Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (60)

III

Докато вървеше по стръмната камениста пътека в бледата светлина на зората, Халисия едва различаваше мъглата, която се издигаше от ронещия се ръб под голите й крака, от тъмното було в ума си. Хората говореха за разбити сърца, но грешаха. По някакъв начин разбиването предполагаше нещо завършено. Приключило. Окончателно. Истинското усещане беше за постоянно чупене. Незарастваща възпалена рана, която пронизваше като бронзови нокти меката тъкан на сърцето. Умът ставаше жесток враг, който на момента отблъскваше реалността. Понякога забравяше, че Дио е убит. Гледаше към озареното от слънцето небе и се усмихваше, чудейки се — само за миг — къде ли се е дянал. После истината се забиваше в съзнанието й и бронзовите нокти отново разкъсваха раненото й сърце.

Утринният бриз бе хладен и обещаваше дъжд. Отдавна не беше вървяла по този път. Наричаха го Скока на Афродита, макар името да се нашепваше зад гърба на стария цар. Първата му жена се бе хвърлила от тази скала към камъните на стотици стъпки разстояние. Халисия бе чувала историята много пъти.

Тя отиде до ръба на скалата и се загледа надолу. Морето бе покрито с плътна мъгла и се зачуди какво ли щеше да е просто да се отпусне и да скочи. Да прекрати агонията на живота си.

Спомени от миналото се надигнаха у нея. Спомни си ярките дни от детството си в Зелея, когато заедно с братята яздеха с конните стада през лятото и ги водеха от пасищата на тъмната река Есипос до градовете по брега. Дни наред краката й рядко докосваха земята и тя пътуваше увита в топло одеяло на гърба на внимателната си кобила, вслушана в нощните звуци на равнините.

Дио вече бе станал безстрашен ездач и тя планираше да го заведе на някое нощно пътешествие, за да лагеруват под студените звезди…

Небето изсветляваше, но мъглата в ума й се сгъсти. Тя се препъна и падна на колене, а силата й се оттече от нея като вода от чаша. Стори й се, че чува звук от тичащи крака зад гърба си, но не можеше да помръдне, камо ли да се огледа. Изтормозеното й съзнание отново се върна в миналото към успокояващите мисли за първото й пристигане в Дарданос. Наистина, тогава не бе щастлива. Беше само на седемнадесет, мъчно й бе за дома и се боеше от сивия старец, за когото трябваше да се омъжи. Но после винаги си спомняше за онова време сдобри чувства, защото много бързо забременя с Дио. Анхиз не беше лош съпруг, нито му липсваше грижовност, а щом Еней бе изхвърлен от мислите му, тя се превърна в майката на сина, у когото влагаше всичките си надежди. „Той даде на Дио дървен кон, спомни си царицата с усмивка, който сам бе издялал от светло дърво.“ Играчката бе грубовата, защото ръцете му не бяха умели, но Анхиз му сложи златна нишка за грива и опашка, и син лапис лазули за очи.

Тя си спомни сините очи на Гарус — личния й телохранител. Имаше красиви руси мигли, който почиваха нежно на бузите му, докато спеше. Тя обичаше да го буди, за да ги гледа как се разтварят, разкривайки пълните му с любов и почуда очи.

Той падна в последната отчаяна битка с копие, забито в гърдите му и меч в корема, все така опитвайки се да защити нея и сина й. Тя се радваше, че той умря преди всички да я изнасилят. Умря и преди да хвърлят Дио от високите стени.

Чу пронизителен звук. Осъзна, че това е собственият й глас, но не можеше да го спре.

— Халисия! — Друг глас в мъглата. — Халисия!

Спомни си детството си и баща й, който я държеше на ръце и й се усмихваше. Той миришеше на коне и на кожите им, които винаги носеше. Тя се пресягаше и дърпаше мазните къдрици на брадата му. Царят се смееше и я притискаше силно към гърдите си.

Почувства ръцете му около себе си и сега, внимателни и нежни.

— Халисия. Аз съм Еней. Върни се при мен!

Еней. Наричаха го Хеликаон. В ума й имаше много енеевци и хеликаоновци. Там беше изплашеният и смутен младеж, когото почти не бе забелязвала, погълната от обичта към бебето си. Един ден той изчезна на чуждоземен кораб и Анхиз каза, че няма да се върне. Но той се върна в миг на голям ужас. След смъртта на царя тя бе сигурна, че Еней ще поръча да я убият или ще я убие сам, а с нея и сина й. Но той не го стори. Отплава отново само след няколко дни, оставяйки Дио цар, а нея — в безопасност под опеката на Гарус и стария Павсаний. Това бяха най-щастливите й години…

— Халисия, погледни ме. Виж ме!

