. Разликата между миналия свят и сегашния са огромни. Сегашният е много малък и е невъзможно да влезе някой в него, не пускам никого. Докато предишният беше като пазарище — всекиго пусках и приветствах с „добре дошъл“. И те влизаха, влизаха и грабеха, грабеха с цели шепи, без да се интересуват дали ми харесва, или не, щом ги бях пуснал, трябваше да търпя. А даже някого пуснах в най-закътаните места, които бях оставил само за себе си, но проявих гаргантюанска… глупост ли да кажа, наивност ли, простотия ли, не знам. Но това ми струва скъпо, всъщност всичко на практика, тоест целия онзи стар свят, за който ти говоря сега. И всъщност бях убеден, че това е правилното и затова го направих, защото цялата ми същност, интуицията ми, смяташе така. Винаги съм разчитал на интуицията си и тя винаги ми е помагала. Но в най-важния момент очевидно ме подхлъзна.

— Сега продължава ли да ти говори пак същото твоята същност? Продължаваш ли да се осланяш на интуицията си, след като вече те е предала? — попита тя. Той нищо не каза, но тя почувства и разбра, че в крайна сметка, тази битка му изпива цялата жизненост. Тя също беше започнала една такава битка и не знаеше дали ще има сили да я продължи и да я спечели. Можеше ли да си направи нов свят и стария да го запокити някъде в дебрите на подсъзнанието си, и никога да не се връща към него? Тя не знаеше. Но знаеше, че ще направи всичко по силите си — физически и психически — да се случи промяната. Най-малкото защото Амира трябваше да има нов свят. А може би това и е и единствената опора, която ще и помогне да го стори.

* * *

За цветните мечтатели…

„Нощ е, звездите весело примигват, пълната луна огрява всичко наоколо и чертае своята лунна пътека по морската повърхност. Тя е там, на най-високия камък на вълнолома. Това е любимото й място. Там тя е себе си, себе си в своето търсене, себе си в своето очакване на онази пенлива вълничка, на гребена на която ще пристигне споменът, споменът, който ще й припомни коя е. Вълните идват пенливи, бурни, устремени, разбиват се в камъните и след тях остават само пръските морска пяна.

И ето я и нея, онази толкова чакана вълна, тя е някак по-искряща, по-бяла, по-усмихната. На гребена на вълната стои усмихнато момиченце — играе си с морската пяна. Поглежда към момичето на камъка и й се усмихва, но тази усмивка е някак тъжна, някак обвинителна…

— Ела, хвани ръката ми и се качи на вълната! Това е твоята вълна, няма от какво да се страхуваш.

— Къде отиваме?

— Там, където си била винаги и никога. Там, откъдето идваш и откъдето си си тръгнала.

Вълната, приютила двете момичета при себе си, се разпени още повече, отдели се от морската повърхност и ги поведе към звездите. Изведнъж покрай пътничките мина друго усмихнато момиче, танцуващо по въздуха. Танцуващо така, сякаш целият свят е в краката й, танцуваща така, сякаш никой не можеше да спре вихъра й. Около нея започнаха да се събират хора. Сиви, безизразни хора. Не я гледаха, но тя и не им обръщаше особено внимание, просто танцуваше покрай тях и раздаваше усмивки. Сивите хора ставаха все повече и повече, тя продължаваше да не им обръща внимание и да танцува, но те стесняваха все повече пространството и накрая цветното, танцуващо момиче се изгуби сред множеството сиви хора.

— Къде е, къде е, къде изчезна, трябва да й помогнем, те спряха нейния танц, тя изглеждаше толкова щастлива с него, не може така да й го отнемат!!! — възмутено викаше момичето от вълната.

— Не я ли позна? — попита я момиченцето. — «Тя е там и танцува…», спомни ли си сега? — бръкна в джоба си и извади един пожълтял от времето лист с написан с червено текст.

— Познах я, «Тя е там и танцува…» е едно от най-красивите неща, които някой е правил за мен, и именно заради това аз не спрях да танцувам и да се усмихвам, защото видях, че сред всички сиви хора успях да вдъхновя поне един и да оцветя живота му поне малко, всъщност този човек ми показа, че съм цветна — дотогава не го знаех. Този спомен ме създаде… Ето, аз отново я виждам, нейният танц не е спрян, проблясва между множеството сиви фигури. Колкото и да се опитват, сивите фигури никога няма да могат да я спрат, защото те са толкова далеч от нея, те не са в нейния свят. До нея стигат само цветните хора, само тези, които се осмелят да се оцветят.“

Върни ме на брега, трябва да танцувам!

 

 

Вълната, която ги носеше, пристигна до брега и се разби, остана само нейната пяна, която бавно се сливаше с пясъка. Двете момичета весело заподскачаха по брега, оставяха стъпките си по мокрия пясък, след тях минаваха вълни и ги заличаваха. Но не! Следите не изчезваха, просто морето ги прибираше така, както бе прибирало следите на стотици други хора. Прибира ги, за да запази техните истории, за да запази техния дух. Прибира ги, за да направи място за новите следи.

