Метаданни
Данни
- Серия
- Троя (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lord of the Silver Bow, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Симеон Цанев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Епическо фентъзи
- Исторически приключенски роман
- Историческо фентъзи
- Митологично фентъзи
- Роман за съзряването
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Stan Tody (2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Дейвид Гемел
Заглавие: Повелителят на сребърния лък
Преводач: Симеон Цанев
Издател: ИнфоДАР
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Мария Христова
ISBN: 978-954-761-278-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13560
История
- — Добавяне
35
Обещанието на лебеда
I
Аргуирос продължаваше да се бие редом с Хелиакон. По-възрастният войн започваше да се изморява и знаеше, че скоро ще трябва да отстъпи и да даде мястото си на Диос или Полидорус поне за известно време. Все още не се бе съвзел напълно от опита за убийство от есента и ръцете му започваха да натежават. Задъхваше се.
Той спря удара на нечие копие и удари с щита си война пред него, а после заби собственото си оръжие в шлема на мъжа. Засегна челото му и го отблъсна назад към боеца зад него. И двамата се свлякоха на земята. За миг в боя се отвори пролука, докато микенците се опитваха да се изправят.
И тогава в Аргуриос чу рога в далечината. Той погледна към Хеликаон.
— Това е боен призив — извика дарданецът. — Идват подкрепления!
Хората по коридора горе нададоха радостни възгласи и много от тях започнаха да крещят подигравки и заплахи към микенците.
— Сега сте свършени! — извика един мъж. — Като плъхове в капан!
Но нашествениците не отстъпиха, а вместо това атакуваха отново стълбите. Аргуриос ги посрещна. Върхът на копието му се счупи в щита на човека пред него. Той хвърли оръжието и извади меча си. Врагът му беше едър и се хвърли отгоре му, събаряйки го под себе си. Копието му се стрелна към лицето на Аргуриос. Той се отдръпна от пътя му и изрита мъжа в глезена. Това го забави достатъчно, за да има време да скочи на крака и да забие меча си в бицепса на дясната ръка на другия микенец. Нападателят отскочи назад, но мечът остана заклещен в раната. Принуден да отпусне хватката си, Аргуриос се изпъна и заби крак в бедрото на мъжа. Микенецът падна и други войни започнаха да го прескачат.
— Аргуриос! — извика Полидорус и хвърли собственото си копие към него. Още когато го хвана, той вече се завърташе напред и върхът на оръжието прониза гърлото на новия му нападател, счупвайки врата му.
Микенските войни в подножието на стълбите се отдръпваха през мегарона, за да се изправят срещу пристигналите там нови войски. Аргуриос не можеше да ги види, но чуваше звуците на битка.
После видя Коланос в далечния край на залата, вдигнал лък.
В този миг един микенски войник скочи върху Хеликаон и го събори. Полузамаян, той се опита да се претърколи. Нападателят застана отгоре му и вдигна копие, за да го убие. Аргуриос се завъртя и блокира удара с щита си.
Нещо остро и горещо го прониза в гърдите, преминавайки през ребрата му. Той залитна, надигна се отново и прониза война над Хеликаон с копието си. Докато той падаше, онези под него се обърнаха от стълбите и отстъпиха в мегарона.
Аргуриос се опита да ги последва, но краката му внезапно поддадоха и той се свлече на стълбите. Щитът на Илиос падна от ръката му и той погледна надолу към стрелата, забила се дълбоко в гърдите му. Намираше се точно на ръба на нагръдника му.
Хеликаон и Полидорус го отнесоха до коридора и внимателно го положиха на пода. Сега във вените му гореше огън и той стисна зъби пред свирепата агония. Хеликаон свали шлема му и коленичи до него. После Полидорус хвана стрелата, готов да я извади.
— Не! — каза Аргуриос. — Сега двамата с тази стрела сме братя. Тя ме е убила. Но също така ще ме държи жив още известно време. Ако я извадиш, кръвта ми ще изтече с нея.
— Не! — настоя Полидорус. — Ще повикам лечителя. Той ще намери начин да я извади. Ти ще живееш, Аргуриос! Трябва живееш.
