Метаданни
Данни
- Серия
- Троя (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lord of the Silver Bow, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Симеон Цанев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Епическо фентъзи
- Исторически приключенски роман
- Историческо фентъзи
- Митологично фентъзи
- Роман за съзряването
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Stan Tody (2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Дейвид Гемел
Заглавие: Повелителят на сребърния лък
Преводач: Симеон Цанев
Издател: ИнфоДАР
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Мария Христова
ISBN: 978-954-761-278-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13560
История
- — Добавяне
II
Когато зората приближи, Лаодика се уви в шала си и излезе от двореца. Улиците бяха тихи и празни, ако се изключеха няколко бездомни кучета, ровещи за отпадъци. Тя обичаше да върви, особено в свежия утринен въздух, и вероятно познаваше града и ежедневния живот в него по-добре от всеки войник или наемник. Знаеше кой пекар прави първите пресни и ароматни самуни още преди пукването на зората. Познаваше проститутките и обичайните им места не по-зле от тези на троянските отряди. Разбираше кога се е родило първото агне в края на зимата, защото Поимен — древният овчар, благословен с четири поколения синове — отваряше единствената си делва с вино за годината и се напиваше до безсъзнание, а после преспиваше на улицата, изгонен от къщи от дребната си, но свирепа жена.
Лаодика излезе от града. Стъпките й я отведоха по моста през новия защитен ров, а после към Скамандър.
Речната долина бе потънала в тежка сива мъгла. Отвъд хълмовете все още бяха окъпани в розово, въпреки че слънцето изгряваше в небето зад гърба и. Не чуваше никакви звуци, освен кукуригането на петлите и блеенето на овце в далечината.
Приближи се към гробницата на Илос, разположена на малък хълм между града и реката. Илос бе нейният прапрадядо и герой на Троя. Хектор често идваше тук, за да говори на предшественика си, когато бе разтревожен. Затова и тя бе дошла, търсейки утеха.
Лаодика се изкачи по ниския склон и седна на ниско подрязаната трева, загледана в града. Тялото й вече не беше заето, затова мъката отново я погълна и в очите и бликнаха сълзи.
Как можеше да е мъртъв? Как можеха боговете да са толкова жестоки?
Тя го виждаше в ума си, заразителната му усмивка повдигаше духа й, докато слънцето блестеше в златото на косата му. „Беше като зората, мислеше си Лаодика. Когато влезете някъде, всичко се разведряваше.“ Докато тя бе малка, Хектор винаги беше скалата, при която да дотича, когато е изплашена. И именно той би убедил Приам да позволи на Аргуриос да я вземе за своя жена.
Тогава почувства срам, а с него и тежестта на вината. Заради това, че е отишъл в Елисейските полета ли си тъжна, или мислиш за себе си?
— Съжалявам, Хектор — прошепна тя. После сълзите отново потекоха.
Върху нея падна сянка и тя погледна нагоре. Яркото слънце се намираше зад фигурата и за момент блестящият нагръдник пред подутите и от плач очи я накара да мисли, че духът на брат и е дошъл да я успокои. После той коленичи до нея и тя видя, че това е Аргуриос. Не го беше виждала от пет дни и не му беше изпращала съобщения.
— О, Аргуриос, не мога да спра да плача!
Той я прегърна през рамото.
— Видях същото из града. Трябва да е бил велик човек и съжалявам, че не го познавах.
— Откъде знаеше, че ще съм тук?
— Ти ми каза, че когато си притисната от грижи, обичаш да бродиш из града по зазоряване. Разправяше ми за стар овчар по тези хълмове.
— И как се сети, че днес ще съм тук?
— Не съм. Вече пет дни стоя на Скейската порта по зазоряване.
— Съжалявам, Аргуриос. Не съобразих. Трябваше да ти пратя вестоносец.
Последва мълчание, а после Лаодика попита:
— Къде са телохранителите ти?
Той се усмихна. Нещо рядко при него.
— Сега съм по-силен и по-бърз. Преди няколко дни обикалях града, а после свих рязко и ги пресрещнах. Казах им вече нямам нужда от услугите им и те се съгласиха да ме оставят.
— Просто така? Помоли ги и си тръгнаха?
— Говорих много… твърдо — каза той.
— Тоест си ги изплашил?
— Някои се плашат лесно — отвърна Аргуриос.
Лицето му се намираше на сантиметри от нейното и когато го погледна в очите, болката и тъгата, натрупани през последните няколко дни у Лаодика, намаляха. Това лице се появяваше често в мислите й. Очите му не бяха просто кафяви, каквито ги помнете, а имаха златисти петънца в тях. Веждите му бяха красиво оформени. Гледаше я спокойно и тя сведе очи. Усети топлина в стомаха си и внезапно осъзна много ясно триенето на плата по кожата си.
Почувства докосването му и видя как дланта му нежно я гали. Топлината в стомаха й се засили.
Тя се пресегна и започна да развързва вървите, държащи нагръдника на Аргуриос на място. Силната му ръка я спря.