Тя вдигна глава и откри, че не я държи баща й. Неговите очи бяха кафяви, а тези пред нея — сини. Спомняше си тези сини очи…

— Халисия! — Усети силните ръце да я разтърсват. — Аз съм Еней. Кажи „Еней“!

— Еней. — Тя се намръщи и се огледа, виждайки сякаш за пръв път опасния ръб на скалата и сивото море далеч под краката й. — Какво правиш тук?

— Прислужницата ти те видяла да вървиш насам. Боеше се за живота ти.

— За живота ми? Аз нямам живот. — Той отново я придърпа в ръцете си и тя облегна буза на рамото му. — Синът ми беше моят живот, Еней — каза спокойно. — Без него аз съм мъртва.

— Сега той броди из зелените поля на Елисей — отвърна той. — И с него е твоят телохранител… Гарус?… Който да го държи за ръка.

— Вярваш ли в това? — попита Халисия, търсейки истината в лицето му.

— Да.

— Вярваш ли в силата на сънищата?

— Сънища?

— Докато лежах… мислейки, че умирам… сънувах много, Еней. И всички сънища, освен един бяха ужасяващи. Видях кръв и огън, и пламтящ град. Видях море, пълно с кораби, носещи свирели мъже. Видях война, Еней. Видях падането на царе и смъртта на герои. О… толкова много смърт. — Тя го погледна. — Вярваш ли в силата на сънищата?

Той я поведе настрани от края на скалата и двамата седнаха на една поляна.

— Одисей казва, че има два вида сънища. Някои са родени от силно вино и обилна храна, а други са пратени от боговете. Разбира се, че ще сънуваш кръв и война. Била си нападната от зли хора. Умът ти е бил пълен с видения за жестокост.

Думите му се понесоха около нея и тя се вкопчи в надеждата, че са истина. Поседяха смълчани известно време. После Халисия въздъхна.

— Гарус ме обичаше. Щях да те питам дали би възразил срещу това да се оженим. Онази нощ ми отнеха и двата извора на обич, Еней. Моя Дио и силния Гарус.

— Не знаех. И не, Нямаше да възразя. Той беше добър човек. Но ти още си млада и красива, Халисия. Ако боговете позволят, отново ще намериш любов.

— Любов? Да се надяваме, че не, Еней. Да, това бе единствената ярка и красива част от съня. Но ако то се случи, нима и останалите ми видения за смърт и война няма да се окажат истина?

— Не мога да отговоря на подобни страхове — каза той. — Зная единствено, че ти си царицата на Дардания и народът те обича. Няма да се опитат да те свалят, а докато съм жив, никой никога няма да те застраши отново.

— Обичат ме сега — каза тя с тъга в гласа. — Ще ме обичат ли все още, когато чудовището се роди?

— Какво чудовище?

— Звярът в корема ми — прошепна тя. — То е зло, Еней. Микенско е.

Еней взе дланта й в своята.

— Не знаех, че си бременна. Съжалявам, Халисия. — Той въздъхна. — Но това не е чудовище. То е просто дете, което ще те обича също като Дио.

— Ще бъде момче с тъмна коса и сиви очи. И това видях в съня си.

— Значи ще бъде принц на Дардания. Хората не се раждат зли, Халисия. Не вярвам в това. Независимо как са заченати.

Тя се отпусна в ръцете му.

— Ти си добър човек, Еней.

— Приятелите ми ме наричат Хеликаон. Надявам се, че ти си ми приятел.

— Да, такава съм — каза тя. — И винаги ще бъда.

Той се усмихна.

— Добре. След няколко дни отпътувам за Троя. Искам двамата с Павсаний да продължите да се срещате с водачите и да разрешавате споровете. Те ти вярват, Халисия. И сега, когато са видели моята суровост, ще са още по-открити за мъдростта си. Готова ли си да бъдеш отново царица?

— Ще сторя каквото поискаш. Заради приятелството.

Тогава видението пак се появи, ярко и бляскаво. Хеликаон, застанал пред нея с бяла туника, поръбена със злато, а в ръцете си държи огърлица със скъпоценни камъни.

Тя затвори очи и се замоли на боговете с всичка сила той никога да не й донесе този златен дар.