Той се затича към покоите на царицата.
Аргуриос въздъхна и погледна към Хеликаон.
— Момчето не разбира много от рани — каза той. — Но ние разбираме, нали, Златни?
— Да — съгласи се Хеликаон и свали собствения си шлем. — Съжалявам, Аргуриос.
Цар Приам дойде и коленичи вляво от микенеца. За един кратък миг не каза нищо, а после се протегна и сграбчи ръката на Аргуриос.
— Казах, че ще получиш каквото пожелаеш от мен — рече той.
— Не ми остана какво да искам, царю. — Старият войн се усмихна мрачно. — Ако имах силата, щях да сляза долу, за да спася приятелите си и да ги върна в Микена. Разпознах мнозина от тях.
— Мога ли да сторя нещо за теб? Или за семейството ти?
— Нямам семейство. И не се нуждая от нищо.
Приам въздъхна, а после се изправи.
— Благодаря ти, микенецо. Щитът на Илиос ще се върне на славното си място на стената на двореца ми. И от днес ще бъде известен като Щита на Аргуриос. Стореното от теб тук никога няма да бъде забравено.
И с тези думи царят, следван от царските орли, слезе в мегарона.
Полидорус се върна с лечителя Зеотос, който само потвърди онова, което Аргуриос вече знаеше. Стрелата бе влязла твърде дълбоко. Полидорус коленичи до умиращия войн, от очите му бликнаха сълзи.
— Не мога да изразя с думи колко съм горд, че стоях до теб в тази битка, Аргуриос — каза той.
— Задели малко гордост и за себе си, момче. Справи се добре. Сега иди при другарите си и ме остави на спокойствие за малко.
Полидорус се наведе и го целуна по челото. После взе меча си и последва царя по стълбите.
Тогава дойде Андромаха.
— Няма ли да ме оставите на мира? — попита Аргуриос. Лицето й бе напрегнато и той видя следите от сълзи по бузите й.
— Лаодика се нуждае от теб — каза тя.
— Не искам да ме вижда така.
— Не, трябва да дойдеш. Тя… тя също умира, Аргуриос.
— Не! — Той изстена. — Не е възможно!
— Пронизаха я с копие. Трябва да идеш при нея.
Аргуриос погледна към Хеликаон.
— Помогни ми да стана.
Дарданецът пое ръката му и го изправи на крака. Той изстена отново, когато върхът на стрелата се раздвижи и запрати вълна от болка по цялото му тяло. Облегна се на стената, но Хеликаон го задържа. Двамата бавно тръгнаха към покоите на царицата. Навсякъде имаше ранени и Аргуриос видя Лаодика, легнала със затворени очи на дивана. Той се изпъна и каза на Хеликаон да го пусне, а после отиде до нея и коленичи на пода. Пресегна се и хвана ръката й. Очите й се отвориха. Лицето й беше бледо, а клепачите — натежали. В този миг Аргуриос осъзна, че никога не е виждал такава красота. Лаодика се усмихна и лицето й заблестя от щастие.
— О, Аргуриос — каза тя. — Аз те сънувах.
— Добър ли беше сънят? — попита я той.
— Да. Всичките ми сънища за теб са прекрасни.
— И какво сънува?
— Нашия дом. Отидох да го видя. Много… ще го харесаш. Има голяма градина и фонтан. Цъфтящи дървета до западната стена. Можем да стоим там вечер, докато слънцето залязва.
— Нямам търпение, обич моя.
— Видя ли татко?
— Да. Всичко е наред, Лаодика.
— Значи няма да ни раздели?
Аргуриос отвори една кесия на колана си и извади смачканото лебедово перо.
— Запазил си го! — прошепна тя.
— Да. Запазих го. Никога няма да бъдем разделени. Дори в смъртта.
Той сложи перото в дланта й и затвори пръстите си около нейните. И последните му сили свършиха и той се отпусна на пода, облегнал глава на гърдите й.
— Толкова съм щастлива, Аргуриос — каза тя. — Мисля, че сега ще поспя малко.
— И двамата ще поспим. А като се събудим, можеш да ми покажеш градината.