Тя е там и танцува, усмихната и цветна, и ще продължи да танцува, защото, ако танцът спре, тя ще умре. А вие, сиви хора, не я убивайте, не спирайте танца й! Щом ви е страх, стойте си сиви, просто повярвайте в красивото, повярвайте в цветното и в доброто, защото вярата дава живот на цветните хора, а липсата на вяра ги обрича на бавна и мъчителна смърт.

4 януари

„Това е първото написано от мен нещо, което давам на някого. Исках да ти подаря нещо и това е твоят новогодишен подарък. Написано е и е предназначено специално за теб.“

Той за пореден път прочете това, което тя му беше подарила от сърце, от това сърце, което той желаеше всеки миг, всяка секунда, желаеше завинаги.

Красиво е и това, че си го написала за мен, момичето ми. Винаги съм искал да имам таланта да стигна до твоята душевност, която така добре си капсулирала и не смееш да покажеш. А толкова желаех теб, заедно с твоите плюсове и минуси. И така ми се иска да върна времето и отново да бъдем заедно!

Взе и се зачете в Уайлд, когото ценеше най-вече заради това, че умееше добре да описва онова, за което вече е смятал, че е единствено ценно на света. Беше си подчертал цели пасажи, които от време на време си препрочиташе:

„Когато стигна морския бряг, развърза въжето от ръцете си, свали печата на мълчанието от устните си и повика малката русалка. Но тя не откликна на призивите му, въпреки че я викаше и я умоляваше целия ден.

Тогава душата му се присмя и каза:

— Виждаш колко малко радост ти дарява любовта ти! Сега си като този, който в мигове на голяма жажда налива вода в строшено ведро. Даваш всичко, което имаш, а не получаваш в замяна нищо. Ще бъде по-добре за теб да дойдеш с мен, защото знам къде се намира долината на насладите и познавам всяко място в нея.“

— Всъщност какви наслади може да изпита човек, който държи на любовта? — запита се той. — Насладите за ония, за които пише старият Оскар, са за хора, които са по-близо до приматите, отколкото до хората. Рибарят може да изглежда глупак, но всъщност е прав.

Прочете и края на „Рибарят и неговата душа“, който също беше подчертал:

„Любовта струва повече от мъдростта и повече от богатствата и по и подобава да си и предан, отколкото на глезените на хорските дъщери. Ни огън може да я изпепели, ни вода да я задуши. Зовях те пред лицето на зората, но ти не откликна на вика ми, луната дочу името ти, само ти отвръщаше слух от мен. Защото за зло те напуснах и за своя беда тръгнах да бродя. Но при все това любовта към теб винаги живя в мен и винаги бе силна, и нищо не я превзе, макар че видях и злото, и доброто. Сега, когато си мъртва, и аз ще умра с теб.

Душата го замоли да бяга, но той не пожела, толкова силна бе любовта му. А морето прииждаше все повече и искаше да го покрие с вълните си, и когато рибарят разбра, че краят му е наближил, целуна отчаяно студените устни на русалката и сърцето в гърдите му се пръсна. И защото беше толкова препълнено с любов, то наистина се разпука и душата намери вход към него, и влезе вътре, и пак бе едно с него, както и преди. Тогава морето покри младия рибар с вълните си.“

„Е, скъпа, и двамата ли умряхме както в написаното от добрия Оскар? Или само аз съм мъртъв. Надявам се ти да продължаваш да живееш, макар че съм сигурен, че няма как да срещнеш друг мъж, който да те обича така безумно като мен.“

Той си припомни една семейна драма, защото това си беше именно такава, в която беше замесена жена. Жертвата се оказа неговият чичо, който безумно се влюби в едно момиче. Спомняше си я смътно, макар че надали е бил на повече от пет години, но — да — помнеше как чичо му и момичето, което обичаше, седяха на терасата и пиеха, ако не се лъжеше, коняк, и си говореха много дълго, и постоянно се смееха. Много по-късно разбра, че на чичо му не му потръгнало с това момиче или по-скоро тя е решила друго. Това той го научи от подслушани разговори на майка му, която обсъждаше темата със свои приятелки на кафе. След това чичо му повече не погледна друга жена — замина и се връщаше много рядко в семейната къща, и се връщаше, за да се събере с приятели или с баща му, за да се почерпят солидно. Чичо му се беше отдал на алкохола. Не вярваше, че е възможно един мъж да си изгуби толкова акъла, че да се пропие заради една жена. Така мислеше и като ученик, като студент и след това. Така мислеше до момента, докато не я срещна, тази, която му разкри, че зад думичката любов се крие цялото богатство на света. И ако в миналото негласно беше осъждал или укорявал чичо си, то сега с цялото си сърце искаше прошка. А чичо му при начина на живот, който си беше избрал, като че ли умишлено се стремеше колкото е възможно повече да скъси земния си път. И в крайна сметка, успя — в разцвета на зрелостта си го покоси инфаркт и така мъката му свърши, и си я отнесе в гроба.

„Да не е някаква семейна прокоба, мамка му?“ — запита се на глас.