Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (21)

I

Докато вървеше бавно към крепостния град, Хеликаон не можеше да спре да мисли за високата жена, която бе видял, докато Одисей разказваше. Начинът, по който стоеше, съчетаваше елегантност и увереност в съвършена хармония. Очите й посрещнаха неговите с предизвикателство и непокорство. Дори изражението й, когато видя нападателя му, не изразяваше страх. Очите й се присвиха, лицето й стана сурово. Сърцето на Хеликаон заби по-бързо, докато си представяше чертите й. До него Зидантас вървеше мълчаливо, а огромната му покрита с пирони сопа почиваше на рамото му. Аргуриос и Глаукос ги следваха на известно разстояние.

Въпреки множеството запалени лампи по каменната стена, през нощта пътят беше опасен. Падането отляво бе дълго, а пътеката — камениста и неравна. Хеликаон погледна към залива под тях, а сърцето му се изпълни с гордост при вида на изящните извивки на „Ксантос“. Оттук виждаше и далечната мъничка фигура на Одисей. Учителят му бе отишъл до водата и ровеше из пясъка с кинжала си. Хеликаон знаеше какво прави. Беше го виждал често през двете години, прекарани на „Пенелопа“. Одисей оформяше лицето на жена си.

Зад гърба му Глаукос се спъна и измърмори някакво проклятие.

Микенските войни се изненадаха, когато ги покани да се срещнат с царя. Учтивостта му явно бе неочаквана и Аргуриос едва не му благодари. Хеликаон се усмихна при спомена. „Езикът на микенеца сигурно щеше да почернее, помисли си той ако бе промълвил някаква учтивост.“

Аргуриос се изравни с него и лунната светлина се отрази в сложните релефи върху бронзовите дискове на бронята му.

— Царят приятел ли ти е? — попита той.

— Всички хора със здрав разум са ми приятели, Аргуриос.

Изражението му се вкамени.

— Не ме предизвиквай. Не е умно.

— И защо бих те предизвикал? — отвърна студено Хеликаон. — Всички хора със здрав разум са ми приятели, защото не си търся врагове. Аз съм търговец, а не пират.

Аргуриос го изгледа внимателно.

— Ти си човек, който си е спечелил омразата на цяла Микена. Сигурно разбираш, че когато обявят смъртта ти, в царството ми ще се възцари щастие.

— Не се и съмнявам — отвърна Хеликаон и се спря, за да се извърне към война. — В Микена се радват винаги, когато някой страда или изгуби земите си. Вие сте народ, който се храни от смъртта и чуждото нещастие.

Аргуриос сграбчи дръжката на меча си. За миг Хеликаон очакваше войнът да го предизвика. После микенецът заговори, а гласът му трепереше от едва сдържана ярост:

— Законът на пътя ми забранява да отговоря на тази обида. Повтори я на плажа и ще те убия.

С тези думи той го изпревари и Глаукос се затича, за да го догони. Зидантас се приближи до Хеликаон и въздъхна.

— Каква весела компания си ни избрал — каза той.

— Не аз ги избрах, Вол. Одисей ми предложи да ги взема.

— Защо?

— Вероятно защото някъде напред по пътя ще има микенски убийци, търсещи смъртта ми.

— О, в това има много смисъл — измърмори Зидантас. — Чакат ни убийци и затова Одисей ни предлага да им доведем подкрепления. Нека се върнем на плажа да вземем още мъже.

— Знаеш ли, Вол, в някои отношения ти си същият като микенците. Изобщо не се интересуваш от други култури. Не, няма да слезем обратно. Ще продължим… и ще видим какво ще стане.

— Това място не е подходящо за битка — отбеляза Зидантас. — Една погрешна стъпка и човек ще падне от ръба. А пътят надолу е дълъг.

Хеликаон не отговори. Вместо това ускори крачка, за да не изостава от микенците. Малко по-нагоре пътеката сви наляво. В камъка бяха издялани стъпала. По-нататък пътят се разширяваше. Там имаше няколко пещери, където можеха да се скрият въоръжени мъже.

— Скоро ли? — прошепна Зидантас.

— На върха на стълбите, поне така мисля. Не ги нападай, Вол. Изчакай да видиш какво ще стане.

Те се изкачиха по стъпалата, като се придържаха близо до двамата войни. Малко по-нагоре Аргуриос стигна до върха и внезапно спря. Хеликаон го настигна. Пред тях стояха шестима мъже, всички облечени в кожени нагръдници и с къси мечове в ръце. Не ги нападнаха, изглеждаха объркани и несигурни. Един от тях погледна Аргуриос.

— Отстъпи, братко, работата ни не е с теб.

— С удоволствие бих го сторил, идиот такъв! — извика микенецът. — Но знаеш Закона на пътя. Ако човек върви в компанията на други пътници, е длъжен да се изправи срещу всяка опасност с тях.

— Това е микенски закон за микенски пътници — възрази мъжът.

— Аз съм в компанията на Хеликаон — отсече Аргуриос. — мразя го не по-малко от вас, но ако го нападнете, ще съм длъжен да се бия рамо до рамо с него. Познавате ме и знаете уменията ми. Всички ще измрете.

— Нямаме избор — каза войнът. — Въпрос на чест.

Мечът на Аргуриос изсвистя.

— Тогава умри като човек с чест.

— Чакайте! — намеси се Хеликаон и пристъпи напред. — Не ми се ще да проливаме кръв тук, но ако искате битка, нека решим всичко в двубой. — Той посочи война, стоящ пред Аргуриос. — Ти и аз, микенецо. Или който и да е от другарите ти, когото избереш.

— Аз ще се бия с теб, изчадие! — извика мъжът.

Хеликаон извади меча си.

Войнът вдигна оръжие и нападна. Хеликаон го посрещна и блокира удара, а после заби рамо в гърдите му и го отблъсна. Микенецът отново атакува, опитвайки се да намушка противника си. Хеликаон го спря и контрира с лекота. Нападателят му нямаше опит с меча и се опитваше да компенсира с агресивност, затова той изчака подходящия момент, блокира едно дивашко замахване и сграбчи китката, с която мъжът държеше меча си. После изви крак зад коляното на врага си и го събори. Войнът се стовари тежко по гръб. Мечът на Хеликаон докосна гърлото на поваления.

— Приключихме ли? — попита той.

— Да — отвърна микенецът с омраза в очите.

Хеликаон се отдръпна от него и се обърна към другите.

— Чухте го — каза той и прибра меча си в ножницата. — Приключихме.

Движение от ляво го накара да се обърне рязко. Мъжът, когото бе пощадил, се беше изправил тихо на крака и тичаше към него с вдигнат меч. Хеликаон нямаше време да извади собственото си оръжие. В този момент Аргуриос скочи между тях и преряза с меча си гърлото на нападателя. Човекът падна назад с клокочещ вик, а от врата му избликна кръв. Докато тялото на умиращия войн се гърчеше в прахта, Хеликаон се обърна към петимата останал и мъже.

— Върнете се на кораба си — нареди им той. — Тук ви чака само смърт и нямате шанс за победа.

Те останаха неподвижни и той видя, че се готвят да го нападнат. После се разнесе гласът на Аргуриос:

— Приберете мечовете! Сърцето ми няма да понесе мъката да убия друг микенец. И отнесете това предателско създание с вас — добави, сочейки трупа. Хеликаон видя, че другите се отпускат. Те прибраха мечовете и тръгнаха напред. Вдигнаха мъртвеца и заслизаха надолу по стълбите.

Аргуриос пристъпи към Хеликаон със студена ярост в очите.

— Знаеше ли, че те ще са тук? Затова ли ме покани, троянецо?

— Първо, Аргуриос, аз съм дарданец. Като посланик от тази страна на Великата зеленина може би си струва да разбереш, че не всички, които живеят по тези острови, са троянци. Има още меоници, ликийци, карийци и траки. Както и много други. Второ, смяташ ли, че щях да тръгна по тази пътека с двама микенски войни, ако знаех, че има още шестима, които чакат да ме убият.

Аргуриос въздъхна.

— Не, не смятам — призна той. После погледна Хеликаон в очите. — Тази нощ на два пъти извади късмет. Подобно щастие не може да трае вечно.