Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (71)

I

Докато Аргуирос вървеше към двореца на Приам задуха студен вятър. Търговците на площада се бореха да спуснат ленените платнища на масите си. Платът се усукваше и едно от покривалата се отскубна и се понесе като платно по вятъра. Няколко мъже се затичаха след него и сред околните минувачи се разнесе силен смях.

Слънцето се спускаше над далечните острови Имброс и Самотраки, а по небето се носеха буреносни облаци.

Блъскан от вятъра, Аргуриос прекоси площада пред Храма на Хермес. Надяваше се да стигне до двореца, преди да е заваляло. Не му се нравеше мисълта да се изправи пред цар Приам целия подгизнал.

Всъщност, ако трябваше да е честен, не му се нравеше мисълта изобщо да се изправя пред него.

Откак се помнеше, Аргуриос се бе чувствал неудобно по време на разговор. Винаги, без изключение казваше нещо, което или обиждаше слушателя или, в най-добрия случай, създаваше погрешни впечатления. Малцина бяха хората, сред които можеше да се отпусне истински. Един от тях бе цар Атрей и той все още тъжеше за него.

Спомняше си онази нощ до огъня на бойното поле. Аргуриос се бе сбил с един от пълководците на царя. После развеселеният Атрей седна с него и го накара да диша дълбоко и да открие спокойствието, като през цялото време се стараеше да не се разсмее. Това само разгневи Аргуриос още повече.

— Не мисля, че има нещо смешно — каза той накрая.

— Естествено, че не мислиш — съгласи се миролюбиво Атрей. — Ти си Аргуриос. За теб нищо не е смешно. Ти си сериозен и отблъскващо искрен.

— Истината трябва да се цени — възрази той.

— Без съмнение е така. Но тя има много лица. Каза на Ростидес, че е идиот, защото е започнал атака срещу позиция, която не е проучил. Каза, че загубите, които са му нанесли, са непростими.

— И това е истина.

— Съгласен съм. Но в действителност аз наредих на Ростидес да поведе атаката. Той само следваше заповедите ми, както е редно за верен войник. Аз идиот ли съм?

— Да — отвърна Аргуриос, — защото ситуацията си остава същата. Не е имало предварително проучване и мъжете се озоваха в капан.

— Напълно прав си, приятелю — отвърна Атрей и усмивката му избледня. — Действах прибързано и в този случай не бях особено мъдър. Ти също действа прибързано като обиди Ростидес, преди да си проучил ситуацията. И ако вярваме на собствените ти аргументи, това те прави идиот. Не е ли така?

— Тогава ще му се извиня.

— Мъдро решение. Знаеш ли, Аргуриос, винаги съм ценял честността ти. И винаги ще я ценя. Царете често се заобикалят с ласкатели. — Внезапно той се разсмя. — Всъщност и аз съм си насъбрал доста. Но винаги трябва да има някой, който да казва истината. Опитай се обаче да запомниш, че не всички мислят като мен.

— Не мога да бъда нищо различно от това, което съм, господарю.

— Зная. Да се надяваме тогава, че и двамата ще живеем дълго, нали?

Атрей умря след две години. Сега Аргуриос разбираше точно какво е имал предвид. Агамемнон не беше като баща си. Той не искаше хора, които да му казват истината.

Ами Приам?

Съмняваше се.

Спря се за миг и погледна към смрачаващото се небе.

— През целия си живот не съм те молил за нищо, татко Зевс — каза той. — Но бъди с мен днес и ме води, за да не изгубя Лаодика.

В далечината изтътна гръмотевица. Аргуриос погледна обратно към морето. На фона на залязващото слънце видя четири галери с тъмни платна, които бавно се приближаваха към далечния плаж. Последните слънчеви лъчи се отразиха по ярките шлемове и щитове на войните на борда им.

Той продължи, опитвайки се да подреди в ума си рента към Приам.

Достигна откритото пространство пред портите и видя няколко скъпо облечени троянски благородници, които говореха с орлите на Приам. Явно имаше кавга.

— Това е недопустимо! — чу да вика някой. — Дори и кинжал? А как ще ядем? Или на пиршеството на Хектор ще има само супа?

Зад портала бяха разположени две дълги маси, покрити с мечове и кинжали.

— Съжалявам, господарю — каза един войник. — Заповедите са много строги. Никой не може да внася оръжие в мегарона. Но ще ви чакат тук на излизане.

Аргуриос разпозна в говорещия Полидорус, войникът, който бе вървял с него до плажа в деня, когато плува с Андромаха. Все така ядосан и мърморещ, гостът хвърли ножа си на масата и влезе. Тъй като светлината намаля твърде много, от двореца на царя излязоха слуги, които запалиха факли и ги разположиха по стените около портата. На пилоните до високите дворцови врати закачиха фенери.

Аргуриос изчака, докато и последният троянски благородник влезе, а после се приближи към Полидорус. Младият войник изглеждаше смутен, но му се усмихна, щом го позна.

— Ще се грижа внимателно за оръжието ти — каза той. — Това ли е мечът, който си използвал в Парта?

— Не. Онзи се счупи отдавна.

Точно тогава чуха трополене на конски копита. Един златен кон се приближи в галоп до портала. От гърба му скочи Хеликаон. Той носеше нагръдник и шлем, а зад раменете му се подаваха дръжките на два меча.

— Къде е офицерът на стражата? — извика той.

Един висок войник излезе от сенките отвъд портала.

— Аз съм Аранес, господарю. Трябва да оставиш оръжията си тук по заповед на принц Агатон.

— А ти трябва да затвориш дворцовите порти, Аранес — каза Хеликаон. — Има предатели, които искат да убият царя. Точно зад мен са. А идва и микенски отряд, който да им помогне. Точно в момента изтеглят корабите си на брега.

— Що за глупост? Да не си пиян?

— Изглеждам ли ти пиян? Принц Антифон е бил намушкан. Агатон е предател и тракийците му идват насам с намерение да убиват. А сега затвори портите или всички ще умрем.

Войникът поклати глава.

— Трябва да попитам висшестоящите. Наредено ни е да държим портите отворени.

Хеликаон постоя неподвижно за миг, а после пристъпи напред и внезапно удари мъжа в челюстта. Аранес се завъртя и падна по лице на земята. Неколцина от орлите се затичаха напред и извадиха мечове.

— Чуйте ме! — извика Хеликаон. — Смъртта идва. Съберете всички, които можете. И в името на боговете, затворете тези порти!

— Изпълнявайте! — извика им Полидорус и се втурна към първата порта. Аргуриос отиде с него и те бавно я затвориха. Останалите войници тръгнаха към втората.

В този миг едно копие се заби в дървото.

От мрака отвъд към тях се затичаха въоръжени мъже, надавайки бойни викове.

А портите бяха все още отворени.