— Ти си царска дъщеря — напомни й той.
— Не ме ли искаш?
Лицето му почервеня.
— Никога не съм искал нещо по-силно през живота си.
— Царят няма да ни позволи да се оженим, Аргуриос. Той ще те прогони от Троя. Ще отпрати и мен. Не мога да понеса тази мисъл. Но имаме този миг. Това е нашият миг, Аргуриос!
Ръката му се отдръпна. Дори и като дете, тя бе помагала на Хектор да слага и маха бронята си. „Имам малко умения, каза си Лаодика. Но едно от тях определено е това.“ Сръчно развърза вървите и Аргуриос вдигна бронята над главата си.
Той свали и колана с меча си и го постави до нагръдника, а после издърпа принцесата край кръга от камъни до гробницата на Илос, където легнаха заедно на тревата. Тогава микенецът я целуна и за известно време не направи нищо повече. Докосването му бе нежно — по-нежно, отколкото й се искаше в момента. Устните й се притиснаха към неговите, устата й изпитваше глад за него. Ръцете му загубиха колебливостта си я издърпаха роклята й над главата. Лаодика вдигна ръце, за да се измъкне от нея. След миг и двамата бяха голи. Принцесата се опиваше от усещането на топлата му кожа, докосваща се до нейната, за твърдите му мускули под пръстите й. Последва кратката болка от проникването и великолепното усещане да се слее с мъжа, когото обичаше.
По-късно лежеше замаяна от радост и удовлетворение. Беше й топло, а умът й бе вихър от срам и щастие. Малко по малко започна да усеща тревата под себе си и неравната земя, притисната в гърба й.
Лежеше с глава, опряна на рамото на Аргуриос. Осъзна, че той не е говорил от известно време. Извъртя глава, за да го погледне. Мислеше, че е заспал, но мъжът гледаше в небето с обичайното си сериозно изражение.
Лаодика внезапно се изпълни с лоши предчувствия. Дали Аргуриос не съжаляваше за постъпката си? Щеше ли сега да я изостави? Той извърна глава и я погледна. Когато видя изражението й, каза:
— Боли ли те? Нараних ли те?
— Не. Беше прекрасно. — Почувства се глупаво, но не можеше да се спре да не добави: — Беше най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Прислужниците ми са ми казвали… — Тя се поколеба.
— Какво са ти казвали?
— Ами… че е болезнено и неприятно. И наистина болеше малко — призна Лаодика, — но не беше неприятно.
— Не беше неприятно — повтори той и се усмихна леко. После отново я целуна — продължително и нежно.
Тя се излегна спокойна, а всички съмнения в ума й се пиха. Очите му й казваха всичко, което имаше нужда. Никога не се бе чувствала толкова щастлива. Знаеше, че този миг ще я съпровожда до края на живота й.
Внезапно тя седна, а шалът падна от голите й гърди. Посочи на изток.
Голямо ято лебеди се носеше на тихите си бели криле над града и към морето. Лаодика никога не бе виждала повече от един или два и сега бе вцепенена от гледката на стотици от великите птици, летящи над тях. За момент те скриха слънце, то като жив облак.
Двамата наблюдаваха мълчаливо ятото, докато се носеше на запад. Накрая изчезна в сивата мъгла на хоризонта.
Лаодика усети докосване по голия си крак и погледна надолу. Едно меко бяло перо бе паднало върху кожата й, толкова неподвижно, сякаш винаги бе стояло там. Тя го вдигна и го показа на любимия си.
— Това поличба ли е? — зачуди се.
— Птиците винаги са поличба — отвърна той меко.
— Какво ли значи?
— Когато лебедът си намери партньор, това е завинаги — каза Аргуриос и я придърпа към себе си. — Това означава, че никога няма да ни разделят. Ще говоря с баща ти утре.
— Той няма да те приеме, Аргуриос.
— Мисля, че ще го стори. Поканиха ме на прощалното събиране утре вечер.
Лаодика се изненада.
— Защо? Както сам каза, ти не си познавал Хектор.
— Обясних това на пратеника, който дойде в храма преди два дни. Той ми отговори, че принц Агатон е пожелал да присъствам.
— Само това ли каза?
— Не, имаше и предостатъчно ласкателства.
Тя се засмя.
— За това какъв смел войн и герой си и колко би било подходящо да присъстваш?
— Нещо подобно — усмихна се той.
— Поканата е огромна чест. В семейството ми вече има размирици. Баща ми е обидил много от синовете си, които няма да присъстват. Антифон е в немилост, както и Парис. А има и други. — Лаодика въздъхна. — Дори и в такъв момент той пак си играе с чувствата на хората. Мислиш ли, че ще те послуша, Аргуриос?
— Не зная. Нямам какво да предложа, освен меча си. Но мечът на Аргуриос има известна стойност.
Принцесата се облегна на него, а ръката й се плъзна надолу по корема му.
— Мечът на Аргуриос е безценен — каза му тя.