Метаданни
Данни
- Серия
- Троя (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lord of the Silver Bow, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Симеон Цанев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Епическо фентъзи
- Исторически приключенски роман
- Историческо фентъзи
- Митологично фентъзи
- Роман за съзряването
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Stan Tody (2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Дейвид Гемел
Заглавие: Повелителят на сребърния лък
Преводач: Симеон Цанев
Издател: ИнфоДАР
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Мария Христова
ISBN: 978-954-761-278-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13560
История
- — Добавяне
23
Раненият лъв
I
Аргуирос едва дишаше. Сякаш боговете бяха поставили порта на гърдите му и тя не пропускаше въздуха в дробовете му. Пред очите му танцуваха бели светлини и беше толкова замаян, че едва се държеше на крака. Успя да извърви няколко несигурни крачки с пламтящи от тежестта на камъка ръце. Дори краката му трепереха и го боляха, особено около прасците. Той обаче продължи с мрачна решителност и постави камъка в дупката в древната стена. Зави му се свят и се принуди да седне на земята. Загледа се в треперещите си ръце.
Нищо в живота му не го бе подготвило за ужаса, скрит в подобна слабост. Беше виждал другари да падат в битка и други, повалени от унищожителни болести. Но винаги бе оставал силен. Можеше да тича километри в пълно бойно снаряжение и после да води битка. Издръжливостта му беше легендарна. А сега едва успяваше да премести няколко мизерни камъка до разрушена стена.
Потта покапа в очите му, но беше твърде изморен да я избърше.
Погледът му премина през старата градина и се спря на двамата мъже, седнали на сянка, които носеха мечове и кинжали. През няколкото седмици откак бе тук, се опита да ги заговори, но те се отдръпваха, а той нямаше сили да ги преследва. В началото ги мислеше за нови убийци, готови да го ударят, за да получат наградата си от Ерекос. Момчето Ксандер обаче му каза да не се тревожи.
— Кои са те?
Ксандер изглежда се почувства неудобно.
— Не бива да казвам.
— Но вече го направи. Така че ми кажи и останалото.
— Тук са, за да те защитават.
Тогава Аргуриос разбра, че мъжете са наети от Хеликаон. От това откритие му призля.
— Но ти ми каза, че той се радва, че умирам! — възкликна микенецът.
Момчето изглеждаше покрусено.
— Той ми нареди да ти го кажа. Мислеше си, че това ще те накара да се бориш за живота си.
Аргуриос изруга. Светът бе полудял. Приятели и сънародници го искаха мъртъв. Враговете му пък наемаха хора да го пазят жив. Някъде на Олимп боговете сигурно умираха от смях заради тази гротескна шега.
В течение на седмиците, докато състоянието му не се подобряваше, той откри, че му се иска това да бяха микенски убийци. Така поне щеше да приключи живота си в битка.
Над лицето му падна сянка и той погледна нагоре. Пред него стояха две жени, а слънцето светеше зад тях.
— Какво… искате? — попита той сприхаво, смятайки, че са жрици, дошли да го гълчат.
— Един учтив поздрав щеше да е по-приятен — отвърна Андромаха.
Аргуриос с усилие се надигна на крака.
— Слънцето беше… в очите ми — каза той, едва поемайки си дъх. — Не те… познах.
В очите й видя колко е шокирана от състоянието му. Беше изгубил доста от теглото си, а очите му бяха хлътнали и с торбички. Краката и ръцете му бяха изтънели.
— Нека седнем — каза Андромаха. — Това е приятелката ми, царската дъщеря Лаодика.
Аргуриос премигна, за да изчисти потта и погледна другата жена. Тя бе висока, с дълга руса коса, а в очите й видя презрение. Той се обърна към Андромаха и попита:
— Защо… защо сте тук?
— Микенците винаги са груби — каза Лаодика. — Отглеждат ги, без да ги учат на обноски. Да си вървим, Андромаха. Твърде горещо е да стоим тук.
— Да, ти влез вътре — каза й другата жена. — Аз ще остана за малко с този воин.
Лаодика кимна.
— Ще те чакам под онази беседка.
После, без да каже нищо на Аргуриос, тя се отдалечи.
— По-добре… иди с нея — каза той. — Нямаме… за какво… да говорим.
— Седни, преди да си паднал! — нареди му Андромаха и се разположи на каменната стена. Той докуцука до нея, изненадан от това, че и се подчинява. Засрами се. Дори и в това дребно отношение вече не беше мъж. — Зная какво ти трябва — каза тя.
— Какво ми трябва?
— За да станеш отново силен. Когато бях по-млада, баща ми участваше в битка. Един кон падна и го затисна. След това и той, като теб, едва дишаше. Държеше се като старец. Това продължи месеци. После един ден чухме за пътуващ лечител. Той изцеряваше хората в околните селца по пътя си към Египет. Беше асириец. Доведохме го при баща ми.
— И той… го излекува?
— Не. Показа му как да се излекува сам.
Аргуриос избърса потта от очите си и погледна към младата жена. Погледът му бе замъглен, а дишането — накъсано. Но в сърцето му се пробуди надежда.
— Кажи ми.
— Ще ти покажа, Аргуриос. Утре сутрин, каквото и да е времето, ще пратя никой да те вземе. Ще те отведат до скалите над плажа. Вземи и Ксандер, защото искам отново да го видя. А сега те оставям да си свършиш работата.
Тя стана.
— Чакай! — извика той и с усилие се изправи на крака. — Отведи ме… при… царската дъщеря.
Тя вървеше бавно до него. Аргуриос се препъна на два пъти и усети ръката й, преплетена с неговата. Искаше да я отблъсне, но силата й го държеше изправен. Пътят не бе, но когато стигнаха до беседката, той беше капнал. Лаодика седеше на една пейка и микенецът с мъка си пое дъх, за да каже:
— Не всички… от моя народ… са невъзпитани. Изв… извинявам се за… за грубостта си… Винаги… съм се чувствал не… неудобно… в компанията на жени. Особено… красиви жени.
Очакваше груб отговор, но вместо това изражението й смекчи. Тя стана от пейката и отиде при него.
— Приемам извинението ти — каза принцесата. — И аз също се извинявам за поведението си преди малко. Ти си лошо ранен и трябваше да си дам сметка, че страдаш.
Аргуриос не можа да измисли какво да каже и моментът стана неудобен и за двамата, докато тишината се проточваше. Накрая Андромаха заговори:
— Поканих го да дойде с нас утре. Това ще му помогне да оздравее.
Лаодика се засмя.
— Да не би да будуваш нощем, мислейки какво да направиш, за да подразниш баща